Джанет Дейли
Волни и горди (2)

Глава 2

След още половин час каретата стигна до едно разклонение на пътя. Острието Стюарт и черният му другар поеха по този вдясно, а каретата ги последва. Така царският път остана зад тях. От двете страни на неравния път земята беше изорана и засадена. Елиза видя ниви с жито, индиго и памук. Над червеникавата почва се бяха показали нежните земни стръкчета. Тук-там се виждаха пасбища с избуяла трева.

На една миля след като се отклониха от главния път, Острието Стюарт се отби и спря. Очите му се спряха върху Темпъл за по-дълго време. После, без да се сбогува с думи или жест, подкара коня между дърветата. Негърът го последва. Каретата продължи пътя си, без да намали ход.

— Къде отива мистър Стюарт? — попита Елиза, когато той изчезна от погледа им.

— Домът на баща му е зад този хребет. Оттук пътят е по-кратък.

— Разбирам — Елиза огледа внимателно изровения път пред тях. — Надявам се, че няма да срещнем повече джорджианци.

— Малко биха дръзнали да тръгнат по този път — увери я Темпъл.

— Нека да се помолим да нямаме повече лоши срещи — Елиза се хвана за страничната облегалка, за да запази равновесие, когато предното колело хлътна в дълбока дупка, пълна със застояла вода. Минута по-късно колелото излезе, разклащайки каретата.

Айк подкара конете в раван. Точно пред тях пътят беше залят с вода от последните дъждове. Един голям клон от вековната канадска топола над пътя беше паднал и беше заприщил водата.

Двама негри чистеха боклуците, за да може водата да се оттече. Единият, нагазил до колене, дърпаше клоните и листата. Само една тиранта държеше панталоните му, а тъмната кожа лъщеше от пот. Отсеченият звук на брадвата, която се забиваше в дървото, отекваше над трополенето на каретата.

Мъж на кон беше застанал на отсрещния бряг, където надвесените клони на тополата му пазеха сянка от жаркото слънце. Елиза разбра от начина, по който следеше работата, че е надзирател. Знаеше, че робството беше разпространено в южните щати, но не можеше да го приеме.

— Това е срамна гледка — Елиза не можеше повече да сдържа чувствата си.

Темпъл се съгласи мълчаливо, изражението й показваше подобно недоволство.

— Постигнат е малък напредък от деня, когато за първи път минах оттук. Нашите селскостопански работници — негри стават мързеливи, когато баща ми го няма. Той няма да е доволен.

— Вашите негри? — повтори Елиза изненадана. — Тези са ваши роби?

— Да. Да не би да си мислехте, че принадлежат на някой друг.

— Не. Просто не очаквах, че един чероки одобрява робството.

— Как по друг начин да обработваме земята?

— Да ги наемате, както правите с останалите работници и да им плащате справедливо за труда. Да притежаваш роби е мерзост. Цветнокожите също са хора. Те не са добитък, за да бъдат продавани и купувани.

— Вие сте от Севера. Не знаете нищо за нашите негри, иначе нямаше да покажете такава неосведоменост — Темпъл даде да се разбере, че не желае да говори повече за това.

Елиза беше готова да защити позицията си, когато последната забележка на Темпъл я накара да се замисли.

— Казахте, че тези негри са ваши. Това означава, че сме стигнали земите, които вие обработвате.

— Да, така е.

Елиза се надигна, опитвайки се да съзре крайната цел на пътуването. Няколко постройки, направени от грубо изсечени пънове, се виждаха през оградата от листа точно пред тях. Две от тях изглеждаха по-сносни от бараки.

Висок дрезгав глас разцепи въздуха точно когато каретата зави край постройките и започна да се изкачва по малко хълмче, засенчено от орехови дървета. На върха на хълма се издигаше триетажно тухлено имение. Пред входа имаше голяма веранда с големи бели клони. По ливадата се разхождаха пауни, а самата тя беше опасана с цветни храсти. Пътеките бяха направени от тухли, наредени така, че да наподобяват спиците на колело.

Сградата се издигаше с цялото великолепие на правителствена резиденция.

— Кое е това място?

— Нашият дом — отговори Темпъл с неосъзната гордост. — Добре дошла в Гордън Глен, мис Хол.

