Джанет Дейли
Любов и омраза (2)

Втора глава

Кели завърши последните си думи на живо. Задържа израза си, докато сигналът й показа, че вече не е в ефир. Прожекторите угаснаха, тя свали микрофона, отпусна се леко, а победоносни искрици изпълниха очите й и разтеглиха устните й в доволна усмивка.

Продуцентът Брад Съмърс излезе от подвижната телевизионна станция. Трийсетгодишен, той беше облечен с панталон цвят каки и маркова карирана риза с къси ръкави поради изгарящата августовска вечер в Ню Йорк. Кели все още усещаше адреналина от явяването си на живо, за да обърне внимание на лепкавия въздух.

Брад вдигна палци към Кели и екипа.

— Направихме мрежа с новините от Западния бряг — последните новини непрекъснато се осъвременяваха, за да се компенсира тричасовата разлика.

— Ей това се казва успех, момчета — зачервена от успеха и с нетърпението да го сподели, Кели се захили на двамата си колеги. — В Айова, откъдето идвам, тъкмо това наричаме „да удариш кьоравото“ — заяви тя и намигна.

— Ясно, жалко, че не сме в национална мрежа — нисък и набит, четирийсетгодишният оплешивяващ Рори Тъбс свали камерата от рамото си и я сложи на земята.

— А тая жена се обади по толкова неудобно време — подигравателно изрече звукорежисьорът Лари Маклоски.

Рори се изчерви, като установи, че невинната му забележка прозвуча твърде безчувствено след трагичния инцидент, в който умря един полицай, а сенатор беше сериозно ранен. Който работи с новини, не бива да проявява отношение към станалото. Работата му е да регистрира събитията така, както са се случили, а не да реагира на тях. Това би могло да стане по-късно.

— Не исках да кажа това — мрачно се защити той. — Само понеже никога подобно нещо не ми се беше случвало по време на новините.

— Можеш да участваш и в утрешните вечерни новини — предложи Лари със злобна усмивка, готов да жегне Рори. — Само трябва да се молиш сенаторът да умре.

— Ще спреш ли, за Бога? — изръмжа Рори с тон на последно предупреждение.

— Като стана дума за сенатора, ще отида да проверя дали някой от хирурзите няма да каже нещо — обади се Кели, като си даваше сметка, че още нищо не е свършило.

Брад Съмърс я спря.

— Аз ще отида. Ти си почини. Така и така се налага да се отбия там. Трябва да вземем името на жената.

Кели не възрази. Но нямаше намерение да се отпусне.

— Като се връщаш, донеси кафе. Черно — извика тя след него.

— И пица — добави шеговито Рори.

Лари се присъедини към тях, вдигна ръце около устата си и извика към отдалечаващия се продуцент:

— Аз искам хамбургер и пържени картофи, а също и шоколадов шейк!

Празният стомах на Кели се сви. Тя не му обърна внимание, което вече се беше научила да прави. На работа, при която камерата добавяше по пет килограма на всеки, който се появеше пред нея, диетата беше задължителна за всички. Имаше малки изключения, а Кели не беше сред тях.

 

 

Когато се обърна, Лари извади цигара от пакета си и й предложи. Тя я взе и се наведе към пламъка на запалката му. Вдигна отново глава, издиша пушека и преметна тежката си кестенява плитка.

— Ти направи много силни снимки, Рори — сърдечността и възхищението в гласа й бяха искрени.

Той светна, но после поклати глава.

— Господи, като си помисля, все още не мога да повярвам как успях. Спомням си, когато Мелчър излезе, как махаше с ръка и се усмихваше, тогава направих по-дълбок план, за да се види и реакцията на демонстрантите. А тази жена изникна съвсем ненадейно — направи пауза и се намръщи. — Как е минала през кордона от полицаи? Някой от вас забеляза ли?

— Аз не успях — каза Кели с известно съжаление. — В този момент гледах в друга посока.

— Смятам, че полицаите бяха насочили вниманието си най-вече към един с вид на борец — предположи Лари, а след това хвърли поглед към оператора. — Аз прегледах лентата, докато я монтираха. Знаеш ли, че ти даже беше хванал в кадър и оръжието, когато тя започна да стреля?

— На мен ми се стори, че тя носи нещо, но си казах, че сигурно е я скапан домат или яйце — Рори се захили. — Развълнувах се, като си помислих, че ще снимам как някой домат лети и се пръска върху мутрата на Мелчър. Но оръжие… — той пак поклати глава и въздъхна, изразът му стана сериозен, когато се обърна към Кели. — Знаеш ли, че за малко да не го уловим? Ако не беше поискала да се върнем…

Тя го спря с възражението:

— Ако ти не ми беше казал за демонстрантите.

