Барбара Делински
Имението (11)

Десета глава

Дъждът плющеше по покрива на тавана, където Натали бе разхвърляла снимките. Оливия забеляза, че те са от първата пратка, която бе получил Отис преди няколко месеца. Не виждаше онази тайнствена жена. Снимките бяха отпреди това — стари черно-бели фотографии, като на повечето от тях се виждаха пусти поля и мрачни постройки. Вгледа се в една от тях и разпозна онова, което някога е представлявала Голямата къща.

— Имаш добро око — отбеляза Натали по повод нейната забележка, но вместо да разкаже по-подробно, както се надяваше Оливия, тя просто наблюдаваше снимките.

Младата жена последва примера й, застана до нея и също се загледа. Снимките бяха сурови и безрадостни и я върнаха във времето на Голямата депресия. Само след няколко минути тя сякаш отново пристигна в Асконсет заедно със семейството на Натали в онзи студен и дъждовен ден през ноември 1930 година.

Натали се извърна за миг и взе един фотос от бюфета. Беше снимката на Карл, която я връщаше към най-ранния й спомен.

Беше облечен почти по същия начин, както е на тази снимка, но тогава в дъжда носеше кафява вълнена шапка и размъкната вълнена жилетка. Стоеше насред полето, като че ли беше закотвен в пръстта, и изглеждаше толкова по-висок и по-голям от мен, че изгубих ума и дума от страх. Беше непознат на непознато място. Още не мога да си обясня защо не се обърнах и не хукнах към къщата. Той не се усмихна, но у него имаше нещо… много мило. Точно в този момент се нуждаех от това.

— Изгуби ли се? — попита ме той, а гласът му не прозвуча като на чак толкова голям човек.

Поклатих глава.

— Уплаши ли се?

Отново поклатих глава и махнах мокрите кичури от лицето си.

— Е, не ми изглеждаш много щастлива.

Така беше. Бях мокра, беше ми студено и се чувствах самотна.

— Искам да си вървя у дома — рекох аз.

Карл погледна към къщата.

— Не те спирам.

Но тази къща не беше моят дом. Беше просто една студена грамада от камъни.

— У дома в Ню Йорк.

— Бях там веднъж и не ми се ходи повече. Тук е по-хубаво.

— Защо?

— Ами просторно е. Има дървета и вода.

— А също дъжд и кал — заявих аз.

— Знаеш ли каква е тази кал? — попита той.

— Знам! — извиках, ядосана, че ме взимаш за малко дете. — Тя е мокра и мръсна.

Карл остана спокоен.

— Само така изглежда. Всъщност тя кара нещата да растат. Никъде другаде няма такава почва — каза той, клекна и ръката му потъна в пръстта. — Ако беше спечена, нямаше да е толкова хубава. Но нали виждаш колко е мека? Водата се оттича добре. Затова можем да отглеждаме това, което искаме.

— Аз нищо не желая да отглеждам!

Той се изправи, протегна калната си ръка и остави дъждът да я измие.

— Така е, понеже искаш да си в Ню Йорк, но не си там. Ти си тук.

— Приятелите ми са в Ню Йорк.

— И тук ще си намериш приятели.

— Училището ми е в Ню Йорк.

— И тукашното не е лошо.

— Но аз няма да остана тук! Ще се върна в Ню Йорк!

— Родителите ти ли казаха така?

Не. Не бяха ми казвали подобно нещо. Когато осъзнах този ужасен факт, очите ми се напълниха със сълзи. Опитах се да не заплача и цялата се разтреперих. Почувствах се страшно нещастни.

— Дрехите ти не са подходящи — смъмри ме Карл по-скоро загрижено, отколкото с укор. Но тогава усетих това само инстинктивно. Бях твърде малка и доста разстроена, за да направя разликата. Долових единствено добротата му. — Имаш нужда от по-хубави дрехи — каза той. — Нуждаеш се от панталони, хубави обувки и жилетка като моята.

Още преди да разбера какво възнамерява да направи, той свали жилетката си и ме загърна в нея.

Би трябвало да съм ужасена. Грубата кафява жилетка беше пълна противоположност на мекото ми синьо палто. Беше стара и мокра. Но миришеше на чисто, много по-приятно от калното ми палто. И веднага ме стопли.

— Хайде ела, ще те заведа у дома.

