Шърл Хенке
Жената на белия апах (12)

Единадесета глава

Когато Сантяго съпроводи Елайза до колибата на Без уши, там я посрещна сериозна, любезна жена на средна възраст. Куин я представи като Говорещите юмруци, жената на вожда. Тя се поклони и с жест покани гостенката да влезе вътре. От прага я гледаха още две жени — едната с безразличие, но другата, по-младата, много красива с абаносовите си плитки, завити и прикрепени от двете страни на главата й, хвърли на Елайза злобен поглед.

— Тук ще можеш да хапнеш и дори да си починеш преди тържествата тази вечер — обясни Сантяго.

Тя погледна към тъмната вътрешност на голямата колиба с малките й врати, после отново изгледа враждебно настроената млада жена.

— Не искам да изглеждам неблагодарна пред Говорещите юмруци, но понеже така или иначе не мога да си говоря нито с нея, нито със сестрите й, не е ли по-добре да дойда с вас?

Той й се ухили подигравателно.

— Значи дори такъв негодник като мен е за предпочитане пред това да останете сама в стая, пълна с индианки. Лъскавата врана няма да ви направи нищо лошо. Няма да е според законите на гостоприемството им. Нахранете се, а после ще дойда да ви взема и да ви разведа из селото.

Елайза знаеше, че няма смисъл да спори. Усмихна се на домакините си и влезе след тях в жилището им. Стаята бе огромна, учудващо чиста и проветрена, с четири огнища, всяко със собствена дупка за пушека в тавана. По стените бяха накачени изкусно изплетени тръстикови рогозки, по които бяха нарисувани военни сцени от живота на племето. Различни оръжия — щитове, пушки, лъкове бяха подредени по големина върху една от стените, а на останалите бяха окачени земеделски инструменти, ножове за одиране на животните, кухненски съдове. В ъглите имаше сандъци и кожени торби, украсени със сложни шевици, характерни и за дрехите на озиджите.

Елайза седеше върху кожените възглавници, които й бе посочила Говорещите юмруци, и гледаше как жената на вожда и сестрите й приготвят обяда: задушено месо и кисели, диви сливи, сладки череши, лешници и американски орехи. Въпреки пълния с омраза поглед на красивата млада индианка, която Сантяго бе нарекъл Лъскавата врана, Елайза се нахрани със завиден апетит.

„Грачещата врана би било по-подходящо име за нея“ — помисли си тя и устните й трепнаха, като чу високия, стържещ глас на жената.

Индианските люлки, които бе видяла още при пристигането им, й направиха силно впечатление. С интерес наблюдаваше няколкото млади момичета, очевидно дъщери на двете по-големи жени на вожда, да се грижат за по-малките деца. Въпреки че бебетата бяха здраво завързани за дървените рамки на люлките и движенията им бяха силно ограничени, те изглеждаха съвсем бодри и енергични. Лъскавата врана вдигна едно от децата и го сложи на татуираните си гърди. Докато кърмеше бебето си, тя не сваляше от бялата жена изпълнения си с гордост поглед.

Възмутена от такова безсрамие, Елайза се извърна и започна да изучава сложно изплетената кошница, която довършваше едно от момичетата. Над десетина жени на различна възраст работеха или се грижеха за децата в колибата. Като че за компенсация на времето, когато са били овързани в люлките си, поотрасналите момичета и момчета не носеха никакви дрехи. Дори когато стигнеха една определена възраст, единственото им облекло бяха набедрените превръзки на мъжете и кожените престилки за жените.

Елайза затвърди впечатлението си, че индианките никога не остават без работа, когато няколко часа по-късно Сантяго дойде да я вземе и да я разведе из селото.

— Жените сами се грижат за градините. Мъжете никога ли не им помагат? — попита тя, когато видя как едно младо момиче носи тежък кош с тикви към колибата си.

— Работата на мъжете е да ловуват, да воюват и да се занимават с религиозните и церемониалните дела на племето — отговори й той.

Елайза изсумтя с възмущение при вида на две момичета, които остъргваха опъната бизонска кожа, докато няколко силни момчета тичаха наоколо им и си играеха.

— Индианските племена се различават едно от друго, както и отделните нации на белите. Не мисля, че можете да сравните ролята на жените в Англия с тази на жените в Отоманската империя. Но индианките от това племе поне запазват жилището си в случай на развод, без значение кой от двамата съпрузи го е поискал. В повечето индиански общества жената има право на цялата собственост.

Тя го изгледа с искрено любопитство:

— Споменахте за племето на брат си. Какви са порядките там?

