Джанет Дейли
Любов и омраза (9)

Девета глава

През следващите няколко дни всяко телефонно позвъняване се превръщаше за Кели в дамоклев меч. Всеки път се подготвяше за най-лошото. Много пъти репетираше какво ще каже, как ще реагира. Думите, които щеше да използва, за да не я съжаляват.

Дотук нищо.

Кели седеше зад масата за конференции от орехово дърво сред продуценти и сценаристи от екипа на предаването. Всички се бяха събрали на редовното ранно понеделнишко събрание. Тя драскаше по бележника си — рисуваше триъгълници и четириъгълници и ги свързваше с прави линии. Твърде рано беше да си поеме свободно дъх. Но сега поне се чувстваше напълно готова да се справи, с каквото й се изпречи.

Когато Хю започна да говори, тя вдигна очи със слаб интерес, слуша думите му до известно време, а после се разсея. Напълно се съсредоточи едва когато чу фразата „производството на вино в долината Непа“.

— Какво? — прекъсна го тя, с което си навлече недоволен поглед от Хю и развесели останалите. — Съжалявам, не чух — призна Кели, почти убедена вече, че умът й изневерява. — Какво каза?

Той огледа останалите и цитира Библията: „Те са пияни, но не от вино.“

Спря върху Кели очи, в които се четеше известно нетърпение, и повтори: — Реших да направим един материал за производството на вино в долината Непа. Ди Ди ще бъде продуцент. През уикенда говорих с Катерин Рътлидж и тя се съгласи да даде интервю. Повярвай ми, няма по-добър обект от Катерин Рътлидж. Тя олицетворява миналото на областта, настоящето и много възможно — бъдещето — спря и отново насочи вниманието си към Кели. — Освен това, Кели, тя специално ме помоли да ти предам поздравите й. Имах чувството, че искрено се надява да те види.

Не! — извика Кели мислено. Долината Непа е последното място, където би искала да отиде. Но когато отвори уста, тя успя да го формулира много спокойно и съвсем обосновано.

— Действително ли смяташ да направим материал за виното, като се имат предвид настроенията в страната против пиенето и при прилагане на по-сериозни наказания на пияни шофьори?

— Напълно права си, но смятам, че идеята е умна, актуална, освен това предлага богати възможности за снимки, в нея се съдържа и тайнственост. Нещо повече — смятам, че рискът да обидим, когото и да било е твърде малък, особено като си спомниш, че Катерин Рътлидж е живяла през годините на сухия режим. Темата трябва да има адресат.

Тя се почувства като хваната в капан и се опита да забави нещата.

— За кога си го запланувал?

— След две седмици.

— Две седмици ли? Невъзможно — веднага възрази Кели. — Няма достатъчно време за подготовка.

Хю едновременно се озадачи и развесели.

— И това ми го казва жена, която имаше по-малко от десет минути да се подготви, за да направи интервю на живо с Катерин преди почти две седмици? И то прекрасно, бих добавил — предизвика я Хю и веднага продължи: — Логически се връзва идеално. Докато ти, Кели, привършваш материала за Хари Коник младши, Ди Ди и екипът могат да отлетят до Калифорния, да заснемат цветния метраж за гроздобера и да изберат местата, където да се води интервюто. Тогава Кели може да замине, да направи интервюто и оттам директно да отиде в Аспен за материала за Джон Травис.

Той хвърли усмивка на Кели с мълчаливи поздравления за последното. В деня след обяда с Травис неговият агент се бе обадил и изказал съгласие за интервюто. Даже и да е имало опити от страна на Линда Джеймс да попречи, те явно бяха пропаднали.

— Два материала от един далечен полет — вметна Ди Ди. — Счетоводителите само ще се радват.

— И аз точно така мисля. Между другото, Ди Ди, едва след две-три седмици гроздето в имението Рътлидж ще е готово за бране. Затова ще трябва да пообиколите и други лозя в долината. Сигурен съм, че ще намерите. Различните сортове вероятно зреят по различно време.

— Защо не изчакаме да снимаме гроздобера в имението Рътлидж? — възрази Кели, най-после виждайки реална възможност да спечели време.

— Моята мисъл също беше такава, но Катерин бе непреклонна в това отношение. Тя настоява, че по гроздобер имат твърде много работа и телевизионният екип само ще им пречи. Правим го главно за нейно удобство.

