Тимъти Зан
Последната заповед (5)

ГЛАВА 5

Докладът за битката в системата на Уустри свърши и екранът на електронния бележник угасна.

— Все още не мога да повярвам — поклати глава Лея и остави бележника на бюрото. — Ако Империята наистина разполага с ново свръхмощно оръжие, способно да пробие планетарен щит, щеше да го използва при нападението срещу всяка система. Сигурно е номер или зрителна измама.

— Съгласна съм — отвърна спокойно Мон Мотма. — Въпросът е как да убедим останалите членове на съвета и цялото събрание. Да не говорим за представителите на пограничните системи.

— Трябва да разберем какво се е случило на Укио и Уустри — обади се адмирал Акбар. Гласът му звучеше още по-мрачно от обичайното. — И то много бързо.

Лея отново взе електронния бележник и погледна крадешком към адмирала, седнал от другата страна на масата. Клепачите на огромните очи на монкалмарианеца изглеждаха необичайно подпухнали, лъскавата сива кожа бе забележимо избледняла. Беше страшно уморен, а с развитието на голямата офанзива на Империята скоро едва ли щеше да намери време да си почине. Но това се отнасяше и за всички останали.

— Вече знаем, че върховният адмирал Траун притежава умението да вниква в съзнанието на противниците си и да предугажда ходовете им — напомни тя. — Възможно ли е да е предвидил колко бързо ще се предадат Укио и Уустри?

— За разлика от филвианците ли? — Мон Мотма кимна леко: — Интересен въпрос. Това вероятно показва, че илюзията не може да бъде поддържана твърде дълго.

— Или че за изпълнението й е нужно огромно количество енергия — вметна Акбар. — Ако Империята е разработила метод за фокусиране на невидима енергия срещу планетарния щит, то насоченото облъчване сигурно може да отслаби някой участък от щита толкова, че през отвора да проникне турболазерен заряд. Но за такова нещо е нужно невероятно количество енергия.

— Освен това ще породи енергийно напрежение по повърхността на щита — изтъкна Мон Мотма. — В информацията, с която разполагаме, нищо не подсказва, че е бил използван такъв метод.

— Информацията може да е непълна — отвърна Акбар. Той хвърли неприкрит кръвнишки поглед към съветник Борск Фейлия и добави хапливо: — Или да е била манипулирана от Империята. Такива неща са се случвали и преди.

Лея също се обърна към ботанеца, чудейки се дали едва прикритата обида към народа му няма най-сетне да го извади от самоналоженото мълчание. Но Фейлия си седеше с впит в масата поглед. Кремавата му козина лежеше неподвижно. Не говореше, не реагираше, може би дори и не мислеше.

Лея предполагаше, че някой ден той щеше да си възвърне куража да проговори и заедно с това и част от старата си политическа сила: Но сега, когато споменът за лъжливото му обвинение срещу Акбар все още беше жив в умовете на всички, Фейлия беше в период на покаяние, както го разбираше расата му. Лея усети, че стомахът й се свива от надигналото се недоволство. Ботанското разбиране за политиката, основаващо се на максимата „Всичко или нищо“, работеше срещу интересите на Новата република. Преди няколко месеца измисленото обвинение на Фейлия срещу Акбар бе пропиляло ценно време и енергия, а сега, когато съветът се нуждаеше от всяка частица вдъхновение и съобразителност, включително тези на ботанеца, той се правеше на мъченик. В някои дни — а най-вече през дългите мрачни нощи — Лея тайничко се винеше, че е събрала планетите в Новата република.

— Прав сте, разбира се, адмирале — въздъхна Мон Мотма. — Нуждаем се от повече информация. И то бързо.

— Организацията на Талон Карде остава най-добрата ни възможност — обади се Лея. — Той разполага с връзки и в Империята. А според последното съобщение на Люк Карде изглеждал заинтересован.

— Не можем да си позволим да чакаме благоволението на един контрабандист — изръмжа Акбар и мустачките над горната му устна потрепериха гнусливо. — Какво ще кажете за генерал Бел Иблис? Той се противопоставяше сам на Империята в продължение на няколко години.

— Генералът вече прехвърли агентите си към нашето разузнаване — отвърна Мон Мотма и на бузата й потрепери едно мускулче. — Все още ги приобщаваме към системата ни.

— Нямам предвид агентите му — поклати глава Акбар.

— Говоря за самия генерал. Защо не е тук?

Лея погледна Мон Мотма и отново я присви стомахът. Гарм Бел Иблис беше една от първите влиятелни личности, застанали зад обединението на разпокъсаните групи от съпротивата в общия Бунтовнически съюз и дълги години участваше в нелегалната ръководна тричленка, в която влизаха още Мон Мотма и приемният баща на Лея — Бейл Органа. Но след като Органа загина с хората си при нападението на „Звездата на смъртта“ над Алдеран, Мон Мотма започна да съсредоточава в ръцете си все повече власт, Бел Иблис напусна съюза и тръгна по свой път. Сам беше продължил личната си война срещу Империята, докато не срещна случайно сънародника си корелианец Хан Соло.

Настойчивата молба на Хан доведе Бел Иблис и шестте му крайцера в помощ на Новата република в битката при флотата „Катана“. Мон Мотма приветства завръщането на Бел Иблис и го призова да забравят различията от миналото.

След това се отметна от думите си и го изпрати да укрепява позициите на флотата в пограничните сектори на Новата република. Колкото може по-далеч от Корускант.

Лея не можеше да вини Мон Мотма за решението й. Но в Новата република все още имаше хора, които помнеха тактическия гений на Бел Иблис, и не всички от тях бяха готови да оправдаят Мон Мотма.

— На бойното поле имат нужда от способностите на генерала — спокойно каза Мон Мотма.

— Както и ние тук — рязко добави Акбар, но Лея долови в гласа му примирение.

Адмиралът току-що се беше върнал от инспекция на отбранителните системи на Фарфин и Доломар, а сутринта щеше да замине за Дантуин. С настъпването на имперската бойна машина Новата република не можеше да си позволи лукса да прибере най-добрите си фронтови командири и да ги превърне в щабни плъхове.

— Разбирам загрижеността ви — каза по-меко Мон Мотма. — Когато положението там се стабилизира, възнамерявам да върна генерал Бел Иблис и да му поверя тактическото планиране.

Ако успеем да стабилизираме положението, поправи я на ум Лея и усети как стомахът й отново се стегна. До този момент офанзивата вървеше съвсем според плановете на Империята… Мисълта й остана недовършена, тя изведнъж разбра какво всъщност се случваше. Не, стомахът й не се свиваше, а … Акбар отново говореше нещо.

— Моля да ме извините — прекъсна го Лея и с мъка се изправи. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но се налага да отида до лекарското отделение.

Очите на Мон Мотма се разшириха изненадано:

— Близнаците ли?

Лея кимна:

— Май вече са на път.

Стените и таванът на родилната зала бяха в топъл кафеникав цвят, по тях играеха разноцветни светлинки в синхрон с мозъчните вълни на Лея. На теория те трябваше да й помогнат да се отпусне и да се съсредоточи върху предстоящата задача. Но Лея вече бе решила, че след десет часа гледане техниката е изгубила ефективността си.

Присви я нова контракция, най-силната до този момент. Лея автоматично се присегна със Силата и използва методите, които Люк й беше показал, за да облекчи болката в протестиращите мускули. Ако не друго, раждането й даваше възможност поне да упражнява джедайските си умения. И то не само за усмиряване на болката. Всичко е наред, прошепна тя към малките създания в корема си. Всичко е наред. Мама е тук.

Но това не помогна много. Понесени като във вихър от непонятни за тях сили, които бавно извъртаха и изтласкваха малките им телца към неизвестното, близнаците изпитваха страх с неразвитите си съзнания. Баща им, изглежда, не беше в по-добра форма.

— Добре ли си? — попита Хан за хиляден път, откак се беше появил.

Стисна ръката й по-силно, също за хиляден път, когато рязката болка я накара да свие рамене.

— Да — увери го Лея. Раменете й се отпуснаха с края на контракцията и на свой ред и тя стисна ръката му. — Но май ти не си много добре.

Хан направи гримаса и каза сухо:

— Отдавна ми мина времето за лягане.

— Сигурно е затова — съгласи се тя. Хан се държеше като чувал върху ролкови кънки от самото начало на раждането, но полагаше мъжествени усилия да прикрие нервността си. Лея предполагаше, че го прави по-скоро заради нея, а не толкова заради вредата, която би причинило на имиджа му това признание. — Съжалявам.

— Няма за какво — Хан погледна лекаря и двата медицински дроида, които се мотаеха около важната страна на леглото. — Май скоро ще свърши, скъпа.

— Съвсем си прав — съгласи се Лея през зъби. Нова контракция изцяло погълна съзнанието й. — Оооо…

Възбудата на Хан достигна нови висоти:

— Добре ли си?

Лея кимна, гърлото й бе твърде стегнато, за да му отговори.

— Дръж ме, Хан — прошепна тя. — Стой до мен.

— Тук съм — отвърна той тихо и успокояващо я обхвана със свободната си ръка през раменете.

Тя почти не го чу. Дълбоко в нея малките животи, които бяха създали с Хан, се движеха и изведнъж страхът им се бе превърнал в безграничен ужас.

Не се страхувайте, заговори мислено тя. Не се страхувайте. Всичко ще е наред. Аз съм тук и съвсем скоро вие ще бъдете при мен.

Тя не очакваше никаква реакция — съзнанията на близнаците бяха твърде неразвити, за да разберат нещо толкова абстрактно, като думите или предвижданията за бъдещи събития. Но въпреки това продължи да им говори, като прогонваше страха им с любов, спокойствие и утеха. Последва още една контракция — неумолимото движение към външния свят продължаваше…

И в този момент за безкрайна радост на Лея едно от малките създания й отвърна — докосна я така, както нито един от близнаците не беше реагирал на безсловесните милувки. Страхът се поуталожи и пред очите на Лея за момент изникна образът на бебешка ръка, обхванала здраво пръста й. Да, каза тя на бебето. Аз съм твоята майка и съм до теб.

Малкото съзнание сякаш се замисли над думите й. Лея продължи да го успокоява, но то се дръпна от нея, все едно нещо друго бе привлякло вниманието му. Тя реши, че това е добър знак — ако бебето можеше да забрави за момент случващото се…

Но за нейна огромна изненада паниката на второто съзнание също започна да намалява. А тя си мислеше, че то дори не усеща присъствието й…

По-късно, когато си припомняше случилото се, то й изглеждаше очевидно, ако не и закономерно. Но за момента откритието бе така изненадващо, че тя потрепери. Близнаците, чиято способност в Силата непрекъснато нарастваше още в утробата й, по някакъв начин се бяха свързали един с друг с дълбока и здрава връзка, която Лея никога нямаше да сподели напълно.

Това беше един от най-великите, но и най-горчиви моменти в живота й. Беше зърнала миг от бъдещето, видя как децата й порастват и мощта им в Силата се увеличава, и в същото време разбра, че в живота им ще има част, която тя никога няма да споделя.

Контракцията отмина, величествената горчиво-сладка картина на бъдещето се стопи в лека, но постоянна болка в съзнанието й. Към тази болка се добавяха угризения, че в егоистичните й мисли никога не й бе хрумвало, че Хан ще споделя живота на децата в много по-малка степен от нея.

И изведнъж в мъглата, обхванала съзнанието й, избухна ярка светлина. Тя импулсивно впи пръсти в ръката на Хан.

— Какво става?

— Показва се! — извика Хан и я стисна за ръката. — Първото вече е наполовина отвън.

Лея премига, рязко прекрати връзката с малките съзнания и светлината изчезна. До този момент те бяха виждали единствено мъглива сивота…

— Изключете лампата — прошепна тя. — Твърде ярка е. Очите на децата…

— Спокойно — прекъсна я лекарят. — Бързо ще привикнат. Хайде, последен напън.

И абсолютно изненадващо първата част свърши.

— Едното вече е тук — прошепна смаяно Хан. — Това е… — изви врат, за да види: — Дъщеря ни — погледна отново Лея и върху напрегнатото му лице се появи добре познатата крива усмивка. — Джейна.

Лея кимна.

— Джейна — повтори тя. Избраните имена никога досега не бяха звучали толкова добре. — А какво става с Джейсън?

— Гори от нетърпение да дойде при сестра си — подхвърли сухо лекарят. — Приготви са да напънеш, май се опитва сам да изпълзи навън. Хайде!

Лея си пое дълбоко дъх. Най-накрая. След десет часа мъка, след девет месеца бременност краят се виждаше.

Не краят — Началото.

След няколко минути лекарят постави в ръцете й близнаците, тя ги погледна за пръв път, вдигна глава към Хан и почувства как се отпуска в блажено спокойствие. Навън сред звездите се водеше война, но поне засега тук всичко с вселената бе наред.

— Внимавай, водач! — извика десети. — Имаш си опашка.

— Видях го — отвърна Уедж и се спусна рязко.

Имперският прехващач прелетя край него, стреляйки бясно с лазерното си оръдие, и се опита да повтори маневрата му, но зад гърба му изневиделица изникна бунтовнически изтребител, уцели го и той избухна в облак пламъци.

— Благодаря, осми — извика Уедж, издуха капчицата пот, увиснала на върха на носа му, и провери радарите.

За момента техният малък сектор от битката сякаш бе чист. Той вкара изтребителя в бавно въртяща се орбита и огледа набързо цялото бойно поле.

Положението беше по-лошо, отколкото бе предполагал. По-лошо бе дори и отпреди пет минути. От хиперпространството изскочиха още два звездни разрушителя клас „Победа“ и заеха позиции за пряк обстрел на трите останали калмариански кръстосвача. С честотата, с която стреляха турболазерните батареи на звездните разрушители…

— Свиреп ескадрон, курс двайсет и две, точка, осем — заповяда Уедж и извъртя изтребителя към разрушителите.

Чудеше се как, по дяволите, бяха успели да направят това имперските кораби. Извършването на толкова прицелен скок през хиперпространството беше трудна работа дори в идеални условия, а в хаоса и напрежението на битката си беше направо невъзможно. Това бе пореден пример за невероятните нови способности на Империята да координира силите си.

От гнездото на космическия робот се чу предупреждаващо пиукане — намираха се твърде близо до тяло с голяма маса, за да могат да извършат скок през хиперпространството. Уедж изненадано погледна навън и едва сега забеляза в далечината един кръстосвач прехващач, останал встрани от битката. Очевидно имперските войници не искаха нито един от корабите на Новата република да се измъкне от схватката. Насреща им се носеше първата вълна имперски изтребители, излетели от звездните разрушители клас „Победа“.

— Поркинс формация — заповяда той. — Внимавайте за нападения от фланга. Звезден кръстосвач „Ортаван“, говори командирът на Свирепия ескадрон. Дръжте се, идваме!

— Останете си по местата, командир — отвърна мрачен монкалмариански глас. — Превъзходството им е огромно. Не можете да ни помогнете.

Уедж стисна зъби. Монкалмарианецът сигурно беше прав.

— Все пак ще опитаме — каза той. Бързо приближаващите имперски изтребители вече почти бяха в обхвата им. — Дръжте се!

— Свиреп ескадрон, говори Бел Иблис — намеси се нов глас. — Прекратете атаката. Пригответе се да завиете трийсет градуса надясно.

Уедж с усилие удържа напиращия през устата му словесен поток, който най-вероятно щеше да го прати на военен съд. Докато един кораб е цял, винаги има надежда за спасение. Но очевидно великият генерал Бел Иблис бе решил друго.

— Прието, генерале — въздъхна той. — Свиреп ескадрон, внимавай.

— Свиреп ескадрон, сега!

Уедж неохотно се подчини на заповедта и зави надясно. Имперските изтребители промениха курса си, за да ги пресрещнат, но като че ли изведнъж изгубиха самоувереността си…

И с трясък, който се разнесе ясно дори и през свръхразредената атмосфера в космоса, през току-що освободеното от Свирепия ескадрон пространство прелетя щурмова част тежки изтребители. Имперските кораби, завили да пресрещнат Свирепия ескадрон, се оказаха неподготвени и преди да успеят да се върнат в предишната си отбранителна позиция, тежките изтребители ги подминаха и с пълна скорост се отправиха към обкръжения звезден кръстосвач.

— Добре, Свиреп ескадрон — каза Бел Иблис. — Ваш ред е. Подсигурете им гърба.

Уедж се усмихна мрачно. Трябваше да се досети, че Бел Иблис е подготвил изненада за врага.

— Прието, генерале. Свиреп ескадрон, да им видим сметката!

— А след това — добави Бел Иблис — се пригответе за отстъпление.

Уедж премига изненадано и усмивката изчезна от лицето му. Да отстъпят ли?! Той завъртя кораба си към имперските изтребители и хвърли поглед към главното бойно поле.

Преди няколко минути положението изглеждаше доста зле. Сега беше на ръба на катастрофата. Частта на Бел Иблис — петнайсетте бойни кораба, с които бяха започнали битката — бе намаляла с една трета и сега повечето бяха скупчени за отбрана до последна капка кръв. Плътно ги обкръжаваха и ги държаха под системен обстрел над двайсет звездни разрушители и тежки крайцери.

Уедж отново погледна приближаващите се имперски изтребители и скрития зад тях кръстосвач прехващач, чиито гравитационни лъчи не позволяваха на обкръжената бойна част да избяга през хиперпространството…

Дойде схватката с имперските изтребители и вече нямаше време за размишления. Битката беше ожесточена, но кратка — внезапната поява на тежките изтребители под прикритието на Свирепия ескадрон беше изкарало от равновесие имперските пилоти. След три-четири минути Свирепият ескадрон отново владееше положението.

— Сега какво, водач? — попита втори.

Ескадронът се престрои в отбранителна формация зад носещите се отломки от битката. Уедж стисна наум палци и погледна назад към „Ортаван“. Ако планът на Бел Иблис се бе провалил…

Не, планът се осъществяваше безупречно. Светкавичният набег на тежките изтребители отклони вниманието на звездните разрушители клас „Победа“, кръстосвачите на Новата република си бяха поели дъх и на свой ред започнаха атака. Далекобойните йонни и турболазерни батареи на „Ортаван“ непрекъснато обстрелваха имперските кораби, зарядите отскачаха от защитните полета, без да навредят на корпусите им, но причинявайки смущения в системите. От централния отсек на най-близкия до Уедж звезден разрушител изригна гейзер свръхгорещ газ и корабът рязко се килна встрани. Кръстосвачът се шмугна под повредения разрушител и изоставяйки битката, се насочи към кръстосвача прехващач.

— Курс към „Ортаван“ — заповяда Уедж. — Може да има нужда от подкрепление.

Още не бе довършил думите си, когато до „Ортаван“ се появиха два крайцера, внезапно изскочили от хиперпространството. Уедж затаи дъх, но кръстосвачът се движеше твърде бързо и крайцерите успяха само да изстрелят по един залп, и то без да се прицелят точно. Кръстосвачът ги подмина, те направиха обратен завой, за да го последват, и тежките изтребители повториха маневрата с изненадващото нападение. И този път ефектът от отвличането на вниманието беше далеч по-голям от реално нанесените поражения. Когато тежките изтребители се оттеглиха, „Ортаван“ вече беше извън обхвата на крайцерите.

Имперските пилоти го знаеха много добре. Космическият дроид зад Уедж изпиука — изкуственото притеглящо поле отслабваше, кръстосвачът прехващач бе изключил гравитационните си генератори, за да се приготви за скок през хиперпространството. Кръстосвачът прехващач…

Изведнъж цялата схема му стана ясна. Той беше сгрешил — звездните разрушители клас „Победа“ изобщо не се нуждаеха от свръхестествена координация, за да изскочат от хиперпространството толкова близо до звездния кръстосвач. Те просто са летели в хиперпространството в подадената им от прехващача посока и са чакали гравитационното поле да ги изтегли в нормалния космос.

Уедж сви устни. В академията го бяха учили, че преувеличаването на способността на врага е също толкова опасно, колкото и подценяването му. Не биваше никога повече да забравя този урок.

— Гравитационното поле на прехващача е изключено — обади се Бел Иблис. — До всички части: пригответе са за завръщане в базите си.

— Тук Свирепият ескадрон: прието — отвърна Уедж, намръщено вкара в компютъра предварително подготвения маршрут за завръщане и погледна назад към останките от основната бойна група. Нямаше никакво съмнение — бяха победени и само легендарните тактически умения на Бел Иблис бяха предотвратили превръщането на поражението в пълен разгром.

Още една звездна система попадаше под контрола на Империята.

— Свиреп ескадрон, изчезвай!

— Прието — Уедж въздъхна и дръпна лоста на хипердвигателите.

Звездите се сляха в една непрекъсната линия и в главата му изведнъж нахлу отрезвяваща мисъл. В близко бъдеще едва ли подценяването на Империята щеше да представлява проблем.