Джанет Дейли
Любов и омраза (6)

Шеста глава

Таксито зави зад ъгъла на Пето авеню и спря пред входа на кулата на Тръмн. Кели плати на шофьора, като му даде и бакшиш, и излезе в топлата лятна вечер. Спря и погледът й се плъзна по шейсет и осем етажната сграда от мрамор и стъкло, която се извисяваше към небето.

Бореше се с опасенията, които я налегнаха в последната минута. Беше се облякла грижливо за партито, казвайки си, че е важно да направи подходящо впечатление, като се има предвид новото й положение на водеща на предаването в мрежата, както и страховитият списък с гостите на Хю. Всъщност не беше само това. Хубавите изискани дрехи й даваха самочувствие. Кой би се чувствал раним в оригинал на Келвин Клайн?

Връхната й дреха бе от сатен в старо злато, широка с кимоно ръкави и висока яка. Носеше я върху къса рокля от тъмна златиста дантела, която едновременно привличаше вниманието и беше шикозно проста. Петсантиметровите токчета на меките тъмнозлатисти обувки, а на ушите дългите златни обици със скъпоценни камъчета довършваха неуязвимия й вид.

Така подготвена, Кели влезе във фоайето на кулата, чиито стени и под бяха облицовани с топъл мрамор в кайсиев цвят. Фонтани във вид на каскада заглушаваха всички звуци, идващи отвън. Охраната я насочи към асансьорите, водещи към изключителните апартаменти над търговския център, който се помещаваше в долните етажи на сградата. Слава богу, пътуването до шейсетия етаж мина бързо.

Пред апартамента на Хю, които всъщност бяха два, съединени в един, Кели чу заглушените шумове от партито, което вече бе започнало. Тя пое дъх и звънна.

След секунди вратата бе отворена от униформен служител, член на екипа, нает от Хю за случая. Той веднага я позна.

— Добър вечер, мис Дъглас — отвори вратата широко и отстъпи, за да влезе тя.

— Добър вечер — Кели му подаде палтото си и прехвърли металната верижна дръжка на плоската си чанта през рамо, преди да влезе при гостите.

Спря във всекидневната, дълга около тринайсет метра. Едната стена беше изцяло от стъкло, прозрачните пердета бяха дръпнати, за да изпъкне гледката към блесналите от светлини вечерни улици. Апартаментът беше типично нюйоркски — остров на спокойствието и реда в сърцето на града отвъд стъклените прозорци.

Макар че в момента апартаментът съвсем не беше спокоен, помисли си Кели докато оглеждаше всекидневната, където бяха събрани повечето гости. Някои седяха, повечето стояха на групички, пръскаха се и се събираха отново. Грижливо подбрано общество от известни личности, политици, брокери, богаташи и хора с много връзки, както и естествено винопроизводителите, които в някои кръгове като този например бяха възвисени от мистиката на виното до степен на полубогове.

Келнер с бяло сако й предложи пушена сьомга и сандвичи със спанак. Кели вежливо отказа и продължи да върви. След секунда Хю я забеляза и като се приближи, я целуна леко по бузата.

— Закъсня — продума той над косата й. Беше я разпуснала и тя падаше на големи вълни върху раменете й.

— По-добре късно, отколкото никога — напомни му.

— Сигурно. Как беше прощалното парти и тортата?

— Тортата беше хубава, но стриптийзьорът, който излезе отвътре, беше още по-хубав — Кели се усмихна, като не искаше да се издаде, че е имало миг, в който лицето й е почервеняло повече от косата.

Той се засмя, после даде знак на минаващ наблизо сервитьор.

— Нещо за пиене? — обърна се към нея.

— Няма ли вино? — не виждаше чаши със столчета.

Хю се учуди на въпроса й.

— При този състав? Каквото и вино да бях избрал, сигурно щях да ги обидя. Освен това съвсем определено не желаех да изпразвам мазето си, за да превърна вечерта в дегустационна. Разредени питиета е най-сигурно и практично.

— Както и твърде политично.

— Много — потвърди той с обичайната си очарователна арогантност.

— Газирана вода с лимон — поиска тя от келнера. — Каквато и да е — той се поклони и изчезна. — Сега ми кажи — попита тихо, като се наведе леко към Хю, оглеждайки гостите и нащрек, за да е готова за мига, в който отново ще срещне Катерин Рътлидж и внука й — кой е тук и какво би трябвало да знам, което още не ми е известно?

Той почти самодоволно се усмихна и огледа гостите.

— Това събиране би дало материал за цял роман на Агата Кристи, ако милата стара дама бе все още жива.

— На това мое малко соаре присъстват не само Катерин Рътлидж и барон Фужер, но и Джил Рътлидж. Както се казва, напрежението растеше.

— Да се надяваме, че няма да изгърми в лицето ти.

— Страшно интересна мисъл — отбеляза той. — Колко лошо, че всички са много цивилизовани.

— Безнадежден си, Хю — и в същото време се засмя.

— Знам — келнерът се върна с чашата на Кели. Хю я пое от подноса и любезно й я подаде. — Познаваш ли Джил Рътлидж?

— Чувала съм за него — което беше вярно. — Къде е той?

— Ето там — Хю дискретно кимна към мъж със сребриста коса, който разговаряше с двама други гости. — Ела, ще те представя.

Хванал лакътя й, той я преведе през събралите се към Джил Рътлидж. Ако Кели не знаеше, че е син на Катерин, едва ли би намерила някаква прилика. Но все пак тя съществуваше — в сребристата коса, в чертите му, които бяха хубави, докато нейните бяха класически красиви. Кели знаеше, че Джил е около шейсетгодишен, но също като майка си не изглеждаше на възрастта си. Имаше сините очи на Катерин, които сигурно можеха да гледат ледено от неудоволствие, но и лесно биха излъчвали сърдечност и очарование.