Кели силно го предпочиташе, но си замълча. Не беше в състояние да измисли основателна причина, пък и как ли би могла, когато безпричинно бе обхваната от паника? Нямаше начин да разубеди Хю да не се прави този материал, особено след като го бе решил. Оставаше й само един начин да се измъкне — като убеди Хю, че не е необходимо тя да ходи.

— След като имам предвид колко е важно интервюто с Джон Травис — започна Кели, като от вълнение започна да трие химикалката си с пръсти, — най-добре ще бъде, ако съсредоточа усилията си върху него. Ди Ди може да заснеме материала за гроздобера без мен, както интервюто и всичко останало. По-късно при монтажа мога да добавя въведение и да водя дикторския текст.

Подобно нещо се правеше много често, като зрителите остават с впечатлението, че дикторът като че ли дава насоки на интервюто, когато всъщност то е било направено от продуцента. Още повече, че в предаването три материала се заснемаха в момента по същия начин.

— Всяко нещо, което правим, е важно, Кели — Хю спря поглед върху нея едновременно объркан и леко раздразнен. — Можеш да привлечеш зрителите, но остава онова, което ще задържи интереса им, за да не превключат на друга програма.

— Знам, но…

— Ти ще направиш интервюто — заяви той. — Ти и Катерин успяхте да установите контакт. Може с Ди Ди да не се получи. Във всеки случай нямам намерение да пробвам — спря за малко, а после я изгледа по-внимателно. — Изненадваш ме, Кели. Винаги си проявявала голям интерес към родното си място. Предоставя ти се възможност да заминеш там на разноски на компанията, а ти ми излагаш причини да не отидеш.

Хвана се в капана със собствените си лъжи и измишльотини.

— Не че не искам да отида — излъга отново. — Но предаването… успехът му е далеч по-важен за мен от отиването ми в долината Непа. Мислех, че е най-добре, и все още смятам да насоча цялото си внимание към интервюто с Джон Травис.

— Това аз ще реша. Не ти — сега говореше изпълнителният продуцент Хю Таунсенд. Не нейният приятел и едновремешен наставник.

Той изслуша аргументите й и ги отхвърли. С тона си ясно даваше да се разбере, че смята въпроса за приключен. Ако продължаваше да настоява, той щеше да упражни властта си и така тя щеше да изложи на риск личните си и професионални отношения с него. Тя не желаеше да го направи, не можеше да си го позволи.

— Както кажеш, ти си шефът, Хю — сви рамене, отстъпвайки, й вътрешно се опита да помисли разумно и да прогони детинския страх, който я бе обхванал.

В общи линии долината й предлагаше само неприятни спомени, които тя предпочиташе да забрави. Налагаше се да отиде, да направи интервюто и да си тръгне. С малко късмет можеше да не срещне много призраци. Но само тя щеше да разбере, когато и ако това стане.

Смели думи. За съжаление продължиха да я глождят.

 

 

Ниската сграда недалеч от тухлената винарска изба някога е приютявала конете, които са теглили фургоните и ралата на имението. Преди двайсет години тя бе превърната в офиси. Вътрешните стени на конюшнята бяха съборени и на тяхно място бяха издигнати здрави стени, за да разделят сградата на големи и удобни стаи. Върху стария цимент бе наредено дъбово дюшеме.

Пред самата постройка растеше стар дъб, дебелите му клони пазеха сянка на сградата през по-голямата част от деня. Сам мина под тях и влезе в едновремешната конюшня.

Гейлин Уистмор, добре развита брюнетка, която работеше като секретарка, чиновничка и момиче за всичко, беше на телефона. Без да прекъсва разговора си, тя грабна куп съобщения от бюрото си и му го подаде, потупвайки с пръст най-горното. То беше от дистрибутор от северозападните щати, който молеше за пет каси каберне от резерва от 1986-а година. Сам се съмняваше — дали могат да му изпратят повече от една, но щеше да провери в компютъра колко имат на склад.

Сам тръгна по коридора към собствения си офис в другия край на сградата. Старите, рендосвани на ръка греди бяха оставени да се виждат и придаваха на сградата малко селски вид. Леко олющено махагоново бюро бе поставено до прозореца.

Сам беше попаднал на него преди седем години, когато Катерин го изпрати на тавана да свали украшенията за коледната елха. Той го смъкна заедно със стара снимка на прапрадядо си Джордж Симпсън Рътлидж, първоначалния собственик на имението, седнал зад същото това бюро.

