Джанет Дейли
Волни и горди (8)

Глава 8

— Отнасяш се несериозно към кореспонденцията си — Елиза отправи леко укорителен поглед към неочаквания си посетител, дългия като върлина проповедник Натан Коул, който я беше придружил до тук. — Минаха седмици от последното ти писмо.

Всъщност Елиза беше получила едно кратко писмо в отговор на обширното й описание на живота в Гордън Глен. Когато второто й писмо остана без отговор, тя се въздържа да напише трето.

— Извинявай за това. Ходих да проповядвам в планините. Когато научих, че скоро ще идвам насам… — той спря смутен. — Признавам, че не умея да си служа с перото. Когато чета писмата ти, имам чувството, че си в стаята и ми говориш. Моите, страхувам се, са скучни и сковани.

Елиза беше напълно съгласна с него, но радостта не й позволяваше да обръща внимание на тези неща.

— Прощавам ти, каквито и причини да си имал. Сега си тук и това е достатъчно.

— Не можех да мина по този път, без да се отбия да видя как живееш — той вървеше до нея, като мяташе непохватно дългите си ръце и крака. Беше същият, какъвто си го спомняше — слабо лице, сламеноруса коса и добродушни очи. Беше й трудно да повярва, че са минали три месеца, откакто се разделиха. Добре поне, че септемврийските дни се захлаждаха. Настъпваше краят на летните жеги. Елиза беше доволна от това и от шанса, че има някой, с когото да може да говори свободно.

Докато минаваха покрай надутите пауни, тя сподели с Натан Коул последната си победа — успеха да убеди семейство Гордън да й разрешат да учи двете негърчета, — но не скри и трудностите, които имаше с Кип.

— Негодуванието му срещу тях граничи с омраза. Не очаквах, че ще срещна такива предразсъдъци у… индианци.

— Отношението на чероките не е по-различно от това на белите южняци. Те се считат за по-висши от африканците, но аз понякога мисля, че са малко арогантни.

— Съществуването на робството е нещо, което намирам за непоносимо. Трябва да се смята за смъртен грях.

— Знам. Дълбоко в сърцето си не вярвам, че Бог е искал едни хора да притежават други хора. Все пак в Библията има няколко текста, които се отнасят до робството. Някои от мисионерите наемат роби от техните господари и после им плащат малко повече, за да могат да спечелят пари и да купят свободата си. За съжаление, броят им е незначителен.

— Но това е великодушен жест — тя го смяташе за благородна и похвална постъпка, достойна за възхищение. Винаги беше вярвала, че един човек може да оцени това. Тази вяра повече от всичко друго беше причина да дойде тук.

— Така е.

Пауните нададоха силен крясък и започнаха да се блъскат един в друг, което беше сигнал за тревога. Елиза несъзнателно погледна към пътя, който водеше към къщата. По него идваше ездач на кон.

— На тях може да се разчита повече, отколкото на кучетата да те предупредят за нечие приближаване — тя повиши глас, за да надвика крясъците им.

— Такива красиви птици, а пък кряскат толкова ужасно — той се усмихна, а после се обърна да види приближаващия ездач. — Други гости?

— Острието Стюарт. Той ухажва Темпъл — тя се опита да остане равнодушна, но въпросът за Темпъл и Острието я караше да се чувства неудобно. Натан Коул беше проповедник, а това я възпираше да обсъди с него тревогата си за добродетелността на младото момиче. Изведнъж направи завой и двамата минаха покрай къщата. Не искаше да станат свидетели на срещата между Темпъл и Острието, защото те винаги се държаха така, сякаш едва сдържаха обзелата ги страст.

— Разкажи ми за себе си. Каза, че си била в планините.

