Тимъти Зан
Последната заповед (26)

ГЛАВА 26

— Знаех, че тази вечер ще дойдете — продължи Кбаот, изправи се бавно и застана пред тях. — Още когато напуснахте Корускант, бях наясно, че идвате при мен. Точно затова пратих тази вечер хората от моя град да нападнат похитителите ми.

— Нямаше нужда — отвърна Люк и отстъпи крачка назад.

Връхлетяха го спомени за онези почти катастрофално завършили дни на Джомарк. Тогава Кбаот подмолно се бе опитал да го поквари в тъмната страна на Силата и щом се провали, реши да убие Люк и Мара. Тук едва ли щеше да рискува отново. Сега не разполагаше със Силата.

— Разбира се, че имаше нужда — отсече Кбаот. — Трябваше някой да отвлече вниманието на гарнизона, за да проникнете в затвора ми. А те, както всички низши създания, се нуждаеха от цел. Каква по-добра цел от тази, да умрат славно в служба на един джедай?

Мара измърмори нещо.

— Струва ми се, че бъркате нещата — каза Люк. — Джедаите са били пазители на мира. Слуги на Старата република, а не нейни господари.

— И точно затова се провалиха заедно със Старата република, джедай Скайуокър — отвърна Кбаот и размаха пръст срещу него, за да подчертае думите си. — Провалиха се и загинаха.

— Старата република съществува хиляди поколения — намеси се Мара. — На мен това не ми прилича на провал.

— Нищо чудно — изсумтя с очевидно презрение Кбаот. — Още си млада и не виждаш нещата ясно.

— А ти ги виждаш, така ли?

Кбаот се усмихна:

— Разбира се, чирачето ми — каза той нежно. — Наистина ги виждам. Както и ти ще започнеш скоро да ги виждаш.

— Не разчитай на това — изръмжа Мара. — Не сме дошли тук да те измъкнем.

— Силата не се съобразява с твоята цел — каза Кбаот. — Нито пък истинските господари на Силата. Независимо дали го знаете или не, вие дойдохте тук, защото аз ви повиках.

— Нищо чудно скоро и сам да си повярваш — отвърна Мара и размаха бластера: — Застани ей там.

— Разбира се, чирачето ми — Кбаот направи три стъпки в указаната посока. — Тя има страшно силна воля, джедай Скайуокър — обърна се той към Люк. Мара пристъпи решително до трона и се наведе да разгледа контролните табла на подлакътниците. — Ще бъде голяма сила в галактиката, която ще изградим.

— Не — поклати глава Люк. Това май беше последната възможност да върне обратно лудия майстор джедай, да го спаси, както бе спасил Вейдър на втората „Звезда на смъртта“. — Вие не сте готов да съградите нищо, майстор Кбаот. Вие не сте добре. Но ако ми позволите, аз мога да ви помогна.

Лицето на Кбаот потъмня.

— Как смееш да говориш така! — извика той. — Как смееш дори да си помислиш подобно нещо за великия майстор джедай Кбаот?

— Точно в това е въпросът — отвърна нежно Люк. — Вие не сте майсторът джедай Кбаот. Поне не истинският. Доказателството е в архивите на „Катана“. Хоръс Кбаот е загинал много отдавна, при полета за изучаване на съседната галактика.

— Да, но аз съм тук.

— Да — кимна Люк. — Тук сте. Но вие не сте Хоръс Кбаот. Разбирате ли, вие сте негов клонинг.

Тялото на Кбаот се скова.

— He — прошепна той. — Не. Не е истина.

Люк поклати глава:

— Няма никакво друго обяснение. Мисля си, че тази мисъл не е съвсем нова за вас.

Кбаот пресекливо си пое дъх, изведнъж отметна глава и се разсмя.

— Не го изпускай от очи! — извика Мара и намръщено изгледа стареца над подлакътниците на трона. — Приложи същия номер и на Джомарк, спомняш ли си?

— Спокойно — отвърна Люк. — Той не може да ни нарани.

— Ах, Скайуокър, Скайуокър — поклати глава Кбаот. — И ти ли? Върховният адмирал Траун, Новата република, а сега и ти. Каква е тази внезапна възбуда около клонингите и клонирането? — разсмя се отново и изведнъж стана сериозен. — Те не разбират, джедай Скайуокър — каза той разгорещено. — Нито върховният адмирал Траун, нито някой от тях. Истинската сила на джедаите е не в простите номера с материята и енергията. Истинската мощ на джедаите е заложена в това, че само ние в цялата галактика притежаваме властта да се разпрострем извън самите себе си. Да стигнем до всички краища на вселената.

