Барбара Делински
Имението (4)

Трета глава

Оливия спа неспокойно. Копнееше за работата в Асконсет и желанието й нарастваше с всяка изминала минута. Знаеше, че не е много реално да мечтае за това. Имаше мнозина по-квалифицирани от нея — хора, които пишеха с лекота и познаваха етикета, — но тя не се съмняваше, че ще се справи с работата. Можеше да го направи. Сигурна бе в това. А щом силно желаеш нещо, ще намериш начин да го постигнеш. Освен това притежаваше нещо, което другите нямаха: вече обичаше Асконсет. А благодарение на снимките познаваше и хората, и дори част от историята им.

Но дали Натали щеше да избере нея?

Когато най-сетне заспа, Оливия сънува, че е получила работата. Все още изживяваше мечтата си на следващата сутрин, докато приготвяше Тес за училище и когато излязоха от къщи. Мислите й бяха на километри оттук дори когато крачеше редом с дъщеря си, стиснала под мишница куфарчето с безценното му съдържание.

Въздухът беше неподвижен, а улиците на Кеймбридж — тесни и задушни. Докато стигнат до училищния двор, вече си фантазираше за открити поля и океански бриз.

— Мамо? — вдигна към нея поглед Тес, красивата й дъщеря. Главичката й стигаше до кръста на Оливия, косата й бе прилежно сресана, луничките нежно се открояваха върху току-що измитото й лице, а тялото й все още не бе съзряло. Очилата й бяха чисти и кацнали високо на нослето. Според Оливия в нея определено имаше нещо ангелско, като изключим изражението й — смесица между боязън и неприязън. — Какво да кажа на госпожа Райт?

Госпожа Райт. Господи! Оливия бе забравила за това — несъмнено беше потиснала тази мисъл. Проблемите на Тес в училище представляваха несекващо мъчение. Нощното й бягство в Асконсет бе много приятно.

Кажи й, че имаме решение на проблема, помисли си Оливия и бързо се върна обратно при цялата бъркотия. Кажи й, че това лято ще имаш частен учител пет пъти седмично. Кажи й, че искам да преминеш в пети клас заедно с останалите деца. Кажи й, миличка, че следващия път, когато пожелае да се свърже с мен, трябва да си размърда задника и да вдигне телефона.

— Кажи й — успя да се овладее тя, — че ще й се обадя тази сутрин, за да си уговорим среща. Ще се срещна с нея, когато поиска.

— Няма да повтарям годината.

Оливия целуна двата си пръста и ги притисна към нослето на Тес:

— Разбира се.

Момиченцето стисна пръстите й и ги дръпна настрани.

— Не ми пука дали децата ме смятат за глупава. Но ако повтарям годината, те все едно излизат прави.

Оливия едва не се разплака. Щеше й се дъщеря й никога да не бе познала тази болка.

— Някой ден — твърдо заяви тя — същите тези деца ще питат теб за правилните отговори.

Тес се закова на място.

— Кога?

— Когато бурмичките и болтчетата на четенето отстъпят на заден план пред действителното вникване в материала.

— Какви бурмички и болтчета?

— Отделните парченца. Думите. Пунктуацията.

— Ами граматиката? Мразя граматиката. Мога да пиша изречения. Частите на речта се употребяват лесно, но ми е трудно да ги назова. Не разбирам защо трябва да го правя.

— Трябва да ги назовеш, защото това е изискването да преминеш в пети клас. — Училищният звънец иззвъня. — А сега върви.

Тес изглеждате разтревожена.

— Боли ме стомахът.

Сигурно бе така. Налагаше се да се справи съвсем сама. Имаше нужда от добър приятел. Нуждаеше се от някой в училищния двор, който да изтича към нея и да я посрещне. Останалите деца стояха на групички с приятелите си. Оливия искаше същото и за Тес. Тя беше толкова мило дете. Беше чувствителна и красива. Но носеше очила с дебели лупи и изоставаше с уроците, а това я превръщаше в посмешище. Сърцето на Оливия направо се късаше.

— Мисли си, че остават само още две седмици — каза тя.

И после какво — Асконсет? Това би могло да ги извади от порочния кръг. Ежедневното занимание с възпитател би могло да е от полза. Морският въздух също би могъл да се окаже полезен. Тес щеше да излиза с яхта в морето заедно с други деца, които нямаше как да разберат, че тя не умее да чете. Ако я приемат, ако се сприятели с едно-две деца, ако най-сетне изживее нещо приятно, всичко би могло да се промени.