Въпросът й изненада Сантяго. Не трябваше да говори пред нея за своя полубрат липан. Нощния вятър бе безстрашен воин, който освобождаваше от испански плен индианците. Но той бе също така и Хоакин Куин, собственик на ранчо в плодородна, изолирана долина близо до Санта Фе. Никой не биваше да знае, че уважаваният полуиндианец с богато стопанство и опасният воин освободител са едно и също лице.

— Близките на брат ми са апахи, принадлежащи на племето липан, занимават се с отглеждането на коне, а през лятото ходят на лов за бизони в прериите, като винаги защитават земите и семействата си от враговете. Въпреки това команчите успяха да накарат всички други апахски племена да се изтеглят на запад в планините.

— Значи са различни само защото не се предават пред команчите. Ами жените им? Отнасят ли се с тях по-добре от турците? — подразни го тя.

— Дори по-добре от французите.

Тя се отдръпна уплашено, но веднага си даде сметка, че Сантяго не знае нищо за брака й с Едуард. Той не бе забелязал по какъв начин й повлияха думите му и затова продължи:

— Липанките не само притежават цялата собственост, но и имат голяма власт. За роднини се смятат семейството на майката, а не на бащата. Когато някой мъж се ожени, той се премества в къщата са съпругата си.

— О, значи оставят жените да се грижат за прехраната им.

— Мъжете не стоят без работа. Животът в равнините и планините на Ню Мексико е много по-труден от този тук. Всеки трябва да допринася за оцеляването на племето. Мъжете помагат за по-тежките неща — за приготвянето на по-едрия дивеч, за повдигането и обръщането на бизонските кожи, докато жените работят по тях, за изсичането на дървета, когато трябва да се построи нова колиба. Но може би най-важно от всичко е, че мъжете и жените си поделят грижите за отглеждането на децата.

Елайза се изненада.

— Наистина ли? Във Вирджиния повечето плантатори оставят жените си сами да се грижат за децата. Баща ми бе изключение. Той прекарваше много време с мен и брат ми — учеше ни да плуваме, да яздим и да стреляме. Освен това лично следеше образованието ни.

— Съвсем естествено е повечето бащи да се възпротивят на мъжките умения, които нямат нищо общо с поведението на една дама като вас, а богатите ви познания във всички области също не са особено препоръчителни за едно момиче.

Тя го изгледа ядосано, като се чудеше дали й се подиграва, или просто изразява характерното за испанците мъжко превъзходство.

— Кажете, ако одобрявате поведението на липанските жени, защо сте против една независима американка?

— За такава ли се смятате — американка? А не французойка? — той умело се измъкна, като отговори на въпроса й с въпрос.

— Майка ми бе французойка, но аз съм родена във Вирджиния. Тя изостави баща ми и брат ми и ме заведе в Париж, когато бях на четиринадесет.

— И вие никога не й простихте — меко каза той, усетил болката й.

— Никога не й простих — тихо отвърна Елайза.

 

 

Празненството представляваше смесица от вечеря, религиозна церемония и танци, но за огромно изумление на Елайза и за истинско забавление на Сантяго то бе само за мъже. Жените им прислужваха, а после изяждаха останалата храна. Застанала в сенките край централния лагерен огън, Елайза наблюдаваше как вождовете и шаманът си предават от ръка на ръка церемониалната лула, която обикаляше в кръг избраниците, сред които бе и Сантяго. След това гостът им поднесе щедри подаръци — топове ярък памучен плат, огърлици от стъклени мъниста, както и други дреболии и предмети.

Като „съпруга“ на уважавания гост Елайза получи разрешението да седне зад Сантяго и да яде това, което той решеше да й подаде. Беше го направил нарочно — така тя първо опита от вкусното печено месо и чак после разбра от него, че това е месо на скункс и се смята за особен деликатес, от озиджите. До края на вечерята тя яде само пшеничени питки и плодове.

Скоро щеше да дойде времето за спане. Младите мъже, които до този момент бяха танцували в кръг, постепенно забавиха темпото и спряха. Разнасяше се тайнствената музика на флейтите, подрънкващите кратунки и кожените барабани. Танцьорите и по-старите мъже около огъня изпиха доста от полученото от Шуто уиски.

Като видя, че много от озиджите се напиха, Елайза възмутено се питаше как цивилизованите бели можеха да оправдаят продажбата на алкохол на такива чисти, простички хора. Част от отговора се криеше в човешката алчност, но не беше само това. Французите, испанците, а сега и американците искаха да заграбят богатите земи на червенокожите. Като им продаваха уиски, белите целяха да ускорят края на индианците — средството им бе по-сигурно от всичкото оръжие на този свят.

