Нора Робъртс
Опасно изкушение (10)

Девета глава

Браян обичаше да ходи във фермата. Животни, мъже, чист въздух. Още помнеше теснотията на градовете, в които пристигаха и живееха в малки стаички, където прозорците сякаш винаги се тресяха от шум, а стените бяха толкова тънки, че човек можеше да чуе всеки смях или ругатня на съседите.

Всъщност нямаше нищо против града. Там винаги имаше какво да се прави и къде да се отиде. А майка му го водеше в парка или на детската площадка. Винаги, когато не беше на работа.

Имаше смътни спомени за времето, когато тя работеше до късно през нощта или до късно сутринта. За времето, когато бе много уморена и тъжна. Макар той всъщност да не разбираше защо.

Помнеше Ню Орлийнз, с неговата пулсираща музика и хора, които говорят бавно. Помнеше, че майка му държеше на прозореца саксия с червени цветя.

Понякога седеше в краката й и си играеше с колички или разглеждаше книжки с картинки, докато тя рисуваше хората, които идваха и сядаха на малкото сгъваемо столче, а майка му скицираше лицата им на големи листи хартия с въглен или цветни пастели.

После нещата се промениха. Оправиха се. Тя престана да работи нощем и от очите й изчезна онзи уморен и тъжен поглед.

А сега беше най-добре от всякога. Имаха къща, както майка му винаги бе обещавала. Имаха двор и приятели, които могат да си останат твои приятели, защото и ти оставаш. Приятели като Конър. Който бе определено върховен, въпреки че някои деца в училище го дразнеха и говореха гадости за баща му.

Може би, мислеше понякога Браян, защото не знаеха какво е изобщо да нямаш баща. А той знаеше.

Но мама бе достатъчна. Тя винаги правеше така, че нещата да станат, винаги му показваше, че двамата са един отбор. Като за майка, мислеше Браян, тя бе най-върховната.

Както когато го попита дали иска да живеят в къща в гората. Не му каза просто, че ще живеят там, както правеха някои други родители. После, когато купиха къщата — която по негово мнение бе най-хубавата в целия свят — тя му разреши да си избере нещата за неговата стая — хубавите легла, плакатите на стената, голямата дървена етажерка за играчките му.

А сега можеше да ходи във фермата, когато си поиска. Почти винаги.

Шейн бе страхотен. Той никога нямаше нищо против Браян да се навърта около него и да го пита разни неща. И Девин си го биваше, макар да беше шериф. Харесваше му и Рейф и как понякога се мяташе на земята и се боричкаше с кучетата.

Джаред малко го плашеше, защото го караше да си мисли какво би било да го има около себе си през цялото време. Като баща. Някой, с когото да си играе на топка. Мъж, който си идва вкъщи всяка вечер след работа и слуша онова, което имаш да му разкажеш. Мъж, който целува майка ти в кухнята, сякаш това не е кой знае какво.

Искаше Джаред най-много от всички и затова си го пожелаваше горещо всяка нощ. Кой знае защо, когато си пожелаеше нещо горещо, то почти винаги ставаше.

Във фермата слънцето грееше ярко и затопляше мократа от снощния дъжд земя. Утринната мъгла се бе разсеяла и въздухът бе чист и влажен. Браян бе щастлив. Седеше на земята с кучетата и с Конър и с гласовете на възрастните наблизо. Бяха дошли на неделен обед у Макейдови.

Мъжете готвеха, което Браян намираше за малко странно, ала интересно.

— Дали Фред и Естел ще си имат бебета?

Конър обмисли въпроса, продължавайки да гали златистата козина на най-близкото до него куче.

— Сигурно. Това става, когато хората са женени. Предполагам, че е същото и за кучетата.

Браян изсумтя и смушка Конър в рамото:

— Хората няма нужда да са женени, за да имат дете. Трябва само да си падат един по друг.

Ако някой друг го бе казал, Конър щеше да се изчерви. Но понеже това бе Браян, той само кимна мъдро:

— Значи Фред и Естел ще си имат кучета, защото си падат един по друг.