— Ако охраната на парка не беше споменала, че има демонстранти — намеси се и Лари, добавяйки още едно „ако“.

— Само си представете — сухо заяви Кели. — Направо извадихме късмет.

Рори я изгледа дълго и замислено, после се усмихна.

— Не знам… Сигурно се дължи на интуицията. На твоята.

За него това беше голяма похвала. Кели му се усмихна в отговор, беше трогната, но едновременно се почувства и неудобно.

— Хвалбите не ми влияят, Рори. Хайде да направим компромис и да речем, че е било късмет.

— Прав си, Тъбс — избоботи Лари. — Тя като че ли има нюх към новините. Трябва да хвалим вече не краката й, а нюха й.

Кели потрепна и се оплака:

— Какво ви става? Защо непрекъснато трябва да се занимавате с някоя част на тялото? Сега с краката. Когато в Сейнт Луис видяха косата ми, веднага ме нарекоха Червенокосата.

— Въобще не са имали въображение — Лари се обърна към Рори.

— А с краката проявявате още по-малко въображение — присмя им се тя, взимайки участие в размяната на реплики. Така проявяваха остроумието си, а тя се отпускаше.

— По-секси е — захили се Рори.

— Ще кажа на Дона какво казваш — заплаши го Кели със сериозно лице, само очите й се смееха.

— Хайде недей — възпротиви се Рори, а после пъхна ръка в джоба си. — По-добре да й се обадя сега, докато имам възможност. Рори младши направо я изкарва от кожата. Растат му зъби.

Той тръгна към болницата. Кели видя как се отдръпва, за да направи път на пристигаща линейка, и се замисли върху комплимента му за интуицията й. Не беше сигурна, че е точно така. Съвсем логично бе да направят няколко снимки на демонстрантите.

Бяха отишли в Сентръл парк, за да снимат за обзора „Животът в пет“. Това бе част от лятната кампания на телевизионната станция по отразяването на тържествата в Ню Йорк. Понякога новините бяха от студиото, а друг път даваха репортажи от някое място в Ню Йорк. Предишния път бяха показали зоологическата градина в Бронкс и стадиона Ший в Куинс. Този път щяха да предаваха от Сентръл парк с Кели и един метеоролог и направиха снимките без нито едно прекъсване.

Докато разглобяваха техниката и прибираха багажа, Рори се заговори с един от охраната. Когато минавал край него, той му споменал, че демонстрантите се преместват към ресторанта „Таверната на поляната“ в парка. И се насочи натам, след като снимачният екип от телевизията си тръгна.

Щом Кели се качи в подвижната телевизионна станция, за да се върне в студиото, Рори й предаде информацията просто като клюка. Кели незабавно предложи:

— Много е близо, защо не минем оттам? Няма нужда веднага да се връщаме в студиото.

Ако Кели бе имала време да анализира причините за това си предложение, те биха били разумни: Мелчър беше противоречива личност в нюйоркската политика, носеха се слухове, че е хвърлил око на губернаторското място, а ултра либералните му възгледи бяха възпламенили консервативните елементи в управлението. Всичко това означаваше, че историята с държавния сенатор Дан Мелчър щеше да продължи и в бъдеще. Даже и да не се окажат достатъчно важни за новини, би било полезно да запазят снимки от протеста за по-късно, когато историята с него се задълбочи.

Като продуцент Брад Съмърс би могъл да спре екипа, обаче той сви рамене с безразличие и каза:

— Карай.

Рори и Лари заредиха камерата и се качиха в колата при Кели и шофьора. Тръгнаха по централната алея и завиха към ресторанта „Таверната на поляната“.

Двайсет и няколко демонстранти, повечето с плакати, се бяха събрали пред сградата на известно разстояние от входа, където пазеше полицай на кон и двама души от охраната на парка. Тъкмо когато пристигнаха на мястото, спря полицейска патрулна кола и още двама полицаи слязоха в подкрепа на колегите си.

Всички надежди на полицаите да убедят протестиращите доброволно да сложат край на демонстрацията се изпариха в мига, в който групата забеляза как телевизионният екип вади снаряжението си от колата. Кели приготви бележник, химикалка и журналистическия си пропуск от чантата на рамото си, в която имаше портмоне, работни бележки, грим, спрей за коса и всякакви дреболии. Тя забеляза, че близо до входа за ресторанта един полицай разговаря с мъж с уморен вид, облечен със смокинг. С бележника в ръка Кели се приближи до тях. Никой от двамата не се зарадва кой знае колко, като я видя.