Той тръгна към къщата и ми направи знак с ръка да го последвам. Със същата ръка, която бе заровил в пръстта. Дъждът я бе измил съвсем бързо.

— Набави ли си всичките тези неща? — попита Оливия.

— Кои неща?

— Панталон, здрави обувки, жилетка като тази на Карл.

Натали вдигна една от снимките върху бюрото. На нея се виждаше група младежи, които вадеха картофи. Или поне Оливия бе взела всички за момчета, докато поправяше гънката в средата на снимката. Но изписаното задоволство върху лицето на Натали я накара да се вгледа по-отблизо.

— Това ти ли си? — попита тя и посочи една фигура, която внезапно престана да прилича на момчешка, макар да бе облечена в същите джинси, риза и обувки като останалите.

Натали потвърди и обясни кои са останалите:

— Това е Карл. Това е брат ми Брад. Те бяха връстници. Останалите две момчета са синовете на един съсед. Давахме им царевица и картофи срещу мляко.

Но Оливия не можеше да откъсне очи от момичето. Вече бе научила, че семейството на Натали е изгубило всичко, преди да се премести в Асконсет. Но едно беше да знае, а съвсем друго — да го приеме. Твърде дълго си бе представяла охолния и красив живот на Натали, за да не бъде шокирана от онова, което виждаше.

— На колко години си?

— Може би… на седем.

— И си работила на полето? — дори и през ум не би й минало!

— Всички работехме.

— Но нали използването на детския труд беше забранено със закон?

Натали се усмихна:

— Опитай се да го кажеш на семейство, което се храни с онова, което отглежда. Всъщност на нас ни провървя. Нямахме ипотека. В началото на трийсетте приходите на фермерите дотолкова намаляха, че дори онези, които можеха да се изхранват, изгубиха фермите си. Продаваха реколтата почти на безценица и не можеха да изплащат ипотеките си — посочи едно от съседските момчета. — Те изгубиха своята.

— И какво стана?

— Баща ми я откупи. Те се грижеха за мандрата.

— Но нали баща ти е фалирал?

— Това се отнасяше за онова, което притежавахме в Ню Йорк, но всичко е относително. Той закупи съседните ферми направо за центове.

— Но откъде имаше дори и тези средства?

Натали взе друга снимка. На нея беше Джеремая Бърк, седнал в каруца, в която се виждаха същите бъчви като онези от снимката на Карл.

— Вино? — доволно предположи Оливия.

Натали кимна и се вгледа в снимката. Младата жена лекичко я подкани:

— Значи сте преживели Голямата депресия благодарение на виното, така ли?

— Не произвеждахме много. Не познавахме технологията. Това, което виждаш на снимката, е продукцията ни може би за цялата година, но виното се продаваше по-скъпо от всичко останало, което отглеждахме. Дължеше се на черния пазар. Ако не друго, сухият режим превърна пиенето в основно занимание на хората.

— Не се ли страхувахте, че могат да ви хванат?

Очите на Натали се изпълниха с болка.

— Кълна се, че баща ми като че ли се надяваше да стане точно това. Той така и не се възстанови от срива. Притежаваше вроден предприемачески нюх и тъкмо затова изкупи фермите на съседите ни, но никога не преодоля вината и позора от случилото се в Ню Йорк. Не можеш да отгатнеш това от снимките — е, вероятно би успяла, ако се вгледаш в тези тревожни очи, — но той беше напълно съсипан. Преди беше здрав и жизнен, но виж колко е отслабнал тук. А храна имахме достатъчно. Той просто не можеше да се храни. Ако го бяха наказали, задето продава вино, вероятно щеше да се почувства по-добре. Но кого ли хващаха? — продължи Натали. — Правителството не можеше да накаже всички, които нарушаваха закона. Законът на Волстед^[1] би трябвало да наложи сухия режим, но имаше смешно малко инспектори, които следяха за изпълнението му, и огромен брой нарушители. Затова и баща ми произвеждаше малко вино. Постъпленията от печалбите ни даваха възможност за бъдещи инвестиции. Сухият режим бе отменен през 1933 година. Нашето вино поевтиня още повече — в крайна сметка то не беше особено добро, — но баща ми имаше планове. Купи корени от Европа и започна да сади различни сортове грозде.

Натали тъжно се усмихна.

— Горкият човечец. Все не успяваше. Сортовете се проваляха един след друг. Беше съвсем нов в занаята.