Разликите обаче бяха по-очебийни. Той не притежаваше достойнството на Катерин, нейното високомерие и авторитетно държане. Джил Рътлидж изглеждаше по-дружелюбен, беше жизнен, с ярко присъствие и голямо очарование. То грейна в усмивката му, озари лицето му, щом ги видя да приближават.

Кели не успя да се сдържи, също се усмихна и осъзна много добре на какво се дължи репутацията на Джил Рътлидж като гений на маркетинга, надвишаващ този на винопроизводител.

Той не даде възможност на Хю да ги представи един на друг, тъй като протегна ръка.

— Мис Дъглас — в мига, в който тя му подаде своята, той я вдигна към устните си с абсолютно естествен жест, в който нямаше и следа от преструвка, — имах голямото удоволствие да ви гледам по телевизията преди два часа.

— Много сте любезен, мистър Рътлидж — Кели се позачуди каква ли е била реакцията му на интервюто й с Катерин, но не беше учтиво да го пита.

— А вие сте скромна — леко я упрекна Джил, като продължаваше да държи ръката й, сега беше покрил дългите й пръсти с другата ръка. — Казвайте ми Джил.

— Кели — отвърна тя любезно.

— Кели — той се усмихна. — Очевидно аз не съм единственият, който е забелязал таланта ви иначе мрежата нямаше да ви грабне за новото си предаване.

— До голяма степен го дължа на Хю.

— Не вярвайте — намеси се Хю.

— Точно така — отвърна той и полу се обърна, едната му ръка я пусна, за да я насочи към мъжа отляво. — Кели, бих искал да се запознаете със сина ми Клей.

Само яркото присъствие на Джил не позволи на Кели да забележи мъжа от другата страна. Красив като киноартист, беше първото й впечатление от Клей Рътлидж — от тъмнорусата коса до върховете на лъснатите му до блясък италиански обувки. Имаше дълбок калифорнийски загар, лениви сини очи — очи за спалня — и устни, които биха могли да бъдат описани само като чувствени. Без никакво съмнение той притежаваше очарованието на баща си, но малко по-различно — по-интимно и не толкова експанзивно.

— Мистър Рътлидж — с лека усмивка Кели му предложи ръката си, след като баща му я пусна.

— Настоявам да ме наричате Клей — пое ръката й, но не я целуна като баща си. Просто я подържа и я притисна с топлите си пръсти.

— Клей — тя забеляза как той огледа лицето й и явно остана доволен, което пролича в очите му.

Беше време, и то не чак толкова отдавна, когато би се почувствала поласкана от подобно внимание, когато усмивката му, погледът му или допирът му биха завъртели главата й. Но като работеше в телевизията, и особено в Ню Йорк, тя имаше възможност да се среща с много политици, известни личности, висши чиновници, които флиртуваха и я ласкаеха, и използваха всякакви средства, за да постигнат онова, което желаеха. По този въпрос тя вече разсъждаваше много по-мъдро и умело изтегли ръката си.

— Поздравления за новото ви предаване — каза й Клей. — Сега, след като се запознах с вас, определено ще го гледам.

Всяка представителка на нежния пол, с която Клей се запознаеше, представляваше предизвикателство за него. За Клей жените, по-скоро превземането им беше натрапчива идея. Щом я зърна как се приближава, слаба като статуетка, й червеникавите отблясъци на лъскавата й копринена коса, инстинктът на ловеца се събуди у него и той се напрегна като чистокръвен жребец на стартовата линия.

— Надявам се да го гледате — отвърна тя с лекота. — Колкото повече зрители, толкова по-висок ще бъде рейтингът на предаването. Това е един от пътищата към успеха.

— Имам чувството, че ще имате голям успех — усмихна й се многозначително, сякаш знаеше нещо, което бе известно само на него.

— Естествено, че всички, които работят върху него, ще се стремят към това — прие оценката му с още една усмивка.

Той забеляза резервираността в погледа и в смеха й. Все пак напрежението в спокойното й държане, силата, която прозираше в него, го заинтригуваха. Той направи още няколко бележки, с които явно я пробваше и се опитваше да я накара да говори, стимулираше я да се разкрие повече, като засягаше гордостта, суетата, кариерата или пък романтичните й стремежи, и наблюдаваше дали няма да се появи някакъв знак, че се е приближил до нея.

Клей никога не очакваше успех още от първата, среща, винаги действаше с мисълта, че ще стане по-късно. Когато Хю Таунсенд хвана Кели за ръка и им се извини, трябва да се видят и с други гости, Клей не изрази протест даже в границите на учтивостта.

Изгледа я как се отдалечава и се замисли за няколкото неща, които научи за нея.

— Тя е умна и много интелигентна жена.

До него баща му издаде някакъв гърлен звук, с който го оспори, вдигна чашата с разредено уиски Чивас регал към устата си, и измърмори:

— Катерин много лесно се справи с нея — все още не можеше да преглътне думите на Катерин, че вината на имението Рътлидж нямат равни на себе си.

— Като говорим за Мадам, къде е тя?

— Ето там. Държи лекция — додаде Джил Рътлидж с открит сарказъм, когато с чашата си посочи жената в другия край на стаята.

Клей леко се обърна, проследявайки погледа на баща си и я видя. Стоеше почти в центъра на стаята със скръстени ръце и леко вдигната брадичка, като говореше на малка групичка, която жадно попиваше всяка нейна дума.

Повечето жени, когато остареят, се кичат с много красиви скъпоценни камъни, за да отвлекат вниманието от бръчките си. Но не и Катерин. Освен перлите на ушите и диамантите на венчалния й пръстен, не носеше нищо друго.

Нито пък беше облечена натруфено, както някои от присъстващите. Шал на цветя в пастелни сини, розови и лилави тонове обвиваше врата й и се спускаше на гънки, заметнат на гърба й. Дългата й рокля бе от същия шифон на цветя. Постигаше ефект на елегантност.