Щом Катерин разбра, че има намерение да го сложи в офиса си, тя огледа хубаво бюрото и каза:

— Трябва да се реставрира.

— Щом намеря време — беше отговорил той.

Но така и не го направи. Харесваха му драскотините и изтърканите места, петната от мастило, белезите от пури — те придаваха характер на бюрото. Старата снимка намери подобаващо място на стената зад бюрото върху рафтче на библиотеката сред томовете по лозарство и спектрофометъра и няколкото стъклени епруветки.

Изтърканото диванче до отсрещната стена беше още една находка на Сам на тавана. По-неудобна мебел никога не е правена. Той го държеше за търговци, които не му бяха симпатични и от които искаше бързо да се освободи. Два стола със странични облегалки за главата с виненочервена кожа и месингов обков — остатъци от библиотеката в главната къща — бяха обърнати към бюрото му. Стените бяха боядисани в мек зелен тон със същия цвят като килима, който покриваше почти изцяло дъбовия под на стаята. Стените бяха украсени с рядка колекция от стари гравюри и рисунки на лози.

Сам прекоси стаята до бюрото и закачи шапката си върху модерната скулптура, която трябваше да изобразява Бакхус — римския бог на виното. Купчина попълнени въпросници и други бланки бяха сложени по средата на бюрото и очакваха подписа му. Прегледа сведенията относно продукцията за държавни и щатски служби, както и въпросниците от винарската асоциация, преди да сложи подписа си и датата. Месечният доклад до Бюрото по алкохола, цигарите и оръжията, в които бяха представени количествата вино в бурета и на склад, както и количеството, върху което имението Рътлидж плащаше данъци. Сам обърна стола към компютъра, за да свери цифрите.

Доволен, че са точни, той се обърна отново към бюрото. Тъкмо посегна към писалката да сложи подписа си, влезе Катерин. Той малко се изненада.

— Най-после те намерих — заяви тя хладно. — Обиколих цялата изба, за да те открия.

Катерин рядко го търсеше.

— Какво е станало? — посочи й стола, като я покани да седне, но тя предпочете да остане права.

— Джил е поканил барона и съпругата му да прекарат известно време в долината Непа. Емил е приел — говореше отсечено. — Смята, че дължи на Джил любезността да огледа съоръженията му и производствения процес. Докато е тук, той, естествено, смята да прекара известно време и в имението Рътлидж.

— Кога пристига? — междувременно подписа доклада.

— След две седмици.

Той вдигна глава и леко се намръщи.

— Значи има намерение да остане и за гроздобера.

— Очевидно — тя отиде до прозореца при диванчето и погледна към старата тухлена винарна, облегната на бастуна с двете си ръце. — Трябва да имаш предвид, че Емил специално ще те държи под око. Джил е събудил у него съмнение дали си способен да се справиш сам с винарната.

— Щеше да пропусне голяма възможност, ако не беше го направил — отвърна сухо Сам. — Цялата долина знае кой върти имението Рътлидж. Всички главни решения идват от теб. Моята роля е просто да ги изпълнявам.

Тя обърна глава и му хвърли един от студените си предизвикателни погледи.

— Очаквам, че ще разсееш тези съмнения, докато Емил е тук.

Развеселен, Сам се залюля на стола.

— Как предлагаш да го направя, Катерин, след като досега не съм успял и теб да те убедя в способностите си?

Стресната от откровеността му, Катерин настръхна. Тя никога не бе обсъждала недоверието към него. В момента нямаше намерение да го прави.

— Въпросът сега не е в това — настоя тя.

— Всъщност е — възрази й Сам. — Ако ти действително смяташе, че аз мога да управлявам имението, първо никога нямаше да търсиш контакт с барона, нали?

— Никога не съм подлагала под съмнение способността ти да се посветиш на работата си. Като мениджър ти си повече от подходящ.

— Това се нарича да те смажат с лека хвалба, Катерин — усмихна й се хладно.

Подразнена, че той се връща на темата, Катерин отвърна:

— По характер си много отстъпчив.

