Джанет Дейли
Любов и омраза (19)

Деветнадесета глава

През една пролука сред дърветата Кели зърна сребристосивата кола, паркирана на алеята пред къщата. Малко рано за посетители, помисли си. Едва когато излезе от пътеката, видя и другите коли пред входа — полицейска, лимузина и джипа на Сам.

Нещо се е случило. Кожата й настръхна, нервите й се опънаха като въжета. Спря само за секунда, после за по-бързо мина по тревата и стигна до къщата. Когато отвори вратата, Кели чу гласа на Катерин:

— Тук я няма. Трябва да е излязла.

Двама униформени полицаи, Оли Зелински и защитникът Джон Максуейн стояха в подножието на мраморното стълбище, обърнати към Катерин, която тъкмо бе дошла при тях. Джон Максуейн беше четирийсет и няколко годишен, с посивяла коса на слепоочията, среден на ръст и тегло. Имаше лице на човек, сблъскал се с много лоши хора, без никога да намери причина да загуби вяра в доброто, което вижда у всеки. Всички се обърнаха към Кели, когато чуха, че външната врата се затваря.

— За мен ли питате? — бавно тръгна към тях с предчувствие за лоши новини. Мрачният израз на Сам и сдържаният гняв в очите му само потвърдиха онова, което инстинктът й подсказа.

— Баща ти е избягал — съобщи й Сам. — Чух го по радиото и дойдох да ти кажа. Тогава пристигнаха Зелински и останалите.

— Кога? — запита тя с безизразен глас. Това бе единственият начин да сдържи яда и гнева си.

Много добре разбираше какво означава бягството на баща й — цялостно издирване с блокиране на пътищата, сформиране на групи за търсене, покриване на цялата област от полицията, хеликоптери. Сензационна история, която отново щеше да заеме челно място в новините. Името й отново щеше бъде замесено, случаят щеше да получи такава гласност, от която предпочиташе да умре.

— Призори — отговори Оли със съчувствие в погледа.

— Но как? Как е възможно? — Кели се отдалечи от Сам, несъзнателно отхвърляйки успокоението, което близостта му й носеше. Ако я докосне, сигурно ще загуби контрол над себе си. Не искаше никой да разбере какъв удар бе за нея това. Скръсти ръце пред гърдите си в защитна реакция.

— Направил се на болен. Дежурен бил нов служител. Все още изясняваме подробностите — Оли нагласи очилата на носа си, привичен негов жест, когато е нервен.

Кели го усети, но не й направи впечатление.

— Защо сте дошли? Не само за да ми го съобщите, предполагам.

Оли отмести очи от нея, после отново я погледна.

— Това в никакъв случай не трябваше да става. Арестът му вече ти причини достатъчно неприятности, искам да знаеш, че ми е много неприятно — спря за малко. — Имаш ли някаква идея къде би могъл да е?

— Проверихте ли в най-близката кръчма или в магазин за алкохол? — попита тя с болка.

— Смятате ли, че би могъл да опита да стигне до залива? Да отиде в Оукланд или Сан Франциско? — запита един от полицаите.

Всички я наблюдаваха. Нямаше защо да ги кара да я чакат.

— Не знам — леко поклати глава и усети, че по бузата й са залепнали кичури коса. Дръпна ги от лицето си, съжалявайки, че не си бе сложила шнолата. — Нямам представа къде би могъл да отиде и какво да направи. В града може лесно да изчезне. Има много места, където да се скрие, но не знам дали и той мисли по този начин.

— А в планините? — запита другият полицай. — Баща ви ходеше ли там? Ловец ли е?

— Не.

— Някога ходил ли е на къмпинг?

Кели отново поклати глава.

— Пиенето беше единственото му забавление.

— Има ли приятели?

— Напуснах го преди десет години. Не знам дали въобще има. Трябва да проверите в баровете, където ходи. Открийте хората, с които пие.

Зададоха й още въпроси, на които тя не успя да отговори. При всеки напрежението у нея се засилваше и нервите й се опъваха. Най-накрая не издържа.

— Ако знаех нещо — каквото и да било, мислите ли, че нямаше да ви го кажа? — озъби им се тя. — И аз като вас искам да го хванете. Колкото по-дълго е на свобода толкова повече ще продължи… — Кели се спря и веднага съжали за избухването си.

Не й стана по-добре, когато Сам сложи ръка на гърба й, пак застанал зад нея.

— Смятам, че засега е достатъчно — каза, а Кели се стегна, тъй като й се искаше да се дръпне от него.

— Разбира се — кимна Оли. — Съжалявам, че бяхме принудени да те подложим на този разпит, но нямаше как. Ако се сетиш за нещо, което би могло да ни помогне…

— Ще се обадя — обеща тя.