— Да. Много чероки живеят в отдалечени места в бараки, които напускат за малко един-два пъти в годината — той огледа добре оформените пътеки, ливадата, подрязаните храсти, множеството постройки, пръснати в плантацията, и най-после — внушителната къща. — Не всички чероки са толкова богати, колкото твоя мистър Гордън. Много от тях живеят в мизерни дървени бараки и обработват малко земя, от която изкарват само за прехраната на семейството си. Сега отиваме да ги посетим.

Тя си спомни, че очакваше да намери подобни битови условия, когато пристигна тук.

— Тези, при които ходихме, добре ли ви приеха?

— Да — той се усмихна замислено. — Те наричат с различни имена мисионерите от различните религии. Презвитерианците наричат „говорещи тихо“, баптистите — „които покръстват“, а методистите — „говорещи високо“ — Елиза се разсмя. Описанията отлично пасваха на представителите на различните секти, които беше срещала. Окуражен от реакцията й, Натан продължи: — В една ферма, където бях спрял, възрастен чероки на име Убиеца на бизони ме помоли да му разкажа история от говорещите листа, както те наричат книгите. Трябва да го видиш, Елиза… мис Хол — поправи се той веднага. Целият се изчерви при тази непреднамерена фамилиарност.

— Можеш да ме наричаш Елиза.

— Ако ти ме наричаш Натан — предложи той несигурно.

— Много добре, Натан — отговори тя.

— Да… ъ… е… както казах, искаше ми се да можеше да го видиш. Снежнобялата му коса стига до раменете, на главата си носи тюрбан на червени и жълти ивици със забодено в него перо. Носи домашнотъкана риза и кожени панталони, а мокасините с нанизани мъниста му стигат до коленете. Докато бях там, непрестанно пушеше лула. Както и да е, разказах му историята на Исус и му говорих за Библията и учението на Исус. Когато свърших, той помълча минута-две, после поклати глава със сериозен вид и каза: Нещата, които ми разказа, са хубави. Умът ми се чуди: ако бледоликите го знаят, посланието на говорещите листа знаят посланието от толкова много зими, защо не са станали добри?

Имайки предвид отношенията между чероките и белите в момента, Елиза сметна въпроса за удивително точен.

— Ти как му отговори?

— Трябваше да призная, че има много бели, които не спазват напътствията на Исус. Имам чувството, че си мислеше, че аз трябва да им предам божието слово.

— Понякога си мисля, че тези членове на така наречената Джорджианска армия наистина заслужават един хубав бой.

— Елиза! — Натан я погледна, изненадан от несдържаността, с която произнесе думите.

— Така е — увери го тя. — Те се държат като лакоми малки негодници, които се опитват да вземат нещо, което не е тяхно. Не бих търпяла такова поведение в училището — тя го погледна. — Това шокира ли те?

Той се замисли и поклати глава.

— Съгласен съм, че за спазването на реда трябва да се грижат съответните власти.

— Чероките точно това правят — Елиза му разказа за усилията на Джон Рос и Националния съвет да занимаят с проблема си Върховния съд. Смъртната присъда, произнесена неотдавна за чероки на име Джорд Корн Тасел, беше точно делото образец, необходимо на Уилям Уърт.

Натан се разтревожи, че Елиза се забърква в тези неща, които бяха мъжка работа. Не беше присъщо за една жена да проявява подобен интерес. Той го намираше за много смущаващо.

Когато Уил Гордън се върна от полето малко преди вечеря, Елиза му представи госта си. Уил веднага настоя пред младия мисионер да остане през нощта в дома му и да продължи пътуването си на следващия ден. Виктория също се присъедини към предложението на съпруга си. Натан в началото не искаше да приеме, изтъквайки неудобствата, които щеше да им причини, но после се съгласи.

След вечерята се оттеглиха, както обикновено, в малкия салон. Уил Гордън наля бренди за себе си и за Острието. Натан се въздържа.

Елиза седна до пианото, както правеше повечето вечери. Несъзнателно започна да свири любимото си ноктюрно. Веднага след като свърши тази, започна друга. Беше толкова увлечена, че не забеляза отсъствието на Виктория, която отиде да приспи децата.

