Барбара Делински
Имението (25)

Двадесет и четвърта глава

За Натали загубата на Брад беше като загубата на Лиана за Саймън — още по-трагична, защото ставаше дума за дете. През живота си всеки човек се сблъсква със смъртта. Но смъртта на едно дете — такава невинност и надежда!

Оливия изпитваше непреодолима нужда да прегърне Тес. Едва когато се озова навън до пилона със знамето, се сети, че дъщеря й е на урок по ветроходство, но дори и тогава необходимостта да я докосне остана толкова силна, че се замисли дали да не отиде до яхтклуба и да я почака на пристана. Сигурно точно така щеше да направи, ако Сюзан не бе отворила стъклената врата и не я бе извикала:

— Оливия, на телефона!

Заради настроението, в което се намираше, Оливия отначало предположи, че сигурно в клуба е станал нещастен случай. Втурна се към къщата, изкачи на бегом каменните стъпала и вероятно е изглеждала ужасена, защото Сюзан я успокои:

— Просто Ан-Мари.

Просто ли? Мислите на Оливия се насочиха към Тед, а това не й подейства никак успокояващо. Ако отново се обаждаше, щеше да й се наложи да действа.

Тя неспокойно се шмугна покрай Сюзан и вдигна телефона във входното антре:

— Какво има?

— Онзи човек е тук. Казва, че трябва да те види.

Главата на Оливия клюмна. Силно стисна очи и потърка веждите си.

— Висок около метър и осемдесет, малко суховат, с тъмна къса коса?

— Не — тихо отговори Ан-Мари. — Малко по-висок е, набит, около шейсетгодишен. Той се обаждаше. Познавам гласа му.

Оливия се сепна. Ако не беше Тед, сигурно бе някой негов приятел.

— Как се казва?

— Не иска да съобщи.

— Няма да разговарям с него, ако не си каже името.

Ан-Мари заговори на човека, който очевидно стоеше до нея.

Оливия не чуваше голяма част от разговора, изви вежди и с недоумение погледна към Сюзан, която стоеше наблизо. И двете вдигнаха поглед, когато Натали заслиза по стълбите, но Оливия не забеляза колко е пребледняла, защото Ан-Мари отново се обади:

— Каза, че името му не ти говори нищо. Твърди, че има нещо за теб от майка ти.

Сърцето на Оливия бясно заблъска в гърдите. Това ли беше човекът, който я бе търсил?

— Попитай го откъде е. Поискай му някакъв документ за самоличност.

Оливия нервно загриза бузата си и поглеждаше неспокойно ту към Натали, ту към Сюзан, които сякаш усещаха важността за този разговор.

— От Чикаго е — отговори Ан-Мари. — Казва се Томас Хоуп. Държа шофьорската му книжка в ръка.

— Веднага идвам — отвърна Оливия с разтреперан глас и затвори телефона. — Той познава майка ми — обясни на Сюзан и Натали на излизане, но когато стигна до колата си, те също се качиха. Започна да протестира, но осъзна, че имат право да са тук. Бяха разкрили пред нея някои от най-съкровените тайни на семейство Сийбринг. Беше напълно в реда на нещата те също да споделят този толкова съкровен за нея момент — да не говорим, че присъствието им й носеше утеха. Независимо дали беше от Чикаго и въпреки че бе показал шофьорската си книжка, Оливия не знаеше дали би могла да има доверие на този човек. Нищо чудно да бе измамник или пък някой второразреден актьор. Може дори да е крадец.

Тя умееше да се защитава. Имаше опит, беше силна. Но желанието на двете жени да бъдат до нея я трогна.

Никой не продума по време на краткото пътуване надолу по хълма към главния път и на изток към офиса. Ръцете на Оливия трепереха. Тя здраво стисна волана и се опита да отгатне какво би могла да е изпратила майка й. Искаше едно-единствено нещо, но когато спря на паркинга до една кола с регистрационни номера от Илинойс, вътре нямаше никаква жена.

Паркира и влезе право в офиса. Томас Хоуп се намираше в малката приемна, където беше бюрото на Ан-Мари. Гледаше през прозореца, но щом влязоха, веднага се обърна към тях.

Наистина беше огромен мъж, но не изглеждаше заплашително. Изпитваше по-скоро досада, отколкото гняв, но дори и това се стопи, когато я погледна.

— Аз съм Оливия — някак предизвикателно обяви тя.

— Не бих ви объркал — отвърна мъжът с тънък глас. — Приличате на нея. А притежавате и същата упоритост, след като успяхте да ме накарате да дойда чак дотук. Не приемахте обажданията ми, а аз й обещах да се свържа с вас.

Той й подаде някакъв плик.

