Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (51)

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ничи изтри с ръка челото си и опипа роклята си, да види дали е суха. Лятото едва наближаваше, а вече бе горещо. От прането по—рано сутринта и от другата домакинска работа я болеше гърбът. Другите жени си бъбреха под топлите лъчи на слънцето. От време на време се заливаха в смях, развеселени от шегите, които една от тях, след известно настояване от страна на останалите, започна да разказва по адрес на съпруга си. С напредването на пролетта обитателите на къщата сякаш се съживяваха. Ничи знаеше, че не е от пролетта. Мисълта се промъкна до най—потайните кътчета на съзнанието й. Не можеше да разбере как успя Ричард. Колкото и да опитваше, тя не можеше да развърже възела, в който той впримчваше всичко. Вече започваше да вярва, че дори да го затвори в най—мрачната пещера, слънцето пак ще намери как да го стопли с лъчите си. Би казала, че е някакъв вид магически късмет, но знаеше без съмнение, че Ричард не е използвал никаква магия.

Задният двор — някога буренясало парче земя, мръсно и кално, затрупано с купища боклуци и железа — сега бе истинска градина. Мина периодът, в който обитателите на сградата всеки ден след края на работното време излизаха в двора, за да изхвърлят боклуци. Включиха се дори някои от онези, които не работеха. След като всичко бе почистено, жените обърнаха почвата и посадиха различни култури. Сега в градината се очакваше да се появят зеленчуци. Зеленчуци! Говореше се дори за закупуване на няколко кокошки.

Единственото отходно място, забутано в един ъгъл — отвратителна и препълнена дупка, — бе превърнато в две добре поддържани и чисти тоалетни. Вече почти не се събираше опашка и не се чуваха вечните припрени молитви и груби крясъци. Камил и Наби бяха помогнали на Ричард в построяването на двете помещения — отчасти от тенекии и дървени плоскости, заделени при уборката на двора, отчасти от материали, изхвърлени на боклука на други места в града.

Ничи направо не повярва на очите си, когато видя двете момчета — облечени с ризи — да копаят дупките за новата тоалетна. Всички им благодаряха искрено. Двете хлапета цъфтяха от гордост.

Външното огнище за готвене бе ремонтирано, така че жените да могат да поставят на него повече съдове едновременно и да готвят заедно — така отиваше по—малко дървен материал. Ричард и някои от другите мъже изградиха поставки за коритата, за да улеснят жените си с навеждането. Направиха и най—обикновен навес от старо платнище, за да могат да перат и готвят на сушина, когато вали.

Хората от съседните кооперации, отначало начумерени и подозрителни към действията им, постепенно започнаха да задават въпроси. Ричард, Камил и Наби подробно им обясняваха какво са направили и ги съветваха как самите те да подобрят жизненото си пространство — дори им помагаха да започнат. Веднъж Ничи наруга Ричард, задето отдава време за жилищата на други хора. Той й отвърна, че именно тя му е повтаряла, че е негов дълг да помага на хората. Тя нямаше какво да му отговори — поне нямаше отговор, който да смее да произнесе на глас и да не звучи глупаво в очите му.

Докато Ричард показваше на хората как да поправят домовете си, не им държеше лекции, нито ги поучаваше, а някак си — Ничи не можеше да си обясни как — успяваше да ги запали със собствения си ентусиазъм. Не им казваше какво да правят, а ги подтикваше сами да намерят начин да направят онова, което би било добро за тях самите. Всички започнаха да го харесват. Това само я изпълваше с гняв.

Събра прането си в сламения кош, който Ричард бе изплел за нея и бе показал на другите жени как да си направят. Ничи нямаше как да не признае, че кошът е лесен за правене и много полезен и удобен за носене на дрехи.

Изкачи се до стаята им по стабилните ремонтирани стълби — за които някога бе мислила, че ще сложат край на живота й. Коридорът бе безупречно чист. Подовете лъщяха. Ричард бе набавил отнякъде съставки за приготовление на бои и мъжете се бяха заловили да ги смесят така, че да боядисат прилично старите мръсни петна и олющената боя. Един от обитателите на кооперацията разбираше от покриви, та поправи счупените керемиди и вече не течеше и не цапаше стените.

