Барбара Делински
Имението (6)

Пета глава

Оливия взе още един завой и се насочи към парче обработваема земя, което отначало й се стори просто обрасло с някакви ниски растения. След това забеляза колове, тел и насаждения. Въодушевена, възкликна:

— Ето там!

Колата бавно се приближи и пред погледа им ясно се очертаха множество грижливо привързани лози, спретнати редици чепати стебла и клонки със светлозелени листа, подкастрени отстрани по начин, който им осигуряваше максимално излагане на слънце.

Някои от редиците имаха надписи. Единият гласеше Шардоне. А малко по-нататък — Пино Ноар.

Оливия цялата настръхна. Нямаше никакво значение, че твърдите малки зрънца, които растяха по лозите през юни, почти не приличаха на грозде. След като бе прекарала месеци наред, вперила влюбен поглед в снимки от Асконсет, се чувстваше така, сякаш се намира в компанията на знаменитости.

Не, аналогията не беше точна. Знаменитост звучеше плитко. Обзелото я чувство беше почти религиозен пиетет. Тя благоговейно притихна, докато бавно караше по чакълестия път, от двете страни, на който растяха наследниците на лозите, от чиито плодове в продължение на стотици години се бяха раждали най-хубавите европейски вина. Уважението, изглежда бе взаимно. Тя си представяше, че лозите са се отдръпнали по средата, за да ги пуснат да минат, и ще се затворят веднага след това.

— Какво пише на табелите, мамо?

— Имената на различни сортове грозде. Сигурно са на отделни сектори. Отдясно беше пино ноар. Нали знаеш накъде е дясно?

Тес често бъркаше посоките, но не и този път. Тя посочи надясно и веднага след това наляво:

— А това какво е?

— Ризлинг — прочете Оливия и се сепна. — Божичко! Измежду два реда лози се бе появил някакъв човек.

— Кой е този? — попита Тес.

— Вероятно някой от работниците.

— Откъде се появи?

— Сигурно е бил клекнал.

Изправен, беше по-висок от телената опора с повече от половин метър. Видя кестенявата му коса, потъмнялата от слънцето кожа, широките рамене, кафеникавата фланелка с отпрани ръкави и скъсана на врата. Носеше тъмни очила, но несъмнено гледаше към тях.

— Защо е бил клекнал?

— Работел е.

— А защо ни зяпа така?

— Не ни зяпа. Просто ни наблюдава. Не ни познава и е любопитен.

— Мамо — пророни Тес, — защо намаляваш? Не ми изглежда дружелюбен.

И действително беше така, но Оливия не бе усетила нито че се е загледала в мъжа, нито че намалява скоростта. Обърна се напред и леко ускори.

— Надявам се останалите да не са като него — обади се детето, след като се бяха отдалечили на безопасно разстояние. — Той не ни иска тук.

— Защо казваш това?

— Разбрах го по изражението му.

Според Оливия изражението му бе някак странно привлекателно. Навъсено и съсредоточено, но привлекателно.

— Е, къде е къщата? — попита Тес.

— Наближаваме.

— Скоро ще стигнем до реката — предупреди я детето.

Браво на нея, беше проучила картите и бе запомнила напътствията на Оливия. Знаеше, че когато океанът е зад гърба им, реката трябва да е отпред. Да, наистина е умна. Не можеше да преценява правилно разстоянието, но това се дължеше по-скоро на липсата на опит, отколкото на дислексията. Не бе разбрала, че докато бавно се придвижваха, спускаха и изкачваха, бяха прекосили едва една четвърт от полуострова, собственост на семейство Сийбринг.

