Нора Робъртс
Опасно изкушение (6)

Пета глава

Традиционалист, помисли Савана. Един ден след импровизираната им вечеря тя стоеше в кухнята си, опряла ръце на кръста и гледаше кутията от цветарския магазин.

Беше й изпратил цветя. Дванадесет красиви червени рози с дълги дръжки.

Традиционно, наистина. Дори предсказуемо, по някакъв начин. Само дето никой никога през живота й не й бе изпращал такава дълга, блестяща бяла кутия, пълна с червени рози.

Бе сигурна, че той го знае.

Имаше и картичка: „Докато твоята градина разцъфне“.

Откъде можеше да знае, че цветята са една от най-големите й слабости, че бе жадувала за ярките им крехки цветове през годините, когато бе живяла в малки грозни стаи в шумни, пренаселени градове? Че си бе обещала един ден да има своя собствена градина с цветя, засадени от собствените й ръце?

Защото Джаред вижда прекалено много, реши Савана и обиколи цветята предпазливо като куче, което души около непознат. Вниманието й бе толкова погълнато от тях, че направо подскочи, когато телефонът иззвъня. Ругаейки се, грабна слушалката:

— Ало?

— В неподходящ момент ли се обаждам? — попита Джаред.

Тя се намръщи на цветята, които лежаха красиво върху зелената опаковъчна хартия.

— Заета съм, ако това имаш предвид.

— В такъв случай няма да те задържам. Мислех си, че може да искаш да доведеш Браян на вечеря във фермата.

Все още намръщена, Савана протегна ръка и взе една роза. Не бодеше.

— Защо?

— А защо не?

— Като за начало, вече съм направила сос за спагети. — Замълча. Той също. — Предполагам, че очакваш в такъв случай да те поканя да дойдеш тук на вечеря.

— Да.

Тя завъртя розата в пръстите си, опитвайки се да измисли някаква добра причина да откаже.

— Добре. Но Браян има тренировка по бейзбол след училище. Трябва да го взема в шест часа, така че…

— Аз ще го взема. На път ми е. Значи до довечера.

Нещо сякаш се изплъзваше от ръцете й.

— Казах ти, че всичко това не необходимо — измърмори Савана. — Цветята.

— Харесват ли ти?

— Разбира се, много са красиви.

— Добре тогава. — Това изглежда уреждаше нещата. — Ще се видим в шест и нещо.

Тя объркано остави слушалката. След още един дълъг поглед към розите реши, че е по-добре да изрови отнякъде ваза.

В шест и петнадесет чу, че по алеята й се задава кола. Внимателно довърши един детайл от илюстрацията на лошата кралица за новото издание на познатата приказка и стана. Докато стигне до кухнята, Браян вече бъбреше по стълбите:

— … и тогава той изникна, а оня кретен Томи не можа да си измъкне ръкавицата. Топката се върна и го цапардоса по лицето. От носа му шурна кръв и майка му си изкара акъла. Беше върховно. Здрасти, мамо.

— Здравей, Браян. — Савана вдигна вежди при вида на дрехите му. Всеки, сантиметър бе пропит с червеникава кал. — Имаше ли добри изпълнения днес?

— Аха. — Той се запъти право към хладилника да вземе каната със сок.

— На Томи Мардзън му разкървавиха носа — вметна Джаред.

— Чух.

— Майка му направо се разпищя. — Възбуден от спомена, Браян едва не забрави да си направи труда да вземе чаша — докато не улови стоманения поглед на майка си. — Не беше счупен. Само много гот се сплеска.

— Тази вечер ще трябва да поработим върху речника ти.

Браян завъртя очи.

— Никой не говори както пише в книгите. Както и да е, днес имам тройка на контролното по правопис.

— Ще празнуваме. А по математика?

Браян припряно изгълта сока.

— Хей, трябва да се измия — обяви той и стратегически се оттегли на бегом по стълбите.

Савана намигна:

— Мразим делението на големи числа.

— Кой не го мрази? — Джаред й подаде бутилка вино. — Но тройка по правопис не е дребна работа.