Оливия се вторачи в него. В такъв плик можеха да се крият планове за цяла седмица ваканция. Може би Керъл искаше да се срещне с тях на някое прекрасно място като Сан Франсиско или пък на някое забавно място като Дисниленд. Такъв плик можеше да съдържа няколко глави от мемоари като онези, които Оливия пишеше за Натали. Може би Керъл искаше да й разкаже някои неща — неща, които Оливия би имала шанс да прочете още преди седмици, ако не беше толкова твърдоглава в убедеността си, че я търси Тед. Такъв илик можеше да съдържа схемата на огромно родословно дърво с множество разклонения. И много имена.

Уплашена, неспособна да протегне ръка, тя обгърна талията си с ръце.

— Защо не го донесе лично?

— Майка ви почина преди два месеца. Отне ми известно време, за да открия телефонния ви номер…

Сърцето на Оливия сякаш спря да бие.

— Починала е?

— Имаше болен черен дроб. Звънях на два различни телефона в Кеймбридж — на едното място не знаеха къде се намирате, а на другото нямаха желание да ми кажат.

— Тя е мъртва? — попита Оливия, независимо от факта, че мъжът вероятно бе шофирал цели два дни, за да й съобщи новината.

Томас Хоуп побутна плика към нея.

— Вътре е некрологът заедно с банковата й книжка и всичките й документи. В колата имам и няколко кашона — каза мъжът и понеже тя не посегна да вземе плика, той го остави върху бюрото на Ан-Мари. Заобиколи жените и се отправи към вратата точно когато влезе Саймън.

Кой е този? — попита той и се обърна.

Внезапно Оливия поиска да узнае същото. Тя изтича покрай него и излезе на паркинга. Томас Хоуп тъкмо отваряше багажника на колата си.

— Вие откъде я познавахте? — попита тя, без да се стеснява от любопитството си. Чувстваше се в правото си да знае, след като той бе пуснал бомбата.

— Живеехме заедно.

— Женен ли бяхте?

Той извади една малка кутия.

— Не за Керъл.

— За друга жена?

— Съпругата ми отказваше да ми даде развод — обясни той, постави по-малката кутия върху една по-голяма и вдигна двете заедно. — Керъл го знаеше. Не съм я лъгал. Аз съм прям човек. Къде желаете да отнеса това?

— Болест на черния дроб ли казахте? Каква точно?

— Онази, от която човек се разболява, когато твърде много пие. Знаехте ли, че тя има проблем с алкохола?

— Не. Тя получаваше ли писмата ми?

— Всичко, което е получила, е в тези кутии. Къде искате да ги оставя?

— Аз ще ги взема — обади се Саймън и пое товара от ръцете му.

— Защо не ми писа в отговор? — попита Оливия.

Томас Хоуп се пресегна към следващия кашон.

— Защото, когато беше трезва, смяташе, че няма право да го направи.

Нямала право ли? Какво право? Една майка винаги има право!

— Знаеше ли за Тес?

— Да, знаеше.

Оливия беше изумена.

— Как е възможно да е знаела и да не е искала да я види?

Саймън пое втория кашон и изчезна. Мъжът затвори багажника.

— Това е всичко. Сама го подреди, преди да почине. В тези кашони са поставени някои снимки и книги. Когато беше трезва, плетеше, така че вътре са и някои от нещата, които е изработила. Мисля, че би държала да ги имате. — Той извади ключа от джоба си. — Не направи завещание. Трябва да се задоволите с честната ми дума, че тук е всичко, което притежаваше.

Той отвори вратата, качи се в колата и запали двигателя.

Почакай! — щеше й се да му извика Оливия, но краката й сякаш бяха от олово. — Каква беше тя? Какво правеше? Работеше ли? Смееше ли се? Говореше ли за мен? Вие обичахте ли я?

Но думите просто не идваха. Тя вцепенено го наблюдаваше как излиза от паркинга и потегля. Объркано вдигна поглед към Саймън, който стоеше до нея.

— Може да е някакъв номер — каза тя. — Сигурно просто проверява как ще реагирам.

Натали се приближи с плика в ръка.

— Той каза, че вътре има некролог.

Оливия се поколеба, преди да поеме плика, а след това се поколеба доста дълго, преди да го отвори. Изрезката от вестника беше закрепена с кламер за най-предния документ — малка, четвъртита, несръчно изрязана. Съобщението беше кратко. Тес и Оливия бяха посочени като единствени наследници.

Оливия препречете текста. Изведнъж се почувства опустошена и изгубена и успя да промълви единствено:

— Винаги съм смятала, че може да има и още някой.