— Но Джеремая е имал опит. Той не помогна ли?

— Джеремая се грижеше за картофите, царевицата, морковите, цвеклото и пащърнака. Гроздето е нещо съвършено различно и не само ние се сблъсквахме с проблеми при отглеждането му. Европейците бяха опитни в лозарството, но техните методи не бяха подходящи за нашите условия. Едва през шейсетте години американците установиха собствени методи и влязоха в играта. Дотогава баща ми вече не бе сред живите.

— Колко тъжно!

Натали приседна на ръба на бюрото.

— Да. Той беше човекът, който започна всичко. Мъчно ми е, че не доживя да види колко сме напреднали. През онези времена, когато всички бяха у дома…

— Кои са всички? — попита Оливия, възползвайки се от възможността да узнае повече. — От колко души се състои семейството ти?

— Не много. Сюзан и Грег и техните съпрузи. Сюзан и Марк имат две деца. И двамата са големи и не са женени. Мелиса е адвокат, а Брад е бизнес съветник. Грег и Джил все още нямат деца. Не знам какво чакат. По мое време жените раждаха по-млади. Но нещата се променят. Джил не е много по-голяма от теб, така че според днешните стандарти още имат време. Но на мен ми се иска да стане час по-скоро. Много бих се радвала да имам още внуци, но това не зависи от мен — каза Натали и вдигна поглед към небето. — Може Мелиса или Брад да се оженят и да се сдобия с правнуци много преди Грег и Джил да се решат да имат деца — погледът й се спря на Оливия. — Ами ти? Родителите ти живи ли са?

Младата жена сви рамене:

— Това няма значение.

— Напротив. Аз се интересувам от живота на хората, които работят в дома ми. Живи ли са?

— О, да — отвърна Оливия, защото й се щеше да вярва, че е така. Искаше й се да вярва, че дори поддържат връзка помежду си.

— Къде са?

Тя се потопи в една от фантазиите си, която й бе толкова позната, че я приемаше едва ли не за истина.

— В Сан Диего.

Представяше си баща си като военен от флота, който се мести от град в град, защото службата му го изисква. Но сега вече имаше висок чин, предстоеше да се пенсионира и не пътуваше толкова често. Имаше къща на брега в Сан Диего. Доколкото знаеше, Керъл също бе там.

— Имаш ли братя или сестри? — попита Натали.

Все още унесена в мечтата си, Оливия отвърна:

— Четирима братя. И те са във флота като баща ми.

Очите на Натали светнаха.

— Има военноморска база съвсем наблизо, в Нюпорт. Съществува ли вероятност да ги изпратят насам по служба, докато си тук? Алегзандър беше близък приятел с министъра на флота. Ще се радвам да се обадя тук-там.

Оливия запротестира:

— О, не! Няма нужда. Много ти благодаря, но няма да стане. Искам да кажа, че ние не се виждаме често. Всеки от нас си има собствен живот.

Лицето на Натали помръкна.

— Значи не сте особено близки.

— Близки сме — отвърна Оливия, защото не желаеше Натали да си помисли, че не държи на семейството си, ако по някаква прищявка на съдбата се окажеше, че все пак са роднини. Затова доукраси невинната си лъжа и отново се отдаде на мечтите си: — Работата е там, че аз съм най-малката. Ти имаш само един брат, а аз имам четирима. Те доста прекаляваха с грижите си за мен. Направо ме задушаваха. Не можех да дишам. Сега най-сетне се съгласиха да ме оставят на мира.

— Ами Тес? Не искат ли да я виждат?

— Разбира се. Ние ги посещаваме от време на време.

— Аха — промълви Натали.

Оливия не знаеше какво означава това, но и не се опитваше да разбере. Трябваше да се откъсне от историята, която току-що бе съчинила.

— Искам да науча малко повече за това — каза тя и взе друга снимка от бюрото. Децата бяха няколко години по-големи и този път бяха снимани на някакъв трактор. Брад седеше върху калника, а Натали беше на седалката на шофьора заедно с Карл. Вероятно беше към единайсетгодишна и все още имаше момчешки вид. Двете момчета вече бяха доста възмъжали. — Каза, че Брад е единственият ти брат. А имаше ли сестри?

В колата, с която семейството бе напуснало Ню Йорк, нямаше други деца, но те биха могли да са изпратени при роднини някъде другаде.