По време на целия разпит Максуейн стоя като мълчалив свидетел. Когато Оли и двамата полицаи се сбогуваха и тръгнаха към входната врата, той остана. Почака, докато вратата се затвори, и тогава се обърна към Кели.

— Имам да прибавя само едно към тази неприятна ситуация, мис Дъглас — каза. — Ако говорите с баща си, ако случайно влезете във връзка с него…

— Той няма да ме потърси — натъртено изрече Кели. — Няма представа къде съм.

— Страхувам се, че не е така — Максуейн вдигна вежди извинително. — Казах му, че сте отседнали тук.

Сам мислено изруга, а на глас каза:

— Защо, по дяволите, е трябвало да го правите? Не е нужно да знае къде е Кели.

— Когато го направих, сметнах, че е необходимо — адвокатът сви рамене, с което искаше да каже, че злото е сторено и разискванията по този въпрос са безпредметни. — Посетих Доуърти в затвора и той все говореше против семейство Рътлидж, а особено срещу вас, мисис Рътлидж — обърна очи към Катерин, но тя дори не мигна. — Имаше много обвинения и сметнах, че ще промени мнението си, ако знае, че дъщеря му гостува у вас.

— Е, промени ли го? — скептично попита Сам.

— За съжаление не. Даже взе да се надява, че се опитвате да настроите дъщеря му против него. Параноята често се явява като страничен ефект от алкохолизма — заяви Максуейн и отново се обърна към Кели. — Това е едно от нещата, за които исках да говоря с вас.

Той протегна ръка и я отдели от Катерин и Сам, а с другата поведе Кели настрани, където биха могли да поговорят насаме. Тя не разбираше какво ще спечелят, ако започнат да разискват навика на баща й да пие. Чакаше с нетърпение адвокатът да продължи.

— Ако все пак случайно се видите с баща си — започна Максуейн тихо и доверително, — направете всички усилия да го убедите да се предаде.

— Няма вероятност да ме послуша.

— Все пак опитайте. Нещата ще се развият много по-благоприятно за него, ако се предаде на полицията — обясни той, а после продължи: — Сутринта, когато са го арестували след убийството на барона, концентрацията на алкохола в кръвта му е била над допустимото. Той признава, че е пил. Възможно е да е бил толкова пиян, че да не знае какво върши в действителност. Мога да поискам смекчаване на присъдата и намаляване срока на излежаването й за непредумишлено убийство. Но за да стане това, той трябва да се предаде, да бъде пуснат на свобода под гаранция и да бъде подложен на лечение. Трябва да покажем, че алкохолизмът е болест, а вашият баща е негова жертва.

— Не ми говорете за жертви — гласът на Кели трепереше от яд. — Аз съм жертвата! Само аз съм живяла с него и познавам лъжите му. Биеше ме, когато беше пиян. Аз бях тази, която платих за всичко. И продължавам да плащам!

Преглъщайки сълзите, от които очите й започнаха да смъдят, Кели се обърна и бързо се отдалечи. Даже не чу, когато Сам я извика.

Сам понечи да тръгне след нея, Максуейн го спря.

— Оставете я.

Сам се обърна към него.

— Какво, по дяволите, й казахте?

— Страхувам се, че я разстроих. Смятах, че вече приема пиенето на баща си като болест, която тя не е причинила, не може да контролира и не може да излекува — Максуейн се загледа замислено в посоката, в която изчезна Кели, после пак обърна очи към Сам. — Съществуват програми за хора, чиито родители са били или са алкохолици. Убедете я да се запише в такава група. Поне ще й станат ясни някои нейни изживявания и тя ще се освободи от гнева, който я измъчва през всичките тези години. Във всеки случай това е стъпка в правилната посока.

 

 

Сълзи затрептяха на миглите й. Кели бързо ги избърса, щом чу наближаващите твърди отмерени стъпки на Сам. От антрето бе избягала в библиотеката.

Когато Сам влезе, Кели не се обърна, а продължи да стои до кожения стол, подпряла ръка на облегалката му.

— Кели?

Усети, че Сам я прегръща, и се дръпна.

— Добре съм — времето й бе достатъчно, за да се стегне. Прекара пръсти по абажура на лампата, тъй като трябваше нещо да се прави. — Бих изпушила една цигара. Ти сигурно нямаш. Моите останаха в чантата.

— Нямам.

— Нищо — включи лампата, която освети ламперията на стаята, сега още по-тъмна заради тежките сиви облаци отвън. — След всичко, което става, изненадвам се, че не съм започнала да пуша много повече.

Дистанционното управление на телевизора беше на масата до лампата. Кели го взе, насочи го към апарата и натисна копчето. На екрана веднага се появи картина.

— Кели, относно баща ти… — започна Сам.

С протегната ръка тя го накара да замълчи, а погледът й беше вперен в екрана.

