Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Vineyard, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Розова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget (2011)
- Разпознаване и корекция
- daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Барбара Делински. Имението
ИК „Хермес“, Пловдив, 2001
Редактор: Димил Стоилов
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954–459–915–0
История
- — Добавяне
Седемнадесета глава
Оливия не искаше да се среща със Саймън. Не знаеше как да се справи с чувствата си. Изпитваше чисто физическо привличане без никакви чувства, а точно в този момент от живота й това бе крайно неподходящо. Но Натали имаше право; мислите на една жена невинаги са в унисон с тялото й.
В действителност Натали бе имала предвид мислите и сърцето на жената, но резултатът беше все същият. Оливия просто не си вярваше. Следващите няколко сутрини тя остана в леглото, докато Тес не се появеше през вратата на банята, следвана от една-две котки. А дотогава Саймън отдавна бе напуснал вътрешния двор. Мислеше ли за него?
Нямаше време за това. Когато не вдигаше телефона в кабинета, пишеше, вперила поглед в екрана на компютъра, препрочиташе написаното и непрекъснато го променяше. Разказваше си на глас и натискаше клавишите, като се опитваше думите да потекат гладко, но това беше само едната страна на нещата. Думите можеха да означават едно в даден контекст и съвсем друго — в следващ. Трябваше просто да предаде вярно всеки обрат на чувствата.
Натали бе казала истината. Оливия нямаше право да я съди, но и обратното също не беше добре. Ако направеше историята твърде сладникава, щеше да я лиши от автентичност.
Трябваше да намери златната среда. Затова пишеше, редактираше и отново преправяше текста. Работеше в кабинета — дори след като Тес си легнеше — и държеше до възглавницата си бележник, за да нахвърля мислите, които й хрумваха нощем.
Бъркотията в къщата също й помагаше. Уволниха една прислужница и назначиха друга, а това означаваше, че новата има нужда от обучение, което не би било трудно, ако Мадалена бе останала, за да се справи с проблема, но двамата с Жоаким отдавна си бяха заминали. В тяхно отсъствие в кухнята настана истински хаос. Натали провеждаше интервюта с техни евентуални заместници, но още не се бе спряла на никого. Междувременно бяха минали на свободен режим. Вечеряха навън. Поръчваха си обяд по телефона. Всеки сам се грижеше за закуската си или поне така трябваше да бъде, а Оливия обичаше да закусва. Това беше единственото нещо, което умееше да приготвя. Един ден направи цяла камара палачинки, на следващия — омлети; после — препечени филийки. Наряза един банан в овесените ядки и свари цяла кана кафе. Много й допадаше да прави това, докато на четвъртата сутрин Джил не слезе долу и не обяви, че иска само чаша чай и една препечена филийка.
Отначало Оливия си помисли, че нещата, които е приготвила, просто не са вкусни. Но после интуицията й подсказа друго.
— О, боже! Сигурно си разговаряла с Грег.
Джил заинтригувано се усмихна:
— Как позна?
— Доста си пребледняла.
Това беше твърде слабо казано. Лицето на Джил беше бяло досущ като халата, в който бе облечена. Русата й коса беше мека, пъхната зад ушите по начин, който подсказваше, че няма сили да направи с нея каквото и да било друго.
— Понякога е много трудно с Грег — призна тя и пусна пакетче чай в една чаша. Напълни я с вода и я пъхна в микровълновата печка.
— Разстроен е, задето си тук ли?
— Не, доволен е, че съм тук. Щом аз съм тук, няма нужда той да идва — нагласи часовника и включи печката. — Така ми се иска да дойде. Не съм го виждала повече от месец. Сякаш сме разделени.
— А така ли е? — попита Оливия и се осмели да навлезе малко по-дълбоко в личните неща, отколкото би си позволила с Джил преди време, но й се щеше да вярва, че са станали приятелки.
Вероятно и Джил смяташе така, защото отговори, без да се колебае:
— Не… формално. Известно време останах при майка си. Желаех да поговоря с нея. Исках да посплаша Грег. Е, той настоява да се върна при него във Вашингтон — тя отвори хладилника. — Но преди това трябва да поговорим за някои сериозни проблеми. Боя се, че ако се върна, ще попаднем в плен на предишната рутина.