Натали поклати глава:

— Бяхме само двамата с Брад.

Оливия не се отказа. Вече знаеше, че тайнствената жена е или братовчедка, или приятелка.

Тъкмо се канеше да попита за това, когато Натали взе снимката, на която бяха тя, Брад и Карл на трактора, и мислите й се отнесоха надалеч. Мина известно време, преди да заговори:

Моето положение беше по-различно от твоето. Брат ми и Карл също се грижеха за мен, но аз нямах нищо против. От своя страна и те, изглежда, нямаха нищо против да се мъкна с тях. Бях пъргава, забавна и умна. Което не ми достигаше откъм сила, компенсирах с ум и бързина. Тримата бяхме неразделни. Аз бях част от бандата.

Не знам какво щях да правя без тях. Асконсет непрекъснато ми предлагаше нови преживявания, а родителите ми не успяваха да ми помогнат много. Те бяха мрачни хора, които се опитваха да оцелеят. Даваха ни разни нареждания, казваха ни какво да вършим във фермата, но никога не се смееха. Дори не се и усмихваха. Бяха оставили мисълта за удоволствията и усещането за сигурност в Ню Йорк. Като добавиш към това и срама на баща ми, ще отгатнеш, че нещата не бяха никак добри. Двамата живееха така, сякаш очакваха всеки момент да ги сполети нова катастрофа.

През тези години бързо се състариха. Рухнаха за съвсем кратко време. Сърцето ми се късаше, като ги гледах.

Ние бяхме по-издръжливи — аз дори повече от Брад. Бях по-малка. Привързаността ми към Ню Йорк не беше толкова силна. Освен това още първия ден тук открих нещо, което нямах в Ню Йорк. Открих Карл.

Той стана моят идол. Беше мълчалив и уверен. Нищо не можеше да го разтревожи. Знаеше всичко и познаваше всички. Независимо от това, че животът в Асконсет беше нещо съвсем ново за мен, това, че съм с Карл, го правеше някак познат. Увереността му беше заразителна.

Тръгнах на училище и се сдобих с нови приятели, които не знаеха откъде идваме. Виждаха само, че сме по-заможни от повечето хора, и това си беше точно така. Хранехме се три пъти дневно. Дрехите ни бяха по-скоро удобни, отколкото красиви, но никога не сме ходили боси. Всяка събота следобед ходехме на кино. Можехме да си го позволим. Нямахме пари да пътуваме, но и без това вече не ни се пътешестваше, особено с влак. В новините непрекъснато съобщаваха за гладните и бездомни хора, които се придвижваха в товарните вагони. А ние изобщо не бяхме такива.

Но, разбира се, всичко е относително. Асконсет беше мрачно място и ставаше все по-потискащо колкото повече продължаваше Депресията. Ако не седяха напрегнати и сковани пред радиото, родителите ни непрекъснато преглеждаха вестниците за лоши новини, а такива изобщо не липсваха. Много банки продължаваха да затварят дълго след срива на борсата. Повечето от приятелите ни фалираха. Родителите ми бяха в центъра на социалния живот в Ню Йорк и или познаваха лично хората, за които пишеше по вестниците, или бяха чували за тях. Безработицата нарастваше. Строяха се селца от бараки, наречени Хувървил^[2] за да приютят бездомните. Навсякъде имаше обществени кухни за гладуващите.

Рузвелт дойде на власт с обещания за Новия курс, но единственото, което родителите ми виждаха, бяха картините на разруха на пустеещите земи в западните щати. Макар Асконсет да остана плодороден и добре снабден с вода, те се страхуваха, че скоро ще дойде и нашият ред. Изчетоха цялата литература по въпроса за предпазните мерки и ни накараха да садим трева и дървета в най-отдалечените части на имението, за да предотвратим ерозията на почвата. Продължиха да се страхуват, че лошото ще се повтори дълго след като икономиката вече започна да се стабилизира.

Брад се превърна в жертва на този страх. Когато атмосферата стана прекалено потискаща, просто си тръгна. Напусна училище на шестнадесет години, излъга за възрастта си и се хвана на работа в Държавната строителна агенция. Започна да строи мостове и магистрали. Копаеше тунели. Изпращаше пари у дома. Но това беше нищожна утеха за баща ми, който искаше синът му да получи добро образование, за да е подготвен, когато отново настанат добри времена. Освен това с напускането на Брад той изгуби един от най-способните си работници.