Вътрешно Клей я поздравяваше. Но само вътрешно.

— Сигурно си мисли, че договорът с барона е вече в джоба й — подметна Джил.

— А не е ли? — сухо възкликна Клей.

— Не и след като аз се срещна с него — пийна глътка от уискито. Изразът му беше мрачен и решителен. — Само с няколко факта ще му отворя очите.

— Какви например?

— Пазарът вече е пренаситен със скъпи престижни вина. Пазарът е в депресия. За да се пусне успешно ново вино, е нужен агресивен маркетинг и експериментаторска сила за продажбите. Ние притежаваме всичко: организация, възможности и опит. Количеството, което тя произвежда, е твърде малко. Освен това тя вече е деветдесетгодишна. Няма да я бъде много дълго. Без нея имението Рътлидж е загубено.

— Забравяш Сам.

— Безгръбначен е като баща си — присмя се той. — Катерин и единствено Катерин управлява имението по своя си начин. Не понася никакво вмешателство, никакви аргументи или дори нови идеи, освен своите. Компанията е семейна само по име. Това го научих още преди години — заяви с огорчение, а пръстите му се стегнаха около чашата.

— Знам — Клей кимна разсеяно. Чувал го бе и по-рано.

— Той трябваше само да купи лози от други места, обаче тя не му разреши. Виното Рътлидж можело да се прави само от гроздето на имението — спомняше си съвсем ясно думите й, все едно че ги бе чул вчера. — Губехме пазари и печалбата, която трябваше да си поделяме, но тя не ме послуша. Даже и когато й предложих да бутилираме виното с друг етикет. Други изби го правят непрекъснато, но Катерин каза не и не.

Джил спря, понеже спомените го върнаха назад, и отново го обзе гняв.

Погледна я отдалече. Призля му от отвращение, като видя как хората й се умилкват. А тя беше студена и безсърдечна кучка.

Целият й живот бе изтъкан от лъжи. За нея семейството означаваше евтина работна ръка. А тази глупост, че по време на сухия режим тайно е произвеждала вина, беше още една измишльотина. Що се отнася до измисления й образ на жена, вярна на мечтите на мъжа си и на паметта му — тя да не си мисли, че е забравил как я видя с размазано червило и с разкопчана блуза, от която гърдите й се виждаха? Или пък как се наведе към него и го хвана за ръцете със святкащи очи:

— Никога да не казваш нищо за това, Джил. На никого. Никога. Чуваш ли?

Кимна сковано като тогава. На никого не беше казал и дума. Но не беше забравил.

— Виждам, че Сам се е отделил от другите — подметна Клей. — Ще отида да поздравя милия си братовчед.

— Правилно — дрезгаво отвърна баща му и пак надигна чашата.

Сам стоеше до позлатена масичка в стил Луи XIV и се беше облегнал на мраморния й плот. Беше с разкопчано сако, едната му ръка пъхната дълбоко в джоба на панталона.

Забеляза как Клей бавно и твърдо се приближава към него и отпи още веднъж от бирата, която цяла вечер държеше в ръка. Беше изветряла и топла, обаче той продължаваше да я държи. Изгледа без никакъв интерес Клей, когато той дойде при него. Никога не бяха се чувствали близки, нито пък приятели. Сам и не претендираше за обратното.

— Забелязах, че си сам, и помислих, че може би имаш нужда от компания — обяви като поздрав Клей, а устните му се разтеглиха в усмивка.

Тази усмивка би могла да очарова и да привлече жена, без той да прилага никакво друго усилие, това бе известно на Сам.

— Грешно си помислил — каза и погледът му се зарея из помещението. Зърна нещо златисто и фокусира погледа си натам.

Беше Кели Дъглас. Зърна я още откакто бе пристигнала на партито. Не бе възможно човек да не я забележи с тази златиста рокля, която би привлякла вниманието на всеки мъж, както меко покриваше малките й гърди, намекваше за тънката й талия и завършваше някъде под средата на бедрото, за да разкрие дългите й красиви крака.

— Невероятна жена — отбеляза Клей, следвайки посоката на погледа му.

Сам го стрелна, а на устните му се появи кисела усмивка.

— Само не ми казвай, че си се опитал да я сваляш — присмя се той, след като беше наблюдавал отдалече срещата между Кели и братовчед си.

Клей го погледна развеселено.

— Все още не съм — втренчи се в него упорито. — Все още ли си разстроен за онзи малък инцидент със съпругата ти? Съжалявам, вие с Адриан се разведохте, нали?

Бракът му с Адриан Балард беше престанал да съществува шест месеца след сватбата, много преди да я изненада с Клей в, както се казва, деликатно положение. Обаче споменаването на инцидента никак не допринесе за сближаването с братовчед му.

— Никак не си се променил, Клей — Сам остави чашата си с бира върху мраморната масичка точно до порцелановата статуетка с три нимфи. — Оставаш си същата долна класа.

Клей само се засмя. Сам го изгледа, после се отдалечи. Предпочиташе сам да избере компанията си. Хю се приближи до Кели и прошепна в ухото й:

— Сега да отидем при третия от триъгълника — барон Фужер. Кажи нещо за библиотеката му в Шато Ноар и той ще ти стане почитател.

Кели се усмихна вътрешно. Не за пръв път Хю я насочваше, като й даваше информация, преди да я представи на някоя важна личност. Подобно предупреждение не само че оставяше у човека представата, че тя знае за него, което правеше благоприятно впечатление, но и предлагаше тема за разговор, така че не се налагаше някой да заговори за времето например.