Люк погледна Мара, тя сви рамене и го изгледа озадачено.

— Ние също не разбираме — каза той. — Какво имате предвид?

Кбаот пристъпи към него:

— Аз успях да го направя, джедай Скайуокър — прошепна той, очите му блестяха в сумрака. — С генерал Ковел. Дори и императорът не го беше правил. Взех съзнанието му в ръцете си и го промених. Преобразих го по мой образ и подобие.

Люк усети как по тялото му преминават студени тръпки.

— Как така го преобразихте?

Кбаот кимна, тайнствена усмивка играеше на устните му.

— Създадох го отново. И това беше само началото. Под нас, в дълбините на планината, се крие бъдещата армия на джедаите, готова да ми служи. Каквото направих с генерал Ковел, ще го направя отново и отново. Върховният адмирал Траун така и не разбра, че армията, която си мислеше, че създава за себе си, всъщност е предназначена за мен.

Изведнъж Люк прозря истината. Отглежданите в пещерата клонинги не само бяха физически идентични със структурата на оригинала, но и разликите в съзнанията им бяха минимални. Ако Кбаот успеше да се научи да прониква в съзнанието на един клонинг, щеше да може да го прави с всички останали. Люк погледна към Мара. Тя също бе разбрала.

— Все още ли вярваш, че той може да бъде спасен? — попита мрачно тя.

— Няма нужда да ме спасявате, Мара Джейд — отвърна Кбаот. — Кажи ми, наистина ли вярваш, че ще стоя със скръстени ръце и ще позволя на върховния адмирал да ме затвори по този начин?

— Не мисля, че ти е искал позволение — отвърна Мара и се отдръпна от трона. — Тук няма нищо за нас, Скайуокър. Да изчезваме.

— Не съм ви разрешил да си тръгвате — извика властно Кбаот. Той вдигна ръка и Люк с изненада видя, че държи малък цилиндър. — Стойте си на местата.

Мара размаха бластера си:

— Не можеш да ни спреш с това — каза тя с едва прикрито отвращение. — Дистанционното е съвършено безполезно, след като към него не е включено нищо.

— Точно така — усмихна се леко Кбаот. — Но аз накарах войниците да ми го приготвят, преди да ги изпратя извън планината с оръжие и заповеди за хората ми.

— Как не! — Мара отстъпи крачка към стълбището, изгледа намръщено тавана над нея, а с лявата ръка намери парапета, който отделяше подиума с трона. — Но ще приемем думите ти на доверие.

Кбаот поклати глава:

— Няма нужда — каза меко той и натисна копчето.

В главата на Люк нещо далечно и много чуждо изпищя агонизиращо и изведнъж той усети как го изпълва усещане за мощ. Сякаш се събуждаше от дълбок сън или бе влязъл от тъмно помещение в ярко осветена стая. Силата отново беше с него.

— Мара! — извика той.

Беше късно. Бластерът на Мара, изтръгнат от ръката й, вече летеше над залата. Люк скочи към нея, но от протегнатата ръка на Кбаот излетя залп синьо-бели светкавици. Те удариха Мара право в гърдите, тя политна назад и се блъсна силно в парапета.

— Спри! — извика Люк, изправи се пред нея и извади лазерния си меч.

Кбаот не му обърна внимание и изпрати втори залп. Люк улови по-голямата част от светкавиците с острието на меча, но няколко все пак го пронизаха в мускулите и той се намръщи от болка. Кбаот стреля отново, за четвърти път, за пети…

Изведнъж отпусна ръце.

— Не си позволявай да ми заповядваш, джедай Скайуокър — изкрещя той капризно. — Аз съм господарят, ти си слугата.

— Не съм ти слуга! — извика Люк, отстъпи и хвърли бърз поглед към Мара.

Тя все още се държеше на крака, подпряна на парапета. Очите й бяха отворени, но тя сякаш не съзнаваше какво става. Дишаше през стиснати зъби и от гърлото й излизаха жални звуци. Люк я прегърна през рамо със свободната си ръка, потрепери от натрапчивата миризма на озон и набързо прегледа раните й.

