Барбара Делински
Имението (13)

Дванадесета глава

Оливия седна на стълбите до дъщеря си.

— Здравей, миличка. Как прекара сутринта?

Отговорът на Тес се състоеше в потрепване на брадичката, което си беше истинско постижение, като се има предвид, че я бе облегнала на свитите си колене. Очилата й се бяха смъкнали до средата на носа и тя начумерено зяпаше лозята.

Оливия пъхна една дълга кестенява къдрица отзад в плитката, която би трябвало да усмирява гъстите кичури. Чудеше се дали Тес е потисната от нещо по-определено, или отново е старата песен.

— Как мина урокът с госпожа Аделсън?

— Тя е много добра, но аз не съм. Не мога да се оправя с това, мамо.

Аха, старата песен. Сигурно й е трудно да свикне с новата методика на обучение и с толкова високи очаквания.

— Ще се справиш. Просто ти е нужно малко време.

— Тя говори съвсем различни неща от възпитателите в училището.

— Знам. Двете с нея го обсъдихме.

Оливия се опитваше да говори със Санди насаме винаги когато имаше възможност. Чувстваше се виновна, задето бе позволила на предишните възпитатели да направят толкова малко, и искаше да бъде — ако трябва да си послужим с думите на Санди — активна.

— Но тя говори смислени неща, Тес. Може би госпожа Аделсън е точно онова, от което се нуждаеш.

Тес вдигна глава, обърна се и я изгледа така, сякаш си е изгубила ума.

— Имаш ли представа какво означава да визуализираш? Най-напред правиш карта на разказчето, после на буквите. Може да прекарам цяла година в правене на всяка карта, мамо. Това отнема ужасно много време.

— Така е сега, защото е ново за теб. Когато го усвоиш, ще го правиш лесно и бързо. Ще ти стане нещо като втора природа. Нали книгата ти харесва?

Четяха „Навременен полезен съвет“ от Маделин Лангле. Тя фигурираше в три от петте списъка с книги, които бяха проверили, и Санди остана много доволна. Беше работила с нея много пъти преди това и твърдеше, че е изключително подходяща за визуалните стратегии.

Тес измърмори жално „да“.

— Помисли си само колко напред ще бъдеш в сравнение с останалите деца от пети клас.

— Но ще трябва да прочета книгата още веднъж, когато започнем училище. А аз мразя да чета.

— Това е така само защото ти е трудно. След като приключиш обучението си с госпожа Аделсън, нещата ще се променят. Може дори да ти хареса.

Детето я погледна през очилата си, които придаваха на очите му още по-печално изражение.

— Ами ако отида в друго училище, където тази книга я няма в списъка?

Книгата беше в списъка на училището, в което преподаваше Санди Аделсън. Оливия се питаше дали да не се пробва да запише Тес там. В „Кеймбридж Хийт“ още не бяха взели решение — така й казаха, когато се обади предния ден. Не бързаха… навсякъде беше така. Можеше да се пренасочи към Провидънс, би могла да зареже местата, където вече бе опитала, и да разпрати молби другаде. Или пък да обиколи всички училища в радиус петдесет километра от града.

— Ако се случи така — обясни тя на Тес, — ти вече ще знаеш как да визуализираш и ще успееш да го прилагаш към книгите, които четеш. — Оливия прегърна детето през раменете и го притисна до себе си. — Хайде, Тес, всичко хубаво е трудно, но с течение на времето става все по-лесно. Според госпожа Аделсън, ти си едно от най-умните деца, с които някога е работила, а тя се занимава с деца с дислексия цели двадесет години.

— Да, ама не може да ми помогне с ветроходството. Погледнах книгата, която ни дадоха, мамо. Нищо не разбирам.

Естествено, че не разбираше. Вътре имаше неща като „фугшприт“, „погон“ и „фокмачта“ и това само в главата с терминологията. Те бяха пречка Тес да премине по-нататък.

— Опита ли се да визуализираш думите? — попита я Оливия. — Опита ли се да видиш тези термини като обикновени думи, като „риза“, „шорти“, „обувки“? — попита тя, посочвайки всяко едно от нещата.

Тес обидено въздъхна:

— Това са части на лодката. Но не мога да си ги представя, след като не знам какви са.