Когато бе представена на барона, първата й реакция беше на леко разочарование. Емил Жерар Кретиен Фужер не се свързваше с представата й за френски аристократ. Имаше всичко необходимо за такъв — пръстен, облекло от моден шивач, обувки от най-меката кожа, добре поддържани нокти. И толкова. Беше около петдесетгодишен, висок колкото нея, едричък, с оредяваща коса, изглеждаше спокоен и солиден, вътрешно вглъбен като академик. Кели разбра защо като спомене библиотеката му, би могла да се разговори с него.

— Удоволствие е да се запозная с вас, мадмоазел Дъглас — поздрави я с прекомерна учтивост, устните му се усмихнаха, но сериозният израз на лицето му не се промени. Кели си помисли, че много хора биха възприели разсеяният му вид за надутост.

— Чест е за мен, барон Фужер — настоя тя, а после добави: — и за Ню Йорк.

Той кимна неопределено и с известно закъснение се сети за жената до себе си.

— Извинете ме, съпругата ми баронеса Натали Южен Мадален Фужер. Мадмоазел Дъглас. Познавате се с нашия домакин мосю Таунсенд.

Кели се обърна към жена му — слаба дребна фигурка и най-малко двайсет години по-млада от него.

— Много съм щастлива да се запозная с вас, баронесо Фужер.

— Наричайте ме Натали, моля — усмихна се бързо и широко, усмихнаха се и очите й. Тъмната й коса бе вдигната нагоре, а на малките й и изящни уши висяха обици с диаманти и рубини. Роклята й бе от копринен шифон цвят металик, който в краищата минаваше в цветовете на дъгата. — В Америка сме. Тук не е място за титли. Да ви наричам ли Кели?

— Моля — не беше възможно човек да не я хареса. Както и да не се забележи големият контраст между характерите на съпрузите.

— Градът ви е забележителен — каза тя на Кели. — Сигурно е много вълнуващо да се живее тук.

— Понякога — съгласи се Кели. — За пръв път ли идвате в Ню Йорк?

— Била съм два пъти по-рано, но има толкова много да се види. Никога няма да се уморя да го разглеждам — заяви Натали Фужер, без да обърне внимание, че баронът вече губи интерес. Но Кели забеляза.

— Не всеки се чувства така — Ню Йорк може да ви умори, но никога няма да ви омръзне — отвърна тя, а баронесата се засмя в съгласие, смехът й беше музикален, лек и въздушен. Баронът я изгледа със сериозния си разсеян поглед.

— Чудесно е — как го казахте — бо мо^[1], Кели.

— Просто наблюдение на човек, който живее тук — поправи я тя, а после се обърна към мъжа й. — Барон Фужер, разбрах, че имате великолепна библиотека в Шато Ноар.

Погледът му светна при споменаването й, лицето му почти се оживи.

— Вярно е, че в колекцията има много ценни и редки първи издания. Но заслугата не е моя. Семейството ми ги е събирало в продължение на много години. Столетия. Библиотеката е голяма радост за мен.

Той продължи да говори надълго и нашироко, като споменаваше произведения на най-големи писатели и философи в света. Някои имена Кели си спомняше от студентските години — достатъчно, за да може да покаже интелигентност.

— Трябва да дойдете в Шато Ноар, за да мога да ви покажа съкровищата на библиотеката — заяви баронът с такъв тон, че прозвуча като заповед.

Преди Кели да успее да отговори, Джил Рътлидж се приближи и приятелски сложи ръка на рамото на барона.

— Емил — каза той вместо поздрав. — Виждам те с изключително очарователната и привлекателна мис Дъглас.

— Наистина.

Джил хвърли усмивка към Кели.

— Баронът сподели ли с вас, че беше още момченце с къси панталонки, когато се срещнахме за пръв път?

Кели се опита, но не успя да си представи като момченце мъжа пред себе си с вида на учен.

— Не.

— Беше през четирийсет и пета — припомни си Джил. — Войната в Европа беше свършила, а предния ден бе хвърлена първата атомна бомба над Япония. Аз бях младши лейтенант, служех във Франция по онова време. Получих едномесечен отпуск и имах честта дядото на Емил да ме покани да го прекарам в Шато Ноар.

— Реколта четирийсет и пета на Шато Ноар — почти с благоговение изрече Хю. — Действително прекрасно вино.

— С гордост бих искал да ви съобщя, че бях там по време на създаването му — заяви Джил. — Даже докато зрееше, се усещаше, че ще стане велико вино. Няколко години по-късно, когато бе пуснато на пазара, дядото на Емил много щедро ми изпрати цяла каса от него. За спомен от престоя ми в Шато Ноар, така беше писал. Още пазя няколко бутилки от него. Уверявам ви, че ги държа за много специални случаи — обърна се към Емил: — Вероятно в близкото бъдеще ще имаме случай да отворим една.

— Може би — отвърна баронът, без да добави нищо повече.

Клей Рътлидж не пропусна срещата между барона и Кели Дъглас. Продължаваше да я наблюдава с мислено възхищение, останал до масичката с позлатените крака. Свиването на устните му беше единственият външен знак, че все още му пареше от обидната забележка на Сам, която му отправи на тръгване.

Когато баща му се присъедини към групата, погледът на Клей се премести към него. Нямаше нещо, което баща му да не е готов да направи само и само Катерин да не може да сключи договора. Още преди години Клей бе разбрал, че целта в живота на баща му беше една — да надмине Катерин във винарския бизнес. Откакто Клей се помнеше, тя винаги бе доминирала в живота им преди, както и след като изхвърли баща му от компанията, а младото му семейство — от къщата. Беше наследил бащината си омраза към нея.

Жената на барона се засмя на нещо, което Кели каза, и привлече погледа му. Клей я разгледа замислено, видя как усмивката й изчезна, заменена от израз на учтив интерес, когато съпругът й заговори. Беше втора съпруга на барона. Значително по-млада от Фужер, на нея й липсваха занимания и ярко присъствие в живота, предполагаше по впечатления от предишни срещи Клей, тя копнееше за пламенни чувства, каквито съпругът й, твърде улегнал, надали би й демонстрирал.