В коридора Ничи мерна Гади — гол до кръста, седнал на стълбата, скрит в сенките. Дълбаеше с нож в едно парче дърво и по този начин демонстрираше страховитата си природа. По—късно жените от кооперацията щяха да почистят боклуците, оставени от него. Гади, който никак не бе доволен от факта, че някой ходи след него и почиства, я изгледа похотливо. Вече бе възвърнала част от килограмите си, така че младежът имаше по какво да се заглежда. Нощната работа на Ричард му носеше достатъчно, че да може да си позволи повече храна. Накупи за в къщи неща, които й липсваха от месеци — пиле, олио, подправки, бекон, сирене, яйца. В градските магазини такива неща не се продаваха. Ничи си бе мислила, че в магазините в целия град се продава едно и също, но пътуванията на Ричард по различните доставки го отвеждаха на места, където — както й бе казал — продаваха какво ли не.

Камил и Наби, седнали на предните стълби, я мярнаха през отворената врата. И двамата станаха и се наведоха учтиво, докато тя прекосяваше коридора.

— Добър вечер, госпожо Сайфър — поздрави Камил. — Да ви помогнем ли с това? — предложи Наби.

Фактът, че момчетата бяха искрени в желанието си да помогнат, я изнервяше още повече. Те я харесваха, понеже бе жена на Ричард.

— Не, благодаря ви, вече стигнах.

Те задържаха вратата пред нея и я затвориха внимателно, когато тя влезе в стаята.

Беше ги нарекла войниците на Ричард. Той като че ли имаше своя собствена частна армия от хора, които грейваха в усмивки всеки път, щом го видеха да приближава. Повечето сякаш бяха изключително доволни да направят нещо, което си мислеха, че би направил Ричард. Камил и Наби бяха готови да перат дори пелени, ако с това ще си спечелят удоволствието да ги вземе с него на някоя от нощните си обиколки из града. Правеше го рядко — с извинението, че това би могло да му докара проблеми с профсъюза. Младежите не искаха да стават причина за неприятности около Ричард и евентуално загубване на работата му, така че търпеливо дочакваха редките моменти, когато той им даваше знак с глава да го последват.

Стаята им бе напълно променена. Таванът бе почистен и варосан. Опръсканите от мухи стени бяха изстъргани и боядисани в мек оранжев цвят — тя лично го бе избрала с надеждата да затрудни Ричард в намирането на не особено популярната съставка за боята. И ето че стените бяха станали смешно оранжеви.

Един ден се появи някакъв човек, натоварен с инструменти. Камил каза, че го бил изпратил Ричард, за да ремонтира стаята им. Човекът говореше на език, непознат за Ничи. Размахваше ръце и бълваше водопад от думи, смееше се гръмогласно, сякаш тя бе длъжна да разбира макар и малко от езика му. Сочеше стените и я питаше нещо. Тя нямаше ни най—малка представа за какво би могло да се отнася.

Предположи, че е дошъл да поправи паянтовата маса. Хвана я с ръка за плота и му показа, че се клати. Онзи се ухили и кимна, после пак продължи да приказва. Накрая тя го остави да работи и отиде до магазина, за да се нареди на опашката за хляб. Остана там цялата сутрин. Следобеда отиде на опашка за просо.

Когато най—сетне се върна у дома, мъжа го нямаше. Старият прозорец, отдавна счупен и олющен, и закрепен така, че да не може да се отвори, беше с ново стъкло и се движеше свободно. На другата стена бе сложен нов прозорец. И двата бяха отворени. В задушната стая нахлуваше щедро свеж въздух.

Ничи застана в средата, изумена от факта, че може да гледа през прозореца и да вижда съседната сграда. Отвори широко и двете крила на новия прозорец. Виждаше се улицата, Съседката, госпожа Ша’Рим, я видя и й се усмихна, махвайки с ръка за поздрав.

По—късно Ничи бе ушила и пердета — сега, когато през прозорците им се виждаше, тя реши, че би било полезно. Ричард й бе намерил плат — неизвестно как. Когато тя привърши с шиенето, той я похвали, че се е справила чудесно. Тя се улови да се усмихва широко — точно както се хилеха всички, когато Ричард ги похвалеше за нещо.

Бе го завела на най—ужасното място в Стария свят, в най—ужасната къща, която бе успяла да намери, а той някак си бе съумял да промени нещата, да направи всичко да изглежда по—добре — нали именно това бе твърдяла тя, че е негово задължение.

Макар да нямаше предвид точно в този смисъл.

Самата Ничи вече не бе сигурна какво е имала предвид.