Нито френският етикет на бутилката, помисли тя.

— С това спагетите ми ще простеят.

Той одобрително подуши въздуха, изпълнен с вкусни аромати.

— Не мисля.

— Е, поне си свали вратовръзката. — Савана се обърна да вземе тирбушон. — Много е сковаваща. Можеш…

Джаред я обърна за раменете, наведе бавно глава и покри устните й със своите. Тя леко се отдръпна.

— … да целуваш — довърши Савана с дълга въздишка, хвана тирбушона и отвори бутилката с бързо уверено движение на барман-ветеран. — Хубаво вино и хубави цветя, и всичко в един и същ ден. Ще ми завъртиш главата.

— Това е идеята.

Тя се протегна да свали винените чаши от горната лавица.

— Мислех, че след съкратената версия на „Житие и страдание на Савана Морнингстар“ би трябвало да си разбрал, че не съм от типа жени, които се ухажват с вино и цветя.

Той докосна цветовете на розите, които тя бе поставила в средата на масата.

— Струва ми се, че ти подхождат.

Джаред сгъна вратовръзката, прибра я в джоба си и разкопча яката на ризата си. Савана наля виното.

— Беше грубо от моя страна да не ти благодаря за тях. Затова… — вдигна чаша тя — благодаря.

— Удоволствието беше мое.

— Браян ще се крие, докато реши, че съм забравила за математиката. Много е глупав. Ако си гладен, мога да го извикам.

— Не бързай. — Докато пийваше от виното, той огледа стаята и се спря по-внимателно на картините.

Цветовете бяха смели, почти конфликтни, а линиите отривисти и темпераментни. Мотивите се меняха от буйно разцъфнали цветя през портрети на живи, одухотворени лица до пейзажи с чепати дървета, скалисти хълмове и бурни небеса.

Това не бе тихо пристанище, помисли Джаред. И не бе нещо, от което човек може да откъсне поглед. Както и от художничката.

— Нищо чудно, че се отнесе с такова пренебрежение към онова, което виси в кабинета ми.

— Никога не съм мислила, че изкуството трябва да бъде студено. — Савана сви рамене. — Ала това е само мое мнение.

— А какво трябва да бъде изкуството според твоето мнение?

— Живо.

— Тогава определено си успяла. — Той се обърна към нея: — Още ли продаваш?

— Ако цената е добра.

— Мислех да помоля Рийгън да се погрижи за моя кабинет. Снаха ми — напомни й Джаред. — Направила е невероятни неща в къщата, която възстановяват заедно с брат ми. Би ли продала някои картини?

Тя внимателно го погледна и отпи от виното. В тази идея се криеше дълбоко спотаен копнеж. Рисуването за нея бе само хоби, напомни си Савана. Какво друго би могло да бъде, след като нямаше съответното образование?

— Вече ти казах, че ще спя с теб.

Джаред успя да се засмее, въпреки че смехът заседна във внезапно пресъхналото му гърло.

— Да, каза ми. Но сега говорим за твоите картини. Готова ли си да продадеш някои от тях?

— Искаш да ги сложиш в кабинета си?

— Струва ми се, че така реших.

Стъпка по стъпка, напомни си тя. Не му позволявай да види колко много би значило това.

— Няма ли да се чувстваш по-удобно с някой хубав пастел?

— Ти имаш страхотен стил. Харесва ми.

Савана се засмя. Стана й приятно.

— Нека първо видим какво ще предложи снаха ти. Тогава ще говорим. — Тя влезе в кухнята да сложи вода за спагетите.

— Добре. Защо не се отбиеш да видиш какво са направили те с Рейф?

— Много бих искала — призна Савана.

— Мога да те закарам след вечеря.

— Имаме домашно — поклати глава тя с искрено съжаление. — Имам чувството, че ще деля големи числа.

— В такъв случай… — взе той бутилката и допълни двете чаши, — ще ти дойде добре малко за кураж.

 

 

Савана не очакваше, че Джаред ще остане, след като свършиха вечерята. Определено не бе подготвена да извърти така нещата, че да седне до сина й на кухненската маса, надвесен над учебника по математика.

