Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (36)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Майко Изповедник?

Калан се стресна и видя тъмна фигура, надвесена над нея. Примигна, за да проясни образа, и осъзна, че е Вирна. Блатният пръстен със слънчев мотив, символ на Прелата Сестрите на светлината, проблесна на светлината на лампата. Здрачът зад нея бе обагрил палатката в медни оттенъци.

Калан разтърка очи, за да прогони съня. Вирна бе облечена в дълга сива вълнена рокля и наметната с тъмнокафяво наметало. На врата роклята й бе украсена с бяла ивица, което омекотяваше строгостта на дрехата. Кестенявата коса на жената изглеждаше в ред, но в кафявите й очи Калан съзря тревога.

— Какво има, Вирна?

— Ако имаш минутка, бих желала да поговорим.

Без съмнение Уорън й бе казал нещо. Всеки път, когато Калан ги видеше заедно, размяната на погледи помежду им, случайните докосвания й напомняха за начина, по който се отнасяха един към друг тя и Ричард. Фактът, че Вирна е влюбена, променяше до известна степен отношението на Калан към външната й студенина, понеже това показваше, че Сестрата е способна на нежност. Калан знаеше, че хората гледат на самата нея с подобно любопитство и съмнение, когато стане въпрос за нежни чувства.

Въздъхна, питайки се дали разговорът им няма да касае Ан и пророчествата. Не бе в настроение за това.

— Кара, колко време съм спала?

— Няколко часа. Скоро ще мръкне. По скованите си врат и рамене от спането върху масата Калан можеше сама да се убеди, че е минало доста време. Изтегна се настрани и видя Ейди седнала на ниска пейка. Бе завила краката си с тъмно одеяло.

— Как се чувстваш? — попита я чародейката.

— Добре съм — дъхът й се виждаше в студения вечерен въздух. — Тръгнаха ли вече?

— И двата отряда са на път отпреди час — отвърна Ейди. — Първият, този на Галеанците, замина подреден в дълги колони. Келтонците се изнесоха на малки групички, които не биха могли да забележат дори най—усърдните съгледвачи.

Калан се прозина.

— Добре.

Знаеше, че имат основания да очакват атака от страна на Ордена на зазоряване. Добре поне, че имаше достатъчно време хората им да се доберат до определените места и да заемат позиции. При мисълта за предстоящото нападение я сви стомахът. Знаеше, че и войниците ще са притеснени и едва ли ще могат да поспят.

Ейди тайничко прокарваше пръст по червените и жълтите мъниста, украсяващи деколтето на семплата й роба.

— След като Галеанците си тръгнаха, се върнах, за да помогна на Кара да отклонява всички набези към теб и да не те безпокоят, докато си починеш.

Калан й благодари с кимване. Калан си помисли, че или Ейди е решила, че почивката е била достатъчна, или пък Вирна е имала сериозна причина да настоява за среща.

— Какво има, Вирна?

— Открихме… нещо. Всъщност не толкова открихме, колкото ни хрумна.

— Кои вие?

Вирна се покашля. Преди да продължи, тихичко се помоли на Създателя за прошка.

— Всъщност, Майко Изповедник, идеята беше моя. Някои от Сестрите ми помогнаха, но инициативата дойде от мен. Аз нося цялата отговорност.

Калан си каза, че Вирна се изразява малко странно. Като че ли самата тя не харесваше ни най—малко идеята си — каквато и да бе тя. Изчака я да продължи, без да я насилва.

— Ами, работата е там, че ни е трудно да прокарваме незабелязано каквото и да било покрай магьосниците на Ордена. Те разполагат както със Сестри на светлината, така и със Сестри на мрака, а ние нямаме възможностите на последните. Когато се опитваме да изпращаме неща…

— Да изпращате неща?

Вирна стисна устни.

— Оръжия.

Калан сбърчи въпросително чело, Вирна се наведе да вдигне нещо от земята. Протегна отворената си длан, показвайки на Калан няколко малки камъчета.

— Зед ни показа как да превръщаме най—обикновени неща в смъртоносни оръжия. Можем да ги насочваме срещу врага с помощта на силата си, за някои е достатъчен дори един дъх — като например за тези камъчета. Магията ни помага да ги изстрелваме по—бързо от коя да е стрела. Камъните, които изпращаме нататък, покосяват цели редици вражески войници. Те летят толкова бързо, че по някога е достатъчен само един, за да прониже пет—шест войници.

— Това вече съм го чувала — прекъсна я Калан. — И знам, че в един момент вече не действало, понеже техните магьосници намерили начин за противодействие.

Калан забеляза в погледа на Вирна следи от огромната отговорност, легнала на плещите на Прелата.

— Точно така. Орденът се научи да открива следите от магията, която използваме. Надушват дори предметите, създадени с магически способи. Всичките ни умения в тази област станаха безполезни.

— Така ми каза и Зед — че във войната магия почти не може да се използва, тъй като противниците скоро разкриват взаимно похватите си и така се установява равновесие между силите.