Елиза гледаше в захлас. Когато влязоха вътре, тя откри, че по великолепие интериорът не отстъпваше на екстериора. Голямо фоайе, заето от красиво изработено стълбище от орехов материал. На отсрещната страна имаше още един вход, същия като вратата в стил барок, през която бяха влезли. В ляво двойни врати водеха към предния салон. Подът беше застлан с килим в зелено и златисто. Цветовете му подхождаха на зелената плюшена тапицерия на канапето от махагон. Все пак килима, канапето, пиринчените стенни свещници, люлеещите столове, купени специално от Бостън — цялата чудесна мебелировка на салона бледнееше пред масивната камина. Изработена беше от орехов материал, а полицата над нея — от мрамор. Тя заемаше цялата стена на стаята.

От стълбището се чу шепот. Две черни деца надничаха към Елиза през перилата. Една жена излезе от една от стаите и се приближи към фоайето. Дълга престилка скриваше отпред памучната й рокля, а черната коса беше прибрана в кок. Чертите на лицето й говореха за индианския й произход.

— Вие сте тук, мис Хол — каза тя, когато видя новата учителка с Темпъл. На лицето й веднага се появи усмивка, но тя не заличи издайническите кръгове около черните й очи, които показваха умората й. Темпъл представи майка си, Виктория Гордън, на мис Хол.

— Приятно ми е, мисис Гордън — каза Елиза с почтителен тон.

— Радваме се, че се съгласихте да дойдете тук, мис Хол — отговори мисис Гордън с леко приповдигнат тон. После погледна зад тях, сякаш търсеше някого. На челото й се появи дълбока бразда.

— Кип не е ли с вас?

— Кип? — повтори Елиза.

— Най-големият ми син. Казах му, че Темпъл излезе да ви доведе. Трябваше да бъде навън, за да ви поздрави.

— Не видяхме никого.

Мисис Гордън кимна.

— Мисля, че се е уморил да чака и сега играе някъде — майчината любов прозираше в думите й.

Елиза остана с впечатлението, че Кип Гордън не е научен на строга дисциплина от майка си. Според Пейтън Флечър най-голямото момче в семейството беше на единадесет години — трудна възраст. Не беше нито млад мъж, нито пък дете. Възраст, когато беше необходима твърда ръка.

В горния край на стълбите дванадесетгодишната Фийби се дръпна назад и хвана за ръка деветгодишния си брат Шадрак. После клекна и обви с ръце мършавите си крака. Това беше най-удобната позиция за наблюдение. Очите й гледаха загадъчната бяла жена долу.

— Това ли е учителката? — прошепна Шадрак.

Фийби кимна. Плитките й, завързани с панделки, се залюляха.

— Тя е от Севера. Господарят Уил изпратил да я посрещнат.

— Господарят Кип каза, че говорещите листа са магия.

— Господарят Кип пак те е дразнил — Фийби не харесваше Кип. Той пълнеше главата на Шадрак с разни истории. — Няма никаква магия. И това са книги, а не говорещи листа. Индианците ги наричат така, защото са неми. Ти ням ли си?

— Не — обаче Шадрак не беше толкова сигурен в това, когато мушна брадичката си между свитите колене и втренчи поглед към бялата учителка.

— Джоунс, който живее при стария господар Стюарт, може да чете и пише като белите. Той е много умен — Фийби се залюля назад и си спомни за младия негър от съседната плантация. Не беше го виждала дълго време, но беше запомнила, че е много хубав. Имаше широка усмивка, която я заливаше с топлина.

— Някой ден и аз ще мога да чета и пиша — закле се Шадрак.

Фийби искаше да му каже, че това никога няма да стане, но и тя се пренесе в света на мечтите. Разбираше, че това щеше да бъде чудесно. Нямаше да бъде негърка като всички останали. Ако можеше да чете и пише, може би когато Дю дойдеше, щеше да види, че и тя е специална.

— Фийби, ти ли си? — господарката й извика рязко, Фийби се изправи бързо и застана пред брат си, за да го скрие.

— Да, мисис Виктория. Аз съм тук — тя започна да тътри крака по пода, докато през това време Шадрак тихо се измъкваше.