Браян погледна към къщата. През прозореца на кухнята се носеше смях.

— Мисля, че Джаред си пада по майка ми.

Светлосивите очи на Конър се разшириха.

— Ще си имат ли бебе?

— Не. — Браян прегърна Етел през врата. Бе мислил върху тази възможност. — Щеше да е върховно, ако си имат. Теб нали ти харесва да си имаш Ема?

— Разбира се.

— Брат ще е по-хубаво, ама и сестра става. Мисля си, че ако имат… бебе, де, Джаред ще се навърта наоколо. Тъй де, като да живее с нас.

— Понякога това е лошо — забеляза Конър тихо. — Понякога, когато с вас живее мъж, е лошо. Той се кара, и бие, и се напива, и… Такива неща.

Браян се намръщи.

— Ама не всички.

— Сигурно. — Конър обаче съвсем не бе убеден. — Аз не искам някой мъж пак да живее с нас. — Гласът му бе мрачен и решителен. — Никога вече.

Браян съчувствено премести ръката си от врата на Етел към врата на Конър.

— Ако баща ти се опита да се върне, след като излезе от затвора, ти ще си готов. Ние ще сме готови — добави той с ослепителна усмивка. — Ти и аз, Кон.

— Аха. — На Конър едва не му се прииска да има възможност да го докаже. — Ти и аз.

 

 

— Голям разговор водят — забеляза Савана от прозореца на кухнята.

— Конър никога досега не е имал наистина близък приятел. — Не е можел да има, добави Каси наум, след като Джо се нахвърляше върху всеки, който се доближеше до къщата.

— Брай също. Приличат си.

Момчетата започнаха да се боричкат с кучетата и тя с усмивка помисли, че докато стане обедът, и четиримата ще са омърляни.

— Това ми изглежда познато — приближи се зад тях Девин, пъхнал ръце в задните джобове на джинсите си. Савана направи всичко възможно да не окаменее. — Много неделни следобеди сме прекарали, търкаляйки се в калта.

— Помниш ли онази неделя, когато мама обърна маркуча към мен? — въздъхна Шейн и лапна една репичка. — Велико време беше. Тя се ядоса, защото дядо и татко щяха да идват на вечеря, а ние се сбихме, облечени с най-хубавите си дрехи.

— Ти започна — спомни си Джаред. — Отмъкна ми топката за бейзбол и я загуби в нивата.

— Рейф я загуби — намеси се Девин. — Той трябваше да я хване.

— Ти я хвърли лошо — обясни Рейф с отвращение. — Никога не можеше да хвърлиш както трябва.

— Ами, не можех!

Девин бе готов да продължи спора, ала Рийгън вдигна ръце:

— Почивка! След този очевиден пример на семейна солидарност ми се струва, че е най-добрият момент да направим едно съобщение. — Усмихна се на Рейф: — Не мислиш ли?

— Мисля. — Рейф хвана ръката й, поднесе я към устните си и я прегърна. — Ще имаме дете.

Настъпи пълна тишина и след това всичко избухна. Шейн грабна Рийгън, която трябваше да бъде целуната, а Рейф бе блъснат с юмрук по рамото.

— Дай си ми жената — настоя Рейф.

— Само минутка. — Шейн отново я целуна сърдечно и понечи да му я подаде, но Джаред я грабна от него. След миг Рийгън, все още смееща се, се озова в ръцете на Девин.

— По дяволите, дайте си ми жената!

Докато мъжете се боричкаха около бъдещата майка, Савана се облегна на бара.

— Следващото поколение Макейд — прошепна тя на Каси. — Страшничко, а?

— Рийгън ще се справи. — Каси преглътна сълзите си. — Тя може да се справи с всичко. — И понеже всички други бяха заети, изтича да види какво става с печеното.

Савана пристъпи напред и целуна Джаред по бузата:

— Моите поздравления, чичо Джаред.

Той не можеше да спре да се усмихва.

— Рейф ще става татко!

