Барбара Делински
Имението (23)

Двадесет и втора глава

Мисълта за Саймън не я напусна. Остана някъде дълбоко у нея и до края на деня я теглеше ту насам, ту натам. Беше като дърпане на въже, от едната страна, на което беше физическото привличане, а от другата — разумът.

Победи разумът. Независимо от привличането, Оливия не можеше да позволи някой да я отклони от пътя й към целта — и точно това му съобщи на следващата сутрин. Излезе навън веднага щом той се появи във вътрешния двор и макар моментално да усети привличането помежду им, гмурна се в него просто с едно „здравей“. Изслуша я, без да мигне, и в отговор спокойно попита:

— А каква е целта ти?

— Не знам. Точно това е проблемът, но трябва да бъда максимално гъвкава, което ще рече да не се обвързвам с никого. Длъжна съм да се съсредоточа върху Тес и върху себе си. Намирам се на кръстопът в кариерата и в живота си. Моментът е много важен за мен.

Вървяха по пътеката, която разделяше сортовете каберне совиньон и шенан блан. Слънцето вече се показваше върху безоблачното лятно небе.

— За какво мечтаеш? — попита той.

— За какво мечтая ли? Имаш предвид в работата?

— Освен да живееш в „Плаза“ и да бъдеш портиер — подразни я той и известно време тя не отговори. Не бе очаквала подобно нещо от мъж, който отначало се бе държал толкова студено. Отиваше му да бъде мил, но това не й помагаше особено да изпълни задачата си. Би предпочела той да направи нещо нескопосано — например да се почеше или да оригне. Това би й помогнало да вземе решение.

— За какво мечтая ли? — повтори тя, за да набере смелост. — Сериозно?

Той кимна.

— Бих искала да ми отпуснат средства, за да направя фото разказ за възрастните хора.

Той любопитно се подсмихна:

— За възрастните хора ли?

Тя кимна.

— Нашето общество е насочено само към младостта и красотата. Възрастните хора остават извън класацията, но те могат много да допринесат с опита си. Изписано е по лицата им, ако притежаваш търпение да четеш между редовете. Техните лица са изключително изразителни. Мога да запечатам това върху лентата. — Почувства се неудобно, задето бе проявила такова въодушевление, и се усмихна: — Това си е просто мечта.

Но Саймън не се смееше.

— И с лозите е така. Колкото повече остаряват, толкова повече добиват свой характер. Една лоза трябва да расте четири години, преди да започне постоянно да дава продукция, а след това е като виното — колкото повече остарява, толкова по-хубава става. По време на сезона на растежа държим лозите силно подкастрени, затова човек не може да добие представа за тяхната индивидуалност. Това става през зимата. След като опадат листата, веднага забелязваш, че всяка от тях е уникална.

Оливия искаше той да не спира да говори, дори и само за да продължи да усеща вълнението в гласа му.

— А не изглежда ли пусто тук след падането на листата?

— Не, не е точно така. Зимният сън е много важен. Тогава лозите си почиват от работата по време на сезона и събират сили за следващия. Тогава ги подрязваме. Това също е много важна дейност. Цялата реколта може да се съсипе, ако подрязването не се извърши правилно.

— Сам ли правиш всичко?

— Дона ми помага. Паоло също ми помагаше. Наесен ще наема нов човек, но през първата година ще е нужно да отделя повечето време, за да го обуча.

В погледа му се появи отнесено изражение, а на устните му — лека усмивка.

— Какво? — попита Оливия, заинтригувана от тази усмивка.

— Звукът е удивителен.

— Звукът ли?

— Да, гласът на лозята през зимата. Проскърцват на вятъра. Дървото пращи, когато режем някоя издънка, после се чува тупване и ехото му, когато я хвърляме върху купчината. Въздухът е мразовит, от устата ти излиза пара. Слънцето е слабо, но е достатъчно силно за лозите. — Нежността от усмивката му се пренесе в погледа заедно с някакво очакване. — След това се разпукват пъпките. С нетърпение очакваш това, чудиш се дали ще се случи, ставаш рано всяка сутрин, поглеждаш навън, готвиш се за него още от зимата… — В гласа му се прокрадна напрежение. — И най-накрая то идва. Просто ей така. Може да се случи по изгрев-слънце, в десет часа сутринта или в два следобед — пъпките се появяват от обвивките си и вече можеш да ги видиш. Сякаш някаква бледозелена мъгла се разстила над лозята. Листните пъпки са толкова мънички, толкова светли и крехки — страшно крехки. Ако в този момент падне слана, може да унищожи реколтата.