След като изсвири няколко подбрани откъса, тя спря и погледна Натан. Той седеше в креслото с лице към пианото.

— Има ли някоя песен, която искаш да чуеш?

— Не — той поклати глава. — Ти свириш като ангел, Елиза.

— И аз си мислех същото — съгласи се Уил и погледна съпругата си, която се връщаше при тях.

— Имам една молба — обади се Острието. — Знаете ли някаква музика, подходяща за кадрил, мис Хол?

Елиза се поколеба за момент.

— Мисля, че да.

— Темпъл каза, че никога не го е танцувала — той я погледна предизвикателно. — Това е чудесна възможност да се научи. Ти знаеш стъпките, нали, Уил?

Малко смутен, Уил се намръщи.

— Това беше преди години, но… Ти спомняш ли си, Виктория? — той се обърна към съпругата си.

— Може би… — тя се засмя. — Не съм сигурна.

— Не бяха ли необходими четири двойки, за да се оформи квадрат? — попита Уил.

— Темпъл може да го научи и с две — без да чака съгласието им, Острието започна да размества мебелите, за да освободи достатъчно място в средата на стаята. Всички се втурнаха да помагат, с изключение на Елиза. Тя свиреше неуверено мелодията, опитвайки се да си я спомни.

Когато всичко беше готово, Острието й даде знак и тя засвири бавно, за да може той да покаже стъпките на Темпъл.

Вторият път тя засвири в нормално темпо, усмихвайки се на Натан, който застана до пианото. Танцьорите прихваха в смях, когато някой сгрешеше стъпките.

Нежна като лек бриз, музиката излезе от салона и се понесе навън в нощта. Дю Джоунс седеше на твърдата дървена пейка, прилепена към стената на лятната кухня. Не смееше да се отдалечава много от къщата, за да чуе, ако господарят го потърси. Прозорците й светеха и разпръскваха тъмнината. Дю оставаше в сянка.

Вечерният ветрец шепнеше наоколо и разнасяше ябълков аромат. По това време прибираха реколтата в овощните градини на Гордън Глен. Под навесите бяха наредени щайги с червени узрели ябълки, готови да отпътуват към пристанищата на юг. Сега пресата за изстискване на ябълки мълчеше, но сутрин тръгваше отново. Стотици ябълки минаваха на ден през нея, а сладката им миризма се разнасяше из цялата плантация. В кухнята се вареше сиропът, от който правеха чудесно ябълково пюре и конфитюри.

От близката гора се чуваше как свинете грухтяха, ровейки изхвърлените ябълкови отпадъци. Той се загърна с палтото си и си помисли колко добре щеше да му дойде чаша горещо ябълково вино.

Тъмна фигура се приближи с бързи крачки към него. Нещо в стомаха му се обърна. Беше Фийби. Той се изправи, забравил за нощния хлад. Тя спря пред него и го погледна с плахите си очи. Искаше му се цял живот да я гледа.

— Донесла… донесох ти малко горещо вино. Разлях малко, но… — тя мушна тенекиената чаша в ръката му. — А тук има ябълков пай — тя му подаде пакета, който държеше в другата си ръка. — Хубав е. Не се притеснявай. Онзи проповедник не изяде неговия и аз го скрих, докато чистех масата. Никой няма да разбере, че го давам — дадох на теб.

— Мечтаех си за малко вино — Дю усети допира на студените й пръсти. Тя побърза да се загърне със стария си шал, но ръцете й се освободиха. Той погледна тънката й рокля. — Студено ли ти е? Може би ти трябва да изпиеш това.

— Не, за тебе е — тя се озърташе неспокойно, сякаш трябваше да се връща.

— Ще останеш ли малко при мен? — Дю не искаше тя да си тръгва. Колко пъти си беше повтарял, че е много малка и въпреки това всеки път, когато беше до нея, едва се сдържаше да не я докосне.