Савана погледна към Рийгън, която братята още си предаваха един на друг, и вдигна вежди:

— А това, доколкото разбирам, е начинът, по който вие празнувате. Като си подхвърляте жените.

— Досега не ни се е случвало. Това е първото ни бебе.

Прегърна я през рамо и Савана осъзна, че той го каза съвсем точно. То щеше да е бебето на семейство Макейд, щеше да е на всички тях.

Мисли доста за това, докато празненството продължаваше по време на обеда с непрекъснати и често смешни предложения как се гледат деца, какво име да се избере и какви са задълженията на бащата. Сега, когато най-после се бе установила в свой собствен дом, когато най-после бе спокойна, че Браян има най-доброто, което може да му даде, за нея бе странно да осъзнае, че никой от тях никога не бе познавал пълноценността на семейния живот.

Всеки от тях имаше другия и това бе важно. Жизненоважно. Той бе щастливо, добре възпитано дете. Виждаше го, когато сега седеше до нея, загребваше от чинията си и се смееше на идеята на Шейн да кръстят бебето Люлюбел Макейд, ако е момиче. В сърцето й нямаше съмнение, че синът й е точно такъв, какъвто трябва да бъде.

И все пак…

— Добре ли се чувстваш, Рийгън? — чу се тихият глас на Каси след хаоса на мъжкия разговор.

— Чудесно. Струва ми се, че никога не съм се чувствала по-добре. Никакво гадене, никаква умора, нищо от онова, за което ни предупреждават книгите.

— Аз ги имах всичките — усмихна се Каси и разсеяно прокара ръка по къдриците на Ема. — Не беше всъщност чак толкова лошо, но достатъчно, за да знам какво ме чака втория път. А ти, Савана?

— Първите три месеца беше ужасно. — Преди Браян да бе успял да си бодне един пържен картоф от чинията й, му подаде цялата купа с картофи и му намигна: — Ама почти си струваше.

— Три месеца? — потръпна Рийгън. — Всеки ден ли?

— В студ и пек — отговори Савана весело. — Брай, ако си отвориш устата само още малко, сигурно ще успееш да лапнеш три картофа едновременно.

Той успя да се усмихне с пълна уста.

— И мама така правеше — вметна Девин и сипа още картофи в чинията на Браян. — Правехме състезания кой ще изяде най-много. Джаред обикновено печелеше. Нали, Джаред?

— Да. — Ала той бе спрял да яде и гледаше странно към Савана.

— Това хлапе ще бие рекорда ти. — Шейн хвърли една бисквита и Джаред ловко я хвана.

Заинтригуван, Браян също метна една бисквита на Конър, който я сграбчи, преди да бе паднала на пода.

— Добре спаси — отбеляза Рейф. — Запишете го. Ще играеш ли бейзбол следващата година, Кон?

— Не знам. — Конър отчупи края на бисквитата и погледна към майка си изпод спуснатите си клепачи.

— Кон хваща по-добре, от който и да е от нашите новаци. — Браян весело си взе още една бисквита и щедро я намаза с масло. — Може да си вкара топката право в джоба.

— Конър, никога не си ми казвал, че искаш да играеш бейзбол. — В момента, в който думите излязоха от устата й, Каси съжали за тях. Никога не бе имало кой да играе с Конър. А успехите му в училище в очите на баща му се равняваха на провала му като мъж.

— Не мога да удрям достатъчно силно — смотолеви Конър и се изчерви. — Мога само малко да хвърлям, защото Браян започна да ми показва.

— Ще трябва да поработим върху удара ти — намеси се Девин. — Следобеда може да започнем със стойката.

По устните на Конър трепна усмивка и това бе достатъчен отговор.

 

 

Малко по-късно през отворения прозорец в кухнята нахлуха виковете от двора. Натоварена с чинии, Каси погледна навън. Девин бе приклекнал зад Конър и държеше ръцете му върху дървена бухалка, а Джаред хвърляше срещу тях топка.

— Ужасно мило от тяхна страна, че играят така с децата.

— Като ни оставят ние да се оправяме с чиниите — напомни й Савана.