Джил извади отвътре едно хлебче със стафиди и сложи филийка в тостера.
— А той иска ли да поговорите?
— Така казва — Джил се облегна на плота и скръсти ръце. — Работата е в това, че той разбира този разговор по-различно. Не обича да задълбава в нещата.
— Може пък това да е черта на семейство Сийбринг — предположи Оливия, като си мислеше за Натали. — Трудно е да се говори за някои неща.
— Трудно е да се говори ли? — микровълновата печка иззвъня. — Още по-трудно е да мислиш за тях — каза Джил, извади чашата и започна да разклаща в нея торбичката с чай. — Какъвто бащата, такъв и синът. Алегзандър не си падаше много по мисленето.
— Но не и Натали. Просто не обича да споделя мислите си.
Джил изхвърли пликчето в кофата и стисна чашата с две ръце. Погледна Оливия над ръба й.
— Наистина ли обича Карл?
— Още от петгодишна — отвърна Оливия.
Натали й бе позволила да разговаря със снаха й открито. Всъщност дори настояваше за това.
— Наистина ли? — попита Джил, искрено изненадана.
— Наистина.
— Много интересно — смръщи вежди тя. — Това представя нещата в нова светлина. Повдига толкова много въпроси. Например за верността.
— Натали е била вярна на Алегзандър — каза Оливия, но не беше сигурна в това. Дори не беше питала, а и Натали не бе споделила нито дума по този въпрос, ала смяташе, че човек е невинен до доказване на противното.
— През всичките тези години? — попита Джил филийката изскочи от тостера. — След като е била влюбена в друг? — зачуди се тя и взе филийката.
— А той беше ли й верен?
Джил отгриза ъгълче от хлебчето.
— Не знам.
— Опитай се да отгатнеш.
— Но ще си остане между нас, нали? — сниши глас тя. — Не. Според мен е криввал встрани. Обичаше да говори, да пътува, обичаше да бъде център на внимание. Прекарваше във Вашингтон много повече време от необходимото. Според мен там имаше някаква връзка.
Оливия се почувства дълбоко засегната.
— Какво не е харесвал в жена си?
— Ако питаш децата му, те ще ти кажат, че не е била достатъчно интригуваща. Според тях прекарваше твърде много време тук, на Роуд Айланд. Струваше им се твърде ограничена.
— Но тя е невероятна жена — възрази Оливия.
— Двете с теб го оценяваме, но ние не сме от семейство Сийбринг. Удивително е колко сляп може да бъде човек по отношение на най-близките си. Сюзан и Грег не виждат онова, което забелязваме ние. Погледът им върху нещата се формира според собствените им нужди. Искали са Натали да им отдаде всичките си грижи, докато са били малки, а тя е била непрекъснато заета. Сюзан идваше тук с децата си и очакваше Натали да ги гледа, но тя нямаше време. Ала по ирония на съдбата обсипваше с грижи Алегзандър. Задоволяваше всичките му нужди и въпреки това той я унижаваше. Доставяше му наслада да го демонстрира пред външни хора. Казваше неща от сорта на: „Не са ли прекрасни тези салфетки? Натали е майсторка в сгъването на салфетки“. Ей — махна с ръка Джил, стиснала филийката си, — не омаловажавам умението да сгъваш салфетки, но Натали прави много повече неща. Задържа ли се у дома за повече от един уикенд, веднага ме впряга на работа, и то не за да организира някое мило тържество, а за да направи обществено достояние бизнес за милиони долари. Удивително е обаче, че когато не съм тук, успява да се справи и сама.
— Наистина ли се оправяше с всичко? — попита Оливия. Знаеше, че Натали носи повече от една диня под мишница. Разбра това, след като пое телефонните й разговори дори за един ден. Но да се грижи сама за всичко беше нещо съвършено различно.
Джил не отговори точно на въпроса й:
— Алегзандър я унижаваше, защото не успяваше да се примири с факта, че тя е много способна жена. Това представляваше заплаха за него. Затова оставяше Натали да се грижи за ежедневните неща в Асконсет, а той се представяше за лицето на Асконсет и обираше всички лаври. Не бих се учудила, ако е срещнал някоя жена, която да подхрани нараненото му самолюбие — в очите на Джил се появи болка. — Защо мъжете тъй трудно приемат силните жени? Нима егото им е толкова крехко? Съпругът ми много внимава да не обсъжда с мен важните неща — имам предвид политиката и въпросите, свързани с любовта и отговорността. Винаги казваше, че му е омръзнало да говори за това на работа и аз дълго време му вярвах. Но това е просто извинение. Истината е, че се бои от моето мнение. Не желае и да си помисли, че то може да се различава от неговото, защото съществува вероятност аз да съм права.
Оливия остана запленена. Не се бе надявала да научи толкова много. Но Джил не беше приключила:
— Аз съм на тридесет и осем години. Преди да се омъжа за Грег, винаги съм работила, но той искаше да престана и аз сметнах това за много мило. Впоследствие обаче осъзнах, че става дума за установяване на превъзходство. Боеше се, че кариерата ми може да се окаже успешна. Той е мъжът. Трябва да изкарва прехраната на семейството. Той би трябвало винаги да има право. Да ръководи нещата. Същото правеше и баща му — внезапно доби покрусено изражение. — Дали и Грег си няма някоя, която да подхранва нараненото му самолюбие?
— Така ли е? — попита Оливия, готова недвусмислено да заклейми мъжа, ако това бе истината.
Джил вдигна поглед.
— Боже, надявам се да не е така!
След това въздъхна дълбоко, постави ръка на шията си и тихо изруга. Затвори очи и пое въздух през носа. Преглътна веднъж, след това още веднъж. Лицето й сякаш позеленя.
Оливия се приближи до нея.
— Добре ли си?
След известно време и след като преглътна още няколко пъти, Джил я дари с печална усмивка:
— Зависи какво имаш предвид под „добре“. Ако да си бременна от своя безчувствен, нищо неподозиращ любим, но отчужден съпруг е „добре“, значи съм добре.
Очите на Оливия се разшириха:
— Ти си бременна? И той не знае?
— Нито пък Натали. Засега държа нещата да останат така.
Поласкана от доверието на Джил, Оливия показа с жест, че устните й са заключени, и каза:
— Гроб съм.
Саймън копнееше да зърне Оливия. Не желаеше да разговаря с нея, дори не искаше да я целуне още веднъж. Е, всъщност искаше. Но това бе от второстепенно значение. Засега се молеше просто да я зърне. Да я погледа малко. Трябваше да узнае дали е свежа и различна или… просто странна.
След като не се появи на прозореца три поредни сутрини, след като нито веднъж през следващите дни не я видя да седи във вътрешния двор по изгрев-слънце или да се разхожда из лозята, той разбра, че тя го избягва.
Но това не важеше за Тес. Докато той късаше листата и внимателно откриваше гроздовете или пък работеше с косачката, надянал работните си ръкавици и без да сваля зоркия си поглед от лозниците, тя се появяваше пред него най-неочаквано, изневиделица — като малък призрак, който го наблюдава как работи.
Нямаше време да си играе с нея. След напускането на Паоло трябваше сам да се справя с допълнителната работа, а и времето никак не му помагаше. Тъй като нямаше достатъчно слънце, се налагаше допълнително да подкастря лозите и да контролира всеки филиз. А заради дъждовете идваше принудата още веднъж да разрохка почвата с браната. Искаше допълнително да натори земята и да напръска отново, но влагата не му позволяваше. А и непрекъснато трябваше да къса листата, лоза по лоза, ред по ред, блок след блок. Беше твърде зает, за да прослушва кандидати за заместници на Паоло, още по-малко пък имаше време да ги обучава.
Но ето че Тес стоеше и го наблюдаваше през наполовина смъкнатите си очила.
Наполовина смъкнати очила. Майка му казваше така, когато беше малко момче. Сега носеше контактни лещи, но още помнеше онова време.
Помнеше и друго, свързано с майка си. Тя мразеше кучета. Преди много време имаха жълт лабрадор. От него се очакваше да бъде най-добрият приятел на мъжа, но той се увърташе все около майка му. Така и не разбраха защо. Тя не го къпеше, нито го хранеше. Дори не го галеше. Но колкото повече го гонеше, толкова по-близо до нея се промъкваше кучето. Най-накрая тя се предаде и му позволи да върви по петите й. Малко след това на него му омръзна.
Саймън се чудеше дали няма да стане същото и с Тес. Работеше с косачката, когато я видя за пореден път. Остави машината на свободна скорост и й направи знак с ръка да се приближи. Тя поклати глава и избяга.
Но на следващия ден се върна. Бък, изглежда, много я харесваше. Клечеше до нея и я зяпаше, докато тя наблюдаваше Саймън.
Този път Саймън не караше машината, а беше стъпил на земята.
— Приближи се — провикна се той. — Няма да те ухапя.
— Мама ми забрани — викна тя в отговор.
Предположи, че Оливия е забранила на детето да ходи при него, а това означаваше, че изобщо не би трябвало Тес да е на полето. Сигурно не би останала доволна, ако знаеше къде се намира дъщеря й. Тревожеше се да не би той отново да нарани детето.
Не би го направил. Все още се чувстваше зле заради онзи път.
Тъкмо се канеше да каже на Тес, че желае да й покаже какво прави, когато тя избяга.
Хрумна му, че е възможно да подмами майката, ако понаучи детето на някои неща, свързани с лозарството. Но Тес не го доближаваше, а и какво можеше да заинтригува Оливия? Ела да видиш лозите ми? Не е ли превъзходна тази косачка? Искаш ли да поработиш на нея?
Не умееше да започва, нови връзки. С Лора това не му се бе наложило. Запознаха се в университета „Корнел“ и още от самото начало тя прояви интерес към работата му. Преди това момичетата просто… сами идваха. Не му се налагаше той да завързва запознанства.
За жена от града, каквато беше Оливия, неговата работа вероятно бе ужасно досадна. Задълженията му може и да се меняха през различните сезони, но продължаваше да води все същото сиво ежедневие ден след ден, година след година. Според него красотата на професията му се криеше в това, че работата не беше еднообразна. Лозите никога не се разлистваха на една и съща дата в две поредни години. Очакването, зоркото наблюдение и вълнението при внезапната поява на бледозелените листа беше… неописуемо. Същото се отнасяше и за критичните дни, когато се появяваха цветовете. Всъщност тогава направо настръхваше. Спомняше си някои години, когато изгубваха цял блок лози, защото вятърът и студът съсипваха цветовете, преди да е извършено опрашването. Реколтата беше нещо безценно, което зависеше от редица променливи — като времето, възрастта на дадена лоза, броя на японските бръмбари. Лозарството се променяше много бързо и той непрекъснато опитваше по нещо ново, но работата му като цяло оставаше една и съща. Обичаше да наблюдава как гроздовете се наливат и узряват и не преставаше да усеща прилив на радост, когато установеше, че балансът между сладост и киселинност е добър, и взимаше решение да се обере реколтата.
Не, работата му изобщо не беше скучна. Просто в нея не се налагаше да подхваща нови запознанства.
И тогава какво би могъл да направи? Да се мотае из двора? Не си падаше особено по това.
Можеше да отиде да закуси или обядва заедно с всички, или пък да излезе на вечеря с тях. Но нали цели четири години го беше избягвал. Стореше ли го сега, значи да развее червено знаме под носа на Натали, защото независимо от думите на Оливия, знаеше, че Натали иска те двамата да се съберат. Същото важеше и за Карл, който се опитваше да не дава израз на това. Но един от коментарите му за Оливия беше достатъчно красноречив за Саймън.
Единствената друга мисъл, която му идваше, беше да я покани да излязат заедно. Но това щеше да си бъде чиста среща.