— Новините. Може да са го хванали — бързо седна на кожения стол и се наведе напред, за да се съсредоточи върху думите на репортера.

Обаче всъщност четяха поправка към предишния бюлетин, че заподозреният е бил забелязан на борда на ферибот за Сан Франциско — оказало се, че сведението е погрешно. Поправката беше последвана от повторен разказ за бягството от затвора и за смъртта на барона.

— Хайде да пием кафе — предложи Сам, когато започна редовната сутрешна програма.

Кели поклати глава.

— Предпочитам да остана тук, за да видя дали няма да има нови сведения.

— И да има, ти нищо не можеш да направиш.

— Знам, но искам да остана тук. Не можеш ли да разбереш?

Прекара остатъка от деня и по-голямата част от вечерта пред телевизора, превключвайки каналите, слушаше бюлетините и ги сравняваше с тези на другите програми. Много хора бяха заявили, че са го видели, повечето сведения се оказаха фалшиви, останалите по една или друга причина не можеше да бъдат потвърдени. Полицията продължаваше да вярва, че той все още е някъде в Непа, и настояваше да се претърсят блокове, отстоящи на десетминутно разстояние от затвора.

Показаха сцени как полицейски групи претърсват изоставена сграда, хеликоптери се спускат към мястото, патрули по пътищата отварят багажниците на автомобили и проверяват документите, дълги опашки от коли стоят блокирани по пътищата. Излъчиха интервюта с най-различни служебни лица, с хора, живеещи на изолирани места, които се страхуват да остават сами в домовете си, с минувачи по улиците, туристи.

Всяка новина започваше с някакъв вариант на: „Бащата на телевизионната говорителка Кели Дъглас, обвинен в убийството на барон Емил Фужер от Франция, все още не е заловен… тази сутрин… следобед… вечерта…“

Почти всеки бюлетин започваше с част от нейно предаване, както и снимката й пред градския затвор в Сейнт Хелена.

 

 

Следващият ден дойде без дъжд и без ново развитие на нещата. Ленард Доуърти бе все още на свобода. Късно сутринта настъпи голямо вълнение, защото показаха на живо как полицията обгражда малко лозе в областта Карнерос, където предполагали, че заподозреният се крие. Новинарският екип бе качен на хеликоптер и показа на телевизионната аудитория смътните очертания на една фигура, свита под големи лози. След двайсет изпълнени с напрежение минути, мъжът се предаде на полицията.

В мига, в който той изпълзя изпод лозите и вдигна ръце на тила си, Кели разбра, че това не е баща й. С черна коса и мургав, той приличаше на мексиканец. Репортерът стигна до същото заключение. Неясна снимка на баща й бе показана на екрана, за да го видят зрителите.

В обедния бюлетин обясниха, че заловеният мъж в лозето се оказал чужденец без документи. Имаше и репортаж, че в отдалечена къща в областта Стегс Лийп в долината имало следи от насилствено влизане, макар че нищо не било взето оттам. Сега полицията смяташе, че е възможно Доуърти да е успял да се промъкне през блокадата и да се крие някъде в град Непа, по тази причина щели да усилят наблюдението си.

Късно следобеда започна хубав дъжд. Ниските облаци обвиха високите била на двете планински вериги. В ранния вечерен бюлетин показаха репортерите, свити под мокри чадъри, те разказаха последните факти от преследването и добавиха някои нови предположения.

NBC показа материал, заснет по-рано, преди да беше заваляло. Щом Кели чу встъпителните думи, предположи, че тя ще бъде във фокуса на предаването. Но се смая, когато видя Линда Джеймс, своята съперница и неприятелка, която се появи пред занемарената къща на баща й и обясни на зрителите, че това е домът, в който Кели Дъглас е израсла.

Зелено-белият буик се виждаше в дъното, избуялите бурени и пръснатите боклуци. Линда Джеймс се изкачи по стълбите и отвори вратата. Камерата я проследи как влиза във всекидневната. Видя се бъркотията, мръсотията, купищата угарки и пепел до снимката на майка й.

Боже мой. Кели затисна устата си, задавяйки вик. Показаха куклата й в едър план, седнала върху мръсния диван. Занемарената кухня и чиниите с изсъхнали остатъци от храна по тях, натрупани в умивалника и върху плота, мухлясалата храна в хладилника. Защо не изчисти, когато отиде там?

Линда Джеймс седна върху леглото на Кели. Прокара пръст по прахта върху скрина, пипна и металната табла на леглото, а после застана до прозореца с поглед към мрачното небе.

Две и половина минутното предаване завърши отвън, където Линда Джеймс изрази съчувствие и завърши с думите:

— Не успяхме да се свържем с Кели Дъглас за коментар, макар и да знаем, че е някъде наблизо. Няма съмнение, че следи последните новини около издирването на баща й. Със смесени чувства, предполагам. Линда Джеймс от долината Непа.

