Барбара Делински
Имението (5)

Четвърта глава

Две седмици по-късно, облечени в нови бели шорти и съответно зелена и синя блуза, Оливия и Тес отпътуваха за Роуд Айланд. След себе си оставиха една студентка по право, доволна от наетото за през лятото жилище, един реставратор на снимки, комуто предстоеше пенсиониране, и един объркан Тед на тротоара.

— Сложил е ръце на кръста — съобщи Тес, като погледна в страничното огледало. — Защо е толкова ядосан?

Оливия нямаше намерение да се обръща назад. Превърнала бе това в свое основно житейско правило. След като бе взела някакво решение и бе начертала плана си за действие, единствената посока бе напред. Въпреки това се натъжи от раздялата с Отис и нещо я жегна, когато напускаше апартамента. Но при раздялата с Тед изпита единствено облекчение.

— Не е ядосан — каза тя на Тес. — Наранен е. Щеше му се да прекараме лятото тук с него.

— И какво да правим? Да се возим на лодките лебеди? Според Тед това е най-любимото ми занимание. Не му ли хрумва, че обичам да ходя по магазините?

Това не бе минавало през ума и на самата Оливия. В тяхното домакинство пазаруването се правеше по необходимост, а не за развлечение. Но Оливия си бе изградила своя представа за това какво носят хората през лятото в Асконсет — и особено на летните тържества преди някоя сватба, — а в гардероба й нямаше нищо подобно. Не желаеше да поставя Натали в неудобно положение, а годеникът й може би беше още по-изискан. Той продължаваше да бъде истинска загадка. Оливия си представяше някой винен барон от лозята във Франция, докато Отис не й съобщи, че името му е Карл Бърк, и тя изключи Франция като възможност. Името беше ирландско. Тъй като не бе чувала за ирландски родове, които да произвеждат вино, тя го превърна в американец от ирландски произход, който управлява лозарско имение в Калифорния. Представяше си го като достолепен, елегантен, изискан мъж. А такива хора се заобикалят също с достолепни, елегантни и изискани приятели.

И тъй като този приятелски кръг временно щеше да включва и тях двете с Тес, Оливия отвори портфейла си по-широко и заведе детето на покупки. И изведнъж дъщеря й, която носеше само фланелки и джинси, се превърна в съвършено различно същество. Пробваше цветни шорти и блузки с презрамки, къси поли и плажни рокли — и не само ги обличаше, ами и ги демонстрираше като истинска манекенка. Освен това всичко й стоеше божествено, защото на лицето й грееше усмивка. Облечена в различни дрехи, тя ставаше друг човек. Оливия нямаше нужда от психиатър, който да й разтълкува значението на промяната.

Асконсет бе ново начало за тях и тя го дължеше изцяло на Отис. Дори не се наложи лично да отиде на интервю. Препоръката му бе достатъчна Натали да я наеме.

Тед беше ужасен.

— Но не искаш ли да се увериш със собствените си очи къде отиваш? Добре, виждала си снимки, но те не дават информация за онова, което трябва да знаеш. Снимките не казват истината. Натали сигурно праща само онези, които представят мястото в най-добрата му светлина — така се прави.

Оливия реши, че не си струва да спори с него. Песимизмът на Тед направо нагарчаше. Той не желаеше да повярва, че връзката им приключва, и все повтаряше как ще й се обажда всяка вечер, как ще се срещат за вечеря по средата на пътя между Кеймбридж и Асконсет и дори ще й идва на гости. Опита се внимателно да го отклони, като му обясни, че ще трябва най-напред да привикне с работата и да разбере какво точно ще се иска от нея. Той не усети намека и тя се видя принудена да стане още по-директна. Каза му, че се задушава, че има нужда от въздух.

Но и тогава не я разбра. Чуваше само онова, което му изнася и което го касае. Но Оливия нямаше намерение да му позволи да помрачи радостта й. Нямаше да му разреши да говори лоши неща за Асконсет.

— Снимките, които съм виждала, не са рекламни — осведоми го тя. — Правени са много преди някой изобщо да знае какво представлява рекламата. Някои от тях са моментални снимки от апарат „Брауни“. Те са истински.

Отис потвърди. Когато го притисна, той си призна, че неведнъж е ходил в Асконсет. Дали се е срещал с Карл Бърк? Не си спомняше, но не беше забравил Голямата къща. Каза, че в действителност била още по-хубава, отколкото на снимките — сериозно признание от един отхвърлен мъж.

Натали и Оливия вече бяха разговаряли по телефона, фактът, че Оливия не е учила в колеж, никак не притесняваше Натали, На нея й допадаше онова, което Оливия бе постигнала със снимките от Асконсет, и твърдеше, че в писмата, които бе написала от името на Отис, е демонстрирала предостатъчно писателски умения. Хареса й това, че докато разговаряха, Оливия задаваше въпроси, и подчерта, че за нея е много по-важно помощничката й да е организирана, представителна и отдадена на работата си — каквато бе Оливия при Отис, — отколкото да притежава разни дипломи. Освен това заяви, че се е научила да се доверява на инстинкта си, а той й подсказвал, че те двете си допадат.

Оливия направи същото. След три телефонни разговора тя беше убедена, че Натали иска да я наеме толкова много, колкото и тя самата копнее да получи работата. Скептикът у нея не бе сигурен дали разбирателството между двете бе причината Натали да я наеме; или пък се чувства виновна, че преди много време е отблъснала Отис; или просто иска по-бързо да реши въпроса с наемането на помощница. Оливия знаеше, че няма да й е трудно да разговаря с Натали, както не би й било трудно да беседва с добрата си баба. Натали беше жизнена и сговорчива. Беше отстъпчива и искаше да доставя радост на хората.

Най-хубавото от всичко бе радостта, с която прие новината, че в къщата ще пристигне и малко дете.

— Вярваш ли в това? — изсумтя Тед.

Ако връзката й с този мъж още не бе приключила, тези негови думи със сигурност щяха да сложат края. Тес беше нейната радост и гордост. Ненавиждаше подмятанията му, че детето би могло да се окаже бреме за някого.

— Да, вярвам. Тя направи всичко по силите си, за да ни осигури онова, от което се нуждаем. Намери частен учител. Осигури учител по тенис. Дори е записала Тес на уроци по ветроходство в яхтклуба.

— Ти говори ли с учителя? В най-добрия случай сигурно ще се окаже гимназист, който иска да изкара някой и друг долар, същото се отнася и за учителя по тенис. Ако пък чак толкова се налага да се вози на яхта, може да го направи при моите родители в Рокпорт.

Ако не друго, благодарна съм, че поне това мога да й спестя, мислеше си Оливия. Беше се запознала с родителите на Тед. Заведоха ги на вечеря, а те през цялото време не спряха да се оплакват: по чашите имало петна, обслужването било лошо, храната била недопечена, препечена или пък зле аранжирана. Бяха сковани досущ като сина си. Оливия не искаше дъщеря й дори да припарва близо до тях.

— Освен това погледни на нещата като майка — изстреля Тед и заби последния пирон в собствения си ковчег. — Как можеш да замъкнеш някъде детето си, без дори да си видяла какво представлява това място, и да приемеш работа за лятото, без да имаш нищо сигурно за есента? Ако бях на твое място, нямаше да мръдна оттук, докато не се оправя с този проблем. Ако не те е грижа за самата теб, длъжна си да помислиш поне за Тес. Отговорните майки не постъпват така — просто е глупаво.

Глупаво ли? Оливия, която и бездруго бе чувствителна на тема колеж, особено в градче, където хората бяха завършили най-малко по три, наистина се засегна.

— Знаеш ли какво — сряза го тя, — когато имаш деца, прави онова, което ти смяташ за умно. Но по отношение на собственото си дете преценявам само аз.

И постъпи точно така. Някои от аргументите на Тед биха натежали, ако не бе толкова дълбоко убедена, че постъпва правилно. Това чувство не я бе напускало още от мига, в който прочете писмото на Натали.

Освен това доверието е нещо важно, а в този случай то бе взаимно. След като Натали може да я наеме, без дори да я е виждала, значи и Оливия ще приеме работата по същия начин.

 

 

И тогава я споходи онзи сън. Първата част беше истина: как детството й преминава във Върмонт — ски курорт, приемащ тълпи туристи от Ню Йорк, а тя е единственото дете на жена, която сама е още почти дете. Оливия бе отгледана от съседите, докато стана достатъчно голяма, за да носи ключа от къщи на верижка около шията. По това време Керъл Джоунс вече се бе свързала с местен сводник и поддържаше тесни връзки с туристите от Ню Йорк. Насън Оливия отново преживя самотните нощи у дома, страха от тъмнината, сърдитите крясъци на хазяина на долния етаж, неведението за това къде се намира майка й и ужаса, че тя може никога да не се върне.

Но по-интересна бе втората част на съня. В нея една сутрин Керъл Джоунс доведе у дома не любовник, а майка си.

Оливия никога не бе виждала баба си. За Керъл бе най-лесно да й каже, че баба й е умряла, но у Оливия все още гореше пламъчето на надеждата. През най-самотните часове от детството си, сгушена в ъгъла на тъмния дрешник, където се чувстваше в безопасност, тя съчиняваше десетки истории, за да си обясни отсъствието на баба си. По същия начин си представяше и десетки различни срещи с нея.

В този сън баба й най-ненадейно се появи един слънчев ден и се оказа доста заможна жена. От години се опитваше да открие дъщеря си — твърдоглавата си, буйна, бременна дъщеря, — която бе избягала от дома на родителите си, а след това се бе бояла да се завърне. Много частни детективи се бяха отказали от непосилната задача, но упорството й най-сетне бе дало резултат. Възрастната жена я бе намерила с помощта на стара снимка на Керъл, която бе старателно реставрирана и на която тя и Оливия си приличаха като две капки вода.

Тази симпатична, упорита и най-сетне постигнала своето, баба имаше лицето на Натали Сийбринг.

 

 

Разбира се, това беше само сън. Размишлявайки върху него, докато раздрънканата й тойота ги отвеждаше на юг, Оливия го прие като знак от съдбата. Вълнението й нарастваше.

За съжаление прогресираше и безпокойството на Тес.

— Къде ще живеем?

— В Голямата къща. Има едно празно крило. Ще ни настанят там. Вече ти обясних, Тес.

— Празно ли? Сигурно има призраци.

— Няма страшно. Те са добри призраци.

— Мамо!

— Няма призраци, Тес. Няма никакви призраци.

— На колко години е мъжът, за когото се омъжва?

— Не знам.

— Ами ако всички са стари? Възрастните хора не обичат деца.

— Напротив, стига децата да се държат прилично.

— Ами ако въпреки това им лазя по нервите? Кой още живее в къщата на Натали?

— Моля те, Тес, не я наричай Натали. За теб е госпожа Сийбринг.

— Но ти я наричаш Натали.

— Не и в нейно присъствие, освен това аз съм голяма.

— А Карл там ли живее?

— Казва се господин Бърк — въздъхна Оливия — и нямам представа дали живее там или не.

— Има ли готвач? А прислужница? Ами иконом?

— Не знам.

— Сигурно трудно ще се науча да карам лодка с платна.

— Нищо подобно.

— Обади ли се в „Кеймбридж Хийт“?

— Да. Ще придвижат молбата ти.

Същата сутрин Оливия бе разговаряла с човека, който отговаряше за приема на нови ученици. Понеже се боеше, че някой документ може да се е изгубил по пощата, носеше със себе си папка с молбата на Тес и медицинския и картон. Във втора папка носеше брошури от „Бреймънт“ в Провидънс, а също и от още три училища в различни, градове на Нова Англия, където имаше и музеи, в които Оливия би могла да си намери работа. Трета папка съдържаше копия на автобиографията и молбите за работа, които вече бе разпратила. Смяташе да изпрати допълнително писмо с адреса си за през лятото. Това беше добро извинение, за да им припомни, че е жива и продължава да търси работа.

— Ами ако не ме приемат? — попита Тес.

— Ако не те приемат — за кой ли път й обясни Оливия, — това ще се дължи единствено на липсата на свободни места за пети клас. В момента групата е запълнена. Но очакват през лятото едно или две деца да напуснат.

— А защо ще напускат?

— Местят се от града. Родителите им са получили работа другаде.

— А ако не напуснат?

— Ако не напуснат, ще кандидатстваме догодина.

— Ама какво ще правя през тази година?

Ако се преместеха в друг град, там също щеше да има държавно училище, а може би по-добри учители и по-подходяща програма за деца като Тес, в противен случай Оливия просто не знаеше как да постъпи. Разговорът й с Нанси Райт не протече добре.

— Това е демографски проблем — доста нагло й бе заявила учителката. — Нашите ученици са едни от най-добрите. Не можем да задържаме силните, за да обръщаме внимание на изоставащите.

Наложи се да се срещне с директора на училището и да води продължителни преговори, докато в крайна сметка запишат Тес в пети клас, но бе повече от ясно, че го правят крайно неохотно и ще държат Оливия отговорна за всичко. Дадоха й да разбере, че ако нещо се обърка, училището няма да носи никаква отговорност.

Накратко в това се състоеше проблемът на Тес с училището. Настроението беше враждебно — ние срещу тях. Липсваше всякакво сътрудничество и желание за съвместна работа за доброто на детето. Цялата процедура бе убедила Оливия повече от когато и да било, че Тес се нуждае от нещо друго.

 

 

Оливия бе погълната от тази мисъл, когато слязоха от магистралата и се насочиха по един междуселски път, следвайки указанията на Натали. Питаше се какво ли ще стане, ако се провали и не успее да се справи с работата. Писането на писма бе нищо в сравнение с писането на книга. Компютърът ще проверява правописа и граматическите й грешки, но няма да може да облича мислите с думи и да ги свързва една с друга.

Истината ли? Трябваше да се справи с тази работа. Ако я изгубеше след седмица, нямаше да има никакво лято край морето — никакъв чай с лед на верандата, никакво ходене на пикник, никакви яхти. Нямаше да прекарва часове, потънала в миналото. Нямаше да получи блестящи препоръки от Натали, нито пък връзки с Калифорния от Карл, нито пък добра дума, казана пред влиятелен приятел, който би могъл да познава човек от управата на някой музей, нуждаещ се от реставратори на щат. Ако се провалеше, нямаше да има никакво възнаграждение и щеше да й се наложи да се сбогува с мечтата си да изпрати Тес в „Кеймбридж Хийт“.

Вероятно бе малко безотговорно от нейна страна като майка да вдъхва на детето си напразни надежди. Но нима можеше да не го прави? Тес трябваше да премине интервю и преглед. За да подаде молбата й за кандидатстване, Оливия бе длъжна да й каже.

Минаха покрай табела, която отбелязваше началото на Асконсет. В колата се възцари мълчание. Оливия бе едновременно уплашена и развълнувана. Предполагаше, че Тес се чувства по същия начин.

От двете страни на пътя растяха ниски храсти и от време на време се извисяваше някой клен или дъб, но няколкото къщички, пръснати тук-там, изглеждаха доста порутени. В началото на един черен път имаше някаква ръждясала част от машина, а отвъд нея, в полето, се виждаше развален камион. Ако не бе добре осведомена, Оливия щеше да си помисли, че градчето запада.

Но тя знаеше как стоят нещата. Отвъд камиона се ширеха старателно окосени ливади, сред които пасяха два красиви коня. Освен това, според страницата на имението в Интернет, то процъфтяваше. Миналата година бе произвело шестдесет хиляди каси вино, с пет хиляди повече от предишната година, а очакванията за тазгодишната реколта бяха още по-големи. Вината на Асконсет бяха изключително популярни по цялото Източно крайбрежие. По-специалните марки се предлагаха в най-добрите ресторанти, по-обикновените оставаха за домашна употреба, а цялата дейност щеше да се разрасне още повече, когато бракът на Натали слее две прочути винарски семейства. Не, тук определено нищо не западаше. Малко олющена боя в покрайнините на градчето не бе в състояние да сломи духа й.

А и нямаше намерение да съди за книгата по корицата. Твърде голяма част от живота си бе посветила тъкмо на това. Беше се влюбила в ума на Джаред, в настойчивостта на Тед, в мелодичния глас на Деймиън и в баклавата на Питър. Но не бе имала истинска връзка с никого от четиримата.

Сега Оливия притежаваше нови дрехи, нова работа и нов град. Това беше нов ден и тя обръщаше нова страница в живота си.

 

 

Центърът на Асконсет изникна пред очите им точно според напътствията на Натали. Беше просто кръстовище, на единия ъгъл, на което имаше заведение за сандвичи, на другия — универсален магазин „Пиндмън“, на третия — нещо като вила, в която се намираха кабинетите на адвокат, психиатър и ветеринар, и на четвъртия — частен дом. Всичките четири сгради бяха разновидност на обикновените дървени къщурки, но заведението за сандвичи беше ниско и дълго, универсалният магазин — висок и тесен, а вилата и частният дом — нещо средно. Всички бяха в жълт цвят и боядисвани отдавна, но според Оливия изглеждаха западнали някак умишлено. Двойката, която излизаше от административната сграда, изглеждаше добре облечена и заможна, не по-различни мисли внушаваха и двете хлапета, седнали на стълбите пред магазина. Гордо се вееше американското знаме. Пощенските кутии бяха старателно номерирани. От дясната страна на Оливия се зададе камион за експресни пощенски пратки. Шофьорът натисна клаксона и махна на група около двадесетгодишни младежи, които седяха на пейка пред заведението за сандвичи.

Разбира се, че е умишлено, рече си Оливия. Центърът на града притежаваше отколешно и култивирано очарование. Подозираше, че съществуват интересни истории за появата на магазина „Пиндмън“ или за различните етапи, през които бе преминала административната сграда. Заведението за сандвичи пък очевидно беше любимо място за срещи. Щеше да се върне с апарата си, за да заснеме този ъгъл, и сигурно неведнъж.

Пътят започна да се изкачва по едно възвишение, мина покрай малка тухлена постройка с надпис „Община“ и огромен гараж, върху който се мъдреше табела „Пожарна служба“. Стигнаха на върха на малкото възвишение с красива бяла църква. Камбанарията искреше на фона на светлосиньото небе, но онова, което спря дъха на Оливия, бе изгледът към океана отвъд възвишението.

— Гледай! — възкликна тя.

— Гладна съм — заяви Тес. — Тук няма ли някакви ресторанти?

— Виж океана.

Но гледката вече бе изчезнала, закрита от някакви гъсталаци, а после пътят отново се гмурна надолу и се насочи навътре към сушата. Оливия кипеше от вълнение.

— Ще бъде толкова хубаво! — възкликна тя, отвори прозореца и почувства порива на топлия солен въздух.

— Ходи ми се до тоалетна — обяви Тес.

— Стискай малко. Сигурно сме на няколко километра от имението.

— Но тук няма нищо — отбеляза детето и беше напълно право. Досега Оливия бе видяла само храсталаци и голи поля.

И тогава пред погледа им се появиха лозята — не точно те, а само табелата, но ефектът беше същият. Беше ярка и дръзка, удивително жива сред тази пуста околност. Беше разточително изрисувана. Гроздът, който преливаше от винената чаша, бе в ярки цветове и вместо очакваните червени букви, името на имението бе изписано в златисто.

С разтуптяно сърце Оливия зави наляво по тесния път, покрит с чакъл, който хрущеше под гумите. Пътят се виеше навътре, ту се изкачваше, ту се спускаше, минаваше на открито покрай полета с млада царевица и потъваше в тъмни гори от кедри и брези.

— Къде е къщата? — попита Тес след малко. Оливия чакаше, оглеждаше се и си задаваше същия въпрос. Изкачиха още едно възвишение и гледката се промени. Сега от двете страни на пътя се появиха ниски каменни зидове и макар и тук растенията да бяха засадени в редици като царевицата, бяха съвсем ниски. Оливия бе добре подготвена.

— Това са картофи — обясни на Тес. — Семейство Сийбринг отглежда картофи и царевица.

— Мислех, че отглеждат грозде.

— Сега — да, но невинаги е било така. Най-напред са добивали картофи. Те са били прикритието им по време на сухия режим.

— Какво означава това?

— По време на сухия режим продажбата на грозде не е била позволена. Официално в Асконсет са произвеждали картофи и царевица.

— Но всъщност са отглеждали грозде и са продавали вино, така ли?

— По-малко, отколкото сега, но да, така е.

— Значи са били престъпници.

Оливия не искаше Тес да разсъждава върху законността на дейността им, още по-малко пък да разпитва Натали за това.

— Всъщност сухият режим е бил доста непопулярен. Повечето хора са били срещу него. Затова не е просъществувал дълго. Идеята не е била добра още от самото начало. Свали прозореца си, Тес. — Вдиша дълбоко, когато детето се подчини, и попита: — Усещаш ли това?

— Мирише ми на прах — заяви малката.

— Мирише ти на пръст. На влажна и плодородна почва.

— Ако тук има отровен бръшлян, здравата ще загазя.

— Няма да пострадаш. Нося лекарството ти. Когато носим лекарството, никога нищо не ти става.

Тес не отговори. Беше се навела толкова напред, колкото позволяваше коланът й, и продължаваше да разглежда пътя.

— И къде са лозята?