— Наистина си мой слуга — продължи Кбаот. Капризността беше заменена от надменно величие. — Тя също. Остави я, джедай Скайуокър. Нуждаеше се от урок и си го получи.

Люк не отговори. Изгарянията не изглеждаха опасни, но мускулите й продължаваха да треперят. Той се присегна със Силата и се опита да извлече част от болката.

— Казах ти да я оставиш — гласът на Кбаот прокънтя зловещо в тронната зала. — Няма опасност за живота й. По-добре запази силата си за изпитанието, което те очаква — и вдигна драматично ръка.

Люк проследи жеста му. На фона на меката светлина от холограмата на галактиката се открояваше тъмен силует, облечен в същата кафява роба, каквато носеше Кбаот. Фигурата му беше странно позната…

— Нямаш избор, млад джедай — продължи с почти нежен глас Кбаот. — Нима не разбираш? Ти трябва да ми се подчиниш и да ми служиш, защото в противен случай няма да успеем да спасим галактиката от самата нея. Трябва да срещнеш смъртта и да се присъединиш към мен или да умреш и друг да заеме мястото ти — той вдигна поглед към фигурата и махна: — Ела — извика властно Кбаот. — И посрещни съдбата си.

Фигурата се приближи към стълбата и извади лазерен меч от колана си. На идващата от холограмата зад гърба му светлина лицето продължаваше да е в сянка.

Люк се дръпна от Мара с усещането за странен и неприятен натиск в съзнанието си. Изживяваше нещо обезпокоително познато. И ако трябваше да се изправи срещу някой или нещо, срещу което вече се бе сражавал…

Изведнъж споменът се яви в съзнанието му. Обучението му за джедай на Дагоба, пещерата, обладана от тъмната страна на Силата, в която го беше изпратил Йода. Кратката нереална битка с образа на Дарт Вейдър… Люк затаи дъх със стегнато от ужасно подозрение сърце. Не, тази мълчалива фигура не беше достатъчно висока, за да е Дарт Вейдър. Но в такъв случай кой беше?

В този момент фигурата излезе на светло и Люк с голямо закъснение си спомни как завърши онази битка в обладаната от тъмната страна на Силата пещера. Маската на Вейдър се бе пропукала и отдолу се показа лицето на Люк.

Същото лице, което сега се взираше безчувствено в него.

Люк усети как несъзнателно отстъпва назад. Изненадата го парализираше, натискът в съзнанието му се усилваше.

— Да, джедай Скайуокър — каза тихо Кбаот. — Той е ти, Лок Скайуокър, създаден от ръката, която ти изгуби в Облачния град на Беспин. И носи лазерния меч, който остави там.

Люк погледна оръжието в ръката на клонинга. Лазерният меч, който според Оби Уан е бил завещан от баща му.

— Защо? — прошепна той.

— За да те накара да прозреш истината — отвърна тържествено Кбаот. — И защото съдбата ти трябва да бъде осъществена. По един или по друг начин ти трябва да ми служиш.

Люк хвърли бегъл поглед към него. Кбаот го наблюдаваше внимателно. В очите му гореше нетърпелив огън. По-точно безумен.

В този миг клонингът нападна. Метна се на върха на стълбата, включи лазерния меч и замахна злобно към гърдите на Люк. Люк отскочи настрани и вдигна оръжието си, за да пресрещне атаката. Остриетата се сблъскаха със сила, която го изкара от равновесие и замалко не изби меча от ръката му. Клонингът Лок подскочи и завъртя лазерния меч към него. Люк се присегна със Силата, изправи се, скочи на парапета и от там — на една от платформите за охраната. Трябваше му време, за да помисли, да планира и да намери начин да се отърве от натиска в съзнанието си.

Но клонингът Лок не му даде време. Той пристъпи до парапета и хвърли лазерния меч към основата на платформата, на която стоеше Люк. Ударът не беше от най-сполучливите — острието проряза едва половината от основата — и въпреки това платформата рязко се наклони. Люк отново се присегна със Силата и скочи, опитвайки се да достигне корниза, който опасваше тронната зала на пет метра над него.

Но разстоянието беше твърде голямо или пък съзнанието му — прекалено ангажирано с натиска, за да се съсредоточи в Силата. Удари коляното си в ръба на корниза и вместо да падне на крака, се просна по гръб.