Единственото, което знаеше, бе, че живее за онези моменти, в които е с Ричард. Макар да бе наясно, че той я мрази и че единственото, което иска, е да се отърве от нея и да се върне при Калан, не можеше да забрани на сърцето си да трепва всеки път, когато той се прибира. Чрез връзката си с Калан понякога й се струваше, че изпитва и женски копнеж по него. Разбираше с всичките фибри на тялото си копнежа на Калан.

В стаята мракът се сгъстяваше. Докато Ричард не се прибереше, животът сякаш не започваше. На мястото на дневната светлина постепенно се наместваше лампата. Сега вече имаха истинска лампа, не само фитил, потопен в гранясало олио.

Вратата се отвори. Ричард прекрачи прага. Говореше нещо с Камил, който отиваше при родителите си на горния етаж. Ставаше късно. Най—сетне, все още усмихнат, влезе и затвори вратата. В същия миг усмивката му изчезна — както винаги.

В ръката му имаше торба.

— Намерих лук, моркови и малко свинско. Помислих си, че може би ще искаш да направиш гювеч.

Ничи посочи с ръка просото, за което бе чакала цял следобед. Беше плесенясало и с буболечки вътре.

— А аз купих просо. Реших, че ще искаш супа.

Ричард сви рамене.

— Щом предпочиташ. Просената ти чорба ни спаси в доста тежки моменти.

Ничи изпита гордост, че Ричард е оценил направеното от нея.

Затвори прозорците. Навън бе тъмно. Застанала с гръб към затворените плътно пердета, очите й се впиха в неговите.

Ричард стоеше в средата на стаята и я гледаше. Челото му се сви неразбиращо. Ничи направи няколко крачки и застана до него. Много добре си даваше сметка за разголената си гръд, подаваща се изпод разкопчаното деколте на черната й рокля. Само допреди миг Гади бе впивал жадни очи в това деколте. Искаше и Ричард да я погледне така. Но той не отместваше поглед от очите й.

Пръстите й се впиха в мускулестите му ръце.

— Люби ме — прошепна тя.

Той се навъси.

— Моля?

— Ричард, искам да ме любиш. Сега. — Той я изгледа хладно и продължително. Сърцето й щеше да се пръсне в ушите й. Всяка фибра на съществото й крещеше с копнеж. Бе на ръба, застинала в мъчително очакване.

Отговорът му бе тих, спокоен. Любезен, но и категоричен:

— Не.

Ничи усети как по ръцете й плъзват хиляди иглички. Отказът му я втрещи. Никой мъж не й беше отказвал.

Почувства се наранена дълбоко в същността си — бе по—ужасно от всичко, което някога й бе причинявал Джаганг или хората му. Беше си помислила…

Лицето й пламна, ледът се стопи в яростен плам. Тя отвори с трясък вратата.

— Излез в коридора и чакай — заповяда му тя с треперещ глас.

Той стоеше в средата на стаята им, загледан в очите й. Лампата на масата хвърляше тъмни сенки по лицето му. Искаше й се да изкрещи. Вместо това каза тихо, но с властен тон, който той не можеше да сбърка.

— Ще излезеш в коридора и ще чакаш, защото…

Щракна с два пръста.

По погледа в очите й той разбра, че не се шегува. Животът на Калан висеше на косъм и ако той не изпълнеше заповедта на Ничи, тя нямаше да се поколебае да прекъсне този косъм.

Без да сваля от нея сивите си очи, Ричард излезе в коридора. Тя положи пръст в средата на гърдите му и го избута назад, докато гърбът му опре в стената.

— Ще ме чакаш точно тук, на това място, докато не ти кажа, че можеш да мръднеш. — Тя стисна зъби. — Иначе Калан ще умре. Ясно ли е?

— Ничи, ти не си такава. Помисли за…

— Иначе Калан ще умре. Ясно ли е?

Той въздъхна.

— Да.

Тя отиде до стълбите. Гади наблюдаваше от мрака, застанал по средата към горния етаж. Когато я видя, тръгна надолу. Имаше хубаво тяло — така й се струваше, особено както беше гол, без риза. Спря се толкова близо до нея, че усещаше топлината му.

Погледна го в очите. Бе висок колкото нея.

— Искам да правиш секс с мен.

— Моля?

— Съпругът ми не се грижи достатъчно добре за моите нужди. Искам да го заместиш.

На лицето на младежа се разля мазна усмивка, погледът му се плъзна към Ричард. После обгърна с очи гърдите на Ничи, за да се наслади на онова, което след малко щеше да бъде негово.