И тогава пред тях изникна Голямата къща. Извиси се някак внезапно и изненадващо, а в действителност през цялото време се бе намирала там, но бе толкова плътно закрита от дърветата на върха на хълма, че за малко бе останала скрита от погледа. А може би Оливия бе толкова завладяна от гледката на лозята, че просто не я бе забелязала. Голямата къща изглеждаше по-различно, отколкото на снимките, които бе реставрирала. В действителност не беше нито толкова голяма, нито толкова ведра. Първият етаж бе облицован с големи каменни плочи, скрепени с хоросан, и беше засенчен от полегатия покрив, надвесен над верандата. Вторият етаж бе облицован с дърво, посивяло от морския въздух. Камъкът и дървото се сливаха в сурова, грапава фасада.

На снимките изглеждаше различно. Горната и долната част бяха по-дружелюбни и открояващи се една от друга. За момент ужасната мисъл, че в тъмната стаичка е създала нещо, което никога не е съществувало, споходи Оливия. И което беше още по-зле — дори в собствените си мисли бе създала нещо несъществуващо.

Добре, успокои се тя. При отсъствието на ориентир на снимките перспективата често се губеше. В случая с Голямата къща бе разчитала на околните дървета. По дърветата бяха какви ли не — по-високи, по-ниски. Ако си ги бе представяла по-високи, отколкото бяха в действителност, Голямата къща също щеше да й се струва по-внушителна.

Освен това трябваше да се вземе предвид и времето. Къщата в Асконсет, върху която тя бе работила, бе много по-нова от истинската. Някои неща със сигурност бяха различни. Но прозорците бяха същите — големи, красиви, открехнати прозорци, разделени на множество сектори. И заострените фронтони бяха същите, както и керемиденият покрив.

Лицето на къщата може и да бе сурово и набръчкано, но очите й бяха отворени, а веждите — любопитно извити от тяхното пристигане. С носещите се над покрива разпокъсани облачета и с ширналите се лозя отпред Голямата къща на Натали Сийбринг все още представляваше внушителна гледка.

Докато преминаваше през този кратък финален отрязък от пътя, Оливия си позволи да помечтае за последно. Представи си как спира пред входа, а отвътре се втурва сияеща Натали, следвана от цяла сюрия домашни помощници, които се строяват на алеята, изгарящи от нетърпение да се запознаят с тях.

Направи полукръг в края на каменната пътека и паркира автомобила. Имаше ниска каменна стена, извита като полумесец. На пилона наблизо се вееше американското знаме, а под, него — знамето на Роуд Айланд.

Изчака в колата няколко секунди. На входната врата бе монтирана мрежа в дървена рамка точно както си бе представяла, но никой не се появи.

Излезе навън и заобиколи колата. Хвана Тес за ръка и тръгна по пътеката. Сърцето се бе качило чак в гърлото й. Беше заложила прекомерно много.

Предните стъпала бяха пет на брой, каменни и широки. Изкачиха ги, прекосиха тъмната веранда и надникнаха вътре.

— Има ли някой вкъщи? — прошепна Тес.

Оливия долепи ухо до мрежата.

— Чувам гласове.

— За нас ли говорят?

— Съмнявам се.

Ако грешеше, здравата бяха загазили, защото разговорът вътре звучеше като спор.

Леко почука по дървената рамка на мрежата. В този момент към далечните гласове се присъедини звън на телефон.

Бяха пристигнали в неподходящ момент. Ако зависеше от нея, Оливия щеше да заведе Тес обратно до колата, да се върне до шосето, да се помотае пет-десет минути и отново да дойде в къщата. Но това, разбира се, беше глупаво хрумване. Нелепо бе да се връща от прага. Освен това мъжът в лозето вече ги бе зърнал.

Събра смелост, натисна звънеца на входната врата — бутонче от слонова кост в пръстен от ковано желязо. Звънът отекна в къщата. Гласовете млъкнаха. Няколко секунди по-късно се дочу шум от приближаващи се леки стъпки. И веднага след това се появи Натали Сийбринг.