Подобни мисли я отвличаха от грижите. Какво да направи, когато Сантяго дойде да я вземе? Заобиколена от диваците, които бяха негови съюзници, тя можеше да разчита единствено на неговата милост. Как щяха да се разпределят за спане? В колибата на Без уши Елайза не бе видяла нищо, което да й подскаже как си лягаха индианците — през деня всички завивки се прибираха. Колко мъже и жени щяха да спят в общата стая?

Богатия мъж рязко се изправи и направи знак с дясната си ръка. Музиката спря и всички започнаха да се разотиват. Сантяго тръгна към нея. Бе облечен в костюм от еленова кожа. Тесните му панталони бяха извезани със сложни шевици и по страничните ръбове имаше ресни. Имаше украсен по същия начин елек. „Липсва му само прът за скалпове, за да заприлича съвсем на дивак“ — помисли си тя.

Устата й пресъхна, докато го гледаше как се приближава към нея с гъвкава, грациозна походка, която й напомняше движенията на дебнеща пантера. На светлината на догарящия огън дългата му до раменете, къдрава червеникава коса, прихваната с лента, украсена с мъниста, пламтеше. Очите му проблясваха. „Нищо чудно, че го наричат Белия апах“ — каза си тя.

Сантяго я докосна по меката кожена туника, богато обшита красива дреха, която Говорещите юмруци й бе подарила. Черната й коса бе сплетена и украсена с направени от черупки бижута. С тази прическа тя изглеждаше прекрасно в облеклото на озиджите. Сантяго хвана една от лъскавите й черни плитки и каза:

— Ако не бяха виолетовите ти очи, можеше да си истинска жена от племето на озиджите, съпруга на вожда — видя я, че се наежи, и се усмихна. — Хайде, жено, време е да се мушнем под завивките.

Той тръгна към колибата. Надяваше се, че тя ще го последва, без да протестира.

Елайза почувства, че някой ги гледа, докато си разменяха последните реплики. Вдигна очи и видя Без уши, който се бе вторачил подозрително в нея. Без да се колебае, тя тръгна след Сантяго.

Подготовката за нощта бе много проста. По пода се разхвърляха големи дебели кожи. Върху тях лягаха мъже, жени и малки деца, като след това се завиваха с леки завивки. Всички се съблякоха така просто и естествено, както тя би свалила шапката си. Огньовете притичваха до тлееща жарава в топлата августовска нощ. Говорещите юмруци размени няколко думи със Сантяго и му посочи мястото, което бе приготвила за тях в единия ъгъл на колибата.

Щом индианката си тръгна, Елайза прошепна на английски:

— Ако смятате, че ще съблека това…

— Отдолу сте по риза, нали? — прекъсна я той.

— Да, но…

— Тогава няма да сте гола. Ето една завивка. Не можете да спите с тази туника, защото ще развалите сложната й украса. А това би било голяма обида за Говорещите юмруци — замълча, докато сваляше мокасините си, и после попита: — Казах ли ви, че индианците често биват кръщавани според постъпките си?

Тя му хвърли унищожителен поглед, коленичи и плахо се огледа наоколо. Май никой не ги гледаше. За щастие, Без уши още не бе влязъл вътре. Елайза бързо съблече тежката туника и без да сваля чорапите си, веднага се мушна под завивката. В мрака се чу тихият смях на Сантяго.

Скоро огньовете в огнищата щяха съвсем да загаснат. Тя лежеше и се взираше във високия, сводест таван, слушаше шума, съпровождащ свалянето на тесните панталони на Куин и си представяше как меката кожа се плъзга по мускулестите му крака.

Когато се пъхна под завивката, Сантяго усети, че Елайза е напрегната, подобно на заек, готов да избяга. Той внимаваше да не я докосва.

— Най-добре е да лежите неподвижно и да се надяваме, че Без уши е изпил достатъчно от уискито на Шуто, за да заспи веднага — прошепна Куин.

Елайза едва се сдържа да не запита: „Ами ако не заспи?“ Въпреки умората тя лежеше с широко отворени очи и трепереше. От другата страна на колибата долитаха леките шумове на обръщащи се в постелите си хора. После стаята се изпълни с пъшкания и стонове. При спомена за отвратителните, отблъскващи нощи с Едуард тя искаше да затисне ушите си с ръце.

Сантяго знаеше, че е шокирана от подобна изява на откровена похот, и отначало се забавляваше. Но после той също стана неспокоен — мислено, като милувка, започнаха да се редят картини на нейната голота.

Усети, че се възбужда, и опита да се отпусне, да престане да мисли, но това се оказа невъзможно. Извърна глава и я погледна. Лъч лунна светлина проникна през малка дупка в покрива и освети лицето й, за да се видят процеждащите се изпод миглите й сълзи. Елайза Лувоа, жената, която бе преживяла две нападения и хладнокръвно бе застреляла човек, сега тихо плачеше.