— Нали разгледахме рисунката?

— Това е просто картинка.

— Разстроена си. А това не ти помага особено.

— Тези думи нищо не ми говорят.

— Така е, защото не познаваш лодката, Тес. След като свържеш името със съответната истинска част, ще знаеш какво означава думата. Не съобщиха ли, че този следобед ще работите точно върху това?

— Да, но повечето други деца вече си го знаят.

Оливия си даде обяснение, че това е така, защото децата или бяха от семейства, които отдавна членуват в яхтклуба, или пък бабите и дядовците им са ги извеждали на плаване още от малки.

— Добре. Тогава ето какво ще направим. — Щеше да я научи как да се приобщи към групата. — Остави учителя да говори. Остави и другите деца да говорят. Задавай въпроси. Учи се от онова, което ти казват.

Тес я погледна, изпълнена със съмнение.

— Ами ако ме попитат нещо? Какво да им отговоря?

— Ако е свързано с частите на лодката, просто им кажи, че за пръв път в живота си виждаш яхта.

— Но това не е вярно — нали ходихме да гледаме китовете. Плавахме по залез-слънце в Мейн.

— Не е същото, Тес. Хайде стига, много добре го знаеш — Оливия погледна часовника си, след това вдигна поглед към късчетата синьо небе, които се бяха появили горе. — Обядва ли?

— Да.

Оливия не бе обядвала, но можеше да мине и без храна. Беше дванадесет и половина. Трябваше да остави Тес в яхтклуба в два и след това веднага да се върне тук, за да се заеме с работата, за която я бяха наели. Но всяко нещо по реда си.

— Слънцето се показва. Хайде да направим малко снимки.

— На какво?

— На гроздето. Ти ще го рисуваш, аз ще снимам. — Оливия наведе глава настрана: — Става ли?

— Не може ли и аз да снимам?

— Само след като го нарисуваш.

— Не е честно! Да натискаш копчето на апарата е по-лесно, отколкото да рисуваш с молив. Защо все ти правиш по-лесното?

— Защото никак не ме бива в рисуването — отвърна Оливия, обгърна с ръка вратлето на Тес и я целуна по главата. — Хайде да тръгваме.

Докато вземат фотоапарата, блокчето и въглена за рисуване, навън стана значително по-топло. Тес предпочете да рисува с въглен вместо с молив — просто за да покаже, че владее положението. Това я накара да тръгне с доста голямо желание, както бе предполагала Оливия. Обичаше да рисува, защото го правеше добре, но страхът й от часовете по ветроходство не бе изчезнал, просто бе позабравен за малко.

Оливия изложи лицето си на слънце и вдъхна аромата на топли листа и изсъхваща пръст. Опита да се отпусне и да убеди сама себе си, че Тес ще се превърне в грамотно, пълноценно и независимо голямо момиче.

— Хайде да тръгваме — подкани я дъщеря й.

Оливия отвори очи. Огледа се наоколо. От обиколките с Натали и от проучването на картата, което бе направила сама, вече се ориентираше. Саймън сигурно работеше при най-проблемните лози. Като се има предвид районът и какво беше лятото, това вероятно бяха червените сортове — или каберне, или пино ноар.

Посочи в противоположната посока към блока с ризлинг, но едва направиха няколко крачки — и Оливия се завъртя кръгом. Най-добре беше преди това да открият Саймън. Така щяха да разберат къде не трябва да ходят.

— Накъде, мамо?

— Натам — отвърна и пое по пътя, докато стигнаха до блока с пино ноар. Избраха си един ред и тръгнаха покрай него. Почвата под краката им беше мека. Изглежда, бе прясно разорана. Лозите стигаха до първия тел от решетката, но някое и друго листо стърчеше над тях. Гроздето беше по-едро в сравнение от пристигането на Оливия и Тес, но като цяло зърната все още бяха мънички и твърди. Саймън не се мяркаше никъде.

Тес притича покрай нея.

— Тук светлината не е хубава. Твърде равна е. Винаги си казвала, че е най-хубаво при първите и при последните лъчи на слънцето.

— Така е, но това е времето, с което разполагаме — точно на обед. Пък и на теб ти е все едно: можеш да рисуваш, на каквато и да е светлина.

Точно пред тях малка птичка изхвръкна от укритието си под листата малко над земята. Само след секунди още една я последва.

Оливия спря. Огледа мястото, откъдето се появиха птиците, после бавно продължи напред.

— Тук има гнездо — тихо каза тя. — Виждаш ли?

Тес я изпревари и бързо се промъкна напред. Приближи се на няколко крачки от гнездото и клекна.

— Гледай! — възторжено извика тя и Оливия също приклекна.

Гнездото беше мъничко и идеално кръгло — причудливо творение от изсъхнали треви и пръчки. Но истинското чудо бяха малките човчици, които зееха отворени сред валма мека перушина.

— Три бебета? — прошепна Оливия.

— Четири — също шепнешком й отвърна Тес. Тя се отдръпна, повлече майка си и я пусна едва след като се отдалечиха на достатъчно разстояние от гнездото. После седна на земята. — Ако останем твърде близо, родителите им ще се страхуват да се върнат и птиченцата ще умрат — осведоми я тя и отвори блокчето си.

Оливия я наблюдава в продължение на няколко минути. Не преставаше да се чуди как е възможно дете с такъв сериозен зрителен проблем по време на четене да рисува с подобна лекота. Но Тес наистина успяваше. В рисунките може и да липсваха изящните светлосенки и нюанси, които идват с натрупването на опита, но тя възпроизвеждаше различните форми удивително точно и притежаваше съвършено чувство за перспектива. Рисунките й бяха съвсем минималистични — като емблемата на Асконсет, но винаги сполучваше да улови същината, при това с чувство.

И това от едно дете, което едва креташе в училище, което не успяваше да сложи кръгло парченце на кръгло празно място; което и до днес не би могло да подреди пъзел — дори и животът му да зависи от това, и което обичаше да учи нови неща, но смяташе четенето за истинско мъчение.

Тес беше права. Светлината беше твърде равна, за да станат интересни снимки на гроздето, затова Оливия снима дъщеря си. Изглеждаше прекрасно, седнала на земята със скръстени крачета и къдрици около лицето си. Погледът й се местеше от гнездото към листа. Когато очилата й се смъкваха, тя ги побутваше обратно с китка. Въгленът се движеше с лекота, някак възторжено.

Оливия улови концентрацията на Тес. Улови как решава да изтегли една линия, а след това променя намерението си. Запечата върху лентата и вълнението й, когато родителите на птиченцата се върнаха в гнездото. Улови и стреснатото й изражение и ужаса, когато вдигна поглед и видя Бък.

— О, не, мамо! — тихо възкликна по детски Тес и се изправи на крака. — Котката ще изяде птичките.

Тя се промъкна напред, подмина гнездото и малкото й телце застана между огромния котарак и новородените птиченца. Протегна ръка към Бък и приятелски занарежда:

— Ти си добро котенце, добро котенце.

Котаракът протегна пухкавата си главичка и се отърка в ръката й.

— Добро момче. Добро момче. Знаеш ли какво? Струва ми се, че оттатък е много по-интересно. Искаш ли да ми покажеш? Ела, Бък. Хайде, котенце.

Котаракът я последва и прекоси няколко реда с лози. Оливия ги снима, но Бък ненадейно залегна, изпъна се и се шмугна под съседния ред, а опашката му се провлече подир него. Тес прие предизвикателството, погледна Оливия с широко отворени очи, хукна покрай реда, зави и се изгуби от погледа й.

 

 

Младата жена се засмя. Преметна фотоапарата през рамо и ги последва с по-умерена крачка. Не виждаше Тес от лозите, но от време на време тя надаваше доволен писък и така я ориентираше за посоката. Оливия следваше виковете, вървейки отстрани на блока, и оглеждаше редовете един след друг, за да открие детето и котарака.

Намери ги почти на последния ред, но групата не беше в същия състав. Бък стоеше до Саймън, който носеше тъмни очила и беше плувнал в пот. Беше клекнал и се занимаваше с листата на гроздовете пред себе си. Тес се бе кротнала самичка в края на реда.

Оливия се приближи зад гърба й, защото смяташе, че сега, след като са го открили, двете могат да офейкат, но Тес стоеше на мястото си като закована. Очевидно играта не беше свършила.