Когато ги видя и се усмихна, на Оливия й олекна. Всичко щеше да бъде наред. Натали беше тук, макар да бе тридесет години по-възрастна, отколкото на последната снимка, на която я бе виждала, и изглеждаше прекрасно. Беше средна на ръст, стройна, облечена в чисти джинси и блуза, върху чийто преден джоб се виждаше емблемата на имението. Но онова, което привлече вниманието на Оливия, беше лицето й. Носеше лек грим, кожата й бе свежа, само с няколко бръчки, но иначе изглеждаше мека и приятна. Косата й бе гъста и бяла, подвита навътре към брадичката, леко разрошена от вятъра, женствена, но не превзета. Движеше се изправена, стъпваше бързо, носеше годините си с гордост и стил, излъчваше сила.

Оливия изпита страхопочитание към тази жена.

Все още усмихната, Натали отвори вратата, отвътре лъхна лек аромат на фрезии и тя ги покани да влязат. Онова, което видя, допадна на Оливия не по-малко. Входното антре беше голямо и обзаведено предимно в зелено. В него се усещаше нещо от атмосферата на Стария свят заради изобилието от тъмно дърво, изпъстрено на места от няколко стенописа. Стълбището плавно се извиваше, а след всеки пет-шест стъпала имаше площадка. На първата стоеше голяма рижа котка. На втората имаше по-малка котка на черно-бели шарки.

Оливия усети момента, в Който Тес забеляза котките, по това как развълнувано притаи дъх.

— Идвате точно навреме — каза Натали. — Тук водим истинска война и аз се нуждая от подкрепления.

Едва изрекла тези думи, в антрето влезе една жена. Изглеждаше на около шейсет години. Сивата й рокля подсказваше, че е прислужница.

— Госпожо Сийбринг, дъщеря ви е на телефона.

— Оливия, Тес, това е Мари — представи я Натали, произнасяйки френско „р“. — Работи в къщата, откакто е достатъчно голяма, за да го прави, което ще рече от тридесет и пет години. Сега изведнъж е решила, че иска да смени професията си. Не съм съгласна.

— Крайно време е — заяви Мари и протегна към нея лист хартия, върху който сигурно бе предупреждението за напускане.

Натали дръпна ръцете си назад.

— Няма да го взема. Просто си разстроена от промените, това е всичко. Но аз имам нужда от теб, Мари.

Мари поклати глава.

— Поне докато мине сватбата — примоли се Натали.

— Не мога — каза Мари и подаде листа на Оливия, която го пое просто от изненада. — На телефона е дъщерята на госпожа Сийбринг. Отдавна се опитва да се свърже с нея. Бихте ли я накарали да вземе това? — рече жената, обърна се и тръгна.

— Мари! — възпротиви се Натали.

— Чака ме пране.

— Не ти пука за прането — провикна се Натали, но прислужницата вече бе изчезнала от погледите им. Тя въздъхна и дари Тес с разсеяна усмивка. — Явно изгубихме.

Тес кимна:

— Тези котки ваши ли са?

— Да. На първата площадка е Максуел, а на горната — Бърнард.

— И двете ли са мъжки? — попита детето, след това тихичко извика и се хвърли към Оливия, когато трето животно се отърка в краката й.

— А това е Анри — обясни Натали и придаде на името френско звучене. — Няма от какво да се боиш.

Тес клекна, за да погали котарака. Този приличаше на сиво-черен тигър.

— Не се страхувам. Просто не го усетих да се приближава.

— Нито пък аз — каза Натали. — Появи се тук един ден полумъртъв от глад и сърце не ми даде да го изгоня.

След като Тес се поуспокои, вниманието на Оливия бе привлечено от червения мигащ бутон на телефона върху махагоновата масичка до стълбището.

— Можем да почакаме тук, ако искате да се обадите.

— Не желая — отвърна Натали. — Дъщеря ми се сърди не по-малко от Мари. Те просто не могат да разберат. Според тях, аз съм просто един стар захарен памук, от когото се иска да е само сладък и розов. Забравят, че имам и глава на раменете си.

— Телефонът, госпожо Сийбринг! — долетя далечният глас на Мари.

Натали притисна два пръста към слепоочието си и погледът й срещна този на Оливия.

— Искате ли да вдигна вместо вас? — попита младата жена.

Натали явно си отдъхна.

— Ще бъдете ли така добра? Представете се. Кажете, че в момента не мога да се обадя.

Оливия се зарадва, че може да бъде полезна толкова скоро, и се приближи към апарата. Вдигна слушалката и жизнерадостно каза:

— Обажда се Оливия Джоунс. Аз съм новата помощница на госпожа Сийбринг. Боя се, че в момента тя не може да се обади.

— Помощница ли? — разнесе се ядосан глас. — Каква помощница? И защо не може да се обади? Аз съм дъщеря й. Няма да й отнема много време.

Оливия вдигна поглед към Натали, но тя вдигна ръце, поклати глава и отстъпи назад.

— Мисля, че е излязла някъде — отвърна Оливия в слушалката. — Искате ли тя да ви се обади?

— Разбира се. Въпросът е дали ще го направи. Не отговаря на обажданията ми. Оливия Джоунс ли казахте?

— Да.

— Откога работите за майка ми?

— Всъщност днес е първият ми ден.

— Наясно ли сте какво става?

— Боя се, че не разбирам какво имате предвид.

— Сватбата.

— Да. Знам за това.

Последва пауза, след това гласът прозвуча по-настоятелно:

— Тя трябва да преосмисли решението си. Не е правилно. Баща ми почина само преди шест месеца.

Оливия не знаеше какво да отговори. Току-що беше пристигнала и беше чужд човек.

— Мисля, че е редно да разговаряте с майка си за това.

— Да, но е лесно само на думи. Тя не сметна за необходимо да уведоми лично дори собствената си дъщеря за това, че се омъжва повторно. Много добре знае, че не постъпва правилно. Срамува се.

Натали се обади от другия край на стаята:

— Не може да приеме, че сърцето ми бие, при това доста силно. Смята, че трябва да съм стара и повехнала.

Оливия не успя да закрие слушалката достатъчно бързо.

— Чух я — изстреля Сюзан. — Стои до вас, но се страхува да разговаря с мен. Знае, че не трябва да прави това, особено след всичко, което стори за нея баща ми. Той създаде това имение. Ако не беше той, днес тя нямаше да е там. Бихте ли й предали нещо?

— Разбира се.

— Кажете й, че семейството й няма да присъства на тази сватба. Двамата с брат ми не одобряваме решението й. Смятахме, че е обичала съпруга си. — Последва кратка пауза и после: — За какво ви е наела?

— Помагам й с книжата.

— Мили боже! Още някой ли е напуснал? Бягат като мухи. Никой не одобрява постъпката й. Да не сте и вие някой от безпризорните й питомци?

— Моля? — засегна се Оливия.

— Прибира ги от улицата. Понякога нещата потръгват. Мари е в къщата, откакто се помня. Другите се задържат за по една седмица. Тя действа импулсивно. Каза ли ви го вече?

— Да. Но аз не съм случайно попадение. Работих пет години като реставратор на стари снимки в студиото на Отис Търман. Напуснах работата си, за да дойда тук.

— Много мило, но искам да ме изслушате за момент. Не говорете, моля ви! Само слушайте. Разтревожени сме, че Натали или изгубва ясната си представа за нещата, или Карл й е промил мозъка. Просто не намираме друго обяснение за този брак. Затова ви моля — умолявам ви — да я наглеждате и да ми позвъните, ако усетите нещо подобно.

Оливия чувстваше, че е длъжна да остане лоялна към Натали, но не желаеше да влиза в конфликт със Сюзан.

— Ще се опитам — отговори тя.

— Благодаря ви. Оценявам го. Моля ви, кажете на майка ми, че ще й позвъня отново следващата седмица. О, и добре дошли в Асконсет.