Помисли си за сливането, което баща му тъй дълбоко желаеше. Това можеше да бъде постигнато на два фронта. Докато баща му работеше по бизнеса с барона, той би могъл да въздейства на жена му.

Клей изчака, докато Кели и Таунсенд се преместят към друга групичка гости, после той се присъедини към барона и баща си. След размяната на поздрави поговори с барона цяла минута и дори повече за търга и за селекцията на вината бордо, дарени от Шато Ноар. С леко извръщане на главата погледна Натали Фужер и й се усмихна леко, кимна й и нищо повече.

Баронът им хвърли безизразен поглед, но се усети.

— Нали сте се срещали? — запита той жена си.

— Да — тя се усмихна. — Един или два пъти.

— Май че това е трети път — мазно се обади Клей.

— Ние често ходим на обществени места. Трудно е човек да помни всичко — извини се баронът.

— Така е — кимна Клей.

Джил прошепна нещо на барона и така привлече вниманието му. Клей направи крачка встрани, сякаш да не слуша разговора им, и погледна Натали, която го разглеждаше. В трапчинката на врата й той забеляза бързото туптене на пулса й и разбра, че я е развълнувал. Инстинктът и опитът му подсказаха най-добрия начин да се обърне към нея — да бъде сериозен, обаче тонът му да говори повече от думите.

— Харесва ли ви престоят в Ню Йорк? — запита той.

— Градът е много вълнуващ. Не намирате ли? — тя продължи да го наблюдава, изразът й беше спокоен и показваше слаб интерес към разговора и към него.

— Ако човек е сам и му е скучно, почти няма разлика къде се намира — Клей стоеше неподвижен, но всичко у него — стойката, гласът, погледът — показваше колко напрегнато въздържан е.

— Смятам, че един мъж може да намери много приятни развлечения тук — отвърна тя почти механично.

— Може би пък аз желая трудно достижими неща — погледна я право в очите. — Както и вие, предполагам.

Очите й леко се разшириха. Един цял миг тя го гледа, преди да отвърне очи, и в погледа й пролича сърдечност и копнеж.

— Много хора биха ми завидели за всичко, което имам, мосю Рътлидж.

— Разбира се — каза той и се обърна отново към баща си и барона, без да проявява по-голяма настойчивост. Събуди интереса й. Засега бе достатъчно. Знаеше, че на следващия ден баронът щеше да се види с Катерин, а също и че баронът никога не взимаше младата си съпруга на подобни бизнес срещи. Което означаваше, че тя щеше да бъде оставена на свое собствено разположение. Или на негово.

 

 

Кели тихо влезе в слабо осветената библиотека. След като повече от час се движи между гостите, усмихваше се и разговаряше, вече имаше нужда от почивка. Никога не се чувстваше удобно на големи сбирки като тази.

Отиде до прозореца, откъдето се откриваше поглед към Емпайър Стейт Билдинг и към небостъргачите близнаци на Световния търговски център. Разтвори златистата си вечерна чантичка, извади цигара и я запали.

— Не сте ли чували? Пушенето е опасно за здравето.

Леко сепната, тя се обърна и видя Сам Рътлидж, сърцето й се разтуптя, нервите й заиграха. Беше се разположил във фотьойл в кафяво и бяло на райета, лампата до него не беше включена. Тя забеляза леката извивка на устните му и опънатата загоряла кожа на скулите.

Тя щракна и затвори чантата си, издуха дима към тавана.

— Както и яйцата, пушените ребра, мазни понички, а също и разходките по тъмно — с известно усилие успя да се усмихне.

— Пропуснахте алкохола — разклати бирата си в чашата.

— Ако се вслушвате в съветите на здравните специалисти, списъкът е безкраен.

— Вярно е — стана от стола и тръгна към прозореца.

По-добре да бе останал седнал. Тя беше висока, но той беше още по-висок. Обикновено мъжете бяха на равнището на очите й, но заради него тя трябваше да вдигне поглед. Това не й хареса. Почувства, че се напряга, и искаше да се пребори с това усещане.

Той облегна рамо на стъклото и хвърли поглед назад към отворената врата и към тълпата добре облечени гости. Шумът от едновременния им говор стигаше и до библиотеката. Отново извърна очи към нея. Металните нишки, вплетени в златистата дантела на дрехата й, проблясваха в полумрака. Неволно си помисли дали не носи и копринено бельо под нея или просто съвсем нищо.

— Да разбирам ли, че търсите малко спокойствие — каза и отпи глътка от бирата.

Тя се усмихна и кимна механично в отговор.

— Денят ми беше много уморителен.

— Представям си.

— За вас също, предполагам — добави тя. Изглеждаше отпусната, спокойна, но в очите й, когато погледна към него, се четеше предпазливост, което даде на Сам още една тема за размисъл. — Днес ли пристигнахте?

— Вчера. Така Катерин имаше възможност да си почине малко, преди да се срещне с останалите.

Очите му са тъмни и спокойни, помисли си Кели, в тях се чете голяма сила, която би привлякла жена. Остана с впечатлението, че има вид на човек, който би отстоявал онова, което притежава, и би го пазил от посегателства.

Нервно отвърна очи. Отдавна се бе научила сама да се грижи за себе си. Нямаше нужда някой да бди над нея. Сама би могла да се справи и без чужда помощ.

— Съпругата ви не е ли с вас?

— Нямам съпруга.

Кели почти се стресна.

— Мисля, четох някъде, че сте женен.

— Това вече е в минало време. Разведохме се.

— Никога не знам какво да казвам на хората, когато ми го съобщят — играеше с цигарата си. — Дали да изразявам съчувствие и съболезнования, че съжалявам, или да се радвам за тях.

