Нора Робъртс
Опасно изкушение (4)

Трета глава

Сигурно е грешка, каза си Савана, да седи на една маса с Джаред в заведението на Ед и да яде сладолед. Но той толкова настояваше, а Браян и Конър така се зарадваха, когато им предложи да ги заведе на тържествено угощение по случай победата на „Стрелците от Антиетам“.

Освен това така можеше да го види заедно с Каси Долин.

Майката на Конър бе крехка дребна жена, руса и красива като порцеланова кукла, с очи, които разбиваха сърцето ти. Джаред бе много мил с нея и през цялото време се опитваше да я развесели.

Очевидно стеснителният тип хора му допадаха.

— Ела, Каси, хапни малко сладолед с нас.

— Не мога. — Каси се спря до масата им достатъчно дълго, колкото да погали по главата дъщеря си, която сериозно ядеше. — Претрупани сме с работа. Много ти благодаря, че се занимаваш с децата.

Бе толкова слаба, че вятърът можеше да я издуха, помисли Джаред и поднесе към устата й лъжица със сладолед.

— Опитай поне.

Тя се изчерви, ала послушно отвори уста.

— Много е хубаво.

— Хей, Кас, сандвичите!

— Веднага. — Тя забърза към бара, където властваше Едуина Кръмп.

Собственичката на заведението хвърли един сластен поглед към Джаред. Фактът, че бе с двадесет години по-възрастна, не й пречеше да оцени красивия мъж.

— Хей, голям човек, напоследък рядко минаваш. Кога ще ме заведеш на танци?

— Когато кажеш, Ед.

Тя се засмя пискливо и размърда кокалестото си тяло.

— Тая вечер в „Легиона“ има страшен състав. Готова съм и чакам. — После изчезна в кухнята.

Развеселена, Савана опря лакти на масата.

— В „Легиона“, а? Обзалагам се, че става много диво.

— Ще се изненадаш. — Той вдигна вежди. — Искаш ли да дойдеш?

— Ще пропусна, благодаря. Брай, мислиш ли, че можеш да натъпчеш още повече устата си?

Той загреба една капеща лъжица със сладолед, сметана и шоколадови пръчици.

— Страхотно е. А твоят как е, Конър? — За да провери лично, Браян се пресегна през масата и си взе от сладоледа на Конър. — Ягодовият не е лош — реши той. — Но сметановият е най-хубав. — Въпреки това не беше сигурен и погледна хищно към купичката на Ема.

— Не — обади се тихо Савана и кимна с одобрение, когато петгодишната Ема обви собственически ръка около сладоледа си. Детето може да беше срамежливо, помисли тя, ала знаеше кое си е негово. — Лапай бързо, миличка. Покажи на момчетата как можеш да ядеш.

— Аз обичам сладолед — каза Ема с една от редките си усмивки.

— Аз също — засмя се Савана. — А твоят е най-хубав.

— Аха, с крем. Госпожица Ед ми дава много крем. — Детето старателно остави лъжицата до празната си купичка и съобщи: — Сега мога да отида при Рийгън.

— Коя е Рийгън? — полюбопитства Браян.

— Тя е приятелка на майка ми — обясни Конър. — Има магазин на долната улица. Пълен е с хубави работи за гледане.

— Да идем да ги видим!

Но преди да бе успял да стане, Савана сложи ръка на рамото му:

— Браян!

Трябваше му една минута.

— О, да, благодаря, господин Макейд. Сладоледът беше много хубав. Хайде, Конър.

— Благодаря, господин Макейд. — Ема вече го дърпаше за ръката, затова той стана от пейката и погледна строго сестра си.

— Благодаря — каза тя, без да отпуска желязната хватка.

— Няма защо. Предайте много поздрави на Рийгън.

— Добре. Мамо — извика Конър, — отиваме при Рийгън.

— Не пипайте нищо — нареди Каси, докато крепеше две чинии в едната си ръка и сервираше трета. — А ако е заета, върнете се веднага.

— Добре.

Браян вече бе излязъл и Конър се втурна след него, засилен от нетърпеливите крачки на сестра си.

— Бих казала, че добре се разбираш с децата — забеляза Савана и преметна ръка през облегалката на пейката.

— Ти също. Това е един от най-дългите разговори, които някога съм чувал от Ема.

— Сигурно не й е лесно, като е такава срамежлива. Прилича на ангел. Като майка си.

Ангели, които вече са минали през ада, помисли Джаред.

— Каси страхотно се грижи за тях, съвсем сама. Ти би го оценила.

— Да, бих. — Савана погледна към Каси, която бършеше една маса. — Вие… Близки ли сте?

— Познавам я, откак се помня, ала не сме близки по начина, който имаш предвид. Просто ми е приятелка. — Стана му приятно, че я интересува дотолкова, та да го попита. Извади една пура. — Освен това ми е клиентка. Нищо, освен приятелско отношение не би било етично, след като представлявам интересите й.