— Казах ти да стоиш при малкия Джони — мисис Гордън застана в долния край на стълбището.

— Дойдох да ви извикам. Той се сърди. Мисля, че е гладен.

Думите й може би бяха верни. Бебето лежеше будно и проплакваше. Майка й каза, че сигурно му никне зъб, затова има треска и е неспокойно.

Мисис Гордън се обърна с въздишка и извинителен поглед към Елиза.

— Темпъл ще ви покаже всичко — тя пое по стълбите нагоре. Когато стигна до средата, раздираща кашлица я накара да спре. Темпъл наблюдаваше майка си загрижено, докато изкачваше стълбите. Когато се обърна към Елиза, погледът й не изразяваше нищо.

— Гладна ли сте, мис Хол? Черната Каси може да ви приготви нещо.

— Не, благодаря — затова пък предложението да бъде разгледан първият етаж беше прието. Периферните погледи към другите стаи бяха събудили любопитството на Елиза.

— Това ли е трапезарията? — тя пристъпи напред, за да огледа по-хубаво стаята. — Казаха ми, че ще се храня заедно със семейството.

— Разбира се — Темпъл застана зад нея. Слънцето проникваше през дантелените завеси на четирите големи прозореца и огряваше махагоновата маса в стил Шератон, поставена по дължина на стаята. Около нея бяха наредени дванадесет полирани стола. Камина от орехово дърво, ръчна изработка, заемаше външната страна. Огнището беше скрито зад решетка. Зад стъклените витрини на шкафа на отдалечената стена се виждаха сервизи от порцелан и кристал. Отсреща имаше махагонов бюфет.

— Вечер се събираме в малкия салон — Темпъл поведе Елиза по коридора към другата стая.

За свое най-голямо учудване Елиза видя пиано в ъгъла. Пиано — тук, в центъра на затънтения Юг? Тя приближи и седна на столчето, чудейки се кога ще престане да се изненадва на нещата, които откриваше. Поглади гладкото дърво и погледна Темпъл.

— Свирите ли?

— Една от мисионерските съпруги в Брендън ме учеше, но… — тя спря, после сви рамене и се усмихна. — Татко се умори да ме слуша да свиря само три мелодии… отново и отново. Вие свирите ли? Може би ще ме научите на някои нови песни.

— Не виждам причина да не се занимаваме следобед — Елиза едва се сдържа да не вдигне капака и да удари клавишите. Стоеше, здраво стиснала ръце.

— Библиотеката е от другата страна на коридора — Темпъл се запъти към вратата и добави през рамо: — Татко каза, че ще имате достъп до всички книги.

— Колко мило от негова страна!

Първото нещо, което привлече вниманието й вътре, беше портретът над камината. Останалата част от мебелировката — голямото орехово бюро, канапето с дърворезба, богатата сбирка от книги по лавиците — бледнееха пред масления портрет на висок мъж със суров поглед, облечен в шотландска фустанела.

— Кой е този?

— Моят дядо, Лачлън Гордън. Той е построил тази къща.

— Носи шотландска пола — Елиза забеляза иглата със скъпоценен камък, украсяваща полата му. Камъкът беше същият като аметиста на брошката на Темпъл.

— Неговият баща, Уилям Гордън, бил шотландец. Той е бил вторият син на знатен благородник. Скоро след пристигането си в Савана убил човек в битка. Англичаните щели да го съдят за убийство, затова той избягал тук, в планините, сред чероките — Темпъл погледна към картината. — Шотландската пола била негова. Дядо ми Лачлън разказваше, че той бил висок и силен като дъбово дърво, с коса, червена като листата на явора през есента. Баща ми е кръстен на него. Казва се Уилям Александър.

— Тогава той останал в планината?

— Не можел да се върне. Щели да го арестуват за убийството. Той се оженил за Данагаста, уважавана жена — воин сред чероките.

— Жена — воин?

— Жена, която печели почести по време на война.

— Да не би да искате да кажете, че наистина е участвала в битка?