— Радвайте се — той се усмихва. — За мен беше избавление.

— Добре. Радвам се за вас.

— Благодаря.

— Катерин, изглежда, се забавлява — Кели хвърли поглед към главата на семейство Рътлидж сред гостите, събрали се около нея. — Цяла вечер има слушатели — което за щастие означаваше, че можеше да й кимне само отдалеч, тъй като тя бе задоволена откъм компания.

— Катерин има възможност да развие темата за търговията с вино. Което едва ли е изненадващо. За цялото семейство Рътлидж истината е в кабернето — устните му се изкривиха в кисела усмивка.

Кели му се усмихна, изгледа го с любопитство и се почувства задължена да изтъкне:

— Вие също сте Рътлидж.

Усмивката му стана още по-широка.

— Катерин би ви казала, че аз съм от онзи сорт силно, бавно зреещо каберне, в което се съдържа малко повече танин. Тя има навика да описва хората и да им дава индивидуални характеристики като на вина. Във вашия случай… — той спря, а погледът му обърнат директно към нея, замислено я изучаваше. — Смятам, че ще се затрудни да ви даде определение. Във всички случаи по-скоро сте сухо вино, а не сладко. Може би бяло…

— Надявам се не — прекъсна го Кели изкуствено весело. — Белите нямат много дълъг живот.

— Някои имат — зависи от сорта и реколтата.

— Значи не е толкова зле — тя изтърси пепелта от цигарата си в кристалния пепелник. — Надявам се, че Катерин не се е засегнала от някой въпрос, който й зададох в интервюто.

— Ако се беше обидила, досега да сте го разбрали — увери я Сам, като усети, че нарочно бе отбягнала разговора за личността си и бе сменила темата. — Всъщност струва ми се, че въпросите ви са й се сторили предизвикателни, а Катерин обича предизвикателствата. Както и всеки винопроизводител. Ако не са по вкуса им, по-добре да се откажат от бизнеса.

— Явно това означава, че вие също ги обичате.

— Да — в момента гледаше едно от тях. — Колко сте живели в долината Непа, преди да се преместите?

— Не много дълго — бавно изпусна пушека. — Обаче Айова е прекрасно място, за да расте едно дете. Въздухът е чист. Никакви замърсявания. Всеки познава всекиго и винаги все нещо става — футболни мачове в петък вечер, празненства по случай Деня на завръщането, събиране на сено, коледни програми в църквата, помен в Деня на загиналите, летни игри с топки, панаири…

— Кършехте ли царевица? — прекъсна я той с любопитство.

— Искате да кажете, че съм доста висока за това ли? — предизвикателно запита тя.

— Всъщност мъча се да си представя как сте изглеждали по джинси и карирана блуза с косата на плитки и със сламена шапка на главата — погледът му се плъзна по лицето й. — С вашата светла кожа сигурно сте имали много лунички.

— Не — ала забеляза, че той имаше, макар и много бледи под обгорялото от слънцето лице. Би трябвало да му придават момчешки вид, но лицето му беше прекалено сурово. — Изглеждах като варен рак.

— Значи сте кършили царевица.

Почти нищо не му убягва — трябваше да го запомни.

— Само едно лято. След това си намерих зле платена работа в малка радиостанция в началото като момиче за всичко. След няколко месеца главният редактор ме накара да замествам някой диджей, ако се случеше да не дойде. Не след дълго ме наеха на постоянна работа.

— При вашия глас не се изненадвам.

— Той ми помогна. Освен това правех новини, сводката за времето, интервюта. Ако се наложеше бях даже програмен директор и рекламен агент.

— Предполагам, че докато сте подготвяли новините по радиото, сте решили да минете в телевизията.

— Не е точно така — Кели забеляза, че той не пие бирата, а само държи чашата си и понякога я разклаща. — Радиостанцията беше съвсем малка. Подготовката на новините се състоеше в откъсване на листа от телекса и в прочитането му. Наричахме го дръпни-чети. По онова време исках да стана журналистка във вестник. Едва втората година в колежа започнах да се интересувам от телевизия. Започнах да стажувам в местната телевизионна станция. И точно преди да се дипломирам, ми предложиха работа като репортер. Приех — сви рамо. — Останалото, както, предполагам, бихте казали, е история.

Говореше естествено и с лекота за първите си години в радиото, но Сам забеляза едва доловимата промяна в лицето й, когато спомена телевизията — в гласа й се усети някаква топлота, той видя омекването около устата й, а също и блясъка в очите й. Кели Дъглас обичаше телевизията, макар и да не го изразяваше с думи. Също както той не беше намерил подходящите думи, за да обясни удовлетворението си от работата в лозята и в избата.

— Вашето семейство сигурно много се гордее с вас.

— Нямам такова — Кели изгаси цигарата си в пепелника и моментално съжали. Сега ръцете й нямаха занимавка. — Майка ми почина, когато бях осемгодишна, тъкмо завърших училище, и тогава загубих баща си. Нямам никого друг — нито братя, нито сестри, никого.

— Трябва да ви е било доста трудно.

— Животът винаги е труден до момента, когато осъзнаете обратното.

— Вярно е — съгласи се той, усмивката леко повдигна ъгълчетата на устните му. После наклони глава на една страна. — С какво се занимаваше баща ви?

— С всичко. Както се казва в Айова, теглеше, където го впрегнат.

Сам кимна разсеяно и леко се намръщи.

— Току-що се сетих — казахте, че сте родена в долината Непа, но не споменахте в коя част. Сейнт Хелена, Ръдърфорд, Непа, Калистога Спрингс?