Нямаше да излиза на среща с нея. Искаше просто да я погледа. Беше толкова забавна.
В крайна сметка решението дойде от само себе си и нямаше нищо общо с голямото мислене, което му дръпна той. Всичко се дължеше на Бък и се случи посред нощ. Саймън беше задрямал на канапето, очилата висяха от ръката му и книгата стоеше отворена на гърдите му, когато се разнесе странен шум, който го разбуди. Той спусна крака на пода, изправи се, разтри очи и сложи очилата си.
Отново долови шума. Беше печално мяукане, каквото никога досега не бе чувал от Бък, и се разнасяше откъм спалнята, а котаракът никога не бе стигал толкова далече. В малкото коридорче към спалнята имаше три панера от ракита. Първият беше пълен с още непрочетени книги. Във втория бяха мръсните дрехи за пране. А в третия панер, поставен между първите два, бяха изпраните дрехи. Бък много умно бе избрал точно този панер, за да направи… онова, което вършеше.
Саймън го изгледа невярващо. Котаракът продължи да мяучи умолително и на няколко пъти го изгледа сърцераздирателно, но мъжът не можа да определи дали в погледа му се чете объркване, болка или неистова паника. Горката котка молеше за помощ, но това не беше по силите на Саймън.
Смаян, той се приближи до телефона, но осъзна, че това няма да реши въпроса. Само щеше да разтревожи точно онези, които не искаше да тревожи. Все едно да развее червеното знаме, за което споменахме преди малко.
С фенерче в ръка хукна напряко през гората към Голямата къща. Влезе през портичката на вътрешния двор, изкачи по две стълбите към крилото, в което живееше Оливия, и тръгна по коридора.
Вратата беше затворена и под нея не се процеждаше светлина. Тя спеше.
Но случилото се заслужаваше да я събуди. Такова нещо става веднъж в живота.
Почука тихичко, облегна се на рамката на вратата и насочи фенерчето към пода. След малко Оливия се появи на прага. Вдигна фенерчето, за да й покаже, че е той, но лъчът освети и нея. Беше по нощница, косата й стърчеше на всички страни, възглавницата се бе отпечатала върху бузата й, а в сънените й очи се четеше изненада.
— Трябва да видиш нещо — прошепна той и направи жест към съседната врата. — Събуди Тес.
Тя го изгледа така, сякаш беше изгубил ума си.
— Минава един.
— Знам, но това е направо невероятно. Бък ражда.
Известно време тя не продума и остана с вперен в него поглед. След това внимателно попита:
— Какво ражда?
— Котенца.
Още една пауза, последвана от смутеното:
— Бък?
Саймън отмести поглед към стената:
— Да. Е, май сме сгрешили.
— Ние ли?
— Добре де, аз. Побързай! Искаш ли да го видиш или не?
— Не знаех, че носиш очила.
— Когато свалям лещите. Слушай, видях го… я… как ражда първото, но явно се кани да ражда още. Не знам колко ще бъдат, нито дори дали ще позволиш Тес да гледа, но това е направо забележително, а тя обича котки. Не смятам, че раждането ще продължи още дълго. Ако искаш Тес да види това, по-добре ще е да побързаш.
— Искам да види… как Бък ражда котенца. Разбира се, че искам.
Без повече приказки или обещания, че ще побърза, тя затръшна вратата под носа му. Той чу шумоленето вътре — тропота на тичащите нозе, приглушените гласове, изщракването на вратата на банята — и отгатна, че двете ще дойдат.
„Бък, дяволче такова“, помисли си той и се зачуди дали не беше по-редно да остане с котката в този труден момент. Не че знаеше какво трябва да направи, ако възникнеха проблеми. Но нали бяха приятели. Присъствието му щеше да бъде знак за подкрепа.
Изгарящ от нетърпение да се върне, той погледна часовника си. Бяха минали десет минути, откакто бе излязъл от дома си. Облегна се на стената, скръсти ръце и опита да не се вълнува повече, отколкото изискваше фактът, че котката му ражда малки.