Поднесе му кафе, докато той превеждаше задачите на бейзболен език. И защо ли не се бе сетила и тя за това, помисли Савана, като гледаше как Браян се запали от идеята?

Защото, трябваше да си признае, цифрите я ужасяваха. Ученето я ужасяваше. Съзнанието, че скоро синът й ще стигне по-далеч, отколкото бе учила тя, едновременно я вълнуваше и засрамваше.

Дори Браян не знаеше за нощите, през които майка му стоеше до късно, дълго след като той бе заспал, и учеше неговите учебници, за да може да му помогне винаги, когато я помоли.

— А сега раздели общия резултат на броя удари от наказателното поле — предложи Джаред и намести роговите си очила.

— Да, да! — В очите на Браян просветна пламъчето на разбирането. — Върховно! — Изплезил език, той старателно, почти благоговейно изписа резултата. В края на краищата, сега ставаше дума за бейзбол. — Провери го, мамо.

Савана внимателно прегледа сметките и широко се усмихна:

— Добре свършена работа. — Целуна го леко по разрошената коса. — И двамата сте се справили отлично.

— А защо аз не получавам целувка? — обиди се Джаред.

Тя се подчини, ала въпреки че целувката бе достатъчно целомъдрена, Браян прихна:

— Ей, трябва ли да го правите точно на масата?

— Затвори си очите — предложи Джаред и отново я целуна.

— Аз изчезвам — съобщи Браян и с трясък затвори учебника.

— Изчезваш и заминаваш право във ваната — довърши Савана.

— О, стига! — Той погледна умолително към Джаред.

— Действително — подзе Джаред, — вярвам, че моят клиент има право на кратък отпуск.

— Така ли? — Но студеният й въпрос бе заглушен от радостния вик на Браян:

— Аха, отпуск! Като например един час телевизия.

— С разрешението на съда. — Джаред хвърли на Браян един предупредителен поглед и сложи ръка на рамото му. — Моят клиент иска да каже, че тридесет минути гледане на телевизия за ободряване след изтърпяване на предишната му присъда е подходяща стъпка към неговото възстановяване. След което той, доброволно и без да обжалва, ще приеме решението на съда.

— В девет и половина лампата да е загасена — процеди през зъби Савана.

— Добре! — Браян размаха юмрук във въздуха и се обърна към Джаред: — Трябваше да искаш един час.

— Това е най-доброто, което можехме да постигнем. Вярвай ми, аз съм твой адвокат.

— Върховно — усмихна се Браян. — Благодаря, господин Макейд. Лека нощ, мамо.

— Много умно говориш — промърмори Савана под носа си, когато синът й се втурна към нейната спалня, в която имаше малък телевизор.

— Не можах да се въздържа. Той ми напомни какво е да си деветгодишно момче и да се чудиш как да спечелиш още един час. Нали няма да ме намразиш?

Тя въздъхна, събра чашите от кафе и ги отнесе в умивалника.

— Не. Беше много мило от твоя страна, че се застъпи за него. Освен това, в края на краищата той този половин час го изпроси от мен.

— Заслужи си го — засмя се Джаред. — Аз също. Нали заедно се мъчихме със задачите по математика.

— И ти ли искаш тридесет минути за… Какво беше? Гледане на телевизия за ободряване?

— Не. — Той свали очилата и ги пъхна в джоба на ризата си. — Искам да се разходиш с мен в гората. — Савана вдигна вежди и погледна към стълбите. Той я хвана за ръката. — Няма да се отдалечаваме. Хей, Брай, ние с майка ти отиваме на разходка.

— Върховно — долетя разсеяният и явно безразличен отговор.

Джаред свали джинсовото й яке от закачалката на кухненската врата.

— След залез-слънце става студено.

— Само в гората — предупреди го тя. Оттам можеше да чуе, ако Браян я повика.

— Само в гората — съгласи се той и хвана ръцете й. — Чувстваш ли се самотна тук, като по цял ден си сама?