Вирна кимна.

— Да, наистина. Ние постъпваме с тях по същия начин. Неща, които използваха в началото, вече са безполезни за тях, защото знаем как да им противодействаме. Например предупредителните ни рогове. Научихме се да ги кодираме с магически способи, за да разпознаваме истинността им.

Калан придърпа кожената си наметка към врата. Втрисаше я от студ и не усещаше да й става по—топло. И нищо чудно, при положение, че прекарваше цялото си време навън. Беше пълна лудост да се води война в подобни условия. Макар че войната при хубаво време вероятно е не по—малко безумна. Както и да е, бе готова на всичко, за да може да прекара известно време под истински покрив, седнала край уютен огън.

— Е, и какво си измислила?

Сякаш изведнъж присетила се за студа, Вирна придърпа наметалото около раменете си.

— Ами хрумна ми, че след като родените с дарбата от вражеския лагер умеят по някакъв начин да пресяват всичко, в което е използвана магия, то значи ни е нужно нещо, в което няма магия.

Калан й се усмихна тъжно.

— Така е. Това нещо се нарича войници.

Вирна не отвърна на усмивката й.

— Не. Имам предвид нещо, което родените с дарбата да направят, за да обезвредят врага, без да рискуват наши хора.

Ейди застана зад лявото рамо на Калан, а Вирна бръкна под наметалото си и извади малка кожена кесийка, завързана с ширит. Хвърли я на масата пред Калан, след това сложи до нея парче хартия.

— Изсипи малко отгоре й, ако обичаш — Вирна се държеше за корема, сякаш имаше спазми. — Но внимавай да не я докоснеш с пръст или да я допреш до кожата си — и каквото и да стане, не духай насреща й. Гледай дори да не дишаш.

Ейди се наведе, за да види по—добре как Калан внимателно сипва малко искрящ прашец върху квадратния лист. Образува се малка купчинка. Тук—там се виждаше по малко цвят, но като цяло беше зеленикавосивкава.

— Какво е това? Някакъв вид магически прах ли?

— Стъкло.

Калан вдигна очи.

— Стъкло? Измислила си стъкло?

Вирна изпухтя на себе си, като се сети колко глупаво трябва да е звучала.

— Не, Майко Изповедник. Измислих как да го счупя. Виждаш ли, това тук е просто счупено стъкло, натрошено на мънички парченца — почти на прах. Но докато го счуквахме в хаванчето, използвахме силата на своя Хан. По този начин успяхме да го раздробим на съвсем мънички частички, но по особен начин.

Вирна се наведе напред, завъртя пръст над купчинката прах. Кара се приближи, за да може да вижда по—добре опасната субстанция.

— Това стъкло — всяко парченце от него — е остро и назъбено, макар всяко да е много мъничко — не по—голямо от прашинка, така че практически не тежи, почти като прах е.

— Добри духове — възкликна Ейди, преди да произнесе молитва към Създателя на собствения си език.

Калан се покашля.

— Нищо не разбирам.

— Майко Изповедник, не можем да прокараме магията си през защитата на Ордена. Техните хора са подготвени да реагират на магия, та дори била тя и под формата на камък, който с помощта на някаква магическа сила е запратен срещу частите им.

Това стъкло обаче, макар че използвахме магия, за да го натрошим, не притежава магически свойства — изобщо. То е просто инертен материал, също както праха, подритнат от нечий крак. Родените с дарбата от Ордена не могат да уловят магическо присъствие в него, понеже няма такова. Благодарение на дарбата си те ще го усетят просто като прах или мараня, може би като мъгла — в зависимост от конкретните атмосферни условия.

— Но нали и преди сме изпращали срещу тях облаци прах — възрази Калан. — С прах, от който да им става зле и тъй нататък. И в повечето случаи успяваха да намерят противооръжие.

Вирна вдигна пръст във въздуха, за да подчертае думите си, и се усмихна тъжно:

— Но тези облаци прах съдържаха магия. Майко Изповедник, в това тук няма магия. Нима не разбираш? То е толкова леко, че остава да се носи във въздуха дълго време. Чрез най—обикновена магия просто го хвърляме във въздуха, след което отнемаме магията, или пък изобщо не използваме магия, за да го разпръснем, а го хвърляме с вятъра. И в двата случая е достатъчно само хората им да минат през него.

— Добре — Калан се почеса по челото. — Но какво ще им стори?

— Ще влезе в очите им — дрезгаво се обади Ейди из зад рамото на Калан.

— Точно така — допълни Вирна. — Влиза им в очите както всеки друг прах. Отначало ще ги дразни и ще започнат да мигат, за да си прояснят погледа. Но понеже частичките до една са остри като бръснач и нащърбени, примигването само ще ги загнезди по—надълбоко в очната тъкан. Прашинките ще се забият в очите им и ще ги ослепят, правейки безчет мънички прорези в зениците при всяко мигване. Колкото повече мигат, толкова повече се осакатяват. — Вирна се изправи и се загърна в наметалото си. — Ще ги ослепят.