Професионално Кели прецени, че материалът беше добър. Лично обаче се чувстваше разкрита, унищожена. Бяха навлезли в личния й живот. Изпълнена с гняв и срам тя излезе от библиотеката. Това повече няма да се случи. Никога.

Спря само за миг, когато входната врата се отвори и Сам влезе. Ризата му беше мокра, беше прилепнала за кожата му и подчертаваше мускулестите очертания на гърдите му. По светлокафявия му панталон личаха петна от капките, маншетите му бяха мокри. Той не я забеляза веднага, тъй като свали шапката си и изтръска водата от нея върху мраморния под. Тя дълбоко пое въздух и отпусна ръце, когато срещна погледа му, щом той най-после я забеляза.

— Започна истински да вали — отбеляза той.

— Така изглежда — тръгна към стълбите.

— Горе ли се качваш?

— Да.

— Идвам с теб. Трябва да си взема топъл душ и да си сменя дрехите — с големи крачки измина разстоянието до стълбището, а от него се стичаше вода. Настигна я и заедно тръгнаха нагоре. — Нещо ново?

— Нищо. Все още се крие някъде.

Той въздъхна.

— Съжалявам. Честна дума, смятах, че досега ще са го хванали.

— И аз — призна тя.

Той спря, когато стигнаха вратата на стаята й.

— Добре ли си?

Не беше сигурна дали някога е била добре.

— Ще се оправя — каза му.

— Знам — усмихна й се. — Ще се видим след малко.

Кели кимна, но не му отговори, докато отваряше вратата, а Сам продължи по коридора. Без да губи време, тя грабна чантата си и откачи шлифера от гардероба. Излезе от стаята и се спусна надолу по стълбите.

След петнайсет минути колата, взета под наем, мина през локвите на набраздения път и спря пред бившия дом на Кели. Дъждът беше намокрил дъските и те изглеждаха почти черни, прозорците приличаха на тъмни лъскави огледала. Кели ги гледа известно време, после спря светлините и изключи мотора.

Слезе от колата и под силния дъжд изтича до вратата, като избягваше дълбоките локви. Когато влезе, всекидневната тънеше в непрогледна тъмнина. Плъзна ръка по стената, за да напипа ключа, намери го и мъждива светлина изпълни стаята. Свали шлифера, огледа се и реши първо да прибере боклука.

По чудо откри торби за смет в чекмеджето под мивката. Първата напълни с развалена храна от хладилника. Изпразни кухненската кофа във втора и я допълни с празни кутии, които се търкаляха наоколо. Третата носеше от стая в стая, в нея изпразваше пепелници, слагаше празни бутилки, стари списания и вестници, всичко, което й изглеждаше ненужно. Когато свърши, беше напълнила четири торби и ги сложи до вратата.

След това Кели се зае с мръсните чинии в мивката, изстърга колкото можа от засъхналата храна, накисна ги и ги изми. След трийсетина минути Кели избърса и последния тиган и го прибра в шкафа. Напълни умивалника с чиста вода и сапун, изми кухненската маса, плота, избърса предната част на шкафчетата и хладилника отвътре и отвън.

Когато свърши и това, петата найлонова торба беше наполовина пълна. Занесе я във всекидневната при другите. Навън дъждът бе намалял и ръмеше. Възползвайки се от това, Кели се втурна към колата, включи светлините, а после пренесе торбите една по една и ги сложи в ръждясало ремарке близо до навеса.

Щом свърши, тя се обърна и огледа боклуците из двора, които се виждаха на светлините на колата. Нещата, които можеше да вдигне, тя нахвърля в ремаркето, другите остави. Изключи фаровете и се върна вътре. Тъкмо да затвори вратата, промени решението си и я остави отворена, за да влиза въздух.

Пръстите й бяха на последното копче на шлифера, когато чу шум. Нещо издрънча. Свали дрехата, остави я на стола и отиде до кухнята.

Застана на прага като закована, взирайки се в баща си. Той седеше на стол, спокойно вадеше овесени ядки от кутия и ги пъхаше в устата си. Оредялата му коса беше мокра и залепнала за главата като сива шапка, но дрехите му бяха сухи.

Гневът, който като че не я оставяше напоследък, отново я обхвана.

— Какво правиш тук?

— Ям — изсипа още една шепа в устата си и започна шумно да ги дъвче. — Студени кренвирши, солени бисквити, няколко сладки и шоколадчета — това е всичко, което съм ял през последните два дни. Тук малко си поизчистила. Изглежда по-добре — отново пъхна ръка в кутията. — Защо не направиш кафе? В този дъжд замръзнах до мозъка на костите си. Нужно ми беше известно време, докато проуча дали си сама. Нали помниш, обичам кафето с много захар.