— Само за малко — тя наведе глава, но той видя усмивката на лицето й. Знаеше, че поканата му я зарадва. Така ли беше наистина? Искаше ли да бъде с него? Сърцето му изведнъж подскочи. Тя седна на пейката. Дю отпи голяма глътка вино, едва усещайки вкуса на хладната течност. После седна на прилично разстояние от нея.

— Харесва ли ти пая? Сама съм го правила.

— Чудесен е — Дю бързо отхапа първата хапка, сдъвка я набързо и отпи от виното. — Как си? Отдавна не сме говорили. Напоследък всеки път, когато съм тук, майка ти ти намира някаква работа.

— Защото има много работа с ябълките и всичко останало.

— Понякога имам чувството, че го прави нарочно. Не мисля, че ме харесва много — той изяде останалия пай и избърса ръце в панталоните си, мислейки все още за майка й.

— Харесва те. Само това, че… е — не искаше да му каже, че майка й обвинява него за интереса й към училището. — Понякога се карат двамата с татко, работят много и тя е тросната с всички.

— Радвам се, че не е заради мен.

— Чу ли, че господарят Уил разреши на мен и Шадрак да ходим на училище сутрин? — Фийби видя изненадата в очите му и се усмихна гордо. — Ние си… се учим да четем, пишем и смятаме, а също и география и други неща. Мога да чета наистина добре и да пиша името си. Ще ти покажа — тя взе една клечка от земята и започна да изписва името си в черната глинеста пръст. Рисуваше старателно буквите и ги произнасяше гласно — ф… и… й… б… и — Фийби. Огледа издълбаните в пръстта букви, после погледна към Дю, преливайки от гордост. — Виждаш ли?

— Много добре, Фийби — той се наведе.

Почти беше сигурна, че когато я погледна, в очите му четеше по-голямо уважение. Вече не беше неука негърка, беше образована като него.

— Можеш ли да напишеш моето име? — попита той. — Ще ти помогна. — Дю клекна и заглади с ръка праха. — Ела тук.

Тя се подвоуми, после клекна до него, разтреперана от вълнение.

— Първата буква е Д — каза той.

Фийби много искаше да му направи впечатление със знанията и сръчността си, но когато се опита да изпише буквата, ръката й се разтрепери. Първата линия стана разкривена. Тя бързо заличи написаното. Усети, че Дю смени мястото си и застана зад дясното й рамо. Понечи да започне отново, когато ръката му хвана нейната.

— Ръцете ти са студени като планински поток през зимата.

— Знам — каза Фийби, но не усещаше студ. Ръката му затопли нейната. Той беше близо, толкова близо, че тялото му почти докосваше нейното. Дъхът му миришеше на вино. Чувстваше се отмаляла. Страхуваше се да помръдне.

— Започва така — макар че тя държеше клечката, той я направляваше. — Д… ю… Дю Д… ж… о… у… н… с. Джоунс. Дю Джоунс — той се изправи назад и Фийби усещаше погледа му върху себе си.

— Радвам се, че стана — каза тя, учудена от собствената си дързост. Ръката му все още държеше нейната. Харесваше усещането за близост и искаше да продължава още, и още. Бавно се обърна към него. Искаше й се да вярва, че той се чувстваше по същия начин.

Дю гледаше унесено лицето й. Не можеше да устои на копнежа в красивите й черни очи. Гърлото му се стегна. Не можеше нито да диша, нито да преглъща. Цялото му тяло се скова. Помисли си, че ще умре от желание по нея. Устните й изглеждаха меки и невинно приканващи. Гледката го разкъсваше.

Не си спомняше да е помръдвал, не си спомняше нищо, докато не почувства устните й, топли и страстни, върху своите. Нямаше намерение да я целува, но сега не можеше да спре и настървено смучеше устните й, сладки като мед.