А аз изгубих един от най-добрите си приятели. Същото се отнася и за Карл. Затова двамата с него се сближихме още повече. Ако трябваше да растем заедно сега, четирите години разлика помежду ни щяха да бъдат непреодолима преграда. Щяхме да ходим в различни училища, да се движим в различна среда и да вършим различни неща. Но тогава обстоятелствата бяха други. Всичко правехме заедно.

Натали замълча и се усмихна. Бяха седнали в големите кресла. Оливия си записваше в бележника в скута си. Натали седеше със скръстени ръце.

Младата жена искаше тя да продължи да разказва, но последва обичайната мила усмивка и неволното поклащане на глава. Натали се бе върнала в света на миналото.

Оливия също искаше да отиде там.

— И какви бяха някои от тези неща?

— Ами ходехме заедно на училище.

— С автобус ли?

— Неее — възрази Натали с весел смях. — Нямаше автобуси. Ходехме пеша.

— На какво разстояние?

— На пет километра. По пътя към нас се присъединяваха и други деца. Карл беше като малкия тръбач. Беше най-високият и най-мълчаливият от всички, но притежаваше някаква… — Тя потърси думата. — … харизма. Не търсеше внимание, никога не се е стремил да го получи, но хората просто биваха привлечени от него. Това е класически пример за странната привлекателност на сдържаността. Когато Карл минаваше, хората се обръщаха след него; а когато го стореха, виждаха и нас двамата с Брад. Бяхме най-близките му приятели. На него дължахме това, че толкова бързо ни приеха навсякъде.

Оливия също се усмихваше, докато си представяше ежедневното шествие към училището.

— Звучи толкова сладко!

— Сладко ли?

— Забавно.

— Вървенето пеш под плющящия дъжд изобщо не беше забавно.

— Но всички вие, поели след малкия тръбач, сте представлявали прекрасна гледка. Какво друго правехте?

— Как какво?

— За забавление.

— Ами разни неща.

— Например?

Натали вдигна рамене:

— Знаеш какви, като всички деца — изчерви се и каза: — Времето не може да промени някои неща.

— Секс? — учудено попита Оливия, защото в действителност смяташе, че времето променя това — поне що се отнася до възрастта и уменията. Но страните на Натали останаха румени, затова тя допълни: — Извинявай. Това е твърде лично. Не трябваше да питам.

— Наех те, за да питаш за лични неща. Може и да не отговоря на всичките ти въпроси, но ти трябва да питаш — с тези думи Натали възвърна самообладанието си. — Възрастта започна да играе роля по-късно. Когато Карл беше на четиринайсет години, аз бях само на десет. Когато той стана на шестнайсет, аз бях на дванадесет. Ние не бяхме гаджета. Не се натискахме на задните редове в киното.

Последва кратка пауза. Оливия й помогна:

— Но ви се искаше.

Натали кимна, все още зачервена:

— Карл беше единственият мъж, с когото можех да си представя, че ще бъда. Мечтаех за това.

Гласът й заглъхна, но изражението на лицето й продължи да разказва за красиви неща. Оливия я наблюдава известно време, но накрая просто не издържа на напрежението:

— Мечтаеше ли да се омъжиш за него?

— Ние танцувахме заедно — отвърна Натали.

— Мечтаеше ли за това?

— Не, случваше се наистина. Танците бяха много популярни по време на Депресията. Това беше най-евтиното забавление.

Оливия беше чувала нещо за това.

— Вие с Карл участвахте ли в състезания по танци?

— Не, но познавахме хора, които го правеха. Някои участваха с месеци, при това печелеха. Докато ги държаха краката и имаха покрив над главата си, храна и възможност да спечелят парична награда — тя се усмихна. — Не, ние с Карл не правехме нищо подобно. Но бяхме изгледали достатъчно кинопрегледи и знаехме някои стъпки. Карл имаше малко радио. Отивахме зад бараката, намирахме някоя станция с музика и танцувахме.

Очите й се разшириха. Съдейки по вълнението в погледа й, явно се бе сетила за още нещо, за още някой прекрасен спомен.

— Какво? — подпита Оливия.

Натали я погледна, после отмести поглед и се засмя:

— Глупаво е наистина. Но беше толкова приятно.