— Не исках да ти причинявам това, джедай Скайуокър — извика Кбаот. — И продължавам да не го искам. Присъедини се към мен, позволи ми да те обуча. Заедно можем да спасим галактиката от низшите създания, които искат да я разрушат.

— Не! — отвърна дрезгаво Люк, сграбчи парапета и се изправи, опитвайки се да успокои дишането си. Клонингът Лок беше прибрал лазерния меч, стоеше на стълбите и го гледаше.

Клонингът. Неговият клонинг. От него ли идваше странното напрежение в съзнанието му? От близкото присъствие на точното копие, което също черпеше от Силата?

Не знаеше, нямаше представа, с каква цел Кбаот ги хвърля един срещу друг. Оби Уан и Учителят Йода го бяха предупреждавали, че убийството от гняв или омраза води към тъмната страна на Силата. Дали убийството на собствения му клонинг също щеше да го отведе там?

Или Кбаот беше намислил нещо съвсем друго? Нима той вярваше, че Люк ще полудее, ако убие своя клонинг?

И в двата случая Люк не гореше от желание да научи резултата. Изведнъж разбра, че наистина не е длъжен да го прави. Можеше да скочи от другия край на корниза, да се скрие в турболифта, с който бяха дошли с Мара, и да избяга. Но тогава щеше да остави Мара сама срещу Кбаот.

Той вдигна поглед. Мара още стоеше облегната на парапета. Вероятно не беше напълно в съзнание и очевидно не можеше да се движи.

Люк стисна зъби и се изправи. Мара го беше помолила — беше го заклела — да я убие, но да не я оставя в ръцете на Кбаот. Най-малкото, което можеше да направи за нея, бе да е с нея до края. Все едно нейният или неговият.

От пещерата под тях се разнесе взрив. Тътенът се чу ясно, макар и приглушен.

— Чу ли, Чуй? — попита Ландо и предпазливо надникна през ръба на работната платформа. — Май нещо долу избухна.

Чубака с ръце, пълни с кабели и проводници, тъй като се ровичкаше в таблото на колоната с апаратурата, изръмжа: не беше една голяма експлозия, а няколко малки, избухнали едновременно. Средни дискове взрив или нещо със сходна сила.

— Сигурен ли си? — попита нервно Ландо и огледа клониращите резервоари на долния балкон. Взривът едва ли бе причинен от обичайна повреда.

Изведнъж замръзна. Около хранопроводите на клониращите резервоари се виждаха малки облачета дим. Издигаха се във въздуха на равни интервали, сякаш нещо във всяка група цилиндри „Спаарти“ беше избухнало…

Зад него се чу тихо метално тракане. Ландо се обърна и видя как Трипио неохотно пристъпва по моста на работната платформа, наклонил глава надолу към пещерата.

— Това дим ли е? — с неохота попита дроидът, сякаш не беше сигурен дали иска да научи истината.

— Прилича ми на дим — отвърна Ландо. — Ти какво правиш?

— Ами… — дроидът решително обърна гръб на ставащото долу. — Арту намери плановете за колоната — каза той и подаде на Ландо чип. — Предлага да погледнете релето на отрицателния поток на основния проводник.

— Ще го имаме предвид — отвърна Ландо, пъхна чипа в електронния си бележник, хвърли бърз поглед към парапета на платформата и подаде бележника на Чубака. Двамата с уукито не се открояваха много на фона на тъмната колона и каменния таван на два метра над тях, но Трипио изпъкваше като къс самородно злато в кална локва. — А сега изчезвай, докато не те е забелязал някой.

— Ох — въздъхна Трипио. — Да, разбира се. Освен това Арту засече източника на заглушаване на предавателите ни. Капитан Соло помоли, ако го открием, да…

— Добре — прекъсна го Ландо. Като че ли някой се движеше зад цилиндрите на долния етаж. — Не съм забравил. Заемете се двамата с Арту. И вземете ногрите с вас.

Дроидът изглеждаше стъписан:

— Аз и Арту ли? Но, сър…

Изведнъж със звука на плюещ тонтон от балкона под тях излетя синя светкавица.

— Парализиращи заряди! — извика Ландо, хвърли се по очи на платформата, усещайки тупването на Чубака до себе си. Втори заряд рикошира от колоната над главите им. Той извади бластера и извика. — Трипио, изчезвай!

Дроидът не се нуждаеше от повече подканяния.

— Незабавно, сър — извика той през рамо и забърза по моста.

Чубака изръмжа въпросително.

— Там някъде — посочи Ландо с бластера. — Внимавай, сигурно ще пристигнат още.

Трети парализиращ заряд профуча под работната платформа и този път Ландо забеляза войника, скрит зад един от клониращите цилиндри. Стреля два пъти, свали войника и напълно разруши цилиндъра. Над главата му профуча нов заряд, последван след част от секундата от тежкия гръм на лъка на Чубака.

Ландо се усмихна мрачно. Положението беше лошо, но не безнадеждно. Докато бяха близо до важната апаратура, имперските войници нямаха да посмеят да стрелят с нещо по-мощно от парализиращи заряди. А те самите нямаха никакво прикритие по балконите, с изключение на клониращите резервоари. Това означаваше, че не им оставаше друго, освен да се спотайват, да не безпокоят много нарушителите и да гледат как загиват ценните съоръжения и самите те. Или да се качат на един етаж по-горе, откъдето да стрелят, без работната платформа да им се пречка.

От другата страна на колоната Чубака изръмжа, че имперските войници се оттеглят.

— Вероятно идват насам — съгласи се Ландо и огледа техния етаж.

Вратите, които излизаха на пътеката, изглеждаха доста здрави, може би една-две степени по-слаби от вратите на бойните кораби. Ако Хан и ногрите си бяха свършили работата по блокирането им, трябваше да задържат за малко дори група щурмоваци. С изключение на вратата на залата с помпите, където работеше Арту. Хан сигурно я беше оставил отворена, за да има откъде да излязат.

Ландо се намръщи, но вече нищо не можеше да направи. Подпря се с ръка на парапета, прицели се в ключалката на вратата и стреля. Кутийката с механизма блесна и падна. През пушека се виждаха искри.

Това беше всичко. Имперските войници не можеха да влязат. А Ландо и Чубака бяха заключени вътре. Той пропълзя от другата страна на колоната, като се опитваше да не се показва над парапета. Чубака вече се бе хванал за работа, омазаните му с масло ръце се ровеха сред кабели и тръбички, електронният бележник лежеше на пода в краката му.

— Някакъв напредък? — попита Ландо.

Чубака изръмжа, натисна едно копче на електронния бележник с крак и Ландо изви врат, за да погледне. Беше схема на част от системата за захранване, по-точно на свръзка, от която излизаха осем жици. Точно над свръзката беше стабилизаторът на положителния поток.

— Охо — измърмори Ландо, изпълнен с не особено приятно предчувствие. — Нали нямаш намерение да свържеш стабилизатора с релето на отрицателния поток, за който спомена Трипио?

В отговор уукито извади ръката си от плетеницата кабели и измъкна почти изваденото реле на отрицателния поток.

— Почакай — спря го Ландо и изгледа релето. Беше чувал десетки разкази, какво става, когато се свърже релето на отрицателния поток с детонатор на положителния. Използването на стабилизатор на положителния поток за детонатор не изглеждаше много по-безопасно. — И какво точно ще стане?

Уукито му отговори. Беше прав: използването на стабилизатор не беше по-безопасно. Всъщност беше дори много по-опасно.

— Да не прекаляваме, Чуй — предупреди той. — Дойдохме да разрушим устройствата за клониране, не да съборим цялата крепост отгоре си.

Чубака изръмжа настойчиво.

— Добре, добре, ще го държим за краен случай — въздъхна Ландо.

Уукито изръмжа и отново се залови за кабелите. Ландо остави бластера на пода и извади два заряда от торбата с експлозиви. Поне можеше да се занимава с нещо, докато се опитваше да измисли как да се измъкнат през блокираните врати и пълния с щурмоваци коридор.

И ако се наложеше да приведат в действие плана за аритмичния резонанс в атомния реактор, излизането им от тук вероятно щеше да се превърне в напълно безсмислен въпрос. Отвори пролука сред кабелите за захранване с една ръка и се залови за работа.

Часовникът изсвири петсекундното си предупреждение и Уедж пое дълбоко въздух. Пристигаха. Той хвана лостовете на хипердвигателя, но изведнъж блестящото небе на хиперпространството избледня в безкрайни звездни линии и изтребителят изскочи в нормалния космос. Около него се появиха останалите изтребители от Свирепия ескадрон, пред тях се виждаха светлините и съоръженията на корабостроителницата. Ето ги при корабостроителницата на Билбринджи. Само че бяха изскочили от хиперпространството твърде далеч от нея. И единственото обяснение за това беше…

— Бойна готовност! — извика втори. — Срещу нас имперски прехващачи. Координати две, девет, три, точка, двайсет.