— Който готви, не разчиства. — Рийгън напълни умивалника с гореща вода. — Такива са правилата на семейство Макейд.

— Справедливо е — съгласи се Савана. Но като огледа разхвърляната кухня, пълна с купища тенджери и планини от мръсни чинии, съвсем не бе сигурна кое е по-лесно.

— Ще имате ли нещо против, ако ви попитам… — Рийгън млъкна и се засмя нервно. — Глупаво е.

Савана взе гъбата и се приготви да потопи ръце.

— Какво?

— Ами… — Рийгън сви вежди и се зае с първата чиния. — Просто се чудех, понеже и двете сте минали през това, на какво прилича?

Савана погледна към Каси и се усмихна лукаво:

— Бременността и раждането, или пътешествие през Долината на смъртта.

— О, не е чак толкова страшно. Не я плаши. — Каси остави натрупаните чинии и загрижено я погали по рамото. — Наистина не е.

— Искаш да й кажеш, че е като разходка по плажа? — попита Савана. — Тогава по време на раждането ще проклина и теб, и Рейф.

— Това е естествена част от живота — настоя Каси и потисна смеха си. — Ала ужасно боли.

— Извинявайте, че ви попитах — въздъхна Рийгън. — И колко продължава?

— С Конър малко повече от дванадесет часа, а с Ема по-малко от десет.

— С други думи — вметна Савана услужливо, — остатъка от живота ти.

— Бих ти казала да не се обаждаш, ала искам да знам колко беше при теб — сбърчи нос Рийгън. — Десет минути, а?

— Тридесет и два часа, изпълнени с удоволствие.

— Тридесет и два! — Потресена, Рийгън едва не изпусна чинията. — Това е нечовешко.

— Късмет — заключи Савана безгрижно. — А и родилният дом, в който бях, не беше точно първокласен. Не би трябвало да има значение. — Тя сви рамене.

— Бебетата се появяват, когато им дойде времето. Всичко ще е наред, Рийгън. Рейф ще е до теб. А ако твоят лекар няма професионален отбор от бейзболни защитници, и останалата част от семейство Макейд ще е там.

— Ти си била сама — прошепна Рийгън.

— Така се случи. — Савана погледна към стъклената врата и забеляза там Джаред. — Свърши ли играта?

— Не. — Очите му бяха приковани върху нея, неразгадаеми и дълбоки. — Пропуснах едно хвърляне, за да взема бира.

— Аз ще ти дам. — Каси вече бързаше към хладилника. — Децата искат ли нещо?

— Всичко, което им предложиш. — Той взе от Каси бирите и кутийките със сок и излезе, без да каже нито дума повече.

— Няма по-бърз начин да се изгони един мъж от разговорите за раждане. — Гласът на Савана бе весел, но отзад на врата й се бе свил един възел от тревога. Имаше нещо в очите му, което Джаред не искаше тя да види.

— Споменах пред Рейф за уроците по безболезнено раждане, а той пребледня като платно, ала после стисна зъби.

— Ще го преживее. — Савана хвърли един последен поглед към стъклената врата и взе следващата чиния. — Рейф те обича. Това е най-важното, нали?

— Да — въздъхна Рийгън замечтано. — Това е най-важното.

 

 

По пътя към дома Савана забеляза първата светулка в гората. Лятото идва, помисли тя. Искаше да дойде. Искаше топлината, дългите трептящи от мараня дни, късите задушни нощи.

Това, което искаше, осъзна Савана, бе да минава време. Една цяла година, четири пълни сезона на това място. В този дом. С този мъж.

— Мислиш ли си нещо? — попита тя тихо.

— Мисля си много неща. — Джаред имаше желание да останат за малко в гората. Да останат там, където и двамата могат да почувстват скърбите и копнежите на хората, умрели преди те да се родят. — Имам два случая, които ме побъркват. Бояджиите са обърнали кабинета ми наопаки. Довършвам развода на Каси. Свиквам с мисълта, че ще ставам чичо.

— Държиш се като адвокат, Макейд, криеш важното зад думи.

— Аз съм си адвокат.