Младата жена се засмя заедно с нея:

— Кое?

— Януари, февруари и март — това са важните месеци за едно лозарско имение. Зарязват се лозите, а това предопределя растежа за целия следващ сезон. Тогава, в началото, баща ми настояваше лично да се занимава с това. Ние трябваше да събираме отрязаните пръчки. В края на краищата ги изгаряхме, но първо си строяхме колиби.

— Колиби ли? — попита очарована Оливия.

— Карл знаеше как да преплита клоните за устойчивост. Постройката не беше особено красива, но понеже по лозите все още нямаше листа, можеше да се вижда какво става навън. Стените обаче предпазваха от вятъра и от студа. Получаваше се доста уютно местенце.

— И вие танцувахте там?

— Разбира се. Божичко! Вдигах поглед към него и танцувахме така, както правеха по филмите. Карл не беше кой знае какъв танцьор и все още е така. Краката му не го слушаха много, но ръцете му правеха чудеса — Натали пое дълбоко дъх и изтананика някаква весела мелодия.

Оливия не записа нито дума. Нямаше нужда. Представяше си тази колиба съвсем ясно, сякаш надничаше през пролуките между клоните. Бе осветена от свещи, а вътре леко се поклащаха две фигури. В ушите й отекваше музиката на големия оркестър и долавяше пращенето на малкото радио. Беше невероятно романтично.

Облегна се назад с въздишка:

— Прекрасното старо време! Толкова ми се иска да съм живяла тогава.

Натали я изгледа странно, досущ както бе направил Отис неотдавна.

— Едва ли. Бяха трудни времена. Бъдещето бе забулено в неизвестност. В края на трийсетте се усещаше приближаващата война. Дори не можеш да си представиш какво беше.

— Но хората в семействата са били много по-близки помежду си. Подкрепяли са се.

— Това не означава, че са били по-щастливи.

— Животът е бил някак си по-простичък — настоя Оливия. — Понякога ми се струва, че бих се лишила от дясната си ръка в замяна на по-малко отговорности.

— Нима наистина мислиш, че сме имали по-малко отговорности?

— Смятам, че разделението на труда е било по-определено. Мъжете са вършели тежката работа, децата — по-леката, а жените са поддържали домакинството. Днес всичко е объркано и всички са претоварени.

Натали се усмихна укорително:

— Сътворила си идеализирана представа за миналото. Изкарваш нещата по-прости, отколкото бяха. Разделението на труда може и да беше по-определено, но трудът беше по-тежък. Тогава не разполагахме с днешните модерни технологии.

— Може и така да е — неотстъпчиво заяви Оливия, — но технологиите не са всичко. Не ме интересуват рекламите на омекотителите за пране, които твърдят, че дрехите добиват уханието на природата, защото нищо не може да се сравни с аромата на чаршафите, изсъхнали на въжето навън.

— Е, тук не намирам за нужно да споря с теб — добродушно отвърна Натали. — Но продължавам да смятам, че грешиш за останалото. Тогава не беше по-лесно, отколкото е сега. Просто беше по-различно, това е всичко.

 

 

Оливия не повярва на Натали повече, отколкото бе повярвала на Отис. Животът през трийсетте години може и да е бил физически по-труден, но предпочиташе това пред емоционалния стрес. Да, за нея трийсетте години си оставаха доброто старо време. Животът тогава е бил по-простичък. Нуждите на хората са били по-конкретни, а самите те — по-искрени. Когато става дума за оцеляване, изборът е съвсем ясен.

Днес изобщо не бе поставен въпросът за оцеляването и това правеше избора доста съмнителен. Днес хората напускаха дома си и се скитаха. Правеха различни неща. Носеха много дини под една мишница. Понякога Оливия се нагърбваше с толкова много неща, че направо изнемогваше — и всяко от тях вървеше със собствените си обременителни отговорности. Бе изпитала какво означава да се чувстваш сам и безпомощен, когато не успяваш да се справиш с всичко.

Не бе очаквала това да й се случи в Асконсет. Не бе очаквала, че животът при Натали ще я върне към тези стари и толкова простички времена. Двете с Тес се чувстваха безкрайно закриляни още от пристигането си.

Връщане към по-простички времена ли? През следващата седмица животът в Асконсет щеше да бъде всичко друго, но не и простичък.