Оливия затвори телефона и се обърна към Натали. Възрастната жена изглеждаше засрамена.

— Извинете, боя се, че ви пуснах направо в гнездото на осите.

Оливия изобщо не съжаляваше. Беше тук само от пет минути и вече се чувстваше част от дома.

— Видя ми се разстроена.

— Така е. Тя просто не разбира.

— Но ако й обясните…

По лицето на Натали пробяга сянка на вина.

— Не сте ли? — удивено попита Оливия. — Може би, ако го бяхте сторили…

Натали изглеждаше съсипана, сякаш отчаяно искаше да го направи, но не можеше да си го позволи за нищо на света.

— Лесно е да се каже. Двамата с брат й Грег боготворяха баща си. И това беше прекрасно. Исках да е така. Самата аз се постарах да го постигна. — Прокара поглед по библиотеката и внезапно доби уморен вид. — Но сега трябва да разсея някои заблуди от миналото. Как да го извърша, без да говоря зле за мъртвите? — рече тя и преплете пръсти. — Обратите в живота на едно семейство са нещо невероятно. Още в началото се налага някакъв модел, който е почти невъзможно да бъде променен. Винаги ми е било трудно да разговарям с децата си — да беседвам с тях открито. Трудно е да обсъждаш някои неща. Понякога е по-лесно да ги споделиш с някой непознат.

— Като мен ли?

Отначало Натали не отговори. Положи ръка върху главата на Тес, сякаш се успокояваше при вида на детето, което галеше мъркащия Анри.

— Надявам се.

— И всичко е свързано със сватбата?

— О, не! Свързано е с мен. В много по-голяма степен. Но Карл е червената нишка. — Вдигна поглед към вратата, през която бе излязла Мари, и лицето й светна. — А, още двама младежи. Големият одърпан мъжкар отляво е Бък. Той е от Мейн, но някакъв турист, който не можел и секунда повече да го слуша как вие в колата, го оставил в магазина „Пиндмън“ миналата есен. А този, високият и слабият, е Саймън. Той е управител на лозята. Саймън, запознай се с Оливия Джоунс и дъщеря й Тес.

Оливия вдигна поглед и съзря мъжа, когото бяха видели в лозето — очевидно не беше просто обикновен работник, а самият управител. Да, наистина беше доста висок, но би казала, че е повече слаб, съдейки само по беглия поглед, който бе хвърлила на гърдите му преди малко. Сега вече го виждаше в цял ръст. Кръстът и бедрата му, обути в свободни работни шорти, наистина бяха слаби, както и краката му, които бяха изпоцапани като работните му боти и подаващите се над тях сиви чорапи. Беше вдигнал слънчевите очила върху главата си и те почти не се виждаха в кестенявата му коса, но топлота лъхаше единствено от изгорелия му от слънцето нос. Очите му бяха тъмносини и студени. Долната част на лицето му беше покрита с леко набола брада.

Управителят на лозята на Натали. Тук може да възникне проблем, помисли си Оливия и погледна към Тес, която стоеше, вперила поглед в Саймън. Макар да не изглеждаше уплашено, детето не понечи да се освободи от положената върху главичката му ръка на Натали. Тази ръка вдъхваше сигурност. Усещаше го дори от своето място.

Саймън кимна първо на момиченцето, след това на Оливия. Той не ни иска тук, беше казала Тес. Младата жена не знаеше дали това е причината, или човекът просто си е суров.

— Той е малко мрачен и мълчалив — каза Натали нежно и дори гордо. — Като баща си. Като стана дума за него…

— В бараката е — съобщи Саймън с дълбок и дрезгав глас. — Каза, че ще дойде след малко. Аз заминавам за Провидънс.

Усмивката на Натали помръкна.

— О, боже, проблем ли има?

— Не съм сигурен. По червените сортове забелязах нещо, което ми прилича на плесен. Имам нужда от още едно мнение.