— Не. Обичам да съм сама. — Излязоха заедно в прохладния въздух. Небето бе толкова ясно, че звездите светеха почти болезнено в очите. — Обичам тишината.

Тръгнаха по неравните стъпала, издълбани в склона, после по тясната алея, където започваха сенките на дърветата.

— Тук целунах първото си момиче.

Едва раззеленяващите се дървета се разтвориха гостоприемно.

— Така ли?

— Да. Братовчедка ми Джоани.

— Братовчедка ти ли?

— Трета братовчедка — уточни Джаред. — По майчина линия. Имаше дълги златисти къдрици, очи с цвят на юнско небе и моето сърце. Бях на единадесет години.

— Късно си пораснал — засмя се Савана.

— Тя беше на дванадесет.

— Значи харесваш по-възрастни жени.

— Сега като го казваш, мисля, че това беше едно от нещата, които ме привличаха в нея. Подмамих я в гората една уханна лятна вечер, когато залязващото слънце аленееше зад планините и птиците започваха да пеят нощните си песни.

— Много романтично.

— Беше по Богоявление. Събрах целия си потен кураж и я целунах точно до първия завой на поточето, където въздухът бе пълен с летен здрач и аромат на орлови нокти.

— Звучи много сладко.

— Щеше да бъде, ако братята ми не ни бяха проследили. Бяха се скрили да гледат и се развикаха като караконджули. Братовчедката Джоани се втурна обляна в сълзи към фермата. Разбира се, братята ми още седмици наред ме задяваха, така че трябваше да се сбия с всеки от тях, за да спася честта си. Девин ми счупи пръста, а аз загубих интерес към Джоани.

— Това също е сладко. Лекуване от любов.

— Оттогава научих някои неща за целуването на красиви момичета в гората.

Когато я обърна в ръцете си и устните му докоснаха нейните, Савана трябваше да признае, че е прав. Бе научил доста неща.

— Къде е сега братовчедката Джоани?

— В един хубав мезонет в покрайнините на Вирджиния, с три деца и работа на половин ден като брокер на недвижими имоти. — Въздъхна и притисна устни към слепоочието й. — Все още има златни къдрици и летни очи.

— Още един дух в гората на Макейд. — Савана погледна назад между дърветата. Виждаше светлините на къщата. Синът й там бе в безопасност. — Разкажи ми за другите.

— Най-известни са двамата ефрейтори. Единият бил със синя, другият със сива униформа. По време на битката край Антиетам и двамата се отделили от частите си. — Прегърна я през рамо и продължиха да вървят по-близо. — Срещнали се тук, в гората, две момчета, едва започнали да се бръснат. От страх или от чувство за дълг, а може би и от двете, се нападнали. И двамата били тежко ранени и отпълзели в различни посоки. Единият към фермата.

— Вашата ферма?

— Аха… Юнионистки войник, прободен от вражеския щик. Пра-прадядо ми, който не симпатизирал особено на Севера, го намерил край бараката за опушване на месо. Разправят, че видял в това умиращо момче собствения си син, когото загубил край Бул Рън, затова го внесъл в къщата. Направили за него каквото могли, ала било твърде късно. Той умрял на следващия ден, и понеже се страхували от репресии, го погребали в една от нивите, без надгробен паметник.

— Значи е загубен — прошепна Савана. — И обитава гората, защото не може да намери пътя си към дома.

— Сигурно това е близо до истината.

— А другият ефрейтор?

— Стигнал до къщата на Барлоу. Един слуга го внесъл вътре и стопанката била готова да се погрижи за него, но съпругът й го застрелял.

Тя не трепна. Бе викнала с жестокости, малки и големи.

— Защото не е видял в него момчето, а вражеската униформа?

— Да. Затова стопанката на дома, Абигейл Барлоу, напуснала съпруга си и заживяла в усамотение. Две години по-късно починала.

— Тъжна история. Ненужната смърт създава неспокойни духове. Въпреки това винаги чувствам това място… — Савана затвори очи и подложи лице на лекия ветрец. — Толкова… гостоприемно. Те просто не искат да бъдат забравени. Да ти кажа ли къде са се били?