Саймън ги удостои с бегъл поглед, който не издаваше нищо, с изключение на това, че те просто нямат място в живота му.

— Отново ли кастриш? — попита Тес.

— Да — отговори той, без да я погледне.

— Само това ли правиш?

— Не.

— Но аз само това виждам.

— Така е, защото ти си играеш, докато аз работя.

— Не си играя. Уча.

Ръката му остана известно време във въздуха, преди да хване едно листо и внимателно да го откъсне.

— Добре, щом казваш.

Тес се приближи към гроздовете. Наведе се напред и огледа малките зърна.

— Още са зелени. Кога ще започнат да приличат на истинско грозде?

Саймън погледна Оливия раздразнено. Тя вдигна ръце и поклати глава. Той беше възрастен човек, можеше да се погрижи за себе си. Освен това самата тя се чудеше защо гроздовете са толкова малки.

Мъжът оглежда грозда още известно време и откъсна следващото листо.

— През август.

— Защо чак тогава?

— Защото толкова време им трябва, за да узреят.

Тес още веднъж огледа грозда пред себе си.

— Сигурен ли си, че това наистина е грозде?

Той се изправи за момент и изтри потта от челото си. Гласът му прозвуча напрегнато:

— Да, сигурен съм.

— Въпросът ми е съвсем правомерен — отбеляза момиченцето.

Това накара Саймън да я погледне.

— „Правомерен“ е много сложна дума. Твърде сложна за малко дете като теб. Не трябва да използваш думи, които не разбираш.

— Разбирам я, не съм някоя глупачка.

Оливия не виждаше лицето на Тес, но познаваше този глас. Заемаше отбранителна позиция. Движеха се по много тънък лед.

Котаракът също го усети. Местеше поглед от Тес към Саймън и обратно.

Оливия се питаше дали не трябва да се намеси и да уталожи нещата, но дъщеря й съвсем спокойно попита:

— Какво друго правиш?

Саймън се премести на следващата лоза и най-напред се пресегна, за да намести по-високите листа по решетката.

— Работя с разрохвача на пръстта, върху която си стъпила.

— Какво е разрохвач?

— Машина, която обръща почвата и позволява да влиза повече въздух.

— Трябва ли да го правиш?

Той въздъхна:

— Колкото повече дупки има в почвата, толкова по-добре диша тя. Но ти си стъпила отгоре и тя отново се е слегнала. Обезсмисляш работата ми.

Тес остана неподвижна за минутка. После направи широка крачка и стовари стъпалото си точно до най-близката лоза.

— Тес — предупреди я майка й, но тя вече бе набрала скорост.

— Как разбираш кои листа трябва да откъснеш? — попита детето Саймън.

Той изгледа предупредително Оливия, сложи ръце на кръста си.

— Просто знам.

— Как?

— Идва ми отвътре.

— Знаех си, че ще кажеш това. Бях сигурна, че няма правила. Избираш си, което листо искаш — заяви малката, пресегна се светкавично и откъсна цяла шепа листа.

— Тес! — изкрещя Оливия и този път пристъпи напред. Преди да стигне до детето, Саймън я беше изпреварил. Лицето му бе посивяло от гняв.

— Благодаря ти — каза той, измъкна листата от ръката й и ги вдигна нагоре. — Знаеш ли какво направи току-що?

Тес отметна глава, за да го погледне право в очите.

— Подкастрих ти лозите.

— Току-що изтръгна сърцето на това растение.

— Мисля, че не го направи нарочно… — подхвана Оливия, но дъщеря й я прекъсна и навири брадичка към Саймън.

— Ти правиш същото.

— Не по този начин, не с толкова много листа. Това е изкуство, но ти пък откъде да знаеш. Мислиш се за много умна, но не си.

— Саймън, моля те, недей… — опита се да го спре Оливия, но той я прекъсна, вперил гневен поглед в Тес.

— Не, никак не си умна. Това, което току-що направи, беше необмислено и лошо. Беше ужасно глупаво.

Детето не откъсваше поглед от него, дишаше учестено и се бореше с напиращите сълзи. Малко преди да изгуби битката, се завъртя на пети и се запъти обратно натам, откъдето бяха дошли.

— Ти си лош — викна му Тес. — Не ми пука, че ме мразиш — после отново се извъртя и каза: — Не те искам за свой приятел.