На Кели й идеше да изтръгне кутията от ръцете му. Но отиде на мивката, изми си ръцете и напълни старата електрическа кафеварка с вода.

— Исках да кажа, защо се върна тук?

— За да си взема храна, сухи дрехи, одеяла и всичко, от което имам нужда.

Сложи две мерителни лъжички, кафе в мрежичката, затвори машинката и я включи. Облегна се на плота, още с гръб към него.

— Защо трябваше да бягаш от затвора?

— А ти какво очакваше? Да остана там и да ме осъдят за нещо, което не съм направил? Не, благодаря. Налагаше се да изляза, да измисля начин да намеря пари и да не позволя на семейство Рътлидж да ми вземе земята. Много умно беше от тяхна страна, че ме обвиниха. Трябваше вчера да обера гроздето. От този дъжд сигурно всичкото ще се маноса. Няма да изкарам нищо. Което значи, че ще имам нужда от още пари. Ти трябва да ми помогнеш, Лизи, момичето ми. Трябва да събера парите и да им ги дам, преди да са ми отнели земята.

— Предай се и ще ти помогна — Кели се беше втренчила в отчупено парче на вратичката на шкафчето. — По-рано ми каза, че ти трябват трийсет и пет хиляди. Имам ги. Имам и още. Предай се на полицията и ще ги изплатя. Земята ще е твоя.

— Семейство Рътлидж те накара, нали?

Кели се изви към него, все така подпряла ръце на плота.

— Не. Идеята е моя. Лично моя — той остави кутията върху масата. По дланите му бяха останали само трохички. — Ще дойда с теб, когато се предаваш. Ще те закарам.

— Не. Няма да се предам. Няма да се върна повече в затвора.

— Рано или късно ще те хванат — възрази му тя.

— Няма. Ако ми помогнеш, няма да ме хванат.

— Да ти помогна ли? Как? — кафето започна да бълбука зад гърба й.

— Като се срещаме от време на време и ми носиш храна и дрехи.

Тя не можа да повярва на ушите си.

— Искаш да стана твоя съучастничка? Да помагам и съдействам на избягал затворник?

— По дяволите, аз съм невинен — гледаше я в лицето. — Мога да се обзаложа, че ако майка ти беше жива, щеше да го направи. Щеше да ми помогне. Би искала и ти да ми помогнеш.

— Не ми говори за нея! — изпълнена с гняв и огорчение, Кели полетя напред и се хвана за облегалката на най-близкия стол. — Омръзна ми да ми говориш за нея. Колко си я обичал. Колко ти липсвала. Ти я уби. Все едно че й стисна гърлото и я удуши — сълзите отново започнаха да парят на очите й и ги замъглиха. — Предупреждавах те, че е болна. Казах ти, че трябва да я заведеш на доктор. А ти ме убеждаваше, че нямаш пари за доктор. Само лятна простуда било. Но имаше достатъчно пари за уиски, нали? И се махна, остави ме сама да се грижа за нея. А аз не знаех какво да правя!

Кели с мъка успя да преглътне риданието си. Въздухът като че ли бе изсмукан от дробовете й. Опита се да вдъхне по-дълбоко, а баща й облегна лакти на масата, наведе глава и се извърна. Кафеничето къркореше и въздишаше във все по-бърз ритъм, както болката свиваше сърцето й. Колкото и да й се искаше да се обърне и да тръгне към вратата, не можеше. Тя беше започнала този разговор, тя трябваше и да го довърши.

— Когато се върна, ти беше толкова пиян, а тя се беше надявала. Искаше да те изчака както винаги. Беше много болна и прекалено слаба, затова само лежеше на дивана. Аз спях на пода до нея и когато се събудих, тя беше издъхнала.

— Знам — събра ръцете си върху масата, те леко трепереха. — Разочаровах я. Много разочаровах Бека. Господ ми е свидетел, че я обичах, но не бях добър съпруг — в огрубелия от уискито глас се усещаше съжаление, а очите му влажно лъщяха, когато вдигна глава, но не можа да я погледне в очите. — Мисля, че и не бях добър баща.

— Не си бил добър баща ли? Какъв израз само! — Кели се възмути. — Забравил ли си как ми счупи ръката и колко пъти си ме бил, колко често съм ходила на училище с рани и синини под очите, колко нощи съм спала тук сама, изплашена, че няма да се върнеш, и още по-изплашена, че все пак ще се прибереш? Истината е, че никога не съм имала баща. Живях в тази къща с един пияница.

— Виновно е уискито — оправда се той.

— Тогава защо не го остави? Защо трябваше да пиеш, защо?

— Ти така и не си разбрала, нали? Бека, майка ти, тя винаги знаеше.