— Здравейте. Аз съм Кели Дъглас със…

Полицаят я прекъсна.

— Знам коя сте мис Дъглас — изразът му бе съвсем мрачен, но тя забеляза и симпатия в погледа му.

— Какво става тук? — нарочно запита за очевидното, докато прибираше пропуска си, и насочи очи към демонстрантите.

Мускулест мъж близо метър и деветдесет висок с обръсната глава и големи мустаци оживено спореше с единия от полицаите. Рори Тъбс бе насочил камерата към събралите се, а окото му бе залепено за визьора. Лари беше зад него, изтегляше кабелите и носеше магнетофона.

— Моля ви, мис Дъглас — намеси се мъжът със смокинга, привличайки вниманието й. Върху ревера му имаше картичка, според която личеше, че е заместник-управител. Изглеждаше нетърпелив, ядосан и доста напрегнат. — Нека операторите не насочват камерата към ресторанта. Едва ли има значение къде ще се състои банкетът в чест на сенатора.

Тя нищо не му обеща.

— Сенаторът вътре ли е? Бих искала да взема изявление от него.

— Още не е пристигнал — намеси се полицаят за голямо удивление на мъжа.

Кели веднага се хвана за това и разбра, че сигурно щяха да имат възможност да заснемат срещата между сенатора и демонстрантите.

— Кога се очаква да пристигне?

— Всеки момент — отвърна полицаят.

Черна лимузина линкълн, лакирана до блясък, зави към ресторанта. Заместник-управителят моментално се стегна, а погледът му се насочи към тъмните стъкла на колата, като несъзнателно се опитваше да проникне през огледалната им повърхност и да види кой е в нея.

Кели се втурна да предупреди Рори за пристигането на сенатора. Щом колата спря, той бързо застана тъй, че камерата да хване пътника, който щеше да излезе от задната врата.

 

 

Дълги секунди изтекоха, преди униформеният шофьор да излезе и да отвори вратата. Първо изскочи негов помощник, а после сенаторът. Както обикновено беше без жена си, която беше прикована на инвалидна количка в резултат от катастрофа с пиян шофьор.

Като разпознаха набелязаната си жертва, протестиращите нададоха сърдити викове. Сенаторът не им обърна внимание, засмяното му лице въобще не се промени, след като се спря и каза нещо бързо на помощника си. Обаче подръпваше маншетите на бялата си риза — нервен жест, който Кели и в предишни случаи бе забелязала, че прави, когато нещо не вървеше добре.

Когато тръгна напред, с умението на актьор се престори, че не забелязва камерата. С усмивка махна с ръка. Артър Трент, шеф на кампанията по избирането му за сенатор и близък съветник, слезе от колата, погледна Кели и кимна.

С периферното си зрение тя видя, че демонстрантите се опитаха да тръгнат напред, обаче полицията ги спря. Не забеляза как жената се промъкна край тях и изведнъж се оказа там. Кели зърна оръжието в ръката й, преди да осъзнае, че звукът, който чу, е бил от огнестрелно оръжие.

Сцената се разви изключително бързо — хората се разбягаха в търсене на убежище, помощникът подхвана падналия сенатор, полицаят политна назад, някой започна да се бори с жената, полицията се втурна да помага, а Рори маневрираше, за да запечата всичко на лента. Кели наблюдаваше, мислейки чисто професионално, като само си даваше сметка, че техният снимачен екип е единствен на мястото.

Почти тъй внезапно, както и започна, всичко свърши. Жената беше хвърлена по лице върху паважа. Държеше я вбесен пребледнял полицай, който незабавно й сложи белезници. Съветникът държеше сенатора, който с окървавена ръка притискаше раната на гърдите.

— Ранен е! — извика и сълзи бликнаха от очите му. — Някой да извика линейка!

Кели видя, че човекът от конния патрул е коленичил до поваления полицай, хванал поводите на неспокойния си кон. Забеляза, че от устата на ранения потече кръв, и видя, че той не е същия, с когото бе разговаряла. Рори беше насочил камерата към жената, която сега ридаеше.

Кели сложи ръка върху рамото му.

— Какво успя да заснемеш?

— Всичко — отвърна той, продължавайки да работи. Като чу това, тя се втурна в ресторанта, обади се от автомата на новинарския екип в студиото.