Дю почувства, че една ръка се мушва под палтото му. При допира сякаш кожата му обгоря. Тялото му се стегна. Минута по-късно усети как тялото й се притисна към неговото. Наедрелите й гърди се търкаха в ризата му. Той се дръпна рязко назад и скочи на крака, обхванат от чувство на срам и вина.

— Да? Какво, какво не е наред?

— Късно е… и студено. По-добре да се прибираш вкъщи, преди майка ти да е дошла да те търси.

Болката в очите й го накара да се чувства още по-зле.

— Не ме гледай така. Не разбираш ли, Фийби? Не трябваше да правя това.

Тя също се изправи и хвана краищата на шала си. Приближи се към него.

— Но аз го искам.

— Не трябва — Дю се ядоса, че тя му говореше така. Ядоса се, защото искаше пак да я целуне. — Ти си още момиче, Фийби. Много си малка… за да допуснеш мъж до себе си.

Тя стоеше пред него, невинна и доверчива, и толкова красива, че му идваше да стене от болка.

— Майка е била само година по-голяма, отколкото съм аз сега, когато е родила първото си бебе.

Той изстена.

— Фийби… недей.

— Не ти ли харесва да ме целуваш, Дю?

Този обикновен въпрос отприщи нов порой от чувства в душата му.

— Знаеш, че ми харесва — промърмори той.

Тя се засмя и разкри белите си като перли зъби.

— И на мен.

Когато тя се залюля към него, той протегна ръце да я спре или да я прегърне, не беше сигурен кое от двете. Преди да разбере, от верандата на голямата къща се чу дълбок глас.

— Дю!

Разпознавайки гласа на господаря, Дю се обърна веднага. Част от него беше облекчена, че ги прекъснаха.

— Тук съм, сър — извика той в отговор и хвърли последен поглед към Фийби, преди да се отдалечи.

Когато стигна до верандата, видя, че Острието го чакаше.

— Доведи конете. Време е да вървим — вратата зад него се отвори и Темпъл излезе, покрила главата си с шал.

— Да, сър — Дю се запъти към конюшнята. Острието го наблюдаваше как изчезва в мрака. Усещаше присъствието на Темпъл зад себе си, но въпреки това не се обърна. Продължи да се взира в мрака. Вдишвайки свежия въздух, чувстваше, че старата тръпка се връща. Тя не му даваше да се спира за дълго време на едно място и поставяше на изпитание ума и мускулите му. Много пъти това лято беше го занимавала мисълта да се върне в златоносните полета, макар че не златото го блазнеше. Привличаше го рискованата игра и хитростите в борбата срещу джорджианците. Липсваха му.

Баща му искаше да остане и открито го насърчаваше да се вижда с Темпъл. Острието не беше сигурен, че е готов за спокойния живот на плантатор и отговорностите, които го съпътстваха. Що се отнасяше до брак, съпруга и семейство, мнението му беше същото.

Все пак… съществуваше Темпъл. Тя го предизвикваше както никоя друга жена досега. Искаше я повече от всяка друга. След еднообразния ден, прекаран в надзираване работата на гюлето, беше успокоение, че щеше да си мисли за нея в леглото. Само при мисълта за нея го обземаше възбуда.

— Какво гледаш? — чу той тихия й глас и долови парфюма й от лавандула. Беше много близо до него.

Острието и този път не се обърна. Вдигна поглед към звездите, които подобно на диаманти блещукаха върху черния плащ на нощта.

— Небето. Виж. Черно е като косата ти, звездите светят като очите ти — той се обърна бавно към нея, чувствайки бързите удари на сърцето си.

— Имаш красноречието на баща си — усмихна се тя.

— А твоят баща, къде е той?

— Вътре. Казах му, че аз ще те изпратя.

Преди да протегне ръце да я прегърне, Темпъл видя желанието в очите му. Само няколко пъти бяха оставали сами, далеч от любопитни очи. Тя потъна в прегръдките му, тласкана от собствените си желания. Наклони глава и започна да го целува дълго и ненаситно. Тръпнеше, когато ръцете му галеха гърба й. Тя се притисна още по-силно към него и обви ръце около шията му. Устните й нежно галеха ухото му.