Самосъжаление. Колко пъти го е усещала в тона му. Толкова често, че отдавнашното отвращение пак се върна.

— Тогава ми обясни.

— Защото съм слаб. Защото никога не съм бил силен като майка ти, като теб — беше вторачил очи в стиснатите си ръце. — Тя винаги е знаела, че съм нищожество и че ще си остана такъв. А уискито ме караше да се чувствам силен. Така си мечтаех, че един ден ще събера гроздето и ще направя собствено вино — толкова добро, колкото и на всеки в долината. Когато в стомаха ми имаше уиски, го вярвах. След това падах отново на земята и разбирах, че никога няма да стане. Защото не можех да го направя. Не притежавам онова, което се изисква. Вътрешно, искам да кажа.

Кели стоеше и го гледаше — оредялата коса на главата му, провисналата кожа, пожълтяла от премногото алкохол, приеман твърде дълго, преждевременното застаряване. Едно време раменете му бяха широки и мускулести — сега беше костелив и смачкан. Уморен и съсипан стар човек, който бягаше, а полицията го търсеше с хеликоптери, с кучета, със заредени пистолети.

— Тази земя е единственото, което ми помага да се чувствам човек — продължи той тихо. — Затова мястото ми е тук. По тази причина не мога да позволя на семейство Рътлидж да я вземе — най-после вдигна умолителен поглед към нея. — Не разбираш ли? Без нея всички ще разберат, че съм нищо.

— Разбирам — смънка Кели и се извърна, отиде до шкафчето, извади две чисти чаши, напълни ги с кафе, а в това време мозъкът й работеше.

Всичките тези години. Цялата тази болка, гняв и… страх. Всичките години, изпълнени с омраза, желания и недоимък. Сега й се искаше просто всичко да свърши, да се отърве от него завинаги.

Пресегна се за захарницата и отмери три, лъжички, сипа ги в кафето му, после отнесе чашите на масата и сложи едната пред него.

— Пийни кафе. Ще те сгрее — издърпа стол и седна до масата срещу него. — Не можеш вечно да бягаш — рече най-накрая, гледайки как той вдигна чашата и сръбна от горещото кафе. — Вчера говорих с Максуейн. Той е добър адвокат. Може да ти помогне, но само ако се предадеш на полицията.

— Да ми помогне да отида в затвора, искаш да кажеш — изръмжа баща й. — Семейство Рътлидж добре са ми скроили тоя номер. Я кажи кой ще ми повярва?

— Но ако си невинен…

— Как ако? — той спря и се изсмя нерадостно. — Виждаш ли? Даже ти не ми вярваш. Моята собствена дъщеря смята, че съм убил онзи човек.

Кели искаше да му повярва, но тогава трябваше да си върне доверието към него, а от опит знаеше, че това ще й донесе само болки и мъки.

Тя въздъхна уморено и каза:

— Тогава ми отговори на няколко въпроса.

— Какви въпроси? — в неговия поглед не се четеше никакво доверие.

— Каза, че през нощта си отишъл в имението Рътлидж, за да слезеш в избата и да сипеш газ във виното — Кели обви чашата с кафе с длани. — След като си искал да слезеш в избата, какво си правил на ъгъла на винарната?

— Чух гласове — някакви хора говореха. Знаех, че в къщата има парти. Даже се изплаших, че са толкова наблизо, рекох си, че е решила да ги заведе в избата, за да им покаже вината си. Реших да погледна и да проверя — да разбера дали да почакам.

В това има логика, реши Кели, макар и неохотно.

— Когато отиде да провериш, какво видя?

— Нищо. Всъщност само този човек, който се клатеше пред очите ми и се строполи на земята.

— Това не ми го каза по-рано — дъждът отново се бе усилил и непрекъснато трополеше по покрива. — Твърдеше, че тялото си лежало там.

— Когато стигнах до него, вече беше паднал — настоя той малко високомерно.

Само политиците и бюрократите извъртат така нещата в своя полза.

— Добре — тя отново пое дъх и продължи: — Преди това какво видя?

— Нищо, нали ти казах. Само чух гласове, някакви хора спореха, караха се.

— За какво?

Той духна кафето и отпи глътка.

— Не знам. Не можах да разбера какво си говорят — сви вежди, понеже въпросът й го подразни. — Както и да е, няма да си спомня. Бях пил. И то за пръв път от почти две седмици. Не е нужно да ми вярваш. Само погледни в шкафчетата — предизвика я той, — няма да намериш нито една скрита бутилка.

— Колко бяха гласовете? Два, три, четири? Или повече?

— За Бога, как мислиш, че ще си спомня? — стана намусен, отиде до плота, отново напълни чашата си с кафе и добави още захар.

— Опитай се.