— Добре, да започнем оттук. Чакай за минутка. Браян, хайде във ваната.

— Ама, мамо…

— И по-бързо. Аз идвам веднага.

Той се втурна напред и между дърветата Савана видя как лампите в къщата светват една след друга. През отворения прозорец го чу как пее отчайващо фалшиво и бе доволна, че бе в настроение да се къпе.

— Защо си адвокат?

Въпросът го стресна, най-вече защото мислите му бяха много далеч.

— Защо съм адвокат ли?

— И се опитай да ми отговориш с не повече от двайсет хиляди думи.

— Защото ми харесва. — Първият отговор бе най-лесният. — Обичам да намирам най-добрите аргументи, да се запозная и с двете страни, докато намеря най-добрите доводи. Обичам да печеля. — Сви рамене. — И защото правосъдието е важно нещо. Правораздавателната система, колкото и да е несъвършена, е жизненоважна. Без нея сме нищо.

— Значи ти вярваш в правосъдието и обичаш да спориш и да побеждаваш. — Тя наклони глава към него. — Което изразява всичко с едно изречение. Виждаш ли колко е просто?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че обичаш също и да усложняваш нещата. — Докосна го по бузата. — Какво усложняваш сега, Джаред?

— Нищо. — Защото имаше нужда от това, хвана ръката й и притисна устни към нея. — Нищо не усложнявам. Приятно ми е да сте във фермата, ти и Браян, да седите около кухненската маса и да има толкова много хора, които да говорят едновременно.

— И да подхвърляш бисквити.

— И да подхвърлям бисквити. Приятно ми е да слушам как си бъбрите с Рийгън и Каси в кухнята, докато ние играем навън.

— Типично — усмихна се Савана леко. — Традиционното разпределение на ролите между мъжете и жените.

— Виновен съм, дай ме под съд. — Той я привлече по-близо. И там, в тишината, му се стори, че чува битката. Непознат срещу непознат, ръка срещу ръка. Вечно. И може би право срещу право. — Чувстваш ли? — прошепна Джаред.

— Да. — Страх, помисли тя и затвори очи. Отчаяние. И постоянна кървяща надежда. Може би успяваше да чуе нейното ехо в гората, защото познаваше толкова добре всички тези чувства. — Задавал ли си си някога въпроса защо те са още тук? Какво още не са казали или направили?

— Битката не е свършила. И никога няма да свърши.

Савана поклати глава.

— Нуждата не е свършила. Нуждата да намериш дом. Да намериш покой, предполагам. Тя никога не свършва. Но аз ги намирам тук.

Когато понечи да се отдръпне, Джаред я прегърна по-здраво.

— Чух през вратата как вие трите си говорехте в кухнята. Разстрои ме как си била сама, когато си раждала Браян. Разстроих се, като си го представих, както се разстроих да чуя, че през цялото време ти е било лошо.

— На бременните жени много често сутрин им е лошо.

— Ала не се случва често да си на шестнадесет години, да си сама и да ти е лошо. Това със сигурност не трябва да се случва.

— Губиш си времето, като ме съжаляваш. Всичко това беше много отдавна. — Сега тя наистина се отдръпна и видя лицето му. — Ала ти не чувстваш точно това.

— И аз не знам какво чувствам. — Нищо не го объркваше толкова много, както да не намери отговора в себе си. — Имам въпроси, които още не съм измислил как да задам. Ти ме караш да ти ги задавам, защото не ми казваш. И е вярно, че изпитвам съжаление към теб, изпитвам съжаление към детето, което е било оставено да се грижи само за себе си и да взема решения, които никое дете не трябва да взема.

— Аз не бях дете. — Гласът й бе премерен, раменете й внезапно се напрегнаха. — Бях достатъчно голяма, за да забременея, значи съм била достатъчно голяма, за да приема последствията. А изборът, който направих, си беше само мой. Никой друг не можеше да го направи вместо мен. Да родя Браян беше едно от малкото правилни решения, които съм взела.