— Толкова по-добре — провикна се той, — защото и бездруго нямаше да стана. Искаш да имаш приятели ли? Защо не опиташ с усмивка? На бас, че не знаеш как се прави това, малка умнице.

— Саймън — примоли се Оливия.

— Знам как — кресна Тес, направо вбесена, — но няма да си хабя усмивките за теб. Ти си лош и… и… миришеш и играеш лошо тенис и… и… котката ти е дебела! — изкрещя тя, извъртя се и побягна.

Оливия тихо изруга и тръгна след нея. Но само след няколко крачки се обърна и застана с лице към Саймън.

— Това беше невероятно — слисано промълви тя. — Направо невероятно! Нея мога да извиня, защото е дете, но човек ще си помисли същото и за теб, като те гледа как стоиш и се препираш с нея.

Ако се съди по войнствения му поглед, той още не беше готов да отстъпи. Очите му все още бяха потъмнели от гняв, а челюстта му бе стегната.

— Видя ли я какво направи? Аз отговарям за гроздето. Ти как би се чувствала, ако накъса твоите листове и провали три дни от труда ти?

— Тя не знаеше какво прави. Може би, ако й беше обяснил какво извършваш, вместо да се държиш толкова надменно, щеше да реагира по-разумно.

— Нямам време да обяснявам всяка дреболия, която върша. В случай че не си забелязала, върху плещите ми лежи отговорността за огромен бизнес.

— Забелязах, разбира се. Че как иначе? Ти работиш непрекъснато. Нищо чудно, че никак не те бива в общуването — закри лицето си с ръка, после я дръпна и извинително я вдигна: — Извинявай. В случая това не е важно. Важна е Тес.

— Тя е ужасно дете — заяви той и понечи да се обърне, но Оливия не възнамеряваше да остави нещата така.

— Не — отвърна майката и разгневено се наведе напред, — тя е дете с проблеми точно като теб. Твоят проблем е, че непрекъснато скърбиш, оставаш затворен в себе си, а може би дори се мислиш за мъченик, не знам. Нейният се нарича дислексия. На десет години е, а не може да чете. Тъкмо приключи една кошмарна учебна година с учителка, която я унижаваше, и деца, които й се подиграваха. Да, би трябвало да се усмихва повече, но как да накараш едно дете да го прави, след като се чувства като пълен боклук? Смята, че е глупава, защото ужасно се старае, а не може да изкара повече от тройка, а понеже носи очила, мисли, че е и грозна. Пристигна тук с изключително ниско мнение за себе си. Смятах, че ще успее да си отдъхне поне през лятото, но ти прогони тази надежда просто с едно щракване на пръстите.

Метна поглед към Бък, който я гледаше слисано.

— Тес е права. Котката ти наистина е дебела.

След тези думи тръгна да търси дъщеря си. Изтича обратно до редовете лози, откъм които бяха дошли, зави на края на блока и се остави гневът бързо да я подгони към къщата. През цялото време се оглеждаше на всички страни, но нямаше и следа от малкото момиченце със зелена фланелка с надписа на Асконсет и избелели дочени къси панталонки. След няколко минути Оливия се уплаши да не би Тес да е изтичала към гората, да се изгуби там, да падне в реката и да се удави.

И тогава внезапно се закова на място, като едва си поемаше дъх.

— Тес? — неистово изкрещя тя. — Тес? Къде си? — заслони очите си с ръка и огледа хоризонта. Трябва да се обади в полицията. Ще вдигне тревога. Сигурно имаха звънец в Голямата къща.

Тъкмо се запъти натам, когато зърна едно зелено петно, което определено не се връзваше с рододендроните. Беше Тес, скрита в един храсталак пред Голямата къща и обърнала гръб на света.

 

 

Саймън забеляза Тес едновременно с Оливия и макар тя да вървеше по-бързо, неговите крака бяха по-дълги. Изпревари я още на трийсетина стъпки от детето и съвсем леко забави крачка.

— Аз ще поговоря с нея — каза той.

— Не, освен ако не си пораснал през последните две минути — тихо, но твърдо отговори Оливия.

Той си го заслужаваше и осъзнаваше това, но то не разрешаваше проблема.