Известно време мина, преди да отговори.

— Два, а може би и три. Не съм сигурен.

— Мъжки или женски бяха гласовете, или мъжки и женски?

— Единият определено беше мъжки, нали така?

— А другият или другите?

— Не знам — отвори хладилника и потърси нещо за ядене, после извади кутия с компот от праскови от шкафа. — Единият говореше високо, като че ли беше ядосан или разтревожен, той определено беше мъжки глас — потърси в едно чекмедже и се върна с отварачка. — Помня, помислих си, че са мъже, но… Сега не съм сигурен. Всичко ми беше като в мъгла. Другият глас може да е бил на жена.

Дали наистина е било така или пък тъй му беше удобно да се опита да я убеди, че там е имало още някой? Кели потърка челото си. Нямаше представа кога започна това главоболие, но то продължаваше и туптеше в слепоочията й.

— Когато стигна до тялото, видя ли някого наоколо?

С вилица в ръка баща й се върна на масата и започна да вади парчета праскови.

— Само великата Катерин Рътлидж, която ме гледаше като че бях отровна змия — сдъвка парче праскова заедно с горещо сладко кафе. — Кой е казал, че тя не го е убила?

Предположението му беше налудничаво. Катерин беше жена, която всяваше страх даже на сегашните си осемдесет и няколко години, но тя нямаше ръст, нито пък сила, за да удари по главата мъж почти една глава по-висок от нея и да го убие.

— А преди това нито си видял, нито си чул нещо, така ли?

— Не си спомням — набоде с вилицата още едно голямо парче праскова.

— Някакви стъпки? — настоя Кели. — Шум от тичане или нещо подобно?

— Колко пъти трябва да ти казвам, че всичко ми беше неясно? — учуди се той ядосан. — Може би искаш да излъжа и да кажа, че съм чул нещо, така ли? Да не смяташ, че и на мен не ми се иска да е така? Да не мислиш, че не се мъча да изнамеря някакъв начин и да накарам да ми повярват? По дяволите, достатъчно съм наясно, за да знам, че ако ме хванат в лъжа, в една-единствена лъжа, никой няма да повярва и дума от онова, което ще кажа за онази нощ.

Дъждът плющеше по прозорците, а двамата мълчаха. Кели не можеше да измисли друг въпрос и все още се опитваше да реши дали вярва на отговорите му. Гледаше го, докато изпи сока на компота от кутията. Чашата му от кафе вече бе празна.

Той се изправи с думите:

— Трябва да си взема някаква храна — взе найлонова торба за боклук от чекмеджето под мивката и започна да изпразва от рафтовете на бюфета консервирани храни. — Донеси ми някой панталон и ризи, да си ги взема.

— Къде отиваш? — полицията го търсеше навсякъде. Нямаше къде да се скрие. Поне не за дълго. — Къде ще отидеш?

— Защо? За да ги изпратиш по петите ми ли? — присмя се той по-скоро като бащата, който тя си спомняше, а не като непознатия, с когото седя на масата. Отвори уста, за да му възрази, после я затвори, като осъзна, че щеше да го издаде. Сигурно го е разбрал по лицето й.

— Знаех, че семейство Рътлидж ще те настрои срещу мен.

— Няма ли да престанеш да говориш за семейство Рътлидж? — Кели сърдито стана от стола, сви ръце в юмруци. — Винаги намираш да обвиниш някого за проблемите, които имаш. Никой не ти е виновен за кашата, в която си се забъркал. И ако не ти вярвам на онова, което ми каза, то е защото в миналото си ме лъгал безброй пъти и никога не си изпълнявал обещанията си. Ти, а не семейство Рътлидж.

Той сведе поглед, извърна глава и измърмори:

— Сам ще си взема дрехите.

Чу се тихо буботене, което заглуши шума от дъжда. Кели помисли, че е гръмотевица, но то продължаваше и даже се усилваше. Кели се сепна и осъзна, че не е гръм, а шум от мотор.

— Май някой идва — тихо предупреди баща си и се втурна към всекидневната, откъдето видя фарове, които правеха пътека през дъжда.

Отиде до входната врата, която беше оставила отворена. Някаква кола спираше до нейната. За секунда фаровете я заслепиха. Задната врата на кухнята се затръшна в мига, в който фаровете угаснаха. Възцари се тишина, чуваше се само леещият се дъжд. Кели изчака вратата на колата да се отвори, да светне вътрешната лампа и да разбере дали дошлият е полицай.

В тъмнината се виждаха черните очертания на колата. Беше джип. Джипът на Сам. Напрежението отчасти я напусна, после отново се върна. Той притича гологлав под дъжда и стъпките му хвърляха пръски от локвите. Кели се отдръпна от вратата, за да го пусне да влезе.

