Дончо Цончев
Дневникът на един геолог (120) (Новели, разкази, миниатюри)

НОВОТО ПАЛТО

Дядо Атанас умираше. Децата му бяха пристигнали отдалеч — сега седяха около одъра. Те бяха възрастни, сами си имаха деца, добри професии, жилища и автомобили.

— Всички ли сте с колите? — попита той, когато се изредиха да му докоснат ръката.

— Всички.

Старецът не можеше да стане, та да погледа как на уличката, пред малката му стара къща са наредени четири лъскави автомобила. Но си го представяше. И се усмихна.

Нямаше какво да си говорят сега. Бабата и булките шетаха, та кривяха от време на време глави, да скрият някоя сълза.

Дядо Атанас поиска възглавница. Подложиха му, той се понадигна.

— Няма за какво да се жаля — рече. — Само ей туй палто.

Всички погледнаха новото му, много хубаво палто, което бе метнато върху облегалката на един стол.

— Само ей туй палто ми е в окото, че не можах да го облека. Трийсет години го имам. Все работа, все туй, онуй — все нямаше кога. Много хубаво палто, язък. Да го носите. На когото му е по мярка, все него да носи, докато го скъса.

Половин час по-късно старецът просто се обърна настрана и тихо заспа завинаги.

Палтото лепна на най-малкия от синовете. Когато на другия ден той го окачваше в своя гардероб, дълго го гледа.

И си помисли, че ние самите сме като нови палта. И си стоим така в гардероба, и не позволяваме на живота да ни облече.