Застана пред нея и я накара да спре:

— Бих искал аз да говоря с нея.

Очите на Оливия мятаха мълнии.

— Ако желаеш да намалиш чувството си за вина, задето се държа зле, не си прави труда. Тя знае, че на света има и безсърдечни хора.

Мъжът разбра колко силен е гневът й. Щеше да го усети дори и нищо да не бе казала.

— Аз не съм от тях.

— Откъде да знам?

— Имаш думата ми. Аз забърках тази каша, аз ще се оправям с нея.

Срещна погледа й и си помисли, че би трябвало да прилича на момче с тази коса, само дето не беше така. Гневът й поутихна и наблюдението му се потвърди. Позволеше ли си да прояви и най-малката слабост, Оливия изглеждаше невероятно женствена.

Но той се зачуди дали това е слабост? Или просто уязвимост? Може би объркване?

Както и да е, тя изглеждаше така, сякаш иска да му повярва, но не може. И притежаваше пълно право. В света наистина съществуваха много безсърдечни хора. Но той не беше един от тях. Наистина. Поне не би желал да бъде.

— Моля те — каза Саймън.

Ожесточението се върна в погледа й и той отгатна, че е готова да го срита в топките, ако пак оплете конците. Посланието беше толкова красноречиво — толкова неприлично, — че за малко не се разсмя. За щастие успя да се въздържи.

Тихо се приближи към Тес. Когато тя се обърна и го видя до себе си, метна поглед към майка си, после отново към него. Тялото й се напрегна. Пъхна краче под бедрото си и опита да се изправи.

Той побърза да се обади, изричайки думите тихо:

— Извинявай, не бях прав. Не трябваше да ти говоря така.

Тес зяпна в него.

— Бях ядосан.

Тя не помръдна.

— Трябваше да ти обясня какво правя с листата и защо. То си има причина.

Детето здраво стисна зъби.

Не го улесняваше особено, но си го заслужаваше. Само че беше много трудно. Не знаеше как е необходимо да се държи с едно десетгодишно дете, още по-малко пък умееше да угодничи.

— Свикнал съм да работя сам — призна с надеждата тя да разбере това.

— Аз съм причината — отвърна Тес и веднага всичко изплува на повърхността. Беше точно така, както смяташе Оливия — въпрос на самоуважение. — Ти ме мразиш.

Той се почувства ужасно.

— Не те мразя.

— Не си ми казал и една добра дума. Нито веднъж.

— Не те мразя. Как бих могъл? Та аз не те познавам.

— Аз те дразня. Само като ме погледнеш, и се сещаш за най-ужасните неща на света.

— Не — възрази той. — Като те погледна, си спомням за дъщеря си. Тя почина преди четири години. Много ми липсва.

Не искаше да каже това, не можеше да повярва, че го изрече. Тес беше още дете. Не можеше да разбере смъртта. Ами ако попита как е умряла Лиана? Не можеше да й каже за инцидента с платноходката. Не можеше. Направеше ли го, тя нямаше никога повече да се качи в лодка.

Оливия никога нямаше да му прости. А също и Натали.

Но Тес беше поомекнала. Поне го слушаше.

— Това не ме извинява — каза той. — Наговорих ти жестоки и неверни неща. Наказвам теб, защото изгубих нея. Не беше честно от моя страна. Много съжалявам.

Нерешително погледна към Оливия, за да види дали не е оплескал нещата, търсеше някакъв знак, но тя го фиксираше с очакване, сякаш желаеше той да продължи.

Че какво повече можеше да каже? Никак не го биваше в тези неща. Сигурно е бил ужасен баща. Пъхна ръце в задните си джобове и отново се обърна към Тес:

— Ами това е. Просто исках да ти се извиня.

Чувстваше се неудобно и по-неловко от когато и да било, затова се отказа да говори повече и си тръгна.

Не се обърна назад, макар да усещаше погледа на Оливия в гърба си. Не искаше да срещне очите й. Те го караха отново да чувства.

Продължи да върви към полето с пино ноар и не спря, докато отвсякъде не го обгърна миризмата на лозите, докато не чу — лекото пращене на единствените същества, за които знаеше как да се грижи. Тук го биваше. Засега щеше да се задоволи с това.