Той спря във всекидневната, отърси ръцете и раменете си от дъждовните капки и в погледа му имаше нещо повече от нетърпение и яд.

— Можеше да кажеш на някого къде отиваш.

— Не се сетих — призна Кели, а после попита: — Как разбра, че съм тук?

— Просто това беше първото място, където се сетих да те потърся — сложи ръце на хълбоците си, пое дълбоко въздух и го изпусна шумно. — Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правиш тук?

— Чистя — трябваше да му каже, че баща й е бил там, че е говорила с него, но не можеше да намери думи. Като че ги задавяше някакво необяснимо чувство за лоялност. — Тази вечер една програма показа в бюлетина си част от къщата. Идвали са тук с екип с камера. Показаха снимки от вътрешността… Изглеждаше като кочина — тя огледа стаята. Все още изглеждаше занемарена, но все пак си личеше, че е малко поразтребена. — Не исках други да дойдат и да заварят същото.

— Няма да дойдат. Ще сложа охрана, за да не се случи отново. Съжалявам, че по-рано не се сетих — каза и тя отново усети в гласа му нежност. — Е? Готова ли си за тръгване?

— Трябва да избърша прах и да измия. Аз…

— Утре ще изпратя някой да почисти тук вместо теб — той я прегърна, а с другата ръка махна към стола.

— Хайде, вземи си шлифера. Ще изгася лампата в кухнята.

Твърде късно Кели си спомни чашите от кафе и кутията от овесени ядки, която беше оставила на масата.

— Не, аз ще загася — гузна, че не бе му казала за баща си, тя се втурна към кухнята.

Сам тръгна след нея. Кели първа стигна там, но не много по-рано от него, за да успее да прибере доказателството, че е присъствал някой, освен нея. Озадачен, той погледна двете чаши, които тя сложи в умивалника.

— Кой е бил тук? — подозрително присви очи. — Баща ти ли?

Тя пое дъх и кимна:

— Да.

— Кога? Преди колко време?

— Излезе през задната врата, щом те чу, че пристигаш.

Сам изруга наум, бързо тръгна към вратата и я отвори. Но баща й го нямаше. Той хлопна вратата, обърна се и погледна Кели.

— Защо, по дяволите, не го задържа? — подвикна той, разблъсквайки столовете от пътя си към всекидневната.

— Какво трябваше да направя? — извика тя след него. — Да го хвана, докато ти дойдеш ли? Аз дори не знаех, че си ти. Нямах представа кой идва.

Кели го последва във всекидневната и видя как той грабна слушалката на черния телефон от масата близо до стола на баща й. Кели знаеше, че не работи, но го остави сам да се увери. След като не чу никакъв сигнал, той пусна слушалката върху вилката и се обърна към нея.

— Трябва да съобщиш за това, Кели.

Не беше виждала такъв твърд израз на лицето му — в погледа му, в стиснатите челюсти.

— Знам.

С бързо движение той грабна шлифера от облегалката на стола, тикна го в ръцете й, хвана я за лакътя и я поведе към външната врата. Когато излязоха, тя се наметна с шлифера, без да го облича. Силният дъжд разхлади разгорещеното й лице.

— Защо не ми каза, че е идвал? — зададе въпроса, загледан право напред.

— Не знаех как — говореше тихо.

— Не си знаела как ли? Когато видя, че съм аз, трябваше само да ми кажеш, че е избягал през задната врата. Може би щях да успея да го хвана — пусна я и отвори вратата на нейната кола, вторачен в нея. — Мислех, че искаш да го хванат. Стори ми се, че искаш всичко да свърши бързо.

— Вярно е — тя се обърна към него, дъждът се лееше и мокреше лицата им.

— Тогава защо нищо не каза? Мислеше, че ще го запазиш в тайна ли?

— В никакъв случай!

— Къде отиде?

— Не ми каза.

— Видя ли накъде тръгва?

— Не. Само отидох да видя кой идва. Тогава чух, че задната врата се затваря.

— Той какво ти каза, Кели? Полицията ще иска да знае.

Брадичката й затрепери. Кели наведе глава, за да го скрие, и усети как дъждовните капки се стичат по носа й.

— Призна, че не е бил добър баща. Каза ми, че не го е извършил той, че не е убил барон Фужер, че там имало още някой.

— И ти повярва, така ли? — недоверието и подигравателният му тон я накараха да се отдръпне. — Забрави ли как се е държал с теб? Какво ти е коствало това?

— Не, не съм. Никога няма да забравя.

Пъхна се зад волана и хлопна вратата. Запали мотора от първия опит. Зърна Сам как се качва на джипа си.

Сълзите се смесиха с дъждовните капки по бузите й. Тя ги избърса и бързо се понесе напред. Този път не знаеше от какво бяга — от миналото или от настоящето.