Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (125) (Новели, разкази, миниатюри)

ДРУГАТА ЧАША, ПРИЯТЕЛЮ, ДРУГАТА…

На Георги Гогов

Нещата, за които ставаше дума в кафенето на писателите, бяха като хората, които идваха и сядаха тук — едни и същи. Когато някой отвореше уста да каже нещо, другите вече знаеха как той ще продължи. Тъй в задимения въздух тук си витаеше една обичайна, тиха скука — тя рядко се нарушаваше от случайни външни лица или теми.

Един следобед се заприказвахме с моя приятел Гогича за лозови пръчки. В интелектуалния интериор се чуха прости, странни за тук много приятни имена на сортове. Ръцете заописваха във въздуха формите на зърната и големината на гроздаците. Лицата се оживиха. Гласовете набъбнаха. Неколцина от съседните маси преместиха кафетата си и охотно се включиха в разговора като участници, та и дори само като слушатели.

Час по-късно около нашата маса вреше и кипеше. Кой няма мил, далечен спомен от лозя, чардаци, асми и неповторим дядо с мустаци? Всичко това сега никнеше около масата — забито дълбоко и непоклатимо в душите.

— Ще ти дам аз пръчки — рече моят приятел. — Тури ги там, пък…

— Няма да забравиш, нали?

И това беше нашият разговор. Въодушевлението продължи дълго, темата се смени сто пъти, също и хората. Но след време портиерът ми подаде едно пакетче, на което бе написано името ми. Вътре бяха пръчките от Гогича. Не зная какво е било изражението на лицето ми, но изисканата дама, която ме придружаваше, изглеждаше поразена.

— Какво има? — с драматична нотка прошепна тя. като се блещеше насреща ми.

Показах й пръчките, ухилен до ушите.

— Е?

— Ами това е. Пръчки. Не виждаш ли?

— Виждам. Но си мисля, че ако ти бяха показали буца злато, нямаше толкова да се израдваш.

— То е друго, това — казах.

И пропастта между моя милост и изисканата дама, която бездруго бях подозирал, в този миг, зейна огромна.

Същия ден посадих пръчките. И сега си спомням как им говорех като на деца и как накрая, когато всичко беше готово и ги полях, вдигнах пръст към небето:

— Тази вода да ми я върнете като вино. Ще пия вино от вас! С Гогича ще го пием.

Три години, по триста пъти в годината минавах край тези пръчки. Пъпките пролет, които полека се превръщат в крехки пеперудки. Зелените ластари лете. Кафявата шума, която декемврийският вятър отнася. И пак, и пак. Все радост в окото и в душата ми е било — хиляди пъти. И доказахме отново — пръчките и аз — че работата с формулата „Бучни пръчка, пий вино“ наистина не е толкова проста.

А когато най-сетне гроздаците се наляха и узряха, аз ги смачках в отделен съд, само тях. Наглеждах това вино. Навеждах му ухо и дълго слушах как кипи.

И даде бог — би казал дядо ми, да седнем с моя приятел на същата маса, в същото кафене. И аз да извадя шишето, за да налея по една чаша на всеки — от моето вино, собственото, сорт „Гогич“.

„Вино като вино“ — казваха гримасите на другите, които го опитваха. Или: „Добро е, но не е нещо особено.“

И само ние с Гогича се гледахме досущ като деца (сборът от годините на двама ни е над сто и десет) и не преставахме да се усмихваме щастливо.

— Те не разбират нищо — каза ми той тихо.

— Знам — намигнах му аз.

И продължихме мълком да плуваме из онази друга, приятелю, друга — невидима и крехка, невероятно издръжлива чаша, в която всъщност всички живеем и която се нарича човешка мечта и надежда.

И как може някой да мисли, че има на света буци злато или пък вино, които да опияняват повече от нея?