Метаданни
Данни
- Серия
- Мечът на истината (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Faith of the Fallen, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невена Кръстева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 79 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Лека корекция
- goblin (18.01.2007)
- Корекция
- piki (2008)
- Корекция
- shanara (2008)
- Сканиране
- Пламен Матеев
Издание:
ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)
ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)
История
- — Добавяне
- — Основна редакция от shanara и piki
- — Допълнителна редакция от piki
Статия
По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Вярата на Прокудения | |
Faith of the Fallen | |
Автор | Тери Гудкайнд |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Вид | фентъзи |
Поредица | „Мечът на истината“ |
Преводач | Невена Кръстева |
Начало | SHE DIDN'T REMEMBER DYING. |
„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.
Сюжет
В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.
|
ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Ричард се изкатери до високия прозорец и скочи от другата страна, тежко тупвайки на земята. Не можеше да повярва, че цяла нощ е спал под чувал в някаква каруца. Не можеше да повярва, че Йори не го е събудил, за да си тръгне, преди да затворят. Човекът вероятно просто е мислел, че не е негова работа и затова не го е направил. Ричард въздъхна. А може би Йори дори не е знаел, че той е отзад в каруцата.
Поизтупа се. Стоеше отвън до сградата на транспортната компания, където започна работа, когато пристигна в Алтур’Ранг, и където бе стоял заключен цяла нощ. Разбира се, бе спал и затова бе оставил Йори да го заключи вътре.
Ричард не знаеше къде да отиде — в къщи или при Вечния дом. Небето вече бе обагрено в оранжево и виолетово от изгрева. Като че ли нямаше смисъл да се прибира в къщи, само щеше да закъснее после. Реши направо да отиде на работа.
Работа. Каква работа? Днес бе денят на тържеството, освещаването. Когато Брат Нарев види статуята, вече нямаше да има нужда да се тревожи за работата си.
Знаеше, че ако се опита да избяга, само ще предизвика яростта на Ничи и ще погуби живота на Калан. Живееше с Ничи повече от година — почти толкова, колкото бе прекарал и с Калан. И през цялото това време Ничи ясно бе определяла избора му. Животът на Калан категорично натежаваше на везните.
На практика Ричард нямаше избор. Поне ще отиде да погледне лицето на Виктор, когато той види статуята. Ричард се усмихна при тази мисъл. Това бе единственото приятно нещо, което се очертаваше за днешния ден.
Този ден вероятно щеше да свърши във влажната тъмна дупка, където го бяха затворили предишния път. При тази мисъл се препъна. Не искаше да се връща там. Беше толкова тясно. Не обичаше да стои на затворено, особено в такова малко пространство. Нито едно от тези неща не му харесваше, а взети заедно, направо го ужасяваха.
Колкото и да бе страшна мисълта за съдбата му, той бе изваял статуята си с ясна цел и твърдо намерение, знаейки цената. Направеното си струваше цената. Робството не е живот. Ничи веднъж му обеща, че ако умре или избере смъртта, това само по себе си ще й даде отговор и тя няма да нарани Калан. Сега Ричард можеше само да се надява, че тя ще изпълни обещанието си.
Статуята съществуваше. Само това имаше значение. Имаше живот. Хората трябваше да видят това. Толкова хора в Стария свят имаха нужда да разберат, че живот има и трябва да се живее.
Улиците на Алтур’Ранг бяха необичайно оживени за ранния час. От време на време отряди тежко въоръжени стражи прибягваха по улиците. Много хора бяха пристигнали за освещаването на двореца. Вероятно затова и улиците бяха така пълни.
Стражите не му обръщаха внимание, но той знаеше, че скоро щяха да го забележат.
Когато пристигна при Вечния дом, остана потресен от гледката. На километри наоколо долината бе залята с народ. Те се тълпяха около двореца като мравки по мед. Не можеше дори да пресметне колко хора стоят по околните хълмове. Гледката на разноцветната тълпа на мястото, където преди се виждаше само кафява земя и зелена зимна ръж, някак го объркваше. Не можеше да разбере защо толкова много хора са дошли за освещаването. Той бе работил по цял ден и цяла нощ вече няколко месеца — как можеше да знае плановете на хората?
Заобиколи най—големите тълпи и се промъкна към работилницата на ковача. Искаше да вземе Виктор и да отидат заедно да видят статуята, преди Орденът да излезе за освещаването. Виктор сигурно вече го чакаше нетърпеливо.
Улицата бе претъпкана с народ. Те изглеждаха щастливи, развълнувани и в напрегнато очакване. Въобще не приличаха на хората от Стария свят. Вероятно празненството, дори и по такъв повод, бе по—добро от сивото им всекидневие.