Калан застина в мълчание пред лудостта на всичко това.

— Сигурна ли си? — попита Кара. — Може би само ще им раздразни очите като песъчлив прах?

— Сигурни сме — отвърна Вирна. — Стана… инцидент и вече знаем със сигурност как действа. Ако попадне в гърлото, пораженията са още по—сериозни. Отива в дробовете, в червата — това още не сме изпробвали, но знаем със сигурност, че подобно специално стъкло, ако го раздробим на нужните парченца, ще се носи във въздуха и хората, които попаднат в обсега на облака прах, ще бъдат ослепени за изключително кратко време. А слепият не може да се бие. Няма да са мъртви, но докато са слепи, няма да могат да ни убиват, нито да отвръщат на смъртоносните ни удари.

Кара, която обикновено приемаше с въодушевление възможността да убива врагове, този път явно не се радваше особено:

— Значи трябва просто да ги подредим и да ги изтрепем.

Калан закри очите си с ръце.

— Значи искаш от мен да одобря използването на това нещо, така ли? Затова си тук.

Вирна не каза нищо. Калан най—сетне вдигна глава.

— Това искаш, нали?

— Майко Изповедник, няма нужда да ти казвам, че Сестрите на светлината са против нараняването на хора. И въпреки това тук се води война за нашето оцеляване, за оцеляването на свободния човек. Знаем какво трябва да се направи. Ако Ричард беше тук… Просто си помислих, че трябва да знаеш и да дадеш съответните заповеди.

Калан я гледаше, едва сега разбрала защо притиска корема си с ръка.

— Знаеш ли, Прелате — почти шепнешком отвърна тя, — че днес убих дете? Не случайно, а целенасочено. И пак бих го направила, без да се замисля. Но от това няма да спя по—добре.

— Дете ли? Нима наистина се налагаше да… убиваш дете?

— Казваше се Лайл. Мисля, че го познаваш. Беше поредната жертва на подчинените на Ан Сестри на светлината.

При думите й Вирна, пребледняла като платно, затвори очи.

— Предполагам, че след като съм способна да убия дете — продължи Калан, — без проблем бих могла да заповядам да започнете използването на смъртоносното си стъкло срещу чудовищата, които са готови да използват едно дете като оръжие. Заклела съм се да не проявявам милост и смятам да удържа на думата си.

Ейди постави кокалеста ръка на рамото й.

— Калан — нежно каза Вирна, — знам как се чувстваш. Ан използва и мен, а тогава аз не разбирах защо го прави. Мислех, че тя използва всеки за егоистични цели.

— За известно време за мен тя бе най—презреният човек на земята. Имаш всички основания да си на това мнение.

— Но дали греша, Вирна? Това ли искаш да добавиш? На твое място не бих била толкова сигурна. На теб не ти се наложи днес да убиваш дете.

Вирна кимна в знак на съчувствие, но не каза нищо.

— Ейди — помоли я Калан, — мислиш ли, че можеш да помогнеш на жената, която е била ослепена по грешка.

— Може би ще успееш да направиш нещо?

Ейди кимна.

— Бъде добра идея. Вирна, заведи ме при нея и ще се опитам да помогна.

Двете жени се запътиха към входа, когато Калан внезапно килна глава.

— Чухте ли това?

— Рога ли? — попита Вирна.

— Да. Прилича на предупредителен сигнал.

Вирна се напрегна. Извърна глава в посоката, от която идваше звукът, и се заслуша.

— Да, наистина прилича — обяви накрая, — но не е белязано от съответната магия. Врагът често го прави — опитва се да ни накара да реагираме на фалшиви сигнали за тревога. Напоследък се случва все по—често.

Калан свъси чело.

— Така ли? Защо?

Изправи се.

— След като знаем, че са фалшиви и не им обръщаме внимание, защо Орденът продължава да опитва? Не виждам смисъл.

Очите на Вирна зашариха из помещението сякаш в търсене на отговора.

— Ами не знам. Нямам представа. Не съм специалист по военна тактика.

Кара се насочи навън, за да хвърли един поглед.

— Може би просто се завръщат съгледвачи.

Калан извърна глава и се заслуша. Чу тропот на копита, но това не бе изключение. Може би, както бе предположила Кара, се прибираха съгледвачи. Но по тътена можеше да прецени, че конете са едри.

Чуха се крясъци на мъже. После звън на стомана — придружен с болезнени викове.

Калан извади Галеанския си кралски меч и тръгна да излиза. Още преди да е стигнала до изхода, нещо се стовари тежко върху палатката. В следващия миг всичко се взриви в остриета на копия и палатката се свлече в краката им.

Тежкото платнище повали Калан на земята. Нямаше за какво да се хване, докато палатката се въртеше и я повличаше със себе си. Земята край главата й се тресеше от удари на копита.

Усети мирис на газ за лампа. Изведнъж платнището пламна със съсък. Нищо не се виждаше. Беше в капан — увита в дърпаната през полето палатка.