— Искам да не си тръгваш — прошепна тя.

— Страхуваш се, че няма да се върна ли? — подразни я той, а после осъзна, че тя не беше го питала кога ще се върне, сякаш не съжаляваше, че може да го направи. Подразни го, че беше толкова сигурна за влиянието си над него.

Тя дръпна глава назад и го погледна.

— Ако не се върнеш, аз ще те последвам.

— Наистина ли?

— Да — тя се размърда леко. Струваше му се, че знае точно какво прави. — Мис Хол каза, че нямам срам.

— Радвам се, че нямаш.

— И аз — тя прокара пръсти по устните му.

Острието почувства, че възбудата го завладява. Хвана ръката й и я махна от устните си. Притисна я към себе си, за да я целуне отново, но от алеята се чу тропот на конски копита. Дю идваше. Той изпсува тихо. Темпъл се засмя и оправи шала си.

— Ако беше мъж, нямаше да го намираш толкова забавно.

— Ако бях мъж, щях да се надявам, че няма да реагираш така — каза тя и се засмя отново.

На лунната светлина се открои силуетът на ездач на кон, следван от друг оседлан кон. Острието хвана поводите на коня си и се хвърли на седлото.

— Предай поздравите ми на баща си. Кажи му да дойде да ни види. Липсват ни посещенията му.

Острието кимна, после смушка жребеца си. Той подскочи напред, но ездачът му бързо го успокои. Дю го следваше. Нещо мърдаше от дясната страна на пътя между дърветата. Когато Острието се обърна, видя, че млада негърка им махаше срамежливо.

Седнала в салона, Елиза гледаше загрижено как Уил Гордън налива на съпругата си малко бренди. Лицето на Виктория беше бледо. Кожата й изглеждаше почти прозрачна, пулсиращите й вени подчертаваха още повече призрачния й вид. Закашля се отново, след като отпи от питието, но това беше неволна реакция от алкохола.

— Простете ми, че съм толкова лоша домакиня, преподобни Коул — каза Виктория. Гласът й не беше по-висок от шепот.

— Моля ви, не се грижете за мен, мисис Гордън. След гостоприемството, което показахте днес, никой не би могъл да иска повече — увери я Натан. Изострените му черти се бяха смекчили от загрижена усмивка. — Сега се нуждаете от почивка. И аз ще бъда лош гост, ако не ви позволя това.

— Да, време е да си легнеш — заяви Уил Гордън и остави чашата настрани. — Аз ще те занеса горе.

— Но аз… — тя погледна безпомощно стаята — мръсните чаши и пълните пепелници.

— Темпъл ще каже на Черната Каси да почисти.

Уил Гордън взе жена си на ръце и я изнесе от стаята без усилие, сякаш беше седемгодишната им дъщеря. Елиза ги последва и спря в коридора.

— Тази кашлица на мисис Гордън… — Натан се колебаеше. — Боледувала ли е скоро от пневмония?

— Не, поне откакто съм в Гордън Глен. Само кашля постоянно.

— Една моя леля имаше такива пристъпи, които продължиха с години. Тя бавно… си отиваше. Имаше туберкулоза.

Дъхът й спря. Погледна нагоре, чудейки се дали Уил Гордън знаеше сериозното състояние на жена си и дали трябваше да му каже.

— Ела, ще ти покажа стаята ти.

Натан вървеше след нея нагоре по стълбите.

— Ще придружиш ли семейство Гордън на ежегодната среща на съвета през септември?

— Да.

— Назначен съм към мисионерската църква в Нова Екота. Аз също ще бъда там. Разговорът ни днес следобед ми допадна. Може би ще го продължим следващия месец.

— С удоволствие — каза искрено Елиза.