Гади бе млад и смел, както и достатъчно глупав, за да си помисли, че тя не може да му устои. Да повярва, че момчешкото му перчене е унищожило всичките й задръжки дотам, че да изпита неудържима сласт към онова, което той можеше да й предложи.

Ръката му се плъзна около кръста й. Другата отметна косата й назад. Тънките му устни се долепиха до шията й. Когато зъбите му се впиха в плътта й, тя простена, за да го насърчи да бъде по—груб. Последното нещо, от което имаше нужда в момента, бе нежност. Нежността не можеше да донесе възмездие. Нежността нямаше да нарани душата на Ричард. От нежността нямаше да го заболи.

Ръцете на Гади я стиснаха за задницата, придърпаха я плътно към слабините му. Тялото му се изви лъстиво покрай нейното. Тя задиша в ухото му, за да го поощри, да му покаже, че харесва силната му плът.

— Кажи ми защо.

— Писна ми от нежности, от ласки и милувки. Не това иска истинската жена. Искам той да разбере какво може един истински мъж — искам онова, което той не може да ми даде. — Тя едва не изкрещя от болка, когато момчето изви зърното на гърдата й.

— Така ли?

— Да. Искам онова, което един истински мъж може да даде на една жена.

Грубите му ръце стиснаха гърдите й. Тя изфабрикува поредния стон. Той се усмихна.

— С удоволствие.

От мазната му усмивка й призляваше.

— Напротив, удоволствието е мое — прошепна задъхано.

Младежът хвърли още един блеснал поглед към Ричард, после се наведе и пъхна ръка под полата й, за да се убеди, че тя говори сериозно — че наистина смята да му се отдаде. Ръката му се плъзна по вътрешната страна на голото й бедро, настоятелна и властна. Тя покорно разтвори крака.

Докато пръстите му бяха в нея, тя се отпусна на раменете му. Горната й устна се изви в гадна усмивка. Момчето нямаше милост. Очите й се навлажниха. Тя затрепери и захапа вътрешната страна на бузата си, за да сподави вика си. Вземайки болката за сласт, Гади се възбуди още повече от стоновете й.

Джаганг и неговият приятел Кадар Кардиф я бяха обладавали многократно пряко волята й. Никой от тях не бе достигал подобна степен на жестокост.

Тя плъзна ръката си надолу и го бутна назад.

— Гади, страхуваш ли се от Ричард? Имаш ли достатъчно смелост, за да ме обладаеш, докато той стои пред стаята, докато ни слуша и разбира, че ти си по—добър от него.

— Да се страхувам? От него? — Гласът му премина в дрезгав съсък. — Само ми кажи кога.

— Точно сега. Искам те сега, Гади.

— И аз така си помислих.

Ничи се усмихна вътрешно на лъстивото му изражение.

— Първо кажи „моля“, малка кучко.

— Моля те. — Тя искаше само да прекрати болезнения допир на пръстите му. — Моля те, Гади.

С ръка около кръста й, онзи се ухили предизвикателно в лицето на Ричард, докато се разминаваше с него. Пръстите на Ничи, впити в гърба му, го бутнаха да върви към стаята й и да я чака. Той се усмихна през рамо и изпълни заръката й. Ничи спря и погледна с гневен поглед Ричард.

— Ние сме свързани. Каквото се случва с мен, става и с нея. Надявам се не си толкова глупав, че да си помислиш, че няма да те накарам да съжаляваш до края на дните си, ако не си останеш на мястото. Кълна ти се, ако не останеш пред вратата, тя ще умре тази нощ.

— Ничи, моля те, не го прави. Причиняваш болка на самата себе си.

Гласът му бе нежен, състрадателен. Тя едва се удържа да не се хвърли на врата му и да го моли да я спре… Но огънят на отказа му все още подпалваше срама в сърцето й.

Извърна се към стаята и за последно му се усмихна със зловеща усмивка.

— Надявам се твоята Калан да се наслаждава на преживяването толкова, колкото и аз. След тази нощ тя никога повече няма да ти има доверие.

* * *

Калан изохка. Очите й се отвориха. В мрака й се стори, че различава смътни фигури. Отново изохка.

Обзе я чувство, което не можеше да дефинира, да усети ясно. Беше нещо тотално чуждо и в същото време дяволски познато. Нещо непочтено и в същото време отдавна бленувано. Нещо, което я изпълваше със страстен ужас, водещ измамнически към някакво срамно удоволствие, придружено с чувство за безформен ужас.

Усети върху себе си тежестта на някаква сянка.

Въпреки съпротивата си я обладаха чувства и усещания, които не можеше да осъзнае. Всичко й изглеждаше нереално. Отново изохка. Беше толкова объркващо. Болеше я, а в същото време усещаше как дълбоко в нея се заражда някакъв глад.

Сякаш Ричард бе тук, в леглото до нея. Толкова беше хубаво. Задиша на пресекулки. Устата й стана суха като пръст.

В любящата прегръдка на Ричард винаги бе усещала неясното чувство, че безсрамната й лъст няма да бъде утолена напълно — че ще остане една искрица неизброден мрак, недостигнат връх, неопределимо желание. Винаги я бе възбуждала тази мисъл за непостижимото.

Пое си рязко дъх. Сякаш цялото й същество се бе втурнало натам — към това неизживяно място.

Но се оказа нещо, което никога не си бе представяла. Юмруците й се вкопчиха в чаршафите, устата й зяпна в беззвучен вик, изтръгнат от неистова болка.

Това не бе човешко. Бе ужасяващо. В душата й се надигнаха животински страсти и тя започна да диша все по—бясно, вече в паника. Простена хем от ужас, хем от искрицата удоволствие, проблеснала във всичко това — от объркването, че всъщност й харесва.

Изведнъж разбра. Стана й ясно какво означава всичко.

Очите й плувнаха в сълзи. Завъртя се на една страна, разкъсвана от радостта, че усеща Ричард, и болката да знае, че Ничи също е с него. Бе просната по гръб.

Отново изохка, очите й се ококориха, цялото й тяло се вцепени.

Този път не успя да сдържи вика си пред болката. Мяташе се и се гърчеше, покриваше гърдите си с ръце. Очите й бяха плувнали в сълзи пред агонията, която не можеше нито да разбере, нито да определи изцяло.

Ричард й липсваше толкова много. Искаше го толкова силно, че чак болезнено.

Отдаде му се, макар и по такъв начин — беше негова. От гърлото й се откъсна нисък вой.

Мускулите й се бяха втвърдили като корени на дърво. Заливаше я вълна след вълна стряскаща болка, смесена с незадоволен копнеж, превръщащ се в отвращение. Не можеше да си поеме дъх.

Когато всичко свърши, избухна в сълзи. Тялото й най—сетне отново бе нейно, можеше да го движи. Но не й бяха останали сили, за да се възползва. Всяка преживяна секунда грубост и жестокост я отвращаваше. В същото време изпита тъга, понеже усещането за Ричард се бе стопило.

Беше й хубаво от внезапната им среща, но в същото време изпитваше ярост, дала си сметка какво означава тя. Стисна чаршафите си в юмруци, зарида неудържимо.

— Майко Изповедник? — В палатката й се вмъкна тъмна фигура. — Майко Изповедник?

Беше шепотът на Кара, която остави една лампа на масата. Пламъкът й се стори ослепителен.

— Майко Изповедник, добре ли си?

Калан въздъхна на пресекулки. Лежеше по гръб, оплетена в одеялото си.

Може пък да е било само сън. Толкова й се искаше да е било сън. Знаеше, че не е.

Кара прокара пръсти през косата й, Калан се вдигна и седна.

— Кара — гласът й звучеше като сподавен стон.

Морещицата коленичи на земята край леглото й и я стисна за раменете.

— Какво има?

Тя се бореше за глътка въздух.

— Какво ти е? Мога ли да направя нещо? Боли ли те?

Болна ли си?

— О, Кара… Той беше с Ничи.

Кара я изгледа съсредоточено.

— Какви ги говориш? Кой е бил…

Изведнъж разбра. Млъкна. Калан се дръпна от ръцете й.

— Как може да е…?

— Без съмнение тя го е принудила — веднага рече Кара с увереност в гласа. — Сигурно го е направил, за да ти спаси живота. Сигурно го е заплашвала.

Калан поклати глава.

— Не, не. На него му харесваше. Беше като диво животно. Никога не се е отнасял така с мен. Никога не е бил… О, Кара, той е нейн. Повече не може да й устои. Той е…

Кара я разтърси така, че Калан си помисли, че ще й опадат зъбите.

— Събуди се! Отвори си очите, Майко Изповедник. Сънувала си. Все още си в унес.

Калан запримига и се озърна. Дишаше тежко, все още не можеше да се успокои. Но поне спря да плаче.

Кара бе права. Беше се случило — в съзнанието на Калан нямаше съмнение, но все пак се бе случило, докато бе спяла, в съня й, беше я изненадало. Не бе имала възможност да реагира разумно.

— Права си — отвърна тя, прегракнала от плача. Но сънят й бе запушен, така че трябваше да отвори уста, за да диша.

— А сега — нежно каза Кара, — ми разкажи какво стана.

Калан усети как се изчервява и й се прииска да бе тъмно. Нима можеше да разкаже някому за случилото си? Прищя й се Кара да не я бе чула.

— Ами чрез връзката — Калан преглътна — усетих, че, ами, че Ричард прави любов с Ничи.

Кара я изгледа скептично.

— Имаше ли чувството, че… е, искам да кажа, сигурна ли си? Можеш ли да си сигурна, че е бил той?

Калан усети как лицето й става още по—червено.

— Не съвсем, предполагам. Не знам. — Тя прикри гърдите си с ръка. — Усещах… усещах зъбите му, впити в плътта ми. Хапеше…

Кара се почеса, отвърна поглед, чудеше се как да постави следващия си въпрос. Калан я улесни и направо отговори:

— Ричард никога не ми е причинявал такава болка.

— Е, тогава не е бил Ричард.

— Какво искаш да кажеш? Как така не е бил Ричард? Трябва да е бил той.

— Нима? Мислиш ли, че Ричард би искал да прави любов с Ничи?

— Кара, тя може да го принуди. Да го заплаши.

— Мислиш ли, че Ничи е човек с достойнство?

Калан смръщи чело.

— Ничи ли? Да не си се побъркала?

— Значи си дойдохме на думата. Защо казваш, че трябва да е Ричард? Може просто да си е намерила мъж, за да удовлетвори страстите й — някое красиво селянче.

Може да е само това.

— Наистина ли? Така ли мислиш?

— Сама каза, че не се е държал като Ричард. Искам да кажа, била си в полусънно състояние и в… в шок. Нали каза, че той никога…

Калан отвърна поглед.

— Не, мисля, че не. — Тя отново погледна Морещицата в приглушената светлина. — Съжалявам, Кара. Благодаря ти, че дойде. Никак нямаше да ми хареса, ако вместо теб бе дотичал Зед. Или някой друг. Благодаря ти.

Кара се усмихна.

— Мисля, че ще бъде най—добре това да си остане между нас.

Калан й кимна с благодарност.

— Ако Зед започне да задава всичките си онези подробни въпроси за това… е, мисля, че ще умра от притеснение.

Калан едва сега видя, че Кара е увита в одеяло, през цепката на което се подаваше голото й тяло. Отпред на гърдите имаше тъмно петно. По—надолу се виждаха още няколко, но по—бледи. Калан я бе виждала гола, но не си спомняше да е имала подобни преди. Всъщност, като се изключат белезите й, тялото й бе смущаващо съвършено. Калан смръщи чело и посочи.

— Какво е това, Кара?

Морещицата сведе поглед и в същия миг рязко се зави с одеялото.

— Ами, такова, просто… просто синина. Любовна синина — от устните на мъж.

— Бенджамин при теб в палатката ли е?

Кара стъпи на босите си крака.

— Майко Изповедник, ти все още спиш и сънуваш.

Калан се усмихна и я изпрати с поглед. Когато остана сама, усмивката й се стопи. В тихата й самота съмненията и въпросите се върнаха.

Стисна гърдите си. Зърната й пулсираха и я боляха. Понамести се в леглото и установи, че цялото тяло я боли.

Не можеше да повярва, че дори в съня й част от това … Усети как се изчервява отново. Обзе я срам пред стореното.

Не. Тя нищо не бе направила. Просто бе усетила нещо чрез връзката си с Ничи. Не бе реално. Всъщност не бе изпитала нищо — усещанията си бяха на Ничи. Но раните й бяха същите.

Както вече много пъти, чрез връзката с Ничи, Калан усети някаква топлота и загриженост към тази жена. Случилото се я натъжи. Усети, че Ничи е имала отчаяна нужда от… нещо.

Калан прокара ръка надолу между краката си. Щом се докосна, подскочи от болка. Вдигна пръсти към лампата. Блестяха от кръв. Много кръв.

Въпреки болката от грубите разкъсвания, объркването и срама изпита чувство на облекчение.

Вече знаеше без съмнение: Кара е била права — не е бил Ричард.