Без да промълви дума, той се обърна и докосна мокрите й бузи с върха на пръстите си. Тя потръпна, но не се отдръпна.

— Няма да те нараня, Елайза. Може да съм всякакъв, но никога през живота си не съм насилвал жена.

Нежното му докосване не я успокои. Започна да се задушава от унижение и си мислеше: „Той никога не бива да узнае тайната ми!“ Гласно изрече:

— Не се страхувам от теб, Куин.

— Тогава какво има? Плачеш, а това е удоволствие, което според мен си позволяваш твърде рядко.

— Тази нощ… и звуците наоколо ми навяват неприятни спомени, които бих предпочела да забравя завинаги. Нека не говорим повече за това! — и тя се извърна настрани, като му обърна гръб.

Сантяго легна по гръб и се замисли за странната жена до себе си. Звуците на разгулен секс й навяваха болезнени спомени. Какво говореше това за брака й? Може би така се обясняваше фактът, че една толкова красива и млада вдовица не се бе омъжила повторно. Обаче тя с жар бе отговорила на ласките му вече няколко пъти. В нея имаше страст. Дали Лувоа просто не бе съумял да я събуди? Щеше ли той да се справи по-добре? А може би тя плачеше, защото още страдаше за своя мъртъв французин? Като ту се изпълваше с надежда, ту изпитваше силно притеснение, Сантяго постепенно потъна в сън.

Призори дъждът тихо зашептя в гората и охлади горещата земя и въздуха в голямата колиба. След като прекара по-голямата част от нощта будна, Елайза най-после се предаде на съня. Без да се буди, тя потърси топлина. Обърна се настрани и се сгуши в топлото тяло на Сантяго. Въпреки че той се намести така, че да й е удобно, и преметна ръка през рамото й, никой от двамата не се събуди.

Проехтя гръмотевица и всички в колибата се стреснаха. Бе се разразила една от онези бързи и яростни летни бури, характерни за прериите. Повечето хора просто се обърнаха и продължиха да спят, защото знаеха, че скоро всичко ще свърши и че дотогава не може да се разпали огън в огнищата. Няколко деца жално проплакаха и две-три жени станаха да ги успокоят.

Когато Елайза се събуди, първоначално не можа да разбере къде се намира и се вторачи учудено в сводестия, висок таван, който по някакъв магически начин успяваше да ги предпази от дъжда. Тя бе в село на озиджите, на път за Санта Фе. Усети някаква тежест върху тялото си. С ужас видя ръката на Сантяго собственически да обгръща гърдите й. Бе промушил крака си между бедрата й. Тя се опита да се измъкне, но тихия — му смях я спря.

— Сгушихте се в мен през нощта като загубено агънце, намерило най-после своя пастир.

— Пуснете ме — спокойният й тон я накара да се гордее със себе си.

— Никой още не е станал, освен няколко майки и малки деца. Къде ще отидете? — прошепна той, като нито се опита да я придърпа по-близо към себе си, нито пък я пусна.

Елайза усещаше силните му мускули и меките косъмчета по краката му. Острата му мъжка миризма никак не й бе неприятна. В мразовитата сутрин тя бе силно привлечена от неговата топлина. Изведнъж усети с бедрото си силната му ерекция.

Сантяго си даваше сметка, че губи контрол над себе си, а не беше нито времето, нито мястото да се отдава на плътските си желания. Когато Елайза отново се опита да се освободи, той се обърна и каза:

— Поспете още малко, ако не искате да направите впечатление на домакините.

Когато Куин отметна одеялото и се пресегна за кожените си дрехи, Елайза откри, че си представя голото му тяло. Шумоленето при обличането му я накара да затаи дъх. Тя извърна глава към него и погледна. На сивата сутрешна светлина той стоеше изправен, несмущаван от голотата си. Мускулите на ръцете и краката му се движеха много плавно, докато нахлузваше панталоните си. Бе почернял целият, с изключение на малка част, предпазвана от индианската препаска. Елайза се вторачи в тесния му ханш и малкото, стегнато дупе. Всеки сантиметър от тялото му издаваше грация и елегантност — истинско удоволствие за очите.

Когато Сантяго започна да се обръща към нея, тя бързо затвори очи, представяйки си набъбналия му, твърд член. Мъжкият полов орган никога не можеше да й бъде приятен!

Куин изсумтя и й се усмихна, докато се навеждаше за ризата си.

— Шпионираш ли ме, Елайза? Надявам се, че това, което виждаш, ти харесва. Много ще ми е мъчно, ако се окаже, че губя от сравнението с друг мъж.

Тихо се измъкна навън, като я остави да беснее сама в колибата.