Натали утешително положи ръка върху рамото й.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Сюзан. Оливия се опита да се сети за нещо такова, но не й предстоеше да организира погребение. Не трябваше да се обажда по телефона. Налагаше се само да каже на Тес, но дали щеше да бъде толкова трудно? Тес не познаваше баба си. Керъл никога не бе била част от живота им. Оливия я бе споменавала само между другото. Никога не бе подхранвала у Тес напразни надежди, не бе споделила с нея мечтата си един ден всички да се съберат заедно — три поколения от едно семейство, заедно и щастливи.

Но мечтата й вече не можеше да се осъществи. Когато осъзна това, изпита отчаяна необходимост да направи нещо — каквото и да е. Изгледа като обезумяла първо Саймън, а след това Натали и Сюзан.

— Мисля, че… трябва да потичам.

И отиде до колата си.

Саймън я последва и надникна през прозореца, когато тя се качи вътре.

— Добре ли си? — попита той с нежност, която я разтърси.

Насили се да се усмихне през сълзи:

— Да, добре съм.

Запали колата и го изчака да се отдръпне, преди да даде на заден и да излезе от паркинга. След няколко минути се върна в къщата, на бегом изкачи каменните стъпала и се втурна през фоайето и вътрешните стълби към пристройката. След няколко минути отново се запъти надолу, облечена с потник, шорти и маратонки. Пое по алеята пред къщата, без изобщо да загрее, и хукна.

Затича се с бърза крачка и ускори темпото, когато зави по шосето. Въздухът беше топъл, а следобедното слънце — силно. От земята се надигаше топлина, която я удряше на талази при преминаването на някоя кола.

След малко я заболяха дробовете, после — краката, но не обърна внимание. Реши, че болката е за предпочитане пред вцепенението, и отново ускори крачка. Цялата плувна в пот и избърса върха на носа си с опакото на ръката.

Маратонките й ритмично потупваха по паважа, тя подмина пътя за дома на Саймън и продължи да навърта миля след миля. Когато стигна пътя, който водеше надясно към брега на океана, Оливия пое по него, за да измине третата си миля. Тук маратонките й отекваха по-глухо по пръстта. Звукът утихваше още повече, когато се доближи до водата, и бе напълно заглушен от рева на прибоя, когато Оливия изостави пътеката и пое по скалистия нос.

Стъпваше от камък на камък, докато не достигна доста широка пропаст. Продължи да тича на място, задъхана и обляна в пот. Виждаха се няколко яхти. Чудеше се дали Тес не е в някоя от тях — надяваше се да е така — и й се искаше да остане там още известно време, защото все още не бе готова да говори, да й обясни, да се справи с чувствата си. Вълните с грохот се разбиваха в скалите долу, но солените им пръски стигаха чак до нея. Подействаха й освежаващо разхладително и незабавно се смесиха със солта на потта и сълзите й.

Намали темпото и най-сетне спря. Задъхана, наведе се над скалата. Когато учестеното й дишане се превърна в ридания, зарови лице между коленете си.

Не можеше да си спомни кога за последен път е плакала. Беше й толкова неприсъщо — а може би й бе неприсъща дълбочината на обзелото я чувство. Риданията се изтръгваха от дъното на душата й. Бяха дълбоки и разтърсващи и изразяваха чувства, които не би трябвало да изпитва, но въпреки това я терзаеха.

— Оливия!

Извърна се настрани от Саймън, но не можеше да спре да плаче. След като сълзите рукнаха, явно вече не успяваше да контролира нито тях, нито болката, от която извираха.

Той не каза нищо повече, просто седна до нея, обърнат на другата страна, прегърна я през гърдите и я притисна до себе си. Тя сгуши лице в ръката му и продължи да плаче с все същите раздиращи ридания.

След малко стоновете й утихнаха, но само защото силите й се изчерпаха. Болката остана все така разкъсваща. Не можеше да се владее, намираше се под въздействието на първична и силна емоция. Дишаше пресекливо. Беше изтощена — физически и емоционално — и бе безкрайно благодарна, че може да се облегне на Саймън.

— Боже, наистина тичаш бързо — каза той и тя би се разсмяла, ако не беше толкова изморена. Ръката му беше мокра, но кой знае дали от потта му или от сълзите й.

Дишането й беше все така накъсано.

— Не трябваше да умира… преди да сме си поговорили.

Той я погали по главата и прокара пръсти през косата й.

— Исках Тес да се запознае с нея и да я обикне. Желаех самата аз да я обикна. Щеше ми се да ме види като възрастен човек и също да ме хареса.

— Знам.

— Вероятно е имало още много неща, които са били неизвестни за мен. Не подозирах, че пие.

— Всичко свърши, Оливия. Не трябва да се измъчваш.

Но тя се измъчваше.

— Каква пропиляна възможност! — извика, почти толкова ядосана, колкото и ограбена.