— А Вие сте един много етичен мъж, нали, адвокат Макейд?

— Точно така. Знаеш ли, никога не си споменавала с какво се занимаваш.

— В какъв смисъл?

— В смисъл с какво си изкарваш хляба.

— Правила съм какво ли не. — Тя го погледна остро и взе пурата от ръката му.

— Сигурен съм — измърмори той.

— Точно в момента съм илюстратор. Най-вече на детски книжки. — Засмя се и му върна пурата. — Не се връзва много с образа, който създавам, а?

— Не знам. Трябва да видя някои от твоите илюстрации. — Джаред вдигна поглед и се усмихна: — Хей, Дев!

Савана се обърна и видя мъжа, който току-що бе влязъл. Бе мургав и красив, също като Джаред, висок и строен. Очите му също бяха зелени, но с по-различен оттенък.

Видя как те се плъзнаха по залата, огледаха всички подробности, провериха дали няма някакви проблеми. Инстинктивно мускулите й се напрегнаха, а лицето й стана безизразно. Нямаше нужда да види значката на гърдите му, за да разбере, че това е шерифът. Можеше да познае ченге от половин километър. Надушваше ги от двадесет крачки.

— Видях колата ти. — След един бърз оглед на салона и една бърза усмивка към Каси, Девин се разположи на пейката до брат си.

— Савана Морнингстар, Девин Макейд — представи ги Джаред.

— Много ми е приятно. — От първия поглед на Девин му се напълниха очите. След това долови студенината и се учуди. — Вие ли купихте къщата на Доктора?

— Точно така. Тя сега е моя.

Не просто студенина, реши той. Направо лед.

— Сигурно вашето дете съм срещнал във фермата. Браян, нали?

— Да, Браян е мой син. Той е добре нахранен, ходи на училище и си изкара изпитите. Извинете ме, ще отида да видя какво правят децата. — Вратата се затръшна зад гърба й.

— Уха! Това пък за какво беше? — попита Девин.

— Не знам — измърмори Джаред. — Обаче ще разбера. — Извади от джоба си няколко банкноти.

— Искаш ли да позная? — Девин се отмести да му направи място да излезе. — Дамата е имала неприятности със закона.

 

 

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Савана стоеше пред входа и се мъчеше да се овладее. Това беше глупаво. Държа се като глупачка. Лошото на това, да си позволиш да се отпуснеш, напомни си тя, е, че всички гадости се промъкват иззад гърба ти и подло те нападат, когато най-малко ги очакваш.

Сега, когато вече бе навън, пъхнала юмруци в джобовете на джинсите си, тя осъзна, че не знае какъв е този магазин на Рийгън, а още по-малко къде е. Единственото, което искаше, бе да намери сина си и да си го отведе у дома.

— Ще ми кажеш ли какво се случи? — Джаред се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

Савана си напомни да поеме дълбоко въздух, преди да се обърне.

— Свърших си сладоледа.

— Тогава може би ще се поразходим. — Той я хвана за ръката, ала тя яростно я издърпа.

— Не ме дръж, освен ако не те помоля.

Джаред усети как в него се надига гняв и го потисна.

— Добре. Няма ли да ми кажеш защо се държа грубо?

— Понякога се държа грубо — сопна му се Савана. — Особено с ченгета. Не обичам ченгетата. Те са на едно стъпало по-долу от адвокатите. Нямам намерение да общувам нито с едните, нито с другите.

— Струва ми се, че допреди малко общувахме съвсем нормално.

— А сега не. Върни се да говориш с брат си за закони и ред. — Старият гняв, старите страхове не я напускаха. — Можеш да му кажеш да ми направи проучване. Чиста съм. Имам законна работа и пари в банката.

— Много се радвам за теб — каза той спокойно. — Защо Девин трябва да те проучва?

— Защото ченгетата и адвокатите обичат да си пъхат носа в работите на другите. Точно това правиш и ти, откакто спря колата си пред моята къща. Начинът, по който живея, и начинът, по който отглеждам сина си са си моя работа и на никой друг. Затова не се бъркай.

Беше пленително. Дори през собствения му гняв бе пленително да я гледа как кипи.

— Още не съм застанал на пътя ти, Савана. Когато го направя, ще разбереш. Повярвай ми, ще разбереш. А в момента само искам обяснение.

Тя не знаеше как го прави — как може очите му да хвърлят мълнии и в същото време да говори с такъв уравновесен, разумен глас. Мразеше хората, които го умеят.

— Получи единственото обяснение, което имам намерение да ти дам. А сега, къде е синът ми?

Джаред не отмести поглед от нея.

— Две врати по-нататък. — Но когато Савана понечи да се обърне, отново я хвана за ръката.

— Казах ти да не…

— Чуй ме. Ти няма да влезеш там като някаква войнствена амазонка.

Огънят в очите му би могъл да я изпепели.