На около километър от дома на Виктор разгневеният Брат Нийл изскочи на улицата, посочи с пръст към Ричард и изкрещя:
— Ето го! Хванете го!
Стражите, които се бяха смесили с тълпата, извадиха оръжията си при заповедта на Нийл. Втурнаха се към Ричард. Инстинктът му го караше да влезе в битка. Само за миг прецени врага и скрои план. Трябваше само да грабне Меча от някой по—несръчен войник и всички щяха да са в ръцете му. В ума му битката вече бе свършила. Трябваше само да я превърне в действителност.
Стражите яростно бягаха към него. Хората се разпръснаха, чуваха се ужасени писъци.
Оставаше проблемът с Нийл. Той бе магьосник. Ричард можеше да се справи и с него — опасността засилваше още повече способностите му. Опасността, но и гневът. Несъмнено бе насъбрал достатъчно гняв, за да се разправи с Нийл. Тази част от личността му, която използваше Меча на истината, този изблик на черно насилие вече туптеше във вените му.
Ничи обаче му бе казала, че ако използва магията си, Калан ще умре. Дали Ничи ще разбере? Рано или късно щеше да разбере.
Зачака кротко да го сграбчат за ръцете. Други го уловиха за ризата.
Какво значение имаше? Ако се съпротивлява, само ще нарани Калан. Ако го екзекутират, Ничи ще остави Калан да живее.
Той обаче не искаше да се връща в онази тясна дупка. Нийл се приближи и размаха треперещия си пръст пред лицето на Ричард.
— Какво означава това, Сайфър! Какво си мислеше, че правиш?
— Мога ли да ви запитам какво имате предвид, Брат Нийл?
Лицето на Нийл пламна.
— Статуята!
— Какво, да не би да не ви харесва?
С цялата си сила Нийл заби юмрука си в корема на Ричард. Стражите, които го държаха, се изсмяха. Ричард бе видял юмрука и бе стегнал мускулите си, но ударът все пак го остави без дъх. Най—накрая успя да поеме въздух.
Нийл откри, че му доставя удоволствие да го налага, и повтори удара.
— Ще платиш за богохулството си, Сайфър! Този път наистина ще си платиш! Но преди това ще си признаеш всичко. Не, нека преди това видиш как порочното ти дело ще бъде унищожено!
Нийл, с изкривено от надменност, самоувереност и възмущение лице, махна на едрите пазачи.
— Водете го долу. И си проправяйте подобаващо път през тълпата!
* * *
Утрото вече се превръщаше в ден, когато Калан изгуби надежда, че ковачът ще се появи.
— Съжалявам — каза Камил, докато тъжно я гледаше как крачи нагоре—надолу. — Не знам защо още го няма. Наистина мислех, че ще е тук.
Калан най—после спря и потупа разтревожения младеж по рамото.
— Знам, че е така, Камил. Днес е освещаването, а и с цялата история около статуята едва ли е обикновен ден.
Разбирам.
— Виж! — извика Кара. Калан видя, че тя се взира към площада. — Въоръжени с копия стражи разбутват тълпата по площада.
Калан също присви очи надолу.
— Ти виждаш по—добре от мен. Не мога да различа нищо. — Тя хвърли отчаян поглед към заключената врата на ковашката работилница. — Тук обаче няма смисъл да стоим. Хайде да слезем долу и да се огледаме по—добре.
Калан хвана ръката на Кара с възпиращ жест.
— Но нали обещаваш, че няма да се впуснеш в битка с онази тълпа там?
Устните на Кара се свиха в яростна гримаса. Калан се обърна към младежа, който ровеше с крак в земята, засрамен от провала на усилията им да намерят Ричард.
— Камил, ще направиш ли нещо за мен?
— Разбира се. Само кажи.
— Ще ни изчакаш ли тук, в случай че Ричард или пък ковачът да се върнат? Ако ковачът дойде в работилницата ми, може би ще разберем нещо.
Камил протегна врат и се взря към двореца.
— Ами добре. Ако Ричард се появи, не бих искал пак да го изпуснем. Какво да му кажа, ако го видя?
Калан се усмихна. Че го обичам, помисли си тя, но вместо това каза:
— Кажи му, че съм тук с Кара и че сме отишли долу да го потърсим. Ако наистина се появи, не искам да го изпускам. Накарай го да чака тук, а ние ще се върнем.