— Защо не? Жената може да борави с тояга, мускет, лък и стрела не по-зле от мъжа. По времето на Данагаста не е било необичайно за една жена — чероки да стане воин. Те са били толкова добри като воини, колкото и като майки на воини. Когато планирали започването на война, жените воини сядали в свещения кръг на съвета и съветвали главните воини за стратегиите, които да използват. Майката на дядо ми била такава жена. Английското й име било Джейн Гордън — Темпъл спря за момент. — Тя и съпругът й Уилям Александър Гордън са поставили началото на тази ферма. Спомням си, че дървената им къщурка все още стоеше, когато бях малко момиче. Изгоря преди няколко години.

— Разбирам — Елиза се огледа. — Казахте, че дядо ви е построил тази къща. Трябва да е струвала цяло състояние. Как е натрупал такова богатство тук, в пустошта?

— Той беше много проницателен човек. Управляваше факторията и мелницата, която баща му беше оставил. С печалбата от тях е купил земеделски работници — негри, които да обработват земята. Рисковано начинание, което се оказва успешно. Той е направил тази къща по подобие на чудесните къщи, които е видял в Шотландия и Англия.

— Искате да кажете, тези, които е видял баща му — поправи я Елиза.

— Не. Лачлън Гордън също ги е видял. Баща му толкова често му е разказвал за Шотландия, че той е искал да я види със собствените си очи. Взел баща ми със себе си, макар че той бил не по-възрастен от брат ми Кип. Те пътували из Англия и Шотландия и посетили много големи имения там. Дори срещнали крал Джордж Трети.

Уил Гордън, нейният работодател, е срещал крал на Англия? Елиза беше смаяна от това разкритие. Беше впечатлена не толкова от кралската титла, колкото от ролята на Джордж Трети в историята на Англия.

Елиза смяташе за типично английска черта да се оказва прекалено голямо внимание на някои американски индианци. Не беше необходимо да се връща много назад в миналото, за да намери примери за това. Един от многото такива случаи беше легендарната индианска девойка Покахонтас и шумът, който се вдигна при посещението й в Англия.

Докато Елиза разглеждаше библиотеката, Темпъл внимателно направи същото с нея. Строгите черти и малката уста не показваха диктаторски характер. Имаше къдрава коса с цвета на цикория. Висока и слаба, тя държеше тялото си изправено, издадената брадичка говореше за волеви характер. Най-напред Темпъл си помисли, че тази Елиза Хол ще се окаже студена и строга, неспособна да изпита дълбоки чувства. Радостта в очите й, когато видя пианото, я накара да промени мнението си. В този момент Темпъл реши, че може да й хареса новата учителка. Забеляза, че събеседницата й изглежда уморена, затова побърза да предложи:

— Трябва да сте уморена от дългото пътуване. Приготвили сме ви стаята на третия етаж.

— Благодаря — Елиза копнееше да съблече измачканата си и изцапана рокля.

Стаята й на третия етаж беше малка и оскъдно мебелирана, но удобна за живеене. Единственото легло с железни табли беше долепено до стената. Стаята беше таванска, затова таванът беше наклонен на една страна. Дървеният умивалник с мивка и кана се намираше под прозореца с източно изложение. Той беше естественият източник на светлина и свеж въздух.

Елиза прекоси дървения под до средата. Голотата на стаята се освежаваше от шарен юрган, застлан на леглото. Той беше като весела цапаница на фона на кремавожълтите стени. Домашнотъкана черга с цветовете на дъгата покриваше пода на леглото. В ъгъла имаше старомоден люлеещ се стол. Обикновеното бяло перде на прозореца помръдваше леко, движено от слабия вятър, който напразно се опитваше да внесе свежа струя в нагорещения въздух.

— Тук има гардероб за дрехите ви — Темпъл посочи гардероба, убягнал от погледа на Елиза. Куфарът и торбата й бяха оставени до него. — А нощното гърне е в ъгъла. Нуждаете ли се от нещо друго?

— Не, това е напълно задоволително. Искам да разгледам училището по-късно. Казаха ми, че е било в района на имението.

— Да, това е дървената сграда, която виждате от прозореца.

— Добре, в такъв случай лесно ще го намеря сама.

— Да, ще ви оставя да разопаковате багажа си — Темпъл излезе от стаята.

Най-после останала сама, Елиза свали бонето си и го хвърли на леглото. Опита се да оправи непокорните къдрици, но неуспешно. Отиде до прозореца и повдигна пердето.