Повикана по мобифона, след броени минути подвижната телевизионна станция с Брад Съмърс и двамата души технически персонал пристигна на мястото. В това време товареха сенатора в линейката. Друга линейка с ранения полицай вече тръгваше, а сирената й виеше. Полицията незабавно отцепи района и служителите й методично започнаха да събират имената и адресите на свидетелите. Два други телевизионни екипа заедно с половин дузина вестникарски журналисти, репортери и фотографи пристигнаха и дадоха своя принос към общата бъркотия.

Показвайки пропуска си, Брад си проби път до тях.

— Какво казаха в края на краищата?

— За полицая чух, че няма да оживее — отвърна Лари.

— А Мелчър?

— Никой не съобщава нищо — Кели зърна, че сенаторът е вече на системи в линейката. — Даже няма кой да потвърди, че по него се е стреляло.

— Кръвта по ризата му не е от играчка — намеси се Рори все още с камера на рамото.

— Товари — нареди Брад. — Ще ги последваме до болницата. Още един екип е тръгнал насам. Те могат да покрият края. Дай ми каквото си направил — протегна ръка към Рори за касетата. — Ще включа генератора и ще монтирам по пътя! — обърна се към Кели: — Направи си текста минута и половина. Щом стигнем до болницата, пускаме теб, както и звуков фон — вратите на линейката се затвориха, когато Рори подаваше двете касети на Брад. — Добре, хайде да тръгваме.

Той се спусна към подвижната телевизионна станция, която представляваше истинско чудо на техниката — оборудвана със собствен генератор и малка контролна стаичка с монтажно и предавателно устройство. Натоварени с камерата и магнетофона, те го последваха и се качиха. Кели започна да пише в бележника, колата зави по пътя и директно се насочи след линейката.

Тъй като подсъзнателно си даваше сметка, че написаното често звучи тромаво, когато се разказва, Кели тихичко шепнеше думите, които отбелязваше, като в същото време мислеше и за встъпление. Освен това имаше предвид, че нейният текст трябва да се отнася към сцените, запечатани на лентата, без обаче да ги обяснява.

Нелека задача, особено когато трябва да пише, без да гледа материала. Брад Съмърс в подвижната телевизионна станция вадеше части от записа, сглобяваше ги в едно цяло, което тя още не беше видяла.

Щом направи първата чернова, се посъветва с Рори и Дари, после направи поправки относно по-драматичните картини, които бяха запечатани върху лентата. Остана й време да изглади написаното и това стана, преди да стигнат до болницата.

Когато Рори и Лари бяха готови да запишат репортажа й, Кели сложи малко пудра, руж и червило. Не беше от суета, а тъй като знаеше, че от камерата тенът избледнява. Затова бледото лице на репортера — независимо дали е мъж или жена — не би внушило доверие у зрителя.

Веднага щом оправи грима си, Кели направи бърза проверка в болницата относно състоянието на сенатора, нанесе необходимите поправки в текста си и го записа на редактираната лента. Чак тогава успя да си поеме дъх.

После още веднъж го направи — този път леко се намръщи, след като първоначалното чувство на гордост и удовлетворение изчезнаха.

— Ще ми се да бях видяла материала, който Брад е използвал — промърмори тя недоволно. — Само ако имаше време да пуснем лентата.

— Добре го направи, Кели — увери я Лари.

Тя поклати глава.

— Би могло да стане и по-добре — отново прехвърли текста си наум, измисляйки десетина начина, по които би могла да го направи по-добре — глаголи, които биха придали по-голяма сила и драматизъм на изреченията и факти, с които би постигнала по-голяма завършеност.

— Ти винаги искаш да бъде най-добре — тези думи бяха изречени от Рори по-скоро като обобщение, отколкото като критика, и наблюдението му бе съвсем точно. За Кели най-доброто беше равно на успех, а успехът означаваше похвала и одобрение, две неща, които бяха жизненоважни за нея, макар тя да не го признаваше даже и пред себе си.

— Нищо чудно, че ни напускаш — добави Рори и спря, като я погледна в очите. — Да знаеш, наистина ще ни липсваш.

Трогната от неочакваното му признание, Кели се усмихна.

— Казваш го тъй, сякаш отивам на другия край на земята — леко го упрекна тя, за да прикрие внезапния прилив на неудобство. — Само сменям етажите.

— Да, но отиваш от местна станция — в мрежата. Все едно, че те изстрелват в стратосферата — той дръпна от цигарата си и връхчето й проблесна в тъмнината.