— Отстъпчив съм бил. Може би бях отстъпчив с Доуърти, когато му отнех пушката и не му я напъхах в гърлото, след като той стреляше по моите хора. А миналата година, когато ти лежеше след падането, заведох дело срещу винарната Рътклиф в Сонома с искане да ги спра да разпространяват вино, което са бутилирали с етикет, напълно идентичен с нашия. Ти се разтревожи, че аз оттеглих иска си, след като те се съгласиха да направят значителни промени в етикета. Ти искаше да продължиш делото, да ги принудиш да платят щетите, за да послужат за пример и на други винопроизводители. Според мен нямаше нужда да се въвличаш в толкова скъпа законна битка.

— Тези пари биха били похарчени целесъобразно. Ти се показа твърде снизходителен.

— Така каза и тогава.

— Била съм права.

Лицето му почервеня от гняв, нещо, което толкова рядко се случваше, че тя го забеляза. За миг помисли, че той се кани да скочи от бюрото. Подсъзнателно затаи дъх и зачака как огънят ще лумне. Но той не се разгоря. Беше потушен, когато той се наведе напред и взе листчетата с телефонните обаждания.

— Твоят начин на мислене е единственият правилен, нали, Катерин? — попита саркастично.

— Моят начин на мислене е единственият правилен за имението Рътлидж — отново разочарована от него, тя изрече бавно: — Никога не съм обичала слабохарактерни постъпки.

Той вдигна глава.

— Не бъркай добрата преценка със слабохарактерност, Катерин — я предупреди. — Бедната почва, каменистите склонове на имението, изложени на палещите лъчи на слънцето и на почти непрекъснатия вятър. Тук расте грозде, което изглежда дребно, но то има дебела ципа, която му помага да издържи на климата.

— Много добре го знам, Джонатан.

— Сам — поправи я той, прекъсвайки спора им, тъй като беше безполезен. — Гледай да не направиш тази грешка пред барона, иначе ще си помисли, че умът ти изневерява.

— Искам това сливане — заяви тя твърдо.

— Джил ще направи всичко възможно, за да ти го отнеме — напомни й Сам. — Въпросът е личен.

Замълчаха няколко секунди, преди Катерин да отговори:

— Има и лично отношение, разбира се, но на него това му е необходимо и по финансови съображения. Лозята му са нападнати от филоксера — тя говореше бавно, разумно. Сам си спомни за компютъра, който проверяваше всички данни и приготвяше отговора. — През следващите четири години всички лозя трябва да бъдат засадени отново, което ще изисква огромни средства. Съмнявам се дали Емил познава точно положението му — размишляваше тя. — Може би трябва да му спомена… така между другото, разбира се.

— Разбира се — подигравателно рече той. — А само от любопитство искам да попитам: къде ще отседне баронът?

— Джил му предложил къщата за гости, но Емил си резервирал апартамент в „Оберж дьо Солей“. На неутрална почва — обясни тя, извърна се от прозореца и наклони глава. — Сигурно ще трябва да организирам парти по случай идването на барона в долината, докато телевизионният екип е тук.

— Какъв телевизионен екип? — сви вежди Сам.

— Имах намерение да ти кажа утре на обяд. Миналата седмица говорих с Хю Таунсенд. Той иска да направи материал за Калифорния и да представи имението Рътлидж.

— И ти се съгласи?

— Не исках Емил да остане с впечатлението, че само Джил се рекламира. Ние също можем да го направим. Ще бъде предавано по националната мрежа, а може би и в чужбина — добави тя. — Сигурно така много по-ефективно ще се вдигне реномето на имението, отколкото с много снимки и статии в търговските и винарските списания. Вероятно екипът ще остане тук няколко дни. Кой знае? — тя тръгна към вратата. — Обяд утре в един.

Вътрешно Сам се питаше дали Кели Дъглас ще пристигне с екипа. Но не попита. Само кимна и потвърди:

— В един.

Щом остана сам, той се загледа във вратата, която Катерин току-що бе затворила зад себе си. Не можеше да разбере защо срещата с Кели Дъглас в Ню Йорк се бе запечатала толкова силно в съзнанието му. Може би се дължеше на контраста между спокойния й мек глас и напрежението и неспокойствието, които излъчваше. Или пък се дължеше на твърдите й интелигентни черти. Или пък на предпазливостта, която забеляза в погледа й, което показваше, че е някак уязвима, независимо от силата си.

А може би се дължеше на онази проклета разгорещена целувка.

Като се отърси от тези мисли, Сам се съсредоточи върху оставените му телефонни съобщения.