— Ще мога ли да взимам уроци по тенис? — попита Тес.

— Мисля по въпроса.

— Не искам възпитател.

— Ако нямаш възпитател, няма да ходиш и на тенис — предложи сделка Оливия.

— Значи, ако имам възпитател, може да ходя на тенис?

Младата жена се видя натясно.

— Ще видим — каза тя и посочи към входа на училището.

Тес се нацупи на опънатия показалец. Вдигна ръчката си и затътри крака.

— Ей — нежно я повика майка й.

Момиченцето спря, обърна се, хукна обратно, прегърна я бързо, отново се обърна и се затича към училищния двор.

Оливия с обич я проследи с поглед, докато се смеси с останалите ученици, които се качваха по стълбите, но веднага щом вратата се затвори зад последния от тях, мислите й отлетяха на юг. Пред погледа й изникна друга врата, която познаваше от снимките. Беше летящата врата, която водеше от Голямата къща в Асконсет към покрития с тента вътрешен двор. Той гледаше към лозята, към редовете лозници, които се увиваха около телените опори, ставаха все по-високи и натежаваха от плод с напредването на лятото. Оливия чуваше как мрежата на вратата отново и отново се отваря със скърцане и се затръшва. Омайващ звук.

Искаше тази работа. Нуждаеше се от нея. Тревогите за Тес нямаха край — тестовете, възпитателите, срещите с учителите, помощта, която самата тя й оказваше у дома. Това изсмукваше силите й, но и през ум не й минаваше да постъпи иначе. Тес бе най-хубавото нещо в живота й, освен това детето полагаше всички сили, наистина се стараеше. Работеше до изнемога, за да преодолее проблема си.

Заслужаваха да си починат това лято. Работата при Натали нямаше да бъде като тази при Отис. Изобщо нямаше да бъде работа в истинския смисъл на думата.

 

 

Отис се бе пооправил, беше по-добре от вчера, но все още не съвсем — това успя да установи Оливия, когато той се появи на вратата.

— Нямаме фиксатор — отбеляза той, без да я поздрави. — Помолих те да се погрижиш за това.

Оливия се надигна от стола си.

— Направих го — отговори и притисна пакета от Натали към гърдите си. — Отзад е, на рафта с химикалите.

— Трябва ни за снимките на Брейди. Казах ти, че днес искам да направя копията.

— Тук е. Отис? Искам да ти покажа нещо.

Моментът не беше подходящ. Той нямаше да откликне с готовност, но тя не можеше да чака повече. Трябваше незабавно да премине към действие.

Той мина покрай нея, запъти се към бюрото си в отдалечения край на стаята и започна да прехвърля пощата от предишния ден.

Оливия го последва и му подаде пакета.

— И това пристигна.

— Какво е? — навъси се той.

— От Натали Сийбринг. Още снимки. Но имаше и едно писмо. Мисля, че трябва да го прочетеш.

— Ако не й харесва какво сме свършили, да си гледа работата — каза той, но протегна ръка. — Дай да видя, че ме чака работа.

Тя му подаде писмото и търпеливо изчака да го прочете. Изражението му остана мрачно. Моментът бе не просто неподходящ, беше ужасно неподходящ. Но ако желаеше да успее в Асконсет, ако искаше да бъде предпочетена пред други по-квалифицирани кандидати, трябваше да действа ентусиазирано и бързо.

Отис прочете писмото, обърна го откъм гърба, погледна празната страница и пак го обърна отпред. Продължително изгледа Оливия. Тя запази самообладание. Той препрочете писмото. Още преди да довърши писмото за втори път и да остане загледан в листа известно време, Оливия усети как настроението му е станало по-ведро.

— Знам какво си мислиш — изрече той с нещо, което напомняше тъга, и Оливия внезапно се почувства като предателка. Отис беше неин работодател и приятел.

— Ами ти се пенсионираш — опита се да му обясни. — След седем седмици ще остана без работа, а и ти вече престана да приемаш нови поръчки. За две седмици ще успеем да приключим с работата, която вече сме поели. Наистина можем. — Той мълчеше, затова тя добави: — Ако не успеем, мога да се върна тук за няколко дни.

— Не е там работата. Проблемът е — каза той и вдигна писмото, — че това е ангажимент само за лятото. На теб ти трябва нещо постоянно.

— Но нищо друго не се е появило. Ще продължа да търся. Мога да го правя и оттам. Това просто ще ми спечели малко време.

Той се намръщи замислено.