— Нямах това предвид. Нямах предвид Браян. — Видя пламналите й очи и бързо я раздруса. — Имах предвид къде да отидеш, какво да правиш, как да живееш. По дяволите, какво да ядеш. Освен това ти си била дете! Заслужавала си нещо по-добро, отколкото си получила.

— Получих Браян. Получих нещо по-добро, отколкото заслужавах.

Не можеше да я накара да види онова, което той искаше тя да види. За пръв път просто не намираше нужните думи. Може би те бяха прекалено прости.

— Чудя се какво е да създадеш нещо като това момче и да го обичаш без ограничения. Без егоизъм.

Сега Савана можеше да се усмихне.

— Прекрасно е. Просто е прекрасно. Ще дойдеш ли с мен вкъщи?

— Да. — Джаред хвана ръката й. — Ще дойда с теб в къщи.

 

 

Мислеше за този вид любов и за нейния начин на живот, докато тя спеше до него. Никога не би му минало през ума да търси жена като нея. Много му струваше да го признае, дори пред себе си.

Савана не бе нито възпитана, нито образована, липсваше й лустрото на изискаността, което той обикновено търсеше у жените.

Което бе търсил у жените, напомни си Джаред. И което определено бе съдбоносна грешка. И въпреки това, нямаше ли нужда един мъж от жена, която да разбира, която да познава? В живота на Савана имаше огромни бели петна, които той нито разбираше, нито познаваше. Големи части от нея бяха забранени за него, заключени в нейните спомени.

Едно младо момиче, бременно и само, изоставено от всички, на които би трябвало да може да разчита. Джаред изпитваше съжаление към това момиче, но и — нещо, което също му бе трудно да признае — смътно недоверие.

Къде бе ходила, какво бе правила, каква бе станала? Колкото и да му се искаше да я преодолее, гордостта не го оставяше на мира. Тя бе родила детето на друг мъж, друг мъж бе мечтал за нея.

Тази мисъл човъркаше гордостта му, самочувствието му и не му позволяваше да се отърси от нея.

Това си бе негов проблем. Той го знаеше, разбираше го, обмисляше го. Савана се размърда и му обърна гръб и Джаред се разтревожи.

Колко други мъже бе обичала? Колко други бяха лежали до нея, като всеки бе искал да е единственият?

Ала както го мислеше, протегна ръце да я прегърне, да я притежава. Топлото й тяло се сгуши в него и той усети аромата на кожата й, онова първично, земно, чувствено благоухание, което тя носеше без помощта на какъвто и да е парфюм.

Сега вече знаеше как протича денят й. На сутринта щеше да се събуди рано, но бавно, сякаш сънят бе нещо, от което трябваше да се измъкне, като топла вана. Щеше да го докосне, да погали раменете му, гърба му, ръцете му. И точно когато той започнеше да се възпламенява, Савана щеше да стане от леглото. Щеше да се протегне лениво като котка, да повдигне дългата си, гъста черна коса и да я пусне да падне. После, като че ли нямаше никаква разлика между сънена сирена и сънена майка, щеше да навлече избелелия си син памучен халат и да отиде да събуди Браян за училище.

И често, много често Джаред оставаше в леглото дълго след като тя бе излязла. Копнеещ до болка.

Почти му се искаше да вярва, че му бе направила някаква магия с циганските си очи, със знойната си усмивка и с поведението си, с което сякаш му казваше: „Върви по дяволите и после се върни“. Савана го познаваше по-добре, отколкото той познаваше нея. Познаваше неговите духове, различаваше ги, чувстваше ги. Тя бе първата жена, влязла в гората, която Джаред смяташе за своя, и чула шепота на обречените.

Това ги свързваше по начин, отиващ отвъд физическото и дори емоционалното привличане. Издигаше ги в духовното. Издигаше ги над онова, срещу което той би могъл да се бори, дори ако искаше.

Каквото и да го свързваше с нея, то не му оставяше друг избор, освен да продължи да се приближава по същата пътека към нея.

Затова заспа, обвил ръка около кръста й, притисна я към себе си и потъна в безтегловността на съня.