Нещо в тона й го накара да я погледне:

— Защо?

Тя отново отвори очи — по-тъмни от сенките на гората, по-загадъчни от нощта.

— Петдесет метра на запад, до една купчина камъни и едно чепато дърво.

Джаред почувства как студени пръсти го хващат за врата. Ала нейните ръце бяха в неговите.

— Да. Седял съм там на камъните и съм слушал ударите на щиковете.

— Аз също. Но се чудех кой се е бил и защо.

— Това често ли ти се случва? — Може би причината бе в това, за което говореха, може би в настроението на нощта, а може би в очите й, толкова тъмни, толкова бездънни, че всеки мъж блажено би се удавил в тях.

— Твоят прапрадядо е бил фермер, който видял едно умиращо момче и се опитал да го спаси. Моят е бил шаман, който виждал видения в огъня и се опитвал да ги разгадае. Ти все още се опитваш да спасяваш хората, нали? А аз все още се опитвам да разгадавам видения.

— Ти да не си…

— Медиум? — Савана се засмя. — Не. Аз чувствам нещата. Всички ги чувстват. Най-силната част от родовата ми памет приема тези чувства, уважава ги, цени ги. Когато напуснах Оклахома, аз следвах чувствата си. Знаех, че ще намеря мястото си. И ми трябваше да погледна само веднъж тази къща, тези скали, тази гора, за да разбера, че съм дошла у дома. Първия път, когато те видях да вървиш по тревата, вече знаех, че ще стигна дотам да те чакам. — Наклони се напред и леко докосна устните му със своите. — А сега знам, че трябва да се връщам, за да сложа сина си да спи, преди да е нападнал хладилника.

— Савана… — Хвана отново ръцете й, преди да се бе обърнала. Погледът й, настойчив и изгарящ, бе прикован към лицето му. — Какво чувство имаш, накъде отиваме ние с теб?

Тя усети как по гърба й пропълзя топлина, после студ, после отново топлина. Ала отговори небрежно:

— Открила съм, че когато гледаш прекалено напред в бъдещето, се препъваш в настоящето. Нека мислим само за сега.

Когато той вдигна ръката й към устните си, Савана осъзна, че и сега има достатъчно тревоги.

 

 

Изчака до края на седмицата, преди да се възползва от предложението на Джаред да отиде в имението на Барлоу. Имението на Макейд, поправи се тя, изненадана, че бе свикнала с името, с което в града наричаха старата каменна къща на хълма.

Фамилията Барлоу не бе живяла в нея вече повече от петдесет години. Последното семейство, една двойка от северната част на областта, я бяха купили, поживели за кратко време в нея и я бяха напуснали преди двадесет години. Оттогава къщата непрекъснато се обявяваше за продан, но никой не се бе решил да я купи.

Преди Рейф Макейд.

Савана мислеше за това, докато изкачваше стръмната алея. Някой бе започнал да разчиства избуялите храсти и къпини, ала това щеше да е тежка работа. Някой, реши тя, щеше да има нужда от доста голямо въображение.

Самата къща бе триетажна, иззидана от красиви камъни. Високи прозорци, заоблени прозорци, прозорци с пречки — и всичките светеха. Повечето са били остъклени само преди няколко месеца — или поне така й каза госпожа Метц, когато онзи ден я хвана на пазара.

Имаше две тераси. От горната бяха започнали да смъкват парапета. И с право, реши Савана. Той бе изгнил, провиснал и без съмнение опасен. Но долният бе очевидно нов, все още небоядисан и прав като войска на парад.

До източното крило бе издигнато скеле, а в обраслия двор бяха натрупани купчини материали, покрити с найлони. Тя спря зад един натоварен пикап и изключи мотора.

Почука и някой извика в отговор — леко раздразнено, доколкото можеше да съди по тона. Влезе и се спря, изненадана от залялата я вълна от чувства. Смях и сълзи, ужас и щастие — усещанията се стовариха върху нея и се отляха като разбила се вълна.

Видя мъжа на върха на стълбите, усмихна се и пристъпи напред.