Не й възрази, просто продължи да я гали. Когато се извърна с лице към него, той подпря главата й отзад. Нуждаеше се от тази опора. Това я предпазваше от болката.

— Тя не умееше да ме обича.

— Не е така — каза Саймън.

— Откъде знаеш?

— Нима е възможно една майка да не обича детето си? Понякога просто не може да го изрази.

— Но защо?

— Защото си има свои проблеми.

— Аз бях единственият й проблем. Родих се в неподходящото време и правех все неподходящи неща.

— Причината не е била в теб.

— Откъде си толкова сигурен?

Той я отдалечи от себе си и внимателно се съгласи:

— Не съм. Нямал съм шанса да познавам майка ти. Знам само, че майките са създадени, за да обичат. Погледни себе си и Тес. Ти я обичаш, макар тя да не е съвършена, макар понякога да е опърничава, но не би я заменила за нищо на света. Такава е майчината обич. Майка ти те е обичала. Ако не е можела да го покаже, проблемът е бил в нея, а не в теб.

Оливия искаше да му повярва. Очите му бяха сини като небето преди изгрев-слънце. Толкова много искаше да му повярва!

— Вероятно, ако разполагаше с възможност сега да ме види каква майка съм, как работя и за какви хора се трудя, би могла най-сетне да ме заобича…

Но Керъл Джоунс беше мъртва. Така пишеше в некролога. Така й каза Томас Хоуп. Оливия нямаше причина да не им повярва. Този път не можеше дори да се престори. Мечтите нямаше да й помогнат. Не бе в състояние да се сети за нито една история, която да промени истината.

Болката бе сковала и мислите, и сърцето й. Изпитваше силна нужда да прегърне Тес.

— Трябва да се връщам — прошепна тя. Отдели се от Саймън и с две ръце изтри следите от сълзите по лицето си. Когато се изправи, краката й трепереха, но Саймън беше до нея и присъствието му й носеше утеха досущ като това на Натали и Сюзан в колата малко преди това.

Просто се предаде на скръбта. Нищо повече.

 

 

Същата вечер двете с Тес отвориха трите кутии. Намериха снимки на Керъл и на Оливия и само на Оливия. Там бяха и бележниците на Оливия от училище — вероятно само най-добрите, защото имаше петици, а не четворки. Откриха и едно картонче от болницата с толкова тясно ластиче, че бе трудно човек да си представи как някога е обхващало глезена на Оливия. Вътре беше и гипсът от счупената й ръка, когато е била на седем години.

Имаше и един колосан корсаж, над който младата жена проля малко сълзи. Беше го носила с абитуриентската си рокля, която Керъл нито й бе помогнала да си купи, нито пък бе виждала да носи, макар Оливия да не каза това на Тес.

— Не мога да повярвам, че го е запазила! — смаяно възкликна детето. — Толкова е мило!

Оливия не възрази. Размишляваше върху думите на Саймън — за това, че Керъл е желаела да бъде с дъщеря си, но собствените й проблеми не са й позволявали да го стори. Може и да беше така. След като Керъл е пропуснала собствения си абитуриентски бал, защото е била бременна с Оливия, за нея вероятно е било твърде мъчително да присъства на бала на дъщеря си. Ако беше така, фактът, че е запазила корсажа й през всичките тези години беше, както каза Тес, много мил.

Имаше ли нещо лошо да вярва в това? Лошо ли бе да позволи и на Тес да вярва в същото?

Оливия я придърпа към себе си и я прегърна.

— Да, наистина е мило. Много мило.

— Не плачи, мамо, моля те! Мразя да си тъжна.

— Толкова съм щастлива да те имам.

— Ох, много силно ме стискаш.

— Извинявай — каза Оливия и неохотно охлаби прегръдката си. — Какво още има?

Намериха и две плетени одеяла — синьо и зелено. Оливия изтръпна и се запита откъде Керъл би могла да знае, че това са любимите й цветове. Потърси бележка на дъното на кашона, но такава нямаше.

Вместо това попаднаха на малка, затворена с цип торбичка, в която имаше бижута. Не бяха ценни, но Тес направо се влюби в тях. Тя тържествено сложи на китката си един малък часовник „Таймекс“.

Откриха и дневник с олющена ламаринена закопчалка и Тес отново ококори очи.

— Отвори го, мамо.

Оливия нямаше намерение да го прави пред дъщеря си. Боеше се от това какво може да е написала Керъл, затова пъхна дневника под бедрото си. Малко по-късно собственото й любопитство надделя и отново го измъкна. Закопчалката лесно се отвори. Разгърна бележника и попадна на празна страница. След това втора, трета… прелисти страниците, за да намери нещо писано върху тях.

— Нищо ли няма? — удивено попита Тес.