 

 

Бедрото го болеше там, където го удари минометът, изхвърли го във въздуха и го стовари отново на земята. Главата му пулсираше, очите му сълзяха. Беше му трудно да фокусира погледа си, да се накара да направи крачка напред.

Не помнеше как бе влязъл в гората. Дали бе пропълзял или се бе втурнал? Единственото, което знаеше, бе, че е ужасно объркан и ужасно го е страх. Неговият лейтенант бе мъртъв. Имаше толкова много мъртви. Момчето от Кънетикът, с което снощи сподели вечерята си и после си шепнаха дълго след като огънят догоря, сега бе на парчета в една плитка канавка, където битката бе толкова свирепа, че дори адът би бил облекчение.

Сега бе сам. Знаеше, че трябва да намери място, където да си почине. Някакво безопасно място. Само за малко. Само за съвсем мъничко. Домът му не бе толкова далеч оттук. На север от Пенсилвания. Горите на Мериленд не бяха много по-различни от горите край неговата ферма.

Може би тук щеше да е в безопасност, докато намери пътя към дома си. Докато свърши тази война, която обещаваше да бъде едно приключение, а се оказа огромен кошмар.

Предишния месец бе навършил седемнадесет и никога не бе вкусвал женски устни.

Нетърпимо предпазливо спря и се облегна на едно дърво. Пое задъхано въздух. Как можеше гората да е толкова красива, толкова пълна с цветове и с ароматите на есента? Как можеше този ужасен грохот да продължава? Защо не можеха пушките да спрат да гърмят, мъжете да спрат да викат? Кога щяха да го оставят да си отиде у дома?

С въздишка се отблъсна от дървото, заобиколи една скала и облекчено забеляза пътеката. Направи първата стъпка по нея и видя сивата униформа на Конфедерацията.

Поколеба се само за миг, ала целият свят се завъртя в него. Това бе врагът. Това бе смъртта. Това бе препятствието по пътя, водещ към онова, което искаше най-много.

Вдигна пушката си на рамо и момчето срещу него повтори движението му. Стреляха лошо, и двамата. Но той чу свистенето на гилзата толкова близо до ухото си, че сърцето му прескочи. След това започна да презарежда, въпреки че и огледалният му образ презареждаше.

Ужасените им бойни викове отекнаха като ехо един друг. Щиковете се сблъскаха.

Очите на врага бяха сини, като небето. Тази неканена мисъл го споходи в момента, в който усети първата агония от острието, забито в плътта му. Очите на врага бяха млади и пълни със страх.

Биеха се като диви кучета. Дори през краткото време, което му оставаше, щеше да си спомня много малко от битката. Помнеше миризмата на собствената си кръв, усещането как тя струи през раните му, помнеше как се събуди сам, сам в красивата есенна гора.

И после взе да се влачи по пътеката, като пълзеше плачеше.

Щеше да си спомня, през всичките оставащи му часове щеше да си спомня вида на фермата точно зад поляната. Цвета и блясъка на камъка, наклона на покрива, миризмата на животни и на неща, които растат.

И отново се разплака за дома.

Някой бе до него. Лицето бе по-възрастно, обветрено и намръщено под шапката. Помисли си за баща си, опита се да заговори, ала болката, когато го вдигнаха, бе по-страшна от смъртта.

Около него имаше жени, викове, после шепот. Меки длани и светлина на огнище. Студени чаршафи, и болката премина във вцепенение.

Всяка дума, която произнасяше, бе разкъсваща гърлото му болка. Но имаше толкова много да каже. И някой го слушаше. Някой, който миришеше на люляк и държеше ръката му.

Имаше нужда да й каже колко горд е бил, че е войник, горд, че е служил и се е сражавал. Опитваше се да е горд, че умира, въпреки че копнежът по дома бе по-жесток от всичките му рани.

 

 

Когато той умря, Джаред се събуди. Сърцето му биеше бясно. Савана се размърда до него. И този път, този път се обърна към него. Насън ръцете й се обвиха около него.

За тази нощ бе достатъчно.