— Джаред, не очаквах да те видя тук. О!

Веднага разбра грешката си. Това не бе Джаред. Очите бяха по-тъмнозелени, косата малко по-дълга и определено по-лошо подстригана. Лицето на Джаред бе мъничко по-слабо, веждите по-извити.

Ала усмивката бе същата, смъртоносна като стрела, изпратена от лъка на голям майстор.

— Аз съм по-хубав — съобщи мъжът.

— Трудно е да се каже. Приликата е почти невероятна. — Савана протегна ръка. — Ти трябва да си Рейф Макейд.

— Виноват.

— А аз съм…

— Савана Морнингстар. — Не стисна ръката й, само я задържа и в същото време я огледа от главата до петите с опитния поглед на познавач. — Рийгън беше права — реши той.

— Моля?

— Срещнали сте се с жена ми миналата събота в нейния магазин. Тя ми каза да си представя Айрис, но това нищо не ми говореше, така че каза да си представя жена, която като направи десет крачки, може да спре сърцето на мъжа, а като направи пет, може да го накара да падне на колене.

— Това е голям комплимент.

— И много верен. Джаред каза, че може да дойдеш. — Той пъхна пръсти в колана с инструментите си.

— Не искам да прекъсвам работата ти.

— Моля ти се, прекъсни работата ми. — Отново тази усмивка. — Просто си убивам времето, докато Рийгън се върне от магазина. Ние живеем тук временно. Искаш ли една бира?

Това беше от типа мъже, които разбираше и с които се чувстваше спокойно.

— Като спомена за това, идеята не е лоша.

Ала не бе направила и две стъпки зад него, и се закова на място и се вторачи в стълбата.

— Какво има? — обърна се заинтригуван Рейф.

— Там… Беше там, на стълбите.

— Мислех, че Джаред ти е казал за духовете.

Савана усети слабост, пръстите й се разтрепериха.

— Разправи ми, че имало един млад войник от Конфедерацията и Барлоу го застрелял, след като един слуга го внесъл в къщата. Но не ми каза… Не ми каза къде е станало това. — Подчинявайки се на непреодолимия импулс, тя тръгна с натежали крака към стълбата. Студът я прониза като нож в сърцето. Кокалчетата на ръката й, впита в перилата, побеляха.

— Тук. — Едва произнасяше думите. — Тук на стълбите. Усещал е аромата на рози, надежда, а после… Искал е само да си отиде у дома.

Отърси се, направи крачка назад, после още две и се обърна.

— Бих изпила една бира.

— Да — въздъхна Рейф. — Аз също.

 

 

— Често ли… Ъ-ъ-ъ… Правиш такива неща? — попита Рейф, докато отваряше двете шишета в кухнята.

— Не — отсече твърдо Савана. — Има някои места тук наоколо… Тази къща, гората там… — Погледна през прозореца. — Има едно място на моя склон, където засадих цветя, и някои места на полесражението, които ти късат сърцето. — Мъчително се отърси от мислите си и взе бирата, която Рейф й подаваше. — Остатъци от чувства. Истинските са били през миналия век.

— Веднъж сънувах един сън. — Бе казвал за това само на Рийгън, ала сега му се стори подходящо. — Тичам през гората, а сивата ми униформа е оплискана с кръв. Искам само да се прибера у дома. Срам ме е, но умирам от ужас. И тогава виждам него, другия войник, врага. Гледаме се десетина удара на сърцето, после се сбиваме. Битката е жестока и безсмислена. После идвам тук, допълзявам тук. Мисля, че съм си у дома. Когато я виждам, когато тя ми говори и ми казва, че всичко ще бъде наред, аз й вярвам. Някой ме носи нагоре по стълбите, а тя върви до мен. Мога да усетя аромата й, аромата на рози. После тя извиква, обръща се към някой, който слиза по стълбите срещу нас. Когато вдигам очи, го виждам. И пушката. И после всичко свършва. — Рейф отпи дълга глътка. — Това, което остава най-дълго, дори когато всичко е свършило, е, че аз просто исках да се върна у дома. Не съм го сънувал от два месеца.