Оливия отново прелисти страниците, след това се върна на най-първата. С прилежен почерк и с мастило там пишеше „Керъл Джоунс“, но това бяха единствените думи, написани в дневника.

— Защо е притежавала дневник, след като не е желаела да пише в него? — попита Тес.

Оливия се замисли над този въпрос. Беше жесток номер, който в един миг ги изпълваше с надежда, а в следващия им я отнемаше. Не й се щеше да повярва, че Керъл може да бъде жестока.

В съзнанието й прозвучаха думите на Саймън: Майка ти те е обичала. Ако не е можела да го покаже, проблемът е бил в нея, а не в теб.

— Може да е имала дислексия — каза Оливия. — Ти нали мразиш да пишеш.

— В дневника си бих писала.

Внезапно миналото й се стори твърде съмнително. Един празен дневник е тъжно нещо, но от него може да излезе и нещо добро.

— Вероятно точно затова го е сложила в кутията. Искала е ти да пишеш вътре.

Очите на Тес блеснаха.

— Така ли мислиш?

Оливия не бе в състояние да си представи по-добро наследство.

— Да, така мисля.

Усмихната, Тес притисна дневника до сърцето си.

Стоплена от това крехко щастие, което бе поникнало от цялата болка, Оливия извади последната вещ от кашона. Беше малък кожен албум, който побираше само съвсем малки снимки. Снимките вътре наистина бяха такива. Бяха подредени по две на всяка страница.

Тес притихна.

— Кои са тези хора?

Оливия нямаше никаква представа. Не беше виждала нито едно от лицата преди — нито докато растеше, нито на снимките на Натали — и изведнъж мисълта, че е роднина на Натали, й се стори глупава. Време беше да застане с лице към фактите.

— Може би това е моята баба?

— И дядо ти? В деня на сватбата им?

И Оливия смяташе така, но вниманието й привлякоха не толкова дрехите, колкото лицата. И двете бяха нежно усмихнати.

— Изглеждат много мили — отбеляза Тес.

Младата жена кимна. Гърлото й се бе стегнало.

— Дали са все още живи?

Оливия преглътна и успокои дишането си.

— Не и според некролога на баба ти. Но дъщеря й не се предаваше.

— Може би в плика има някакъв адрес. Ако е така, ще успеем да отидем и да ги намерим.

Пликът беше единственото нещо, което не бяха отворили. Оливия не бе поглеждала вътре, откакто следобед бе прочела некролога. Сред останалите неща нямаше никакво адресирано до нея писмо. Ако Керъл й беше писала, бележката би трябвало да е тук.

Вероятно там би имало някакви обяснения — думи на обич или й съобщаваше името на баща й.

Оливия отчаяно се нуждаеше от тези три неща, толкова силно, че замалко да реши да остави плика в сейф, докато се реши да го отвори. Така винаги щеше да се надява, че вътре има писмо, дори и да не беше така.

Но здравият разум надделя, защото просто не бе в състояние да се преструва повече.

Отвори плика и извади отвътре шофьорската книжка на Керъл и картата за социалната й осигуровка. Извади и спестовна книжка, съдържаща банкова сметка, закрита преди три години. И няколко изрезки от вестници. Първата беше репортаж за изложба от фотографии, „реставрирани от Отис Търман и Оливия Джоунс“.

Оливия едва успя да се съвземе от това, когато измъкна отвътре и известията за смъртта на родителите на Керъл — починали през шест години един след друг, но и двамата през изминалото десетилетие. Това означаваше, че са били живи, когато се е родила Тес.

Ядосана на Керъл и заради това, Оливия извади и последното нещо от плика. Беше лист хартия, сгънат на три — със сигурност писмо. Но листът беше празен. Просто с него бе увита още една банкова книжка.

Този път сметката не беше закрита. Последното известие за натрупаните лихви бе отпреди три месеца, т.е. месец преди смъртта на Керъл. Но вниманието на Оливия не се задържа дълго върху датата. То бе привлечено от последния ред на влога.

Тес стоеше до лакътя й.

— Сто петдесет и три долара?

Изумена, Оливия тихо проговори:

— Не, миличка, сто петдесет и три хиляди долара. И някакви по-дребни.

Тес вирна глава и побутна очилата си по-високо.

— Ау! Това е ужасно много!

— Да, така е — Оливия притисна гърдите си с ръка. Премигна и се вгледа в цифрите, но те не се промениха. Остави книжката, обви с ръце Тес и я притисна до себе си. Затвори очи и вдъхна аромата на шампоана от алое и на топлото детско телце, което люлееше напред-назад.

— Баба ти е осигурила спокойното ни съществуване. А това означава, че няма пречка да получиш най-доброто възможно образование.