— По-добре ми пусни ръката, преди да съм обезобразила красивото ти лице.

Той само я стисна по-здраво. При други обстоятелства можеше и да му е приятно да я гледа как се опитва се измъкне.

— В този магазин има две деца, които са били малтретирани — започна Джаред и видя как изражението й се променя от гняв към изненада, от изненада към болезнено съчувствие.

— Конър и Ема. Трябваше да разбера. — Тя обърна поглед към широкия прозорец на ресторанта. — Касандра.

— Тези деца са виждали как баща им бие майка им и в тези два кратки живота е имало повече насилие, отколкото някой заслужава. Ако влетиш така вътре, ти ще…

— Нямам навика да плаша деца — тросна се Савана. — Каквото и да си мислиш, аз съм добра майка. На Браян никога нищо не му е липсвало. Той има най-доброто, което мога да му дам и… — Тя затвори очи и се опита да се успокои.

Джаред помисли, че прилича на вулкан, който се опитва да се затвори в себе си.

— Пусни ми ръката — каза Савана вече спокойно. — Ще заведа сина си вкъщи.

Той се вгледа в лицето й, видя едва сдържания гняв и я пусна. Тя отиде до магазина на Рийгън, пое още веднъж дълбоко въздух, за да се успокои, и влезе.

Иззад гърба му се появи Девин.

— Доста впечатляващо представление.

— Имам чувството, че това беше само увертюрата. — Заинтригуван, Джаред пъхна ръце в джобовете си и се заклати на пети. — Тук нещо става.

— Такава жена може да накара мъжа да си забрави името. — Девин леко се усмихна и погледна брат си: — Ти помниш ли си името?

— Да, ама смътно. Мисля, че беше прав. Май наистина е имала проблеми със закона.

Девин присви очи. Законът, градът и всички в него бяха негова отговорност.

— Мога да я проуча.

— Не, недей. Тя точно това очаква. — Джаред замислено се обърна към колата си. — Имам желание да й дам нещо, което не очаква, пък да видим какво ще стане.

— Както кажеш — съгласи се Девин.

Както кажеш, повтори наум. Стига дамата да не създава проблеми.

 

 

Браян гледаше през прозореца на колата, отвърнал студено лице от майка си. Не разбираше защо Конър не може да остане да спи у тях. Бе все още събота и имаше много часове, докато досадният училищен звънец зазвъни в противния понеделник.

Какво можеше да прави едно момче през всичките тези часове без най-добрия си приятел? Домашни — помисли той. Все едно е в затвора.

— Бих могъл да отида и в затвора — повтори на глас и предизвикателно обърна лице.

— Да, те там играят много бейзбол и ядат сладолед със сметана.

— Нямам какво да правя вкъщи. — Това бе отчаяният вопъл на всеки деветгодишен.

— Ще ти намеря работа. — Това пък бе типичният отговор на всеки ядосан родител. Ала като чу какво се отрони от устните й, Савана едва не простена. — Извинявай, Брай, имам проблеми и тази вечер не съм в настроение за гости.

— Можех да остана у Конър. Неговата майка нямаше да има нищо против.

Добър удар, помисли тя и сви към къщата.

— Е, твоята е против, а ти си вързан с мен. Можеш да започнеш с прибирането на боклуците, които си оставил от тази сутрин, с разчистването на онази черна дупка, която се брои за твоя стая, после да си напишеш по математика, за да не останеш на поправителен.

— Страхотно… — В момента, в който колата спря, изскочи, продължавайки да мърмори, че това е по-лошо от затвор.

— Браян Морнингстар! — Момчето се обърна и двамата се изправиха един срещу друг, с пламнали от гняв страни и потъмнели очи. — Защо, по дяволите, толкова приличаш на мен? Ако много се бях постарала, можех да си родя едно хубаво, кротко, възпитано момиченце. Защо реших, че ще ми харесва да имам сополиво проклето момче с големи крака?

Устните му трепнаха.

— Защото тогава щеше да трябва сама да изхвърляш боклука. Момичето щеше да хленчи, че е много мръсен.

— Можех и да изхвърлям боклука — съгласи се Савана разсъдливо. — Всъщност, мисля, че и сега ще го изхвърля, след като те напъхам вътре. — Посегна към него, но той отскочи със смях.

— Много си стара да ме хванеш.

— Така ли? — Тя се втурна към него. Браян се спря, за да я подразни. Което му беше грешката. Майка му го сграбчи, повече заради дългите си ръце и опит, отколкото, защото беше много бърза, и се изтърколи с него на тревата. — Кой е стар?

— Ти! — Пръстите й безмилостно се забиха в ребрата му и той запищя от смях. — Ти си почти на трийсет години.

— Не съм. Вземи си думите назад. — Савана хвана в ключ главата му и зарови пръсти в косата му. — Вземи си думите назад и върви да учиш математика. Колко е трийсет без двайсет и шест?

— Нищо! — