Шърл Хенке
Жената на белия апах (31)

Тридесета глава

Дълбоката провинция на Луизиана

Бърк Ранси бе бесен. Проклетата женска се беше подиграла с него и бе разбила носа му! Седна край масата в мизерната кухня и притисна мокър компрес към раната си.

— Така добре, гу’син Бърк? — попита Один и натопи парче ленен плат в студената кладенчова вода.

Ранси махна използваната кърпа от лицето си, при което платът се закачи в стърчащия му зъб. Той изпсува и взе новата превръзка от Один.

— Нямаш ли по-добро лекарство за счупен нос от някакви си студени кърпи?

Старата негърка сви кокалестите си рамене и натопи окървавения плат, който той й подаде, в студената вода.

— Прави добре на счупен нос. Бъде по-добре кога оток спадне.

Чаткането на копита по предната веранда прекъсна Ранси, който се канеше да й отговори.

— Какво, за бога…

Слабите протести на Один бяха заглушени от женски глас, който говореше нещо бързо на френски. После по стълбите към горния етаж се чуха приближаващи стъпки и спорът на неканените гости стана по-силен. Вратата на кухнята се отвори и вътре влезе мадам Дуберт, съпроводена от мъж с най-студените зелени очи, които Ранси някога бе виждал. В едната си ръка той държеше пистолет, а с другата стискаше здраво лакътя на дамата.

— Дойдохме да вземем американката — студено каза Джулиет на английски с ужасен акцент.

— Няма я — кратко отвърна Ранси. Беше работил първо за Рамон, а после, когато той умря, за брат му, Гаспар Дуберт, но не харесваше и двамата си господари, както и вдовицата на покойния креол.

Сантяго разгледа пострадалото лице на мъжа.

— Тя ли направи това?

„Ако я е убил…“ — Дори само мисълта за това му бе непоносима.

Ранси кимна и обясни какво се бе случило. Предчувстваше неприятности. Явно непознатият бе силно заинтересуван от съдбата на оная кучка Лувоа.

— Тя дойде в конюшнята при мен и ме удари с лопатата. Открадна един кон и избяга. Не знам на къде — побърза да прибави той и вдигна отбранително ръце, сякаш да се предпази от пронизващия поглед на новодошлия. — Кълна се!

— Каза, че мястото принадлежи на девера ти! — каза Сантяго на Джулиет. — Къде е той?

Ранси се ухили.

— Твоята жена го заряза в колибата, където я бяха затворили — върза го с веригите, с които я бяха приковали към леглото. Хвърлила някъде ключа. Трябваше да разрежа крака на леглото, за да го освободя. Отиде при ковача, за да му махне желязото.

По дяволите, Елайза пак бе прибързала! Защо й трябваше да бяга! Сантяго премести погледа си от Джулиет върху мъжа и попита:

— Има ли друг път към Ню Орлиънс, освен този, по който дойдохме?

Ранси тъкмо се канеше да отговори, когато шумът на конски копита отново раздра зимната тишина.

— Гаспар! — извика Джулиет и се измъкна от Куин секунди преди Ранси да се нахвърли върху него и да избие оръжието от ръката му.

Двамата мъже се вкопчиха един в друг. Джулиет забеляза, че пистолетът на Сантяго се плъзна по пода и се спря до масата. Мъжете се биеха яростно, като всеки се опитваше да докопа втория пистолет на Куин, пъхнат в колана на кръста му. Джулиет започна да се прокрадва към масата.

— Гаспар! В кухнята! — изкрещя тя. Чу се вик. Лакътят на Куин се бе забил в счупения нос на Ранси. Когато той пусна пистолета, Сантяго бързо го опря в гърдите на противника си и дръпна спусъка. Последната мисъл на Ранси бе за ужасната болка в носа му.

Гаспар Дуберт видя мъртвия си надзирател и окървавения непознат. Извади пистолета си и се прицели, без да забелязва снаха си, която също държеше Сантяго на мушка. Куин се премести встрани от мъртвия надзирател и забеляза мъжа на вратата. Падна на колене и посегна към оръжието си. Сантяго се измести точно когато Джулиет натисна спусъка. Предназначеният за него куршум попадна право в сърцето на изненадания Гаспар Дуберт. Той изпусна пистолета си и се свлече на пода мъртъв.

Куин бързо измъкна ножа си.

— Ти се оказа по-бърз стрелец от девера си, Джули! — Прескочи тялото на Ранси и взе оръжието от ръцете на уплашената жена.

Тя го погледна с отчаяние.

— Сантяго, не исках…

— Знам. Искаше да убиеш мен — той й се усмихна студено и я отведе до стола, на който бе седял преди това Ранси.

Джулиет се вкопчи в ръкава на Куин.

— Моля те, не можеш да ме предадеш на губернатор Клеърборн! Той е наш смъртен враг! — тя заплака. Сълзите се затъркаляха по побелелите й бузи. — Не бих преживяла да ме хвърлят в затвора! Имам приятели — влиятелни приятели! Ако ме пуснеш, те ще ми помогнат! Скоро испанското господство, което и ти винаги си мразил, ще бъде премахнато на Запад.

Той сви вежди с отвращение.

— Пак ли интриги? Честно казано, изобщо не ми пука кой управлява Нова Испания! Всички владетели са еднакви — целят единствено да поробят по-слабите от тях!

Докато говореше, Сантяго извади от джоба си кожена лента и завърза ръцете на Джулиет зад гърба й, към стола. После премести масивната маса към жената, така че тя се оказа приклещена между нея и стената, и каза:

— Ще останеш тук, докато намеря някой, който да те отведе при Клеърборн. А губернаторът е много свестен човек, Джулиет!

Без да обръща внимание на виковете, молбите и ругатните й, той излезе от стаята и започна да търси прислужниците, които страхливо се криеха някъде из къщата. Най-накрая старицата със стоманеносивата коса, събрана на кок, се появи в другия край на коридора.

— Мене казват Один, готвачката. — Изгледа го тя с проницателните си очи.

Беше му съвсем ясно какви господари са били семейство Дуберт. Като видя белезите от камшик, които носеше старата прислужница, той разбра, че никой нямаше да се втурне да помага на Джулиет Дуберт.

— Аз съм Сантяго Куин, представител на американския губернатор на Ню Орлиънс — каза той. — Губернатор Клеърборн издирва бившата ти господарка, девера й и надзирателя. Има ли тук някой силен млад мъж, на когото мога да имам доверие, за да го изпратя със съобщение за губернатора?

— Много отдавна продали всички младоци — отвърна тя. — Тука има само стар Джейкъб. Той може язди, мисля.

— Доведи го, докато напиша бележката — нареди Сантяго, като наум проклинаше всяко забавяне, през което Елайза бе сама.

С няколко думи обясни на Клеърборн за двамата убити мъже и участието на Джулиет в заговора на Раул, който трябва да бе още в града. Ако имаха късмет, губернаторът щеше да успее да го открие и арестува, преди генерал Уилкинсън да научи за провала на плана му. Кастал можеше и да не издаде участието на Уилкинсън в Мексиканската асоциация, но Джулиет бе готова на всичко, за да се спаси.

Сантяго пъхна бележката в ръцете на Джейкъб и търпеливо му обясни как да стигне до къщата на губернатора на ъгъла на улица „Старото пристанище“.

— Просто попитай някого къде е домът на губернатор Клеърборн и после кажи на охраната, че те праща Сантяго Куин.

Въпреки че бе стар и слаб, Джейкъб бе доста интелигентен. В замъглените му очи веднага проблесна пламъче, което показа, че е разбрал какво се очаква от него.

— Аз дава това само на губернатор и никой друг, мистър Куин.

— Какво трябва прави с тези мъртви тела? — попита Один.

— Накарай някой да ги изнесе навън, докато дойдат войниците на губернатора. В никакъв случай не пускай мадам Дуберт на свобода!

Тя кимна и на Сантяго му се стори, че най-после по лицето й премина някаква тръпка. Задоволство? Отмъстителност? Може би просто чувство за справедливост?

Сантяго даде на Джейкъб коня на Джулиет. Двамата мъже стигнаха заедно до главния път, след това се разделиха и препуснаха в различни посоки. Щом не бе срещнал Елайза на идване от Ню Орлиънс, значи тя бе поела нагоре по пътеката, право към дивата пустош. Той подкара Чиста кръв в тръс — скорост, която спокойно можеше да поддържа през цялото време. Пътеката бе обрасла с храсти и лози. Преди да тръгне, Сантяго бе презаредил пистолетите си. „Моля те, Боже, помогни ми да я открия!“ — повтаряше си той. От време на време спираше, за да провери за следи. Накрая усилията му бяха възнаградени. Джейкъб му бе казал, че конят на Гаспар Дуберт, който Елайза бе откраднала, има гравирана буквата „Д“ на една от предните си подкови. На няколко пъти видя точно такъв отпечатък в калта.

Странични пътечки водеха към различни имения или колиби. Само мисълта, че Елайза може да попадне в ръцете на грубите американски дървари, вледеняваше кръвта му. След колко време тя щеше да разбере, че се е заблудила? После се сети за счупения нос на надзирателя и за прикования Гаспар Дуберт и се усмихна тъжно. Неговата любима имаше късмет наистина!

 

 

При следващия остър завой Джейкъб едва не се сблъска с групичката бели мъже, които препускаха насреща му. Нямаше къде да се скрие. Въпреки че Куин бе предложил да му даде пушка, негърът бе отказал да я вземе, понеже според закона за робите в Луизиана, в случай че го хванеха с оръжие, щяха да го пребият с камшик.

— Господарю Раул — поздрави той и докосна периферията на шапката си с уважение.

Кастал се вгледа в лицето на стария коняр и веднага усети, че нещо не е наред. Извади пистолета и като го насочи към гърдите на негъра, попита:

— Защо се намираш толкова далече от плантацията — при това на такъв хубав кон? Бих те обвинил в кражба, но животното дори не е от конюшнята на Дуберт.

Джейкъб не знаеше какво да отговори. Кастал бе твърде хитър. Никаква лъжа нямаше да мине пред него. Негърът мълчеше упорито и гледаше белия мъж пред себе си.

— Претърсете го! — нареди Кастал на Кларк Джеймисън.

 

 

Вашингтон, февруари 1807 г.

Подобно на лъв в клетка, Самюъл кръстосваше стаята, намираща се точно до кабинета на президента. Бяха се случили много неща, откакто пристигна с новината за конспираторите в Ню Орлиънс и участието на генерал Салкедо в заговора.

— Както винаги — неспокоен! — обърна се Томас Джеферсън към униформения млад офицер, наскоро получил капитански чин.

Самюъл се усмихна и последва високия мъж в приемната му. Джеферсън бе облечен в кариран сиво-син вълнен халат и удобни, протрити домашни чехли. Той уморено седна на големия дъбов стол зад бюрото си и посочи на Шелби креслото срещу себе си.

— От настроението ви разбирам, че всичко е минало добре.

— Да, сър. Написах пълен рапорт за събитията и лично го предадох на военния министър Диърборн. Той все още отказва да повярва в предателството на Уилкинсън и веднага побърза да ми изтъкне как генералът арестувал всички, замесени в заговора в Ню Орлиънс.

— Уви, капитане, вие сте възпитан в благородните идеали за чест и достойнство — не разбирате нищо от политика! Много други, освен Диърборн, са готови да свалят правителството, стига това да им донесе лична изгода! Защо според вас още държа генерал Уилкинсън на поста му?

— Вие успяхте да го изолирате, при това го накарахте да се откаже от плановете си да предизвика война с Испания — отвърна Самюъл.

— Предполагам, че е оставил онзи глупак Пайк на милостта на испанския губернатор на Санта Фе — с крива усмивка отбеляза Джеферсън.

Самюъл въздъхна — вече започваше да разбира какво караше президента да прекарва не една и две безсънни нощи в кабинета си в Белия дом.

— Дори и да не можете да разжалвате Уилкинсън, поне името му ще се покрие с позор, когато хората научат за участието му в заговора — той погледна президента и тъжно въздъхна. — Но, изглежда, няма голяма надежда за това, а?

— Най-после започвате да помъдрявате! — сухо отвърна Джеферсън.

— Май ще е най-добре да се върна в Ню Орлиънс възможно най-бързо! — предположи Шелби. — Така ще мога да държа генерала под око. Той сигурно много ще се изненада от моето възкресение.

— По-голямо впечатление ще му направи повишението ви в чин. Все пак мисля, че едно дискретно писмо от мен ще го накара да се държи настрана от вас.

— Да си призная, в този момент се притеснявам много повече за сестра си, отколкото за генерала! — каза младият мъж с потъмняло лице. — Тя е сама в Ню Орлиънс.

Джеферсън му се усмихна утешително и отговори:

— Лайза се справяше чудесно и без вашата братска закрила, Самюъл!

Лицето на Шелби почервеня, докато той се колебаеше как точно да обясни промененото положение на Елайза.

— Ами, разбирате ли, господин президент, нещата се усложниха за нея напоследък — той спря за момент, но после смело издържа притеснения поглед на Джеферсън. Беше най-добре да се признае цялата истина пред стария им семеен приятел. — Лайза е бременна, сър — детето трябва да се роди след няколко месеца. Тя има нужда от мен!

Самюъл продължи разказа си за странните взаимоотношения между сестра си и Куин, за обстоятелствата, при които те двамата се бяха разделили, и за твърдото решение на Елайза да роди детето.

— Мисля, че все още обича проклетия испанец, въпреки че нищо не споделя с мен. Поне е спасена от позора, понеже все още е омъжена за Едуард Лувоа. Никой в Ню Орлиънс не знае от колко време са разделени. Ако реши да се върне във Вашингтон с детето, може просто да каже, че е била във Франция при мъжа си. Лувоа върна ли се във Вашингтон?

Джеферсън изглеждаше притеснен. Стана и отиде до прозореца. Загледа се навън, чудейки се какво да каже на Шелби.

— Той е тук, Шелби, но не мисля, че ще е добре да твърдите, че е баща на детето. Виждате ли, във френското посолство имаше голям скандал напоследък. Нека ви обясня! После ще решим как да защитим Лайза…