— Ами най-хубавите дрехи?

— Дрехите са от мен. Училището е от нея.

— Тя ли казва така?

— Не, но би искала.

— Ами най-хубавите дрехи за теб?

— Това са пари за образованието ти.

— Ами най-добрата почивка за теб?

— Не.

— Защо не? — попита Тес и се дръпна назад.

 

 

Едва няколко часа по-късно, когато Тес заспа и останалата част от къщата притихна, Оливия осъзна защо не желае нито цент от парите, които Керъл й бе оставила. Заедно с разбирането дойде гневът и необходимостта незабавно да даде воля на чувствата си.

Пъхна банковата книжка в джоба на шортите си и намери пътя през гората. Луната ярко светеше и озаряваше осеяното със звезди небе. Тя наполовина вървеше, наполовина тичаше към къщата на Саймън и през цялото време гневът й нарастваше. Когато пристигна пред вратата, цялата се тресеше от ярост.

Пристигането й завари Саймън изтегнат на канапето с книга в ръка. Щом я зърна през мрежата, той веднага скочи. Изглеждаше затоплен и сънлив с разрошената си коса и очилата, които се бяха смъкнали на носа му. Свали ги с едната си ръка, а с другата отвори вратата.

Тя влетя покрай него, подаде му банковата книжка, скръсти ръце и го изчака да погледне вътре. Той безстрастно прочете съдържанието и тъкмо се канеше да каже нещо, когато забеляза изражението й. Затвори предвидливо уста и кимна почти незабележимо.

Това й бе напълно достатъчно.

— Бясна съм — извика Оливия. — Как е могла да постъпи така с мен? Да не си въобразява, че съм искала парите й? Нима в това се е състоял смисълът на живота й? Къде е била през последните двайсет години? Нима не е чувала за родителска обич? Не е ли гледала „Гальовни думи“ или… „Шоуто на Козби“? Нищичко ли не е разбрала?

Тя невярващо се огледа наоколо, сложи ръце на кръста си и вирна брадичка.

— Откъде притежава тези пари? Бих искала да знам, но естествено тя не е тук, за да ми обясни, така че мога само да гадая. Нямаше професия, не е печелила от лотарията, а ако е била алкохоличка, значи е харчела цяло състояние за пиячка. Откъде има парите?

Хвана се за челото и заби поглед в пода.

— От родителите й — съмнявам се — очите й потърсиха тези на Саймън. — В сметката няма огромен влог, а само множество малки, направени през последните десетина години. И това е само в тази книжка. Първоначалната вноска е достатъчно голяма, за да е ясно, че преди нея е имало и други, вероятно с още малки вноски.

Тя ядосано въздъхна и се приближи към прозореца.

— Сигурно е спестявала пари още от времето, когато съм била дете, и това е хубаво, добро, почтено и както искаш го наречи, само не и далновидно, досетливо или пък загрижено. — Завъртя се и извика: — Трябваше сама да си купувам дрехи. Работех в кварталния супермаркет, понякога по седем дни в седмицата, през празниците и след училище, защото казваше, че парите не ни стигат, а аз нямах какво да облека. Говорим за най-основните неща. Сама си купувах джинсите. Сама си купувах блузите. Сама си купувах бельото. Когато за пръв път се наложи да си купя сутиен, отидох и си го купих сама. С парите от гледането на деца. Още тогава!

Оливия си припомни колко беше смутена, докато избираше онзи сутиен — не смееше да погледне продавача в очите. Болеше я сега, когато преценяваше нещата от гледната точка на майка, която също има дъщеря. Никога не би допуснала нейното дете само да се бори с подобен проблем. Това си беше нещо чисто женско — беше редно да си поделят тежестта му. За нищо на света не би пропуснала да го изживее заедно с Тес.

Тя зарови пръсти в косата си и се запъти към коридора. Бък беше в панера си, но котенцата си играеха на пода. Тя не им обърна никакво внимание.

— Добре — обърна се отново към Саймън и се опита да отсъди разумно, — децата наистина трябва да се научат да ценят парите, но, по дяволите, аз се справях съвсем сама. Знаеш ли какво би означавало за мен, ако тя ми бе дала поне една десетдоларова банкнота, за да ми помогне да си купя пуловера, който желаех, защото всички момичета в класа имаха такъв? Знаеш ли какво би означавало за мен, ако ме бе придружила при покупката на онзи сутиен? Знаеш ли колко неоценима би била за мен мъничко помощ? След като родих Тес, беше се наложило да си потърся нова квартира, защото в предишната не искаха деца. И така, аз съм с новородено дете, а първият апартамент, който наемам, няма хладилник. Че има ли апартамент без хладилник? Нямах време да споря и сили да се преместя на друго място, а трябваше да съхранявам някъде храната на Тес, защото нямах достатъчно мляко да я кърмя. Затова си купих хладилник и давах по двадесет и пет долара месечно в продължение на почти две години, защото когато купуваш на изплащане, плащаш почти два пъти повече пари — очите й се напълниха със сълзи. Болеше я от самота. — И на какво искаше да ме научи? Толкова ли щеше да й е трудно да ми помогне поне малко? Или да изпрати малко бебешки дрешки? И ето ни двете с Тес в количката й втора употреба — разхождаме се по най-хубавите места в Атланта, а навсякъде около нас майки возят издокараните си сладки дечица в колички, които са истинско произведение на изкуството. И аз желаех това за детето си, но не бях в състояние да си го позволя. Нима не можеше да изпрати поне една фланелка? Толкова ли бе трудно да си купи билет за някой евтин полет и да дойде да ни посети? Но не — изсумтя Оливия, — била е твърде заета да ходи до банката и да влага парите си в книжка. И ето че отново стигаме до въпроса как точно е успяла да спечели тези пари? — иронично провлече въпроса тя. — От заплатата си ли е спестявала? Откраднала ли ги е? Или са пари от секс, оставени на някое скапано нощно шкафче от някой скапан Джон, след като е свършила скапаната си работа?

Оливия цялата потръпна. Саймън застана пред нея.

— Оливия…

Тя се вгледа в очите му и прочете там разбиране.

— Не ги искам, Саймън. Не ща парите й. Никога не е било въпрос за пари — нито тогава, нито сега. Нуждаех се да ми отдели малко време. Исках и майка ми да бъде с мен на срещите на момичетата скаути, както бяха майките на приятелките ми. Прекрасно е, че е събирала статиите за работата ми с Отис, но нима й е било толкова трудно да ми се обади? Номерът ми е в указателя. Постарах се да го има там през всичките тези години, за да успее тя да ме открие, ако пожелае. Но тя не го направи. Не можа да намери в себе си сили да ми каже, че постъпвам правилно — нито сега, нито когато бях дете. Аз непрекъснато го повтарям на Тес — дори и когато не се справя добре, но тя много се старае и заслужава похвала. Нима аз не съм заслужавала нищо? — накъсано въздъхна Оливия. — Не ставаше въпрос за пари. Имах нужда от обичта й.

Той я придърпа до себе си и я притисна до гърдите си.

— О, миличка, тя те е обичала. Просто не го е показвала така, както ти се е искало.

Опита се да поклати глава, но не можеше да помръдне, притисната между ръката и гърдите му.

Гласът му беше дълбок, но мек като топла фланелена кърпа.

— Да, обичала те е. Забрави за парите. Мисли си за Томас Хоуп. Накарала го е да й обещае, че ще ти донесе тези неща. Да обещае. А това не му е било лесно. Не е като да отиде някъде в града. Чикаго е далеч оттук, но той е изпълнил обещанието си, защото това е било предсмъртното й желание. Последната й воля. Признанията, направени на смъртния одър, се приемат дори от съда и се смятат за неприкосновени. Признанието на твоята майка на смъртния й одър е било, че всичко, което притежава, е твое.

— Това не е признание — промърмори Оливия, но съпротивата й се стопяваше.

— От жена, която не е искала да сподели живота на дъщерята и на внучката си? Бих казал, че е истинско признание. Би могла просто да захвърли всичко. Но е държала да ти остане нещо от нея. Можела е да даде парите за благотворителност, но е желаела ти да ги получиш. Има ли значение как ги е спечелила? Има ли?

— Не — отговори Оливия и знаеше, че е права. Наистина нямаше значение.

— Смятаме, че знаем всички отговори — тихо каза той. — Смятаме, че само ние имаме право. Четири години проклинам Лора, задето не е забелязала как се приближава онази лодка и не се е махнала оттам, но аз не съм държал руля. Не съм бил там. Не знам с какво време са разполагали, нито пък как бих реагирал самият аз. И понеже не знам резултата, твърдя, че бих постъпил по различен начин, но аз не съм бил там — гласът му стана дрезгав. — Не съм бил там, Оливия, а и Лора е различна от мен. Направила е онова, което е могла. Същото се отнася и за майка ти. Можем да се съмняваме в тях колкото си искаме, но какво ни носи това? Просто накърнява паметта им — той дълбоко въздъхна и гърлено промърмори: — Стига, Саймън, стига.

Оливия го обгърна с ръце. Имаше силно тяло и силен дух, независимо от собствената му болка. Разбираше какво изпитва тя и я бе успокоил в момент, който в противен случай би я съкрушил. Празнотата прави такива неща с хората. Отвътре усещаше себе си като огромна черна дупка, където преди се намираха мечтите, свързани с майка й. Сега там беше празно. Нямаше нищо значимо, което да я запази непокътната, освен Саймън.

Той беше есенцията. Ударите на сърцето му ясно отекваха в ушите й. Тялото му излъчваше сила и топлина. Може би беше просто още един сън, тя несъмнено не беше подходяща за него, но тук и в този момент той запълваше празнината.

Не беше сигурна дали е вдигнала глава, или го е сторила ръката му, обхванала тила й, но устните им се сляха в съвършен синхрон, понеже очевидно мислеха за едно и също нещо. Погали гърба и раменете му, след това брадичката и шията му. Беше истински! Оливия почувства толкова невероятно облекчение, че се предаде на чувствата си. Миришеше на кафе и на мъж и се държеше като любовник, ако можеше да съди по трепета на гладките му мускули.

Прошепна името й. Тя улови звука в още една дълбока целувка. Но когато я повика за втори път, в гласа му се долавяше настойчивост.

— Не трябва да правим това — прошепна той и погледна надолу към нея едва ли не с тъга. — Не е честно. Не тази вечер. Много си уязвима.

— Но аз се нуждая от помощ — прошепна му в отговор и застина в очакване, като се молеше горещо той да не я оставя, защото това бе част от мечтата й. Толкова пъти се бе чувствала изоставена. Щеше й се веднъж, поне веднъж, някой да остане.

И Саймън го направи. Остана. Притегли я към себе си и я прегърна, сякаш самият беше част от съня, сякаш щеше да остане завинаги. Притисна я до себе си и я целуна. Разсъблече я със сигурна и внимателна ръка и я накара да се почувства цялостна и пълноценна, накара я да се почувства желана. След това съблече и собствените си дрехи и обви ръцете й около тялото си. Дишаше толкова тежко и бе толкова силно възбуден, че Оливия се усети още по-женствена и силна.

Той я отнесе до леглото си и се надвеси над нея, спря само за да я попита дали взима нещо, а след това сам пое отговорността. Дори и това тя прие като дар. Да се люби с него точно сега, да му вярва точно сега! Оливия се отвори за него, както никога досега. Той я възнагради с кулминация, която беше като неговата и дори по-силна, и макар че би трябвало да се почувства тъжна, когато всичко свърши, тя бе обзета единствено от чувство за пълнота.

Не говориха. Думите изглеждаха някак неуместни заради смъртта на майка й, но се любиха още два пъти, преди той да я изпрати обратно до къщата.

 

 

Когато тя излезе навън на следващата нощ, Саймън се бе облегнал на стария клен. Не знаеше дали тя ще дойде, не знаеше дали иска да дойде, но тялото му я желаеше. Не разбираше какво става. Никога досега не бе познавал жена като нея — по-скоро феерична, отколкото женствена. Явно феите упражняваха особено въздействие над мъжете.

Хвана я за ръка, отведе я до къщата и отново я люби. Беше точно толкова хубаво, колкото си спомняше, също толкова вълнуващо и вероятно също толкова погрешно. Но нали беше съвсем за кратко, а той заслужаваше малко удоволствие в живота си. Нямаше никакви очаквания, никакви планове за бъдещето. Беше престанал да прави планове преди четири години. Но му доставяше наслада да открива нещата, които тя харесва, и изпита чисто мъжка гордост в мига, когато тя извика името му и се изви в леглото. Преживя пълна наслада от любовния акт и усети лекия трепет в мускулите си, който никоя друга физическа дейност не успяваше да предизвика. Харесваше му дори споделеното мълчание, докато я изпращаше на зазоряване.

Как да не се върне отново на следващата нощ? Този път дори не стигнаха до къщата. Тя беше гола под нощницата и жадна за него — нали точно това означаваше нетърпението, с което го разсъблече. И той беше готов, просто ей така. Трябваше само да облегне гръб в дървото. Не му беше трудно да я повдигне и да я държи дори и в най-страстните мигове. Никога не бе го правил по този начин — и би й го казал, ако това не бе толкова плашещо вярно.

Освен това в мрака те двамата споделяха не думи, а едно усещане. С изгрева на слънцето реалността се връщаше.

А този август действителността за Саймън бе един ураган, който вилнееше из цялото Атлантическо крайбрежие. Не беше първият и със сигурност нямаше да бъде последният през сезона, но по всичко личеше, че ще бъде един от най-силните. Макар да бе все още далече, Саймън следеше внимателно евентуалния път на придвижването му, който за момента показваше, че ураганът ще премине в опасна близост до Роуд Айланд.

Беше му по-лесно да мисли за това как ураганът ще покоси Асконсет, отколкото за това, че Оливия ще си тръгне оттам.