— До всички кораби: спешна бойна готовност — разнесе се от предавателя строгият глас на адмирал Акбар. — Отбранителни формации: изтребителите в щит отпред. Май попаднахме в капан.

— А къде да попаднем? — прошепна Уедж, зави рязко вляво и погледна екраните.

От хиперпространството ги бяха извадили кръстосвачи прехващачи, скрити зад десетките кораби в бойна позиция. И ако се съдеше по позицията им, флотата на Новата република нямаше скоро да успее да се прехвърли обратно в хиперпространството.

Върху тях налетяха имперските изтребители. Нямаше време да се чуди защо внимателно подготвеното им нападение се беше провалило още преди да започне. За момента единственият въпрос беше как да оцелее, изтребител срещу изтребител, сблъсък след сблъсък.

Прокрадващите се стъпки завиха зад ъгъла и продължиха към него. Хан притисна гръб към леко вдадената в стената врата, едничкото прикритие наблизо. Прогони мисълта, че преследвачите му могат да го подминат, и се приготви за битка.

Те трябваше да завият в другия коридор. Всъщност изобщо не трябваше да са тук. От откъслечните доклади, които лежаха захвърлени край изоставените постове, излизаше, че всеки, годен да носи бластер, трябваше да е двайсет етажа по-надолу и да се бие срещу местните жители, които надделяваха над гарнизона. Горните етажи бяха необитаеми и тук не би трябвало да има нищо, което се нуждае от защита, освен може би Кбаот.

Стъпките приближаваха. Хан кисело си помисли, че само неговият късмет може да му погоди такъв номер: да се натъкне на неколцина дезертьори, които си търсят скривалище.

Изведнъж стъпките спряха на около пет метра от него и в тишината той долови сподавена въздишка. Бяха го забелязали.

Хан не се поколеба. Оттласна се от вратата и се шмугна в отсрещния коридор, опитвайки се да повтори изпълнението от наблюдателната станция долу или поне да се справи възможно най-добре без подкрепата на Чубака. Преследвачите му се оказаха по-малко на брой и по-надясно, отколкото бе очаквал, и той изгуби няколко секунди, за да насочи бластера си…

— Хан! — извика Лея. — Не стреляй!

Изненадата го извади от равновесие и Хан безславно се блъсна в отсрещната стена на коридора. Наистина беше Лея. Още по-странно бе, че и Талон Карде беше с нея заедно с двата си домашни ворнскъра.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика той.

— Люк е в опасност — каза задъхано Лея, спусна се към него и го прегърна. — Той е някъде пред нас…

— Почакай малко — прекъсна я Хан и увисна на ръката й, когато тя се опита да го издърпа да се изправи. — Спокойно, знаехме за йосаламирите, когато влязохме.

Лея поклати глава:

— Точно това е проблемът, тях ги няма. Силата отново се завърна. Точно преди да изскочиш от прикритието си.

Съпругът й изруга тихо.

— Сигурно е Кбаот.

— Да — потрепери Лея. — Той е.

Хан погледна Карде.

— Наеха ме да унищожа крепостта на императора — каза спокойно контрабандистът. — Доведох Щурм и Дранг, за да намерят Мара.

Соло изгледа ворнскърите.

— Има ли още някой с теб? — попита той Лея.

Тя поклати глава:

— Попаднахме на ескадрон войници три етажа по-долу. Двамата ни ногри останаха да ги задържат.

Хан се обърна към контрабандиста:

— А твоите хора?

— Всички са на „Волният Карде“. Охраняват изхода, ако се наложи да го използваме.

Хан изсумтя:

— Значи оставаме само ние — каза той, пусна ръката на Лея и тръгна по коридора. — Те са в тронната зала, знам пътя.

Затичаха се, той се опита да изтласка от съзнанието си спомена за последния път, когато се беше изправил срещу обърнат в тъмната страна на Силата джедай. Беше в Облачния град на Ландо на Беспин. Тогава Вейдър го подложи на страшни мъчения и накрая го замрази с въглерод.

От разказите на Люк си бе създал представата, че Кбаот в никакъв случай няма да бъде толкова цивилизован.