— Може би защото вече си у дома.

— Така изглежда. — Внезапно той се усмихна и вдигна бутилката си да се чукне с нея. — Ама че запознанство! Ще разгледаш ли тук, или искаш да пропуснеш?

— Не, бих искала да разгледам. Свършили сте доста работа.

— Да-а. — Кухнята бе далеч, помисли Рейф, ала барът вече бе вграден и покрит с топло сини плочи, които се подчертаваха от млечнобелите нови електроуреди и от блестящите остъклени шкафове от жълт бор. — Рийгън беше непреклонна. Каза, че ако има кухня, в която може да се работи, и завършена баня, би поживяла за малко в жилище в ремонт.

— Изглежда практична жена.

— Такава си е. Ела, ще те разведа. — Хвана я за ръка и я поведе назад към коридора.

— Бих искала да започна от горния етаж — спря го Савана, преди да бе отворил вратата вдясно.

— Разбира се. — Повечето хора предпочитаха да започнат от гостната или от библиотеката, но на него му беше все едно. Когато тръгнаха, я усети как се поколеба, напрегна се и потрепери. — Вече никой не го усеща — вметна той. — От седмици.

— Щастливци — успя да произнесе тя и изпита облекчение, когато най-после изкачиха стълбите. Погледна зад строителните материали, кофите и инструментите и видя стени, построени да издържат векове.

— Завършихме… — Рейф млъкна, когато Савана се отвърна от спалнята, принадлежала някога на стопанката на къщата, а сега с любов поправена, преобразена и мебелирана. Без да каже нищо, тръгна след нея към отсрещното крило.

Вратата бе свалена от тази стая — стая с дълги прозорци, които гледаха към покрайнините на града. Стените бяха боядисани в наситен зелен цвят, а широкият украсен перваз — в слонова кост, за да подхожда на мрамора на камината. Подът бе изциклен съвсем неотдавна. Тя долови миризмата на дървесен прах. Малката стая отзад — може би стаята за прислугата — бе преустроена на баня.

— Стаята на господаря — промърмори Савана.

— И ние решихме, че сигурно е било така. — Той изненадано се загледа как тя мина от вратата до прозореца, оттам до камината.

О, това наистина е била неговата стая, на господаря Барлоу. Савана бе сигурна. Оттук е оглеждал града и се е отдавал на мислите си. Тук е водил някоя от младите прислужнички в леглото, доброволно или не, а после е спял безсъзнателен сън без никакви сънища.

— Бил е мръсник — каза тя тихо. — Е, не е оставил след себе си кой знае какво. — С усмивка се обърна към Рейф: — Свършили сте чудесна работа.

Рейф потърка брадичката си.

— Благодаря. Ти си магьосница, Савана.

— Понякога. Случвало ми се е на панаир да гледам на ръка. Всъщност, доста досадна работа. Това тук е много по-интересно. — Мина покрай него, излезе в коридора и се насочи право към стаята на господарката. — Много е красиво.

— Постарахме се. — От прага той също огледа стаята. Усети аромат на рози и на Рийгън. — Това ще бъде нашият апартамент за медения ни месец.

— Идеална е.

И имаше предвид точно това. При всичките си пътувания никога не бе виждала нещо толкова прекрасно. Тапетите на рози, нежни като чайна градина, бяха обточени с дърво в розов оттенък. Красивите извити прозорци бяха покрити с дантелени пердета, през които слънчевата светлина струеше върху полирания под. Насред стаята имаше широко легло, покрито с дантелен балдахин. На камината бяха разположени свещи в тънки свещници от слонова кост, изгорели до различни височини. Над елегантната тоалетка висеше кръгла лампа. Малки фотьойли, масички със заоблени ръбове, светлорозова ваза, пълна със слънчеви нарциси.

Не, наистина никога не бе виждала нещо толкова прекрасно. И как ли би могла да види? Животът й бе преминал в мръсни фургони, пренаселени стаи и шумни мотели.

Завистта я връхлетя толкова бързо, че тя премигна.

— Джаред каза, че жена ти е направила вътрешното обзавеждане.

— Най-вече тя.

Какво ли би било да имаш такъв изискан вкус, зачуди се Савана. Да знаеш точно кое къде трябва да се постави?

— Много е красиво — повтори тя. — Когато сте готови за откриването, ще трябва да разгонвате гостите си с пръчка.

— Гласим го за септември. Малко е оптимистично, ала може и да успеем. — Той обърна глава при звука на отварящата се долу врата и погледът му се промени. — Това е Рийгън.

Савана видя лично на какво прилича един Макейд, когато е много влюбен. Още една змия на завистта изненадващо се сви в гърдите й.

— Нагоре, скъпа — извика Рейф. — Аз съм в спалнята с една страхотна жена.

— И това трябва да ме изненада ли? — Рийгън влезе в стаята. — Здравей, Савана. — Това бе всичко, което тя успя да каже, преди Рейф да обвие ръце около врата й и да я притисне към себе си в една дълга целувка за добре дошла. — Здравей, Рейф.

— Здрасти.

Те засияха един срещу друг. Савана не се сети за друга дума. Освен ако думата бе „съвършенство“. Рийгън Макейд, с блестящата си кестенява коса, с изящното си лице, с чаровната бенка до устните си, с прекрасните си сини очи с цвят на лятно небе изглеждаше съвършена, когато обви ръка около съпруга си.

Дрехите й бяха идеално скроени — тъмносин блейзър и свободни, широки панталони, красива бяла риза с медна игла на яката. Излъчваше аромат на сексапилна жена. Не превзета, не предизвикателна, просто съвършена.

Савана се почувства като мърлява амазонка, налетяла на принцеса.

— Развеждам Савана из къщата — обясни Рейф.

— Прекрасно. — Рийгън отметна назад косата си и на ръката й проблеснаха пръстени. — Какво мислиш досега?

— Чудесно е. — Савана си спомни за бирата в ръката си и я надигна.

— Да не спираме дотук. — С приятелска усмивка Рийгън ги поведе навън. — Джаред тази сутрин се обади в магазина и каза, че иска да преустрои кабинета си.

— Крайно време беше — забеляза Рейф. — Там е весело колкото в мавзолей. Бяло и сиво. Все едно да работиш в гроб.

— Ще го оправим. — С безкрайна самоувереност и ентусиазъм Рийгън започна да ги развежда из къщата.

Всяка стая, независимо дали бе готова или в ремонт и пълна само с прах и паяжини, нанасяше поредния удар върху самочувствието на Савана. Тя не знаеше нищо за красиви антики, скъпи килими или оригинални пердета.

И не искаше да знае.

— Джаред е много впечатлен от твоите картини — продължаваше Рийгън, докато слизаха към първия етаж. — Очевидно те са го вдъхновили да направи нещо за работното си място. Много бих искала да видя нещо от твоите работи.

— Не е кой знае какво. Аз нямам никакво образование.

Савана огледа гостната на първия етаж, с извитите й дивани и елегантни масички и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Мраморната камина блестеше като огледало, край нея бяха подредени полирани месингови маши и пиростии. И всичко, до последната свещ, бе съвършено.

— Нито една от моите картини не би подхождала тук, това е сигурно. Нито пък в кабинета на един адвокат. Благодаря, че ме разведохте из къщата. И за бирата — добави тя и подаде на Рейф празната бутилка. — Трябва да прибера детето си.

— О! — Изненадана от бързането й, Рийгън я изпрати до вратата. — Ако през почивните дни имаш време, аз мога да погледна моя график, за да прегледаме заедно цветовете и разположението.

— Имам много работа. — Савана рязко отвори вратата. Нямаше търпение да се махне оттук. — По-добре го направи сама. Довиждане, пак ще се видим.

— Добре, но… — Вратата се затръшна пред лицето на Рийгън и тя спря насред думата. Обърна се недоумяващо към Рейф: — Защо е всичко това?

— Не питай мен. — Той замислено прекара ръка през блестящата коса на жена си. — Тази жена е магьосница, мила моя. Ела да седнем и ще ти разкажа.