Натали разясни на Оливия:

— Зимата и пролетта бяха влажни. Смятахме, че слънцето и вятърът ще изсушат лозите — обърна се към Саймън и добави: — Надявах се да вечеряш с нас.

Оливия забеляза как ъгълчето на устата му се изви нагоре, но той не свали поглед от Натали и почтително отвърна:

— Съжалявам, тази вечер не мога.

Метна кратък поглед на Оливия и излезе. Бък го последва.

Телефонът иззвъня. Натали въздъхна и каза:

— Тъй като служебният телефон не звъни тук, това най-вероятно е синът ми. Сюзан се обажда да му се оплаква веднага след разговорите си с мен.

Оливия отправи поглед към телефона.

— Да вдигна ли?

— Моля ви.

Тя вдигна слушалката:

— Домът на семейство Сийбринг.

— Оливия Джоунс ли е на телефона? — попита властен глас и за миг жената се уплаши да не би неволно да е извършила някакво престъпление и ФБР да е по следите й. Съществуваше и по-лоша възможност — Тед.

Но това не беше неговият глас. Пък и тя току-що беше пристигнала. Независимо от това, подобно обаждане бе напълно в стила на Тед. Вероятно беше помолил някой приятел да звънне вместо него.

— Кой се обажда? — предпазливо попита тя.

— Грег Сийбринг. С Оливия ли разговарям?

Отдъхна си. Натали се оказа права. Сигурно Сюзан му бе съобщила името й. Не беше извършила престъпление и — което беше още по-добре — не беше Тед. Беше свободна.

— Да, аз съм Оливия.

— Аз съм синът на Натали и нека ви предупредя, че нямам никакво време да звъня по разни телефони. В момента си имам собствени проблеми, но сестра ми направо ме подлудява, защото и майка ни прави същото с нея. Искам само да ви кажа следното. Натали се държи странно. Този брак е неподходящ и ненавременен. Предполагам, че след смъртта на татко просто има нужда от човек, на когото да се облегне, а Карл е най-близо до нея. Възможно е семейство Бърк да кроят някакъв заговор да превземат имението, но ако е така, няма да стане.

Оливия смяташе, че става дума за сливане — нещо напълно нормално за две силни семейства. Не беше нужно да е специалист, за да разбере, че превземането е враждебен акт.

— Може би — каза тя — ще е най-добре да разговаряте с майка си.

— Нямам време за това. А нямам и сили. Двамата с майка ми сме съвършено различни. Просто искам да знаете, че ни е известно какво става и че ако вие подпомогнете или съдействате на онези Бърк, ще ви смятаме за част от заговора. Мили боже, може би дори вече сте! Карл ли ви нае?

— Не. И не знам за какво говорите.

— Миличка — мрачно се изсмя мъжът, — занимавам се с онези говеда политиците денонощно и ми е известно, че когато се правят на неосведомени, всъщност знаят много. Наясно съм с положението. Считай се предупредена. Предай поздрави на майка ми — завърши той и затвори.

Оливия постави слушалката и за пръв път се запита какво точно гнездо на оси имаше предвид Натали. Ако едно лозарско имение завземаше друго, нещата бяха сериозни. Семейството можеше да се разпадне. Натали да се премести в Напа и това да бъде краят на Асконсет.

Оливия можеше да бъде въвлечена в съдебен процес, който да се проточи с години.

— Ядосан е — каза Натали.

Гласът й прекъсна мислите на младата жена.

— Според мен е разтревожен — опита се да смекчи нещата тя.

— Но не и достатъчно, за да се качи на самолета и да дойде — възрази Натали. — Спомена ли теорията си за заговора?

— Ами… между другото.

В очите на Натали се прокрадна тъга.

— Би трябвало в този момент да съм щастлива — за малко се поддаде на тъгата си тя. След това се съвзе и възвърна решителността си. — Всъщност моментът наистина е щастлив. Елате, ще ви разведа из имението. А после ще се запознаете с Карл.