— Цялата ли? — попита Оливия.

— Чувал съм за подобни случаи, но тук никога не сме имали този лош шанс. Океанът смекчава климата, така че, когато се стопли достатъчно за разлистването на пъпките, рядко пада слана. Но понякога студеният въздух се задържа. Губили сме по няколко реда в подножието на хълма заради студа. Достатъчно е температурата да падне само с един-два градуса. Затова внимаваме къде засаждаме. Някои сортове са по-устойчиви към студа от други. Някои растат по-добре на високо, други — на ниско, някои виреят по-добре на места с източно изложение, отколкото с южно, други — на места с южно изложение, отколкото със западно.

— Откъде знаеш кое къде трябва да се засади?

— По метода „проба и грешка“.

— Мили боже! Доста скъпа практика.

— Невинаги. Когато решихме да отглеждаме шенан блан, засяхме по няколко корена на различни места. — Той хвърли поглед на редовете отстрани. — Тук се развиха най-добре, затова поръчахме още и засадихме цял блок. Имаме го вече над десетина години.

— Наложи ли се да изкорените нещо друго, за да освободите място?

— Не и в този случай. Опитахме да садим тук гевюрц, но не се получи. Вместо това се разви добре ей там, отстрани. Не е задължително онова, което се отразява добре на един сорт, да се отразява добре и на друг. Така нещата се балансират. Освен това климатът също е от значение. Той се променя. Даден сорт може да вирее добре на определено място няколко години, а през следващите две микроклиматът там да се окаже крайно неподходящ за него. Ако една лоза изсъхне и загине, значи си я засадил на погрешното място в погрешното време.

Продължиха да се разхождат по-скоро безцелно. В ушите й все отекваха думите му: „На погрешното място в погрешното време.“

— Като нас — тихо рече Оливия.

Той спря и кимна.

— На погрешното място в погрешното време — обясни тя.

— Да.

Саймън зарея поглед в подножието на хълма. Докато го наблюдаваше, й се стори по-красив от всякога с току-що измитата си кестенява коса, с прясно избръснатата си четвъртита челюст и с широките си мускулести рамене, отпуснати и готови за работа.

— Нищо чудно да се случи след пет години — пошегува се тя, за да прекъсне тягостния момент, — когато съм прочут портиер в „Плаза“, а дъщеря ми дотолкова е очаровала това място, че репортерите се тълпят пред вратата й и я молят да опишат преживяванията й. Може да стане следващата Елоиз. Е, тогава ще бъде на петнадесет години, но това няма значение. Има достатъчно пазар за юношеските приключения — или поне глад за тях. Може да напише „Дневникът на Тес Джоунс“, а аз ще й помагам. Ще получим огромен аванс, който ще ни позволи с години да пием капучиното си в най-прочутите кафенета, така че аз ще се оттегля от работа, ще се пренесем тук и ще престана да се тревожа как да си намеря работа и къде да пратя Тес на училище…

Би могла да продължи да рисува подобни картини, ако Саймън не се беше разсмял, не бе обхванал с ръка шията й, не бе я притиснал до себе си и не бе я повел обратно към къщата. Това беше жест на близък приятел, в който нямаше никакви скрити помисли — жест, от който Оливия можеше да се влюби за броени секунди.

 

 

Оливия си взе душ, унесена в мисли за Ромео и Жулиета, и се облече, мислейки за Антоний и Клеопатра. Разсъждаваше за Скарлет и Рет Бътлър, докато си подбираше закуска от изобилието, приготвено от Сюзан. Запъти се към кабинета на Натали, потънала в мисли за Гуинет и Брад.

Двамата със Саймън не бяха трагични герои, но тази сутрин бе изпитала някаква тъга. Не й помогна и фактът, че работеше сама и че бе заета с реставрацията на част от най-скорошните снимки на Натали. Четките и мастилата й бяха подредени върху бюрото. Оливия обичаше работата си, но тя не се нуждаеше от концентрацията, която изисква писането. Мислите й непрекъснато блуждаеха. Все си блъскаше ума върху това, което е и което би могло да бъде.

Натали веднага го забеляза, когато се присъедини към нея на обяд.

— Изглеждаш ми разтревожена. Мога ли да ти помогна?

Оливия затвори шишенцата с мастилата и въздъхна:

— Не, просто се замислих къде ще отида наесен. Лятото преминава твърде бързо. — Избърса четките си и промени темата: — Радвам се, че Сюзан дойде.