В отдалечения край на ливадата се изправяше дървена постройка. Тъй като не се виждаха други постройки, Елиза предположи, че това беше училището. По пътеката отпред се разхождаха пауни. Нееднократно по време на дългото пътуване от Масачузетс преподобният Натан Коул я уверяваше, че Бог по свой начин ни подготвя за бъдещето. Обаче Елиза знаеше, че Бог не беше я подготвил за това. Беше си представяла, че ще живее в пустошта сред диваци и ще търпи несгоди и лишения. Вместо това тя се намери в семейно имение, което й приличаше на господарска къща.

Мислите й се върнаха два месеца назад в миналото, в деня, когато тя и майка й Нанси Чапмън Хол влязоха в адвокатската кантора на Пейтън Флечър. Нова Англия посрещаше пролетта и се раззеленяваше. Новият сезон вливаше в тялото й нови сили и я правеше нетърпелива да захвърли сивата безрадостна монотонност на миналото. Искаше да започне нов живот, нелишен от приключения и от възможности да приложи на практика знанията си като учител. Пейтън Флечър й беше препоръчал точно такава работа.

Флечър беше солиден мъж на средна възраст, член на многоуважавано в Масачузетс семейство. Той посрещна топло Елиза и майка й. Изражението му беше приветливо, а погледът — мил, макар и изпитателен. Най-напред той я попита за квалификацията й, колежа, който е завършила и стажа й като учителка. За голямо нейно облекчение липсата на продължителен педагогически опит не го смути. От друга страна, това я наведе на мисълта, че сигурно няма много кандидати. Тогава Флечър каза повече подробности за работата: домашна учителка за децата на индианско семейство.

Майка й възкликна възмутено:

— Индианци? Но те нападат заселници от Джорджия и заплашват живота на невинни жени и деца!

— Уверявам ви, мисис Хол — Пейтън Флечър я прекъсна спокойно, но твърдо, — публикуваното във вестниците от последните месеци беше скандално преувеличено. Ако е имало някакви инциденти, техни инициатори са били джорджианците, но това е друг въпрос. Що се отнася до Уил Гордън, мога да ви успокоя — те са далеч от диваците. Имам честта да наричам Уил Гордън свой приятел от много години и мога лично да отговарям за благородния му характер — после обясни, че се е запознал с Уил Гордън в ученическите си години, когато и двамата посещавали едно и също частно училище на изток. Тогава се сприятелили, а годините само укрепили връзката им.

Пейтън Флечър продължи, че Уил Гордън бил плантатор, обработващ една от плодородните долини близо до Северна Джорджия. До имението направили дървена постройка, където да учат неговите деца и тези на сестра му. Освен заплатата от четиристотин долара на година, предлагаха храна и самостоятелна стая в къщата.

Елиза, склонна да драматизира нещата, веднага си представи стая, пълна с малки индианчета, които я слушаха в захлас. Виждаше себе си като просветител, заел се да отвори душите им за знания. Затова, когато Пейтън Флечър й предложи работата, се съгласи веднага, сигурна, че това беше зовът на съдбата.

Огледа поляната, която се виждаше от прозореца й.

„Процъфтяваща ферма“ бяха думите на Флечър, които едва ли говореха за разкоша, който я обграждаше. Копнееше да седне и да напише писмо на майка си, като й разкаже всичко с подробности, докато бяха все още пресни в съзнанието й. Обаче благоразумието й подсказваше, че това беше пилеене на време, когато има други задачи.

Пусна пердето и се обърна. Сърцето й се сви от уплаха, когато видя, че не беше сама в стаята. На около четири крачки от нея стоеше момче, не по-голямо от единадесет години. То я гледаше дяволито, черните му очи блестяха доволно от направената лудория. Елиза притисна ръка към гърдите си, за да успокои сърцето си.

— Изплаши ме — призна си тя и тогава разбра, че такова е било намерението му. — Ти сигурно си Кип.

— А вие сте новата учителка от Севера.

— Да. Можеш да ме наричаш мис Хол.

Кип Гордън само се усмихна. Ето ти проблем! С шестото чувство на учител Елиза разпозна пред себе си ученик, готов да я мами постоянно. Тя се закле, че няма да му позволи.