Мрежа. Вълшебна дума. Цел, към която се стремеше още откакто завърши колеж преди осем години. Тези последни осем години бяха трудни, работеше по шейсет до осемдесет часа седмично, като се изкачи от телевизионен репортер в малка станция в селската Айова стигна до водеща на новото магазинно предаване, излъчвано в най-гледаното време. Най-накрая успя — беше достигнала най-високия клон, оставаше да се задържи там.

Усети неудобство при тази мисъл, като си спомни мъжа от парка. Реши да го забрави и изрече с по-весел тон:

— Още не съм напуснала, Рори. Още една седмица ще трябва да ме понасяш.

— Вярно — захили се той.

Брад Съмърс излезе от болницата на бегом.

— Искат да се върнеш в студиото, Кели — махна на шофьора. — Хайде.

Кели усети разочарование. Репортажът беше неин, тя искаше да го запази за новините в единайсет. Обаче не се противопостави, когато Брад Съмърс я хвана за ръката и я дръпна към колата. След като само дни я деляха от новата й работа в мрежата, сега не беше моментът, да я нарочат, че трудно се работи с нея и че е избухлива.

След минути се намериха пред седемдесететажната сграда. С бързи крачки, от които чантата й се удряше в ханша, Кели пресече гранитното фоайе към бюрото на охраната.

Униформеният черен дежурен я видя, че идва.

— Хванах специалния ви репортаж, мис Дъглас — отвори й вратата. — Как е сенаторът?

— Все още в операционната — спря, за да се разпише. — Той е добър човек. Срамота е да го загубим.

— Да.

Когато се обърна към асансьорите, някой се обади:

— Нагоре ли си?

Кели усети слабия английски акцент и се усмихна преди даже да забележи родения в Англия Хю Таунсенд, който задържа асансьора заради нея. Слаб и както винаги добре облечен с летен сив костюм от любимия му шивач на Савил роу^[1], той имаше дълго и тясно лице с аристократично фини черти. Елегантно подстриганата му коса беше тъмнокафява, почти черна, на слепоочията вече посребряваше, което му придаваше много представителен вид. Той беше очарователен или високомерен в зависимост с кого разговаряше. С Кели винаги беше очарователен.

— Днес си останал до късно Хю — тя никога не беше сигурна как да го характеризира: приятел, наставник, съветник или ръководител на новото магазинно предаване, шеф.

— Всъщност имах намерение да си тръгна преди час, но останах да видя последните новини — изчака я, докато влезе в асансьора, натисна копчето за нейния етаж и я погледна с крайчеца на окото, лешниковите му очи светнаха с одобрение. — Чудесна работа.

— Кое? — тя още чувстваше угризението.

— Така е.

Вратите с плъзгане се затвориха и асансьорът тръгна. Кели си отбеляза мислено да направи копие от лентата с излъчения репортаж, за да го види по-късно на спокойно вкъщи. Там можеше да анализира грешките си — в текста, в начина на прочитането му или в израза си. Това беше болезнен начин да се учи човек, но бе открила, че е най-добрият.

— Жалко, че тази жена не почака до следващата седмица, за да застреля уважавания сенатор. Какъв само край би било за теб.

— Както и реклама за бъдещото предаване, а?

Погледът му отговаряше на малко киселата усмивка.

— Мина ми през ум.

— И аз така помислих.

— Хайде да вечеряме заедно, щом свършиш, и ще отпразнуваме събитието с бутилка вино. Тъй като виното ни вдъхновява, зарежда ни с кураж, любов и радост.

— Ти май имаш цитат за всякакъв случай?

— Не за всеки — Хю се замисли. — Може би тази вечер трябва да пием „Марго“. Реколтата от осемдесета година е много хубава.

— Какво? Няма да празнуваме с „Латур“ от четирийсет и пета ли? — пошегува се весело Кели.

Той вдигна черните си вежди едновременно със смях и предизвикателство:

— Когато спечелиш наградата „Еми“, този случай наистина ще заслужава бутилка „Латур“ от четирийсет и пета.

— „Еми“ ли? Много си се засилил, Хю.

Той я погледна в очите, една полуусмивка заигра по устните му.

— Да не смяташ, че това е само твой монопол? — асансьорът спря на нейния етаж, вратите се отвориха. — Ще те чакам долу с кола.

— Прекрасно звучи. Хю, но… — тя вече чуваше голямото движение откъм новинарската стая. — Ще имаме много работа. Когато свършим, единственото ми желание ще бъде да се прибера и да се просна в леглото.

Той пъхна ръка над плитката й, а пръстите му точно напипаха вратните й жили.

— Ще минат часове, докато си легнеш — леко я побутна от асансьора. — Не забравяй, вечеря.

Вечеря, помисли си тя.