Ако Сюзан си мислеше някои неприятни неща за Оливия и Саймън — или за Оливия и Натали, — тя не им бе дала никакъв израз. Държеше се приятелски при всяка среща.

— Готви великолепно.

— Със сигурност е по-добра от мен — каза Натали. — Готвех, докато децата бяха малки, но бях по-скоро практична, отколкото голям гастроном. Готвенето беше просто едно от задълженията в натоварения ми график.

— Но нали си имала готвачка? — попита Оливия, доволна, че може отново да се потопи в живота на Натали.

— Не и когато децата бяха малки. Тогава трябваше да се справям съвсем сама. Боя се, че твърде често прибягвах до консервираните храни. Децата ми отраснаха на американо-френски спагети. Момчетата нямаха нищо против, стига да имаше достатъчно, но според мен Сюзан още като малка си обеща да храни децата си по-добре и точно така направи. Все още е така. За нея готвенето е изкуство. За мен е просто досадно задължение. Наех готвачка още преди да можем да си го позволим, но просто бях отчаяна. Имах да върша толкова други неща.

Първите години след войната бяха тежки. С парите от продажбата на фабриките и от заема от банката си позволихме да решим кои сортове грозде ще отглеждаме тук. Алегзандър замина за Европа, за да купи каквото му поръчахме, но все още нямахме никаква печалба. Експериментирахме. Живеехме с мечти за бъдещото благополучие и продавахме картофи и царевица, за да си набавяме храна, олио и машини. В някои отношения съществуването ни беше толкова оскъдно, колкото и по време на Голямата депресия.

Но разликата беше в настроението. По време на Депресията хората бяха отчаяни. През войната съзнанието за това колко крехък е животът ги държеше на нокти. След това, с радостта от победата и с парите от военното производство, които се вляха в мирновременните дейности, се появи и оптимизмът.

Вдишвах го с пълни гърди. Нямах друг избор. Сега аз бях основният движещ фактор в имението. Моя беше отговорността то да започне да процъфтява.

Дали Алегзандър признаваше това? Не. Той считаше себе си за главното действащо лице. Беше готов да поеме отговорността, ако засадим някой сорт грозде и претърпим провал. Но в действителност двамата с Карл изживявахме неуспеха много по-дълбоко.

Алегзандър желаеше Асконсет да се прочуе. Карл и аз искахме просто да накараме тези лози да растат.

— Алегзандър никога ли не заподозря чувствата ти към Карл? — попита Оливия.

— Не.

— Явно добре си се прикривала.

— Да съм се прикривала ли? — учуди се Натали. — Причината двамата с Карл да бъдем толкова близки беше съвсем основателна, затова Алегзандър я приемаше безрезервно. Всъщност нямаше какво да приема. До средата на петдесетте години Карл управляваше фермата. Правеше всичко, с което на Алегзандър не му се занимаваше. Присъствието на Карл тук позволяваше на съпруга ми да обикаля Европа, да ходи да опитва вина в Ню Йорк или да прекарва времето си в Нюпорт с приятели. Алегзандър харесваше Карл. Имаше му доверие. Не беше подозрителен. Не му давах причини за подобно нещо.

Ето това беше големият въпрос.

— Аха! — възкликна Натали. — Виждам, че има нещо, за което не се осмеляваш да попиташ.

Оливия вдигна ръката си и поклати глава:

— Няма да нагазвам в това.

— Но се чудиш.

— Мисля, че и децата ти ще се чудят.

Оливия не просто смяташе така, а беше напълно убедена. Нима Сюзан не бе споменала за изневяра съвсем открито?

— Отговорът е „не“ — каза Натали и вирна брадичка. — Никога не съм изневерявала на съпруга си. Нито веднъж през всичките тези години. Може и да прекарвах повече време с Карл, отколкото с Алегзандър, но беше по работа. Двамата с Карл действахме в името на една и съща цел, така да се каже. Децата ми може и да ме обвиняват за това, но аз не измених на дадените клетви.

— А не ти ли се искаше? — попита Оливия. Сега се връщаше към Саймън, към непреодолимото привличане помежду им, и смяташе, че същото са изпитвали Натали и Карл.

Натали се замисли над въпроса й. В един момент се намръщи и поклати глава, но гримасата отмина, а тя продължаваше да мълчи. Най-сетне въздъхна и каза:

— Не си позволявах да го искам. Просто привикнах да гледам на Карл като на делови партньор.

— Целомъдрен брак по служба.

— Не — побърза да възрази Натали, но после направи пауза и се замисли над думите на Оливия. — Е, може би беше така. Но никога не съм гледала на отношенията ни по този начин. Поне имахме повод да сме заедно, а това беше по-добре от нищо. Свикнахме да се задоволяваме с него. — Очите й потърсиха тези на младата жена. — Но никога не съм престъпвала клетвата си — повтори тя. — Бях твърдо решила бракът ми да потръгне.

— Получи ли се?

— Да, но не беше лесно. Алегзандър бе в стихията си по време на войната. Говореше за това при всяка възможност, най-вече за разузнаването. Реших, че точно това му е допадало най-много — секретността и вълнението. Но съвместният ни живот ме научи, че става дума и за още нещо. Харесваше му подредеността на тази работа, регламентираността й, идеалната чистота. Харесваше му да бъде висш офицер — заяви тя и дари Оливия със съзаклятническа усмивка.

— Мили боже! Той е искал и семейният му живот да бъде такъв! Как успя да се справиш?

— Шегувах се с това. Поддържах къщата чиста, доколкото можех, и въвеждах колкото е възможно по-строен ред в живота ни. Сервирах му закуска във всекидневната със сгънат до нея сутрешен вестник. На обяд сипвах първото парче месо на него и се стараех децата да не вдигат шум, докато той си подремва следобед. Те сигурно си го спомнят. Все се оплакваха, като че ли вината беше моя, а аз бях само посредникът. Оставих Алегзандър да раздава заповедите, но съзнавах много добре, че скоро след това той ще се захване за нещо друго и ще забрави. Да, наистина приличаше на игра, но даваше резултат. Той беше доволен, а аз можех да работя заедно с Карл, за да организираме имението по възможно най-добрия начин. — Облегна се назад с усмивка. — Останалото, както се казва, е история.

Оливия изчака известно време мълчаливо, след това учудено се засмя:

— Нали няма да спреш дотук?

Изражението на Натали остана спокойно.

— Е, вече знаеш най-важното. Аз обичах Карл, но Алегзандър изобщо не го узна. Винаги съм се съобразявала с нуждите му. Той почина със съзнанието, че е центърът на живота ми. Ако децата ми разберат това, вероятно ще намерят в сърцето си достатъчно доброта, за да приемат брака ми с Карл сега.

— Но ти не си ми разказала за петдесетте години — възрази Оливия.

— Какво искаш да знаеш?

— Как се е развило имението? Какъв е бил твоят принос за това и какъв е бил този на Карл? Искам да науча нещо и за шейсетте години. Нужно ми е да разбера как се е разраснала Голямата къща и кога сте решили да построите винарната. Искам да знам дали децата някога са участвали в работата и ако не са — защо. Как са приемали факта, че ти работиш във времена, когато повечето жени не са го правили. Искам да знам какво се е случило между теб и Брад.

Оливия замълча. Натали умолително притискаше пръст до устните си.

Младата жена продължи малко по-тихо:

— Искам да знам защо той не е поканен на сватбата.

Очите на Натали плувнаха в сълзи и Оливия беше готова да се откаже. Но темата й се струваше твърде важна.

— Какво се случи? — прошепна тя.

Натали остана неподвижна известно време. Влагата в очите й не се превърна в истински сълзи. След това пое дълбоко дъх, поизправи се и дръпна ръка от устата си. Заби поглед в кокалчето на единия си пръст и каза:

— Това беше много отдавна.

Телефонът иззвъня, но Оливия не му обърна, внимание.

— Няма го на по-новите снимки. Преди смятах, че просто не си е бил у дома.

Натали се изправи, за да погледне една от снимките, върху които работеше Оливия. Когато телефонът отново иззвъня, тя я помоли:

— Би ли се обадила вместо мен?

Оливия се обърна и вдигна слушалката:

— Ало?

— Оливия, обажда се Ан-Мари. Приятелят ти отново позвъни. Настояваше, че има нещо наистина много важно, което трябва да ти съобщи, и страшно се разстрои, когато отказах да го свържа.

Оливия потърка челото си. Не й се щеше да повярва, че Тед продължава да настоява дори и след като му бе обяснила нещата съвсем открито. Нямаше кой друг да я търси.

— Сигурна ли си, че е същият мъж?

— Да, познавам гласа му.

— Заплаши ли, че ще дойде тук?

— Не, но вероятно просто е въпрос на време. След като знае телефонния номер, лесно може да открие и адреса. Да се обадя ли на полицията?

Оливия веднъж бе заплашила, че ще направи точно това, но в един момент се бе почувствала ужасно виновна. И сега, както и тогава, не беше готова да излага на опасност кариерата на Тед. Все още не.

— Тед е досадник — обясни тя на Ан-Мари, — но не е опасен. Ако се обади пак, просто му затвори телефона.

— Твоят таен обожател? — попита Натали, след като Оливия затвори слушалката.

— Моят досаден обожател. Горкичкият Тед. Обажда ми се дори в работно време, но сигурно не откъсва поглед от часовника… — Погледът й пробяга до часовника върху бюрото на Натали. — Божичко! Късно е! Трябва да закарам Тес до яхтклуба.

Ужасена, задето е изгубила представа за времето, извинително се обърна към Натали. Възрастната жена само махна с ръка:

— И бездруго не ми се говореше повече.

— Ще се върнем на това — предупреди я Оливия на път към вратата.

Натали не отговори. Просто стоеше и я гледаше умолително, което само допълнително засили любопитството на Оливия. Ако не закъсняваше толкова, би настояла да чуе подробностите. Но Тес имаше предимство пред всичко останало. Отговорните майки не позволяват децата им да закъсняват за уроците.

Подтиквана от чувство за вина, тя се понесе надолу по стълбите към алеята и се питаше защо Тес не бе дошла да я повика. Реши, че дъщеря й най-вероятно я чака в колата — освен ако нарочно не бе закъсняла. Ветроходството й допадаше, но отношенията й с децата в класа все още я измъчваха.

Тес не беше на каменните стъпала отпред. Нямаше я и в колата. Нито пък сред рододендроните.

Оливия огледа пътя. И там не се виждаше. Нямаше я и сред лозята, но и бездруго не би я забелязала там, защото лозите бяха много по-високи и разлистени. Саймън също никакъв не се мяркаше, което беше добре.

— Сюзан я закара — провикна се Джил, отвори мрежата на вратата на верандата и се запъти надолу по стълбите.

Оливия я посрещна в основата им.

— Сюзан ли? Мили боже, не е трябвало да го прави.

— Всъщност тя много се зарадва — поясни Джил и седна. — Така или иначе трябваше да отиде да напазарува, това просто й даде посока. Каза: „Точно като в доброто старо време.“ Готова е за внуци.

— Тес сигурно си мисли, че съм я забравила.

Джил се усмихна:

— Обвинихме Натали. Информирахме Тес, че ние би трябвало да я развеждаме, след като Натали те държи там горе при себе си.

— Като че ли си нямате друга работа — отбеляза Оливия и седна до нея. — Ти по цял ден работиш в офиса.

— Аз пожелах. Така не ми остава време да размишлявам.

Оливия се чувстваше близка с Джил, понеже и двете не бяха от семейство Сийбринг, бяха в средата на тридесетте години и се опитваха да превъзмогнат проблемите си с мъжете.

— Говори ли с Грег?

— О, говорим, но всъщност нищо не си казваме. Нали разбираш?

— Това е типично за семейство Сийбринг. Бях със Сюзан, когато Натали узна за пристигането й. Поздрави я много сърдечно. Изобщо не стана дума за неразбирателството помежду им или за лоши чувства. — След това Оливия попита по-меко: — Ти как си?

— Всъщност съм по-добре. Понякога ми прилошава, но тук е много спокойно.

— Макар да работиш в офиса?

— Да, въпреки това. — Погледът на Джил се насочи към лозята от двете страни на пътя. — Винаги съм харесвала това място.

— А Грег не го ли харесва? Поне малко?

— Харесва го, но едновременно с това го мрази — тъжно отбеляза Джил. — Усещал е някакъв натиск върху себе си, докато е растял тук.

— Какъв натиск?

— Да блести. Да бъде най-добрият. Нали знаеш, че родителите правят това понякога.

— Всъщност не знам — отвърна Оливия. — Майка ми бе убедена, че аз няма да блестя. Изобщо не се надяваше един ден да се гордее с дъщеря си. Затова ме изостави.

— Вероятно скритият смисъл е, че ако беше най-добрата, тя е щяла да остане. Аз бих нарекла и това натиск.

Оливия не гледаше на нещата по този начин.

— Но при нас беше различно. Двете с майка ми бяхме съвсем неизвестни. А това семейство е прочуто. Колкото по-известно е името, толкова по-голям е натискът.