— Струва ми се, че и това не е проблемът. Става дума за нещо друго. Наблюдавах те, докато работеше върху снимките на Сийбринг. Ти се привърза към работата.

— Просто обичам старите снимки.

Защото те представляват цял различен свят. Защото извикват във въображението време, когато животът е бил по-простичък и по-романтичен.

— Но защо тези ти харесват повече от останалите?

Тя се смути:

— Не знам.

— Напротив, знаеш. Натали те върти на малкото си пръстче.

— Това не е вярно. Аз дори не я познавам.

— Не те виня — продължи Отис. — И мен самия ме въртя на малкото си пръстче веднъж, така че знам какво е.

Оливия остана изумена:

— Ти я познаваш?

Предполагаше, че Натали е просто поредният клиент, привлечен към студиото от неговата репутация. След това си спомни за жълтия плик, адресиран лично до Отис. Ужасена, извади го от големия кафяв плик.

— Извинявай. Това беше пъхнато заедно със снимките. Не съм го отваряла.

Отис отвори плика и извади отвътре жълтата картичка. Позачете се и за по-малко от десет секунди по лицето му се разля усмивка. Беше свенлива усмивка, която остана на устните му дори когато удари с юмрук сърцето си и подбели очи:

— Пак ме улучи право в сърцето.

— Какво? — не разбра Оливия.

— Омъжва се повторно. Едно време смятах, че аз ще съм избраникът.

Удивлението й нарасна още повече. Това беше напълно неизвестна страна от отношенията между Отис и Натали. И едва тогава осъзна напълно казаното от него.

— Омъжва се повторно ли? А къде е Алегзандър?

Наистина Оливия не бе виждала снимките от последното десетилетие, но изобщо не й бе хрумвала възможността Натали и Алегзандър да не са все още заедно. Това беше част от цялостния образ.

— Той почина.

— Кога? Как? — зяпна тя.

— Преди шест месеца от инфаркт.

Оливия притисна ръце до гърдите си.

— Много съжалявам.

Никога не бе виждала този човек, но преживя новината за смъртта му така, сякаш бе изгубила близък приятел. Той играеше основна роля почти във всички истории, свързани с Натали, които си бе съчинила. А ето че сега бе мъртъв и в живота на Натали имаше друг мъж. Това й дойде в повече.

— Кога сте били заедно? — попита тя Отис.

— Преди много време. Както става ясно — каза той и потупа поканата, — беше повече по мое желание, отколкото по нейно.

Оливия все още се опитваше да осъзнае внезапния обрат в представата си за Натали. Мъчеше се да си представи лицето на мъж, който не е Алегзандър, но нищо не се получаваше.

— Кога ще бъде сватбата?

— На Деня на труда, което съвпада с крайния срок на нашата задача.

Младата жена отново се втурна към целта си:

— Тя ще има нужда от съдействие, за да се справи. Времето я притиска. Мога да й помогна.

— Пак ще те попитам с какво толкова те привлича — въздъхна Отис. — За себе си знам причината. Натали ме смяташе за истински художник. Обожаваше работите ми. Но при теб става дума за нещо друго.

— Ами просто ми се струва много мила — каквато трябва да бъде една баба.

— Тя не е баба ти, Оливия — сгълча я той.

— Разбира се, че не е.

— Разбира се — присмя й се той. Тази сутрин очите му бяха силно зачервени, но в тях продължи да проблясва разбиране. — Ти преследваш една мечта, момичето ми. Представяш си как ще прекараш едно лято в дома на предците си с баба си, която ще се погрижи за всичко, но Натали не е такава. Натали се грижи единствено за себе си.

Естествено бе да говори така. Нали го бе отхвърлила. Нормално бе Отис да се чувства наранен и да изпитва горчивина.

Но Оливия съзираше само щедростта на Натали. Наистина не можеше да узнае как новият й съпруг би повлиял на всичко. Но със или без сватба, фактите оставаха непроменени.

— Тя предлага подслон, храна и възнаграждение. При това щедро възнаграждение.

— Нейната представа за щедрост може да се разминава с твоята.

— Възможно е, но може и да не е така — каза Оливия, без да й трепне окото. — Имам нужда от тези пари, Отис.

— Но така не напредваш в професията — възрази той. — Това е решение само за лятото.

— Знам — отговори тя и отчаяно се опита да му обясни, че според нея трябва да постъпи именно по този начин. — И тъкмо това го прави толкова съвършено. Всичко съм обмислила, Отис. Наистина. Мога да приключа тук и да ти се махна от главата. Ще успееш да се пенсионираш, без да ти тежа на съвестта, защото ще имам друга работа, която харесвам. Дори няма да се наложи да освобождавам апартамента си. Мога да го дам под наем за лятото и после пак да се настаня, ако се върна наесен. Тес свършва училище след две седмици. Ако си съберем нещата навреме, още на другия ден ще бъдем в Роуд Айланд.