Калан мислеше, че лесно ще се спуснат до площада, за да се огледат, но като че ли и всички останали мислеха същото. Цяла вечност вървяха надолу. Колкото повече се приближаваха, толкова по—гъста ставаше тълпата. В един момент вече не можеха да помръднат. Калан трябваше да полага усилие, за да не изгуби Кара. Цялата тълпа изглеждаше решена да се добере до площада. Все повече хора ги притискаха.
Калан разбра, че двете са попаднали в капана на тълпата.
Наоколо всички разговаряха само за едно — статуята.
* * *
Вече бе късно през деня, когато Ничи успя да си пробие път към площада. Всеки сантиметър напред бе извоюван. Стигна достатъчно близо, за да вижда хората около статуята, но не можеше да се приближи повече. Колкото и да се опитваше, нямаше как да стигне по—напред. Всички останали искаха същото. Тълпата я притискаше и тя не можеше да мръдне дори ръцете си. Чувството на безпомощност бе страшно. Тя успя да издърпа едната си ръка свободна, за да поддържа равновесие. Помисли си, че да паднеш в такава тълпа е направо смъртоносно.
Само да можеше да използва силата си.
Собствената й арогантност я накара да сключи тази сделка. В замяна обаче получи живот. Всичко това струваше свободата на Ричард и Калан. Ничи не можеше просто да изтегли силата си от връзката помежду им, за да може отново да я използва, защото Калан щеше да умре. Ничи не искаше да живее за сметка на нечий друг живот — тя вече бе разбрала, че именно това бе истинското зло.
Ничи търсеше Ричард, но не успя да го намери. Не успя да намери и ковача. Господин Касела или Айшак, все едно. Само да можеше да намери Ричард, щеше да му каже, че е сбъркала и че ще заминат от Алтур’Ранг. Толкова искаше да види лицето му, когато му каже, че ще го върне при Калан и ще развали магията. Тя бе разбрала, че те двамата са последните, които би трябвало да страдат.
Единственото останало място, където можеше да е Ричард, бе статуята. Вероятно бе там, но колкото и да се опитваше, тя не можеше да се добере до нея. Сега осъзна, че може би дори няма да успее да се измъкне от хватката на хилядите хора около себе си. Около двореца сигурно се бе събрала половин милионна тълпа.
Тогава видя Брат Нарев и неговите ученици да излизат на площада в кафявите си роби. Брат Нарев бе с намачканото си кепе, а лицата на останалите бяха скрити под прихлупените им качулки. В задната част на площада бяха подредени неколкостотин чиновници на Ордена, пристигнали за освещаването на двореца — все важни особи.
Само да можеше да използва силата си — щеше да ги убие на място.
И тогава успя да зърне Ричард зад чиновниците, заобиколен от стражи. Центърът на площада бе целият натъпкан с яки стражи.
Брат Нарев излезе напред към края на площада, потъмнял от кафявите роби на братята. Под смачканото му кепе веждите му се бяха свъсили над поглед, който обикаляше лицата на множеството. Хората бяха шумни, напрегнати. Брат Нарев не изглеждаше доволен, но, от друга страна, никога не бе изглеждал доволен. Доволството, би казал той, е грях. Вдигна ръце, за да наложи тишина.
Когато тълпата се умири, Брат Нарев заговори с ужасния си скърцащ глас, който я преследваше от онзи ден, когато още бе малко момиченце — глас, на който бе позволила да обсеби ума й, глас, който заедно с гласа на майка й бе мислил вместо нея.
— Народе на Ордена! Днес ще ви покажем нещо специално. Днес ще видите спектакъла на изкушението… и нещо повече.
Ръката му се изви назад към статуята. Дългите му тънки пръсти се разтвориха. Гласът му потрепери от отвращение:
— Самото зло!
Тълпата забръмча тревожно. Брат Нарев се усмихна, тънката линия на устните му издърпа назад изпитите му бузи и лицето му заприлича на голия череп на смъртта. Очите му бяха тъмни като робата му. Залязващото слънце напускаше света заедно със своята светлина, оставяйки само трептящите факли да оцветяват в оранжево масивната колонада зад площада и слабото сияние на луната да хвърля отблясъци по суровите лица на чиновниците. Въздухът, изпълнен с тежката миризма на множеството, захладня.
— Народе на Ордена — продължи Брат Нарев с онзи глас, който според Ничи можеше да разбие каменните стени, — днес ще видите какво се случва със злото, когато се изправи срещу светостта на Ордена.
Той вдигна съсухрения си пръст над главите на чиновниците. Стражите избутаха Ричард напред. Ничи извика, но гласът й се изгуби в крясъка на хиляди гласове.
Брат Нийл се промуши напред, влачейки след себе си тежък чук.
Ничи се огледа и видя няколко хиляди въоръжени стражи. Още повече държаха тълпата далеч от площада. Брат Нарев не би рискувал. С любезна усмивка и дълбок поклон Нийл подаде чука на Брат Нарев.
Брат Нарев вдигна чука над главата си като меч след триумфална победа.
— Злото трябва да се унищожава, където и да е — той насочи главата на чука към статуята. — Това нещо е зло, то е създадено от един екстремист, който мрази събратята си и потиска слабите. Той не желае да помогне за доброто на ближния, не желае да облекчи страданието на ближния, не желае да даде просветление, нито подкрепа на ближния. Той предлага само лъстиви и примитивни образи, за да подмами податливите и слабите измежду нас.
Тълпата стоеше смълчана, объркана и разочарована. Доколкото Ничи бе разбрала, докато обикаляше града през деня, хората бяха решили, че статуята е нов дар на Ордена за народа — нещо велико по повод освещаването на императорския дворец, някакъв блестящ знак за надежда. Думите на Брат Нарев сега ги оставиха объркани и изумени.
Брат Нарев вдигна чука.
— Преди трупът на този престъпник да увисне на кола заради деянията му срещу Ордена, той ще види как злодейското му творение ще бъде разрушено сред радостните възгласи на добродетелния народ!
Когато и последният лъч на слънцето се скри зад хоризонта, Брат Нарев вдигна високо тежкия инструмент под колебливата светлина на димящите факли. Чукът се залюля за момент на върха и изведнъж се спусна надолу с мощен замах. Тълпата ахна като един човек, когато стоманената глава иззвъня при сблъсъка с крака на мъжката фигура. Малки камъчета се разлетяха настрани. Ударът нанесе учудващо малко поражения.
Сред пълна тишина Ричард се изсмя презрително на немощта в удара на Брат Нарев.
Дори и отдалеч, Ничи видя как лицето на Брат Нарев придоби пурпурен цвят, докато Ричард го гледаше и се смееше. Тълпата се раздвижи, невярваща, че някой е посмял да се изсмее в лицето на човек на Ордена — при това на самия Брат Нарев.
Братът също не можеше да повярва.
Десетината стражи, които държаха копията си срещу Ричард, не вярваха на очите си.
В напрегнатата тишина смехът на Ричард се понесе над полукръга на каменната стена и проехтя над колонадата зад нея. Усмивката на смъртта се завърна. Брат Нарев вдигна чука за главата, чиято тежест увисна смешно в съсухрената му ръка, и подаде дръжката на Ричард.
— Сам ще разрушиш порочното си дело! Думите „или ще умреш на място“ увиснаха във въздуха — макар и неизказани, всички ги чуха.
Ричард взе чука. В жеста му имаше толкова благородство, все едно бе поел инкрустираната със скъпоценни камъни ножница на меч.
Присвитите очи на Ричард се отместиха от Брат Нарев и обиколиха тълпата, докато той направи няколко крачки напред. Брат Нарев вдигна пръст и стражите стиснаха копията си по—здраво. По презрителните усмивчици на лицата на Нарев и Нийл си личеше, че според тях тълпата нямаше да слуша думите на някакъв грешник.
— Управляват ви — каза Ричард, а гласът му се поне се над множеството — подли малки човечета.
Тълпата отново ахна. Приказките срещу Братята със сигурност бяха ерес, а вероятно и държавна измяна.
— Какво е моето престъпление? — високо попита Ричард. — Дадох ви да видите нещо красиво, посмях да изразя убеждението си, че имате право да гледате каквото си искате. Нещо по—лошо… казах ви, че животът си е само ваш.
Тълпата започна да мърмори. Гласът на Ричард мощно се извиси, настоявайки да бъде чут над шепота на множеството.
— Злото не е едно цяло, а сбор от безброй малки злини, измъкнати от калта от нищожни хора. Като живеете под управлението на Ордена, вие сте заменили богатството на въображението си за сивата мъгла на посредствеността, плодотворното вдъхновение на желанията и напредъка за безмозъчен застой и бавно разложение, прекрасния нов свят на опита за страхливото блато на апатията.
Със заковани погледи и стиснати устни хората слушаха. Ричард замахна над главите им с чука без усилие, а инструментът придоби елегантността на кралски меч.
— Заменили сте свободата си дори не за паница супа, а само за празните приказки на някакви хора, които твърдят, че ви се полага паница супа, но някой друг ще ви я даде. Щастие, радост, напредък, постижение — това не са продукти, които се разделят между хората. Как може да бъде разделен и раздаден смехът на децата? Не може! Можем само да се смеем още повече!
Сред тълпата се разнесе смях, смях на доволни хора.
Брат Нарев се намръщи.
— Достатъчно! Чухме достатъчно от екстремистките ти дрънканици! Унищожи примитивната си статуя! Веднага!
Ричард наклони глава.
— Охо? Общото събрание на Ордена и на Братята се страхува да чуе думите на някакъв незначителен човек? Толкова ли се страхувате от простите ми слова, Брат Нарев?
Тъмните очи хвърлиха бърз поглед към тълпата, която се наведе напред, нетърпелива да чуе отговора му:
— Не се страхуваме от думи. Доброто е на наша страна и ще победи. Говори богохулствата си, нека всички разберат защо добродетелните ще застанат срещу теб!
Ричард се усмихна към хората и заговори с брутална искреност:
— Всеки човек притежава живота си по право. Животът на човека може и трябва да принадлежи само нему, а Не на някакво общество или братство, защото тогава той е просто роб. Никой няма право да лишава другите от правото им на живот, нито да отнема със сила това, което Друг е създал, защото това означава, че ограбва средствата му за оцеляване. Измяна към човечеството е да държиш нож, опрян в гърлото на другия, и да му нареждащ как да живее живота си. Няма общество, което да е по—важно от отделните хора в него, обратното означава, че ще припишете върховно значение не на човека, а на някаква идея, която занимава въображението на обществото за сметка на безброй изгубени животи. Разумът и действителността са единствените средства за създаване на справедливи закони; обратно, ако безумните желания получат върховна власт, те стават сеещи смърт господари. Като се отказвате от разума си заради вярата в тези мъже, вие давате вашето съгласие те да използват силата си, за да ви заробят, за да ви убият. Имате силата да решите как да живеете вашия живот. Тези подли малки човечета са само хлебарки, стига вие да го кажете. Те нямат сила да ви владеят, стига вие да не им я дадете!
Ричард посочи с чука към статуята:
— Това е животът. Вашият живот. Живейте го, както искате.
Той замахна с чука към сцените по каменната стена.
— Това пък ви предлага Орденът — смърт.
— Чухме достатъчно богохулства! — изкрещя Брат Нарев. — Унищожи злодейското си творение веднага или ще умреш!
Копията се вдигнаха.
Ричард спокойно и без страх погледна стражите и пристъпи към статуята си. Сърцето на Ничи щеше да изскочи от гърдите й. Не искаше статуята да се разруши. Бе прекалено красива. Това бе невъзможно. Не можеха да й я отнемат.
Ричард вдигна чука на рамото си. Вдигна другата си ръка към статуята и за последен път се обърна към множеството:
— Ето какво ви отнема Орденът — вашата човечност, вашата индивидуалност, вашата свобода да живеете собствения си живот.
Бързо вдигна чука.
С мощен замах стоманеният инструмент полетя напред. Ничи чу как наоколо въздухът изсвистя. Чукът удари основата на постамента с трясък и цялата статуя се разтърси.
За момент настана пълна тишина и Ничи чу единствения слаб звук — пукането и разцепването на самия камък.
Изведнъж с оглушителен трясък статуята се разлетя на парчета, вдигна се облак бял прах.
Чиновниците в задната част на площада започнаха да ликуват. Стражите свиреха и крещяха, размахвайки оръжията си във въздуха.
Те обаче бяха единствените. Тълпата стоеше смълчана, докато над площада се сипеше прах. Току—що бе разрушена тяхната надежда, събрана в статуята.
Ничи гледаше като в унес. Гърлото й се бе стегнало в агония. Очите й се насълзиха. Всички гледаха, като че ли преди малко бяха видели нечия трагична, безсмислена смърт.
Стражите се приближиха към Ричард с изправени копия, избутвайки го към тъмничарите, въоръжени с тежки вериги.
Долу до стълбите над стъписаната тълпа прозвъня ясен глас:
— Не! Няма да търпим повече!
В сгъстяващия се мрак Ничи видя мъжа, който извика. Той бе в първите редици на тълпата и яростно си пробиваше път към площада.
Това бе ковачът, господин Касела.
— Няма да търпим повече! — изкрещя той. — Повече няма да съм ви роб! Чувате ли? Аз съм свободен! Свободен съм!
Цялата тълпа пред двореца се взриви от оглушителен тътен.
Изведнъж всички се втурнаха напред като един.
С размахани юмруци, с яростни крясъци човешката лавина се изля на площада. Редиците тежко въоръжени стражи се сгъстиха, за да посрещнат тълпата, но бяха прегазени от множеството.
Ничи извика с цяло гърло, опитвайки се да привлече вниманието на Ричард, но гласът й се изгуби в урагана на тълпата.