— Не съм съгласна. Всички ние се стремим да получим одобрението на родителите си. Известността тук няма никакво значение. Ние желаем да доставим радост на родителите си. В това отношение Грег е бил като всички деца. Твърди, че от него са изисквали твърде много, особено Натали, но той не е първият син, комуто се е налагало да върви по стъпките на по-големия си брат.

— На Брад ли?

— Да, на Брад.

— Ти познаваше ли го?

— Аз ли? Дори Грег не го е познавал. Те имат осемнадесет години разлика. Брад си е отишъл още преди раждането на Грег. И какво? Това само влошава нещата. Според мен Натали е поставила пред Грег един непостижим идеал.

— Натали ли? Ами Алегзандър?

Джил се намръщи.

— Не — бавно каза тя, — била е Натали. — Вдигна поглед, когато чу шума на приближаваща се кола. — Ето я и Сюзан.

Оливия забеляза, че Сюзан кара микробуса с емблемата на имението, а не своето беемве. Реши, че това е доста показателно.

Стана от стълбите и застана до вратата, когато Сюзан я отвори.

— Извини ме, Сюзан. Напълно изгубих представа за времето. Благодаря ти, че закара Тес.

Сюзан просто махна с ръка:

— Няма проблем. И бездруго отивах натам.

Приближи се до багажника и го отвори. Беше пълен с продукти.

— Тя разсърди ли се, че ме няма? — попита Оливия и вдигна една торба.

Сюзан взе друга торба и отговори:

— Не. Разстрои се, защото не й позволих да дойде на покупки с мен. Изглежда, ветроходството не е любимото й занимание.

— Не, ветроходството й харесва. Просто още не е свикнала с останалите деца.

Джил се приближи към колата и се протегна също да вземе нещо, но Сюзан я перна през ръката.

— Нищо не вдигай — нареди й тя и несигурно погледна към Оливия.

— Тя знае — призна Джил и си избра една от по-леките торби. — Закле се да пази тайна. Тъкмо си говорехме за Брад.

— А — въздъхна Сюзан. — Свети Брад! — Подаде още една чанта на Оливия със свободната си ръка и самата взе втора торба. — Не ходеше по вода, но умееше почти всичко останало.

Оливия погледна първо едната жена, после другата:

— Не е тук, но непрекъснато усещам присъствието му.

— Винаги е било така — отвърна Сюзан и поведе групата към къщата. — На мен това не ми се отрази толкова зле, колкото на Грег. Аз бях момиче. Никой не очакваше от мен да бъда като Брад — или той като мен. Него никой не го караше да мие чиниите, да оправя леглата или да глади дрехите. Боже, колко сме се карали заради това. Мама винаги го държеше малко настрани — съвсем малко по-нагоре от нас. Ненавиждах това.

— Но си кръстила сина си на него — напомни й Оливия, докато се изкачваха по стълбите.

Сюзан не изглеждаше изпълнена със съжаление.

— Трябваше да постъпя по този начин — нали разбираш, първородният син на всяко едно от три поколения носи това име, — но те уверявам, че моят Брад умее да мие съдове. Не знам дали съм го научила на нещо друго, но на това успях. — Сюзан прекоси верандата и се обърна към Оливия: — Джил се кълне, че не може да вкуси никаква храна, затова ти избери. Какво да направя за вечеря: мариновани пържоли, картофи с чесън и салата или печена сьомга, ориз и зеленчуци?

Оливия се засмя.

— Печена сьомга — каза тя и се почувства почти като сестра на Сюзан. Това много й допадна.

 

 

Сьомгата беше превъзходна — сочна и ароматна, красиво поднесена върху легло от ориз, заобиколена от ситно нарязани зеленчуци с подправки и жълта тиква. Сюзан поднесе и шардоне от бялата серия на Асконсет. Десертът беше гладък шоколадов мус.

Оливия настоя двете с Тес да раздигат и да измият съдовете в знак на благодарност, задето Сюзан бе откарала детето, но имаха нужда от още помощ. След като всички плотове бяха почистени и светлината в кухнята бе намалена, тя прибяга до кабинета, взе папката с онова, което беше написала досега, и изтича обратно. Сюзан използваше приглушената светлина в кухнята, за да планира менюто за следващия ден.

Оливия остави папката на плота до нея.

— Ето, това е, което досега съм успяла да запиша от историята на майка ти. Сигурно се нуждае от още редактиране, но и така може да се чете. Хвърли му един поглед, ако искаш.

Излезе, преди Сюзан да успее да й отвърне, но когато по-късно слезе в кухнята, за да вземе чаша мляко за Тес, папката и Сюзан бяха изчезнали.