— А откъде си сигурна, че Натали няма да има нещо против да дойде и Тес?

— Че защо да има? Нали в писмото пише, че в Асконсет се намира предостатъчно място. Тес е просто едно малко момиченце, ще бъде почти невидима. Ще й намеря частен учител. Ще й давам уроци по тенис. Ще наема някой младеж да я гледа, докато работя. Има много неща, които едно момиченце може да прави между реката и океана. Натали е свикнала с внуците си. Сигурно си играят навсякъде из имението. Може би дори вече има правнуци. — Хрумна й още нещо: — Тес може да се грижи за правнуците. Безплатно.

Отис изглеждаше впечатлен.

— Мисля, че няма никакви правнуци. Доколкото ми е известно, няма дори внуци, които да се мотаят из имението. Те са големи и имат свой живот. Защо си мислиш, че има свободни стаи в къщата?

— Защото е толкова голяма — възкликна Оливия. — Внуците й може и да имат свой живот, но нали я посещават през лятото. Асконсет е невероятно място за летен отдих.

— Откъде си толкова сигурна, Оливия?

— Просто съм сигурна.

Инстинктът й го подсказваше. Е, в миналото — бъркаше, особено що се отнася до мъжете. Но това бе нещо различно.

— Може би просто ти е омръзнало в Кеймбридж.

— Не.

— Задържа се тук по-дълго, отколкото на други места.

— Защото работата ми тук е хубава — възрази Оливия. — Но шефът ми се пенсионира и дърпа чергата под краката ми.

— И затова ти реши първа да го зарежеш.

Тя му метна гневен поглед.

— Ами Тед? — попита той.

— Тед не се вписва в плановете.

— Каза ли му го вече?

— Не, още не съм получила работата.

— Но я искаш.

— Да.

— Заради парите.

— Заради Тес.

— Ами ако парите не са добри?

Това не я притесняваше. „Щедрото“ възнаграждение би трябвало да представлява прилична сума, а ако не беше така — осигурената нощувка и храна не бяха малко, да не говорим за близостта на океана и възможността да ползва тенис корта. Струваше си дори и само заради смяната на обстановката.

Отис побутна към нея листове и писалка.

— Напиши какво искаш.

— Какво смятам, че ще ми плати ли?

— Какво искаш. Онова, заради което би си струвало.

Оливия не можеше да стори подобно нещо. Каквото и да напишеше, щеше да й се види твърде много. Щеше да се стеснява.

— Добре — каза Отис и дръпна към себе си листовете. — Тогава аз ще го направя.

Написа сума, почти два пъти по-голяма от онова, което щеше да й плаща през лятото, ако не се пенсионираше. Докато тя невярващо се взираше в цифрите, но в действителност вече пресмяташе какво би могла да си купи с толкова пари, той вдигна телефона, придърпа бланката с писмото на Натали и набра номера й.

— Какво правиш? — ужасено извика Оливия. Изведнъж си представи как той разваля всичко с някоя изпусната не на място дума.

— Спестявам и на двама ни известно напрежение. Нека да видим дали мислим в една посока.

За малко да го възпре. Не искаше да знае, ако това означаваше край на мечтите й.

Но го свързаха, преди тя да успее да реагира, и Отис вече поздравяваше Натали като стар приятел, какъвто очевидно беше. Последва кратък любезен разговор — за реставрираните снимки, за пристигналите току-що, за наближаващата сватба. Оливия се опята да си представи какъв би бил подходящият съпруг на Натали, но единственото лице, което се изпречи пред погледа и, бе това на Кари Грант, а той също отдавна не бе между живите.

Отис попита Натали за някои подробности във връзка с помощника, който търси.

Оливия бе обхванала с ръце шията си и не откъсваше поглед от листа, върху който той записваше отговорите на въпросите си. Машинопис и редакторски умения. Писане по бележки. Сутрин работа с Натали, следобед — сама. Заетост от понеделник до петък и почивка в края на седмицата. Настаняване в отделно крило на къщата. Плюс храна. Домашни любимци? Не. Деца? Да. Възнаграждение?

Не можа да си поеме въздух дълго след като Отис изписа сумата на листа. Натали предлагаше два пъти повече пари от предположението на Отис. За човек в положението на Оливия това бе неочакван късмет — както и да го погледнеш, сумата бе истинско съкровище. Притисна устата си с пръсти, за да възпре радостния ся възглас.

Отис изглеждаше не по-малко слисан. Той помоли Натали да повтори сумата и почука с молива върху листа, за да потвърди верността на вече записаните цифри.

Оливия чу само откъслеци от останалата част на разговора: „много щедро… да… урок по история… на чист въздух“, но думите просто прелетяха покрай ушите й. Беше невероятно развълнувана и позволи на мислите си да се втурнат в нова посока. Досега бе мечтала за пари, с който да наеме частен учител. Но предложението на Натали разкриваше пред нея други възможности.

Още преди Отис да затвори телефона, тя отвори най-долното чекмедже на бюрото си и извади оттам някаква брошура. Върна се до бюрото му и я постави пред него. Беше каталог на „Кеймбридж Хийт“, частно училище за децата на местните професори, които също като дъщеря й имаха проблеми с бързината на усвояване на материала.

Оливия не беше преподавател в колеж, нищо подобно. Дори не бе учила в колеж. Едва успя да завърши гимназия и веднага започна работа. Сега смяташе себе си за човек на изкуството — Отис я определи по този начин много преди самата нея. Това назоваваше за своя професия в молбите за работа, които бе разпратила. Предполагаше, че във всяко училище в Кеймбридж има родители като нея.

Освен, това Тес наистина бе дъщеря на преподавател в колеж. Нали преди да почине, Джаред работеше в университета, в Северна Каротина? Това все трябваше да означава нещо, а имаше и други подобни училища. Въодушевено си спомни, че в Провидънс има учебно заведение, подобно на „Кеймбридж Хийт“. Провидънс ставаше все по-хубав град. Оливия бе изпратила автобиографията си до музеи и галерии там. Градчето се намираше съвсем близо до Асконсет. Хубаво щеше да е, ако остане близо до Натали и след края на лятото.

Освен това съществуваше и вероятността, ако се представи добре в имението, ангажиментът й там да прерасне в нещо по-сериозно — помощничка, секретарка. Всичко бе възможно.

Не че разчиташе на това, но какво му е лошото да помечтае.

Отис взе книжката, разлисти я и стигна до страниците, където бяха таксите. Прочете онова, което Оливия вече знаеше наизуст. Да, наистина се бе размечтала. Много преди изобщо да чуе за Натали Сийбринг.

— Добре — сухо отбеляза той, — ще можеш да си позволиш това училище за една година. А после?

Тя не се отказваше:

— Или Тес ще спечели стипендия, или аз ще взема заем, но най-важното нещо е да я приемат там. Иначе не бих могла да се справя. Нямам връзки. Според държавата, в обществените училища Тес получава всичко, от което се нуждае, но на нея там не й харесва. Една от учителките на пети клас е наистина добра, но няма гаранция, че ще попадне точно при нея, а учителката й тази година й въздейства толкова потискащо, че следващата трябва да се справя с два пъти по-сериозни проблеми. Това е при положение, че успея да ги предумам да не я оставят да повтаря годината. — Оливия решително постави ръка върху каталога, категорично както никога досега, защото най-сетне имаше възможност да постигне онова, което искаше за дъщеря си. — Тес трябва да постъпи в такова училище. Разбираш ли, Отис? Нуждая се от тази работа. Това е големият ни шанс.

Ала трябваше да преодолее още едно сериозно препятствие. Беше много приятно да говори за работата, да мечтае за частни училища и за това, че късметът й най-сетне се променя, но Натали все още не я бе наела.

— Мога да я накарам да те наеме — каза Отис, сякаш прочел мислите й.

Тя кимна и зачака, притаила дъх.

— Искам да получиш тези пари — продължи той. — Но ме притеснява друго, фантазиите ти.

— Не си фантазирам. Стремя се към тази работа с широко отворени очи.

— И не ти се иска да станеш част от онова семейство?

— Иска ми се естествено. На кого не би му се искало? Но аз не съм Сийбринг и никога няма да бъда.

— Не го забравяй.

— Няма, Отис. Няма. Както сам каза, това е само сезонна работа. Преход между работата ми тук и… нещо друго. Ако се окаже забавно, ще остана с хубави спомени, но това не е най-привлекателната част. Най-ценното от всичко е, че дъщеря ми ще има нещо, от което се нуждае, но не би могла да получи по друг начин. Желая да й дам това, Отис. Ти не би ли постъпил така, ако беше твое дете?