Когато той започна да изрежда имената на градовете в долината, Кели разбра, че трябва да го спре. Тя скръсти ръце, вдигна глава и се засмя:

— Какво е това? Интервю ли ми правите? Ако се опитвате да разберете на колко години съм, отговорът е двайсет и девет. Висока съм метър и седемдесет и два, тежа петдесет и седем килограма, имам кестенява коса, зелени очи, неомъжена съм. Завършила съм университета в Айова петнайсета по успех. Обичам земните цветове, дрехите на Келвин Клайн, музиката на Кол Портър и особено изпълненията на Синатра. Предпочитам кисело мляко „Йоплер“ пред „Данон“, немска шоколадова торта. Пия вода „Евиан“, а не „Перие“. От време на време опитвам чаша вино, никога не пия така наречените твърди алкохоли, пуша, макар че се старая да ги намалявам. Ето, нещо да съм изпуснала?

— Нямате ли хоби? — в очите му проблесна нещо средно между възхищение и смях.

— Вие сте неуморим — заяви Кели, смаяна, че изброяването на фактите не сложи край на въпросите му.

— Любопитно ми е — поправи се Сам, а устните му се изкривиха в усмивка. — Явно, че сте много затворен човек. Заобиколихте въпросите тъй експертно, като политик — той се отлепи от стъклото. — Не исках да ви обидя.

— Не го приех така — тя се изуми, че той с лекота долови отбягващите й отговори.

— Добре — продължи да я гледа напрегнато. — Смятам, че стремежът да пазиш личния си живот за себе си е нещо важно за човек, който непрекъснато е изложен пред очите на обществеността.

— Вярно.

— Така че какво е хобито ви? — усмихна се по-широко. — Още не сте ми казали.

Обезпокоена от начина, по който я гледаше, а също и от реакцията си, Кели се поколеба за миг.

— Не знам дали това се смята за хоби, но обичам да реставрирам стари мебели, да взема нещо охлузено, да стигна до дървото, като изтривам всички петна и резки с шкурка, след това да му сложа байц и лак и то да добие вид на ново — тъй като се отпусна, докато му разказваше, тя постепенно изгуби първоначалната си напрегнатост. — В началото, за да запълня празния си апартамент, който взех под наем, когато отидох в Сейнт Луис. Сега вече го правя за удоволствие. Всъщност точно сега реставрирам една прекрасна голяма маса за хранене, която открих в магазин за стари мебели на няколко преки от мястото, където живея до Грамърси парк. Масата е от махагон. Успях да сваля старата боя, но ще има нужда от две-три минавания с ръчна работа, естествено.

— Разбира се — усмивката му беше сърдечна, в погледа му откри разбиране, което не бе очаквала. Това я привличаше даже и след като разбра опасността от начина, по който той я привличаше.

— Какво да ви кажа? Докато го правя, то ми доставя удоволствие и удовлетворение — искаше й се да звучи естествено, но не успяваше.

— Явно — той направи пауза, пресегна се и взе дясната й ръка, обърна я с дланта нагоре, а другата му ръка изследва колко е гладка. — Явно също, че носите ръкавици, докато жулите и боядисвате.

От милувката на пръстите му тя затаи дъх, по ръката чак до рамото и по гръбначния си стълб усети леки тръпки като гъделичкане. Досега допирът на нито един мъж не я бе оставял без дъх. Не е честно това да се случи със Сам Рътлидж. Не е честно, че видя същото в блясъка на очите му.

— Наистина си слагам ръкавици — Кели издърпа ръката си, като се опита да се освободи от вълнението, от което почти се разтрепери.

— Странно — избъбри той.

— Кое е странно? — тя стисна чантичката си малко по-силно, отколкото беше необходимо, докато се мъчеше да измисли някакъв непринуден начин, за да сложи край на разговора.

— Аз също обичам стари неща. Само че в моя случай — самолети.

— Самолети ли? — рече изненадана Кели. — Значи летите?

Той кимна.

— Винаги когато мога да се измъкна, а това за съжаление не се случва често. Имам един стар двуместен биплан с открита кабина.

— Биплан. С какъвто лети Снупи, когато търси Червения барон със своя „Сопуит Кемел“ ли? — запита тя, като си спомни за главния герой на анимационната поредица „Дребосъчетата“, и по лицето й се разля усмивка.

Сам също й се усмихна.

— Моят малък „Къб“ съвсем не е толкова стар, колкото „Сопуит“, но е подобен. Моят е отпреди четирийсет години и е бил предназначен за аероакробатика. Когато го купих, изглеждаше страшно зле. Почти две години работих в свободното си време, за да възстановя до положение да може да лети.

— Сигурно е било много вълнуващо първия път, когато сте се издигнали с него? — като си спомни какво усещаше, когато видеше някаква мебел, която беше реставрирала, Кели много добре можеше да си представи гордостта и удовлетворението, което Сам трябва да е изпитал.

— Точно така — съгласи се той.

Тя го изгледа замислено.

— Летенето не е спортът, с който бих ви свързала. Ако ме бяхте попитали, сигурно бих казала тенис или поло — спортове, които й изглеждаха подходящи за човек, посветен на лозарството. — Когато полетите с биплана, сигурно изпитвате истинско чувство за свобода.

Той кимна в знак на съгласие.

— Свобода, власт, но нещо повече — усещане за пълен контрол. Това е нещо, което човек се научава да цени, когато обработва земята, тъй като винаги зависи от капризите на Майката Природа.

— Предполагам — смях долетя откъм гостите. — Някои се забавляват.

— Така изглежда.

В това тя видя възможност и реши да се възползва от нея.

— Мисля, че е време да се върна при другите.

— Катерин сигурно се чуди къде съм. Време е двамата да се върнем.

Тази забележка не изискваше отговор. Кели се завъртя и тръгна към вратата, изпитвайки неудобство, че Сам върви точно зад нея. Щом стъпи в салона, тя му се усмихна през рамо, кимна му на раздяла и се присъедини към най-близката групичка гости.

Хю я пресрещна, преди да бе стигнала до тях.

— Кели, вече мислех, че си си тръгнала.

— Всъщност тъкмо се оглеждах за теб, за да ти кажа, че скоро си тръгвам.

— Очаквах го, като знам какъв ден преживя — погледът му беше мил и разбиращ. Прииска й се да го прегърне. — Ще ти извикам такси. Сигурно по това време трудно ще намерим.

— Няма нужда от такси — Сам Рътлидж бе останал зад нея. Не се беше отделил, както очакваше и се надяваше тя. — Отвън ни чака кола. Мога да откарам мис Кели до вкъщи.

— Благодаря, но не е необходимо — запъна се Кели, обръщайки се към него.

— Щом не е необходимо, тогава го приемете като удоволствие — предложи той меко.

— Послушай го — обади се Хю. — Последният път, когато пътувах с такси, вътре миришеше на последния пияница, който се бе возил.

— Но ако Катерин реши да си тръгне… — започна Кели.

— Защо трябва да решавам да си тръгвам? — попита Катерин Рътлидж, присъединявайки се към тях, без да показва и най-малкия признак на умора. — Къде да тръгвам?

— За „Плаца“ — отвърна Сам.

— Защо? Никой друг не се прибира още — спокойно възрази тя.

— Мис Дъглас се прибира — обясни той. — Предложих й да я закарам с нашата кола, а тя се загрижи, че може да пожелаеш да си тръгнеш, преди да съм се върнал да те взема.

— Много сте внимателна, мис Дъглас, но не бива да се безпокоите. Забавлявам се твърде чудесно, та да си тръгна скоро. Настоявам Джонатан да ви изпрати.

— Джонатан ли? — Кели сви вежди. — Искате да кажете, Сам?

— Джонатан ли казах? — объркана за миг, Катерин махна небрежно. — Естествено, че исках да кажа Сам. Той ще ви отведе.

След като нямаше избор, Кели й благодари, взе мантото си и тръгна. Сам вървеше до нея. Излизайки от хладината сграда, те пристъпиха в задушната лятна вечер. Сам огледа няколкото коли, паркирани до бордюра, и посочи една от тях.

— Нашата кола е там — вдигна ръка на шофьора, който побърза да отвори вратата.

Кели се плъзна на седалката и оправи гънките на мантото около себе си. Всички надежди, че може да си тръгне сама, се стопиха, щом Сам седна до нея. Тя даде адреса си на шофьора и се облегна.

— Нямаше нужда да идвате — трябваше да го каже ако не за друго, поне за да намали малко напрежението в себе си.

— Сигурно не — съгласи се той с лекота. — Но исках да се уверя, че сте се прибрали невредимата. Както споменахте по-рано, щом се стъмни, улиците на града крият рискове.

— Са опасни — поправи го тя. Беше й станало навик да бъде точна.

— Са опасни — съгласи се той.

Кели се облегна с желанието да се отпусне и присъствието му да не й пречи. Въздъхна дълбоко и затвори очи.

— Признавам, че така е по-добре — каза. — Такситата в Ню Йорк не са най-чистите и удобни превозни средства.

— Или пък най-сигурни.

Тя обърна очи към него и му се усмихна.

— Вярно е.

— Утре вечер ще присъствате ли на търга?

— Не. Ще водя вечерните новини. Това е част от кампанията на мрежата да ме представи по-широко. Ще го правя веднъж месечно, докато започне новото предаване в средата на сезона, когато свършат мачовете.

— Ще бъдете заета.

— Много. Особено когато започнем продукцията и записването на някои части. В такива моменти Хю е безпощаден.

— Отдавна ли го познавате? — Сам се зачуди какви ли са отношенията им. Не че го интересуваше особено.

— Приятели сме повече от две години.

Приятели. Нехайният начин, по който тя използва думата, му подсказа, че между тях няма нещо повече от това.

Колата намали и спря пред стара тухлена сграда, където беше апартаментът на Кели. Докато слизаше, чу, че и другата врата се затръшва. Сам вървеше към нея.

Внезапно й хрумна, че един Рътлидж я докара до вкъщи. Мъжът я изпраща до входната врата. Тя осъзна иронията на ситуацията и изпита чувство на тържество.

Той направи знак на шофьора да изчака, хвана я за лакътя и я поведе по малкото стъпала към вратата. Входът бе осветен с фенери от ковано желязо. Ключът беше в ръката й. Даде му го, когато стигнаха. Той го задържа, но не го пъхна в бравата.

— Благодаря ви за изпращането — изрече тя, тъй като не можеше да спре доволната усмивка, която се разля по лицето й.

— Може би някога пак ще се видим.

— Може би — тя се съмняваше.

Сам също смяташе, че не е възможно. Отключи вратата и я отвори. Тя влезе, спря, обърна се и протегна ръка за ключа. Той й го подаде.

Тогава импулсивно плъзна пръсти в косата й, подхвана я за тила и се наведе към устните й. Тя замря изненадана и той усети меките й устни. Изследва меките им извивки, почувства как се загряват и се движат срещу неговите.

Той я привлече, за да усети вкуса й. Потъна в дантели, нежни миризми и представата за дълги бедра, силни и гъвкави, топли и изпълнени с желание. Една целувка не беше достатъчна. Искаше му се тя да го обгърне, да се забрави в нея. В мига, в който усети тази нужда, Сам се отдръпна. Беше срещнал, беше се влюбил и се беше оженил за предишната си жена в сексуална мъгла. Нямаше намерение да повтори същото.

— Лека нощ, Кели — Сам внимателно отстъпи от нея като от ръба на опасна скала.

— Лека нощ — тя извърна очи, обърна се и затвори вратата след себе си.

Чувайки как щракна здравата нощна ключалка, Кели вече не се чувстваше силна. Беше разклатена и уязвима, с голяма сила й бе напомнено за полузабравените нужди, които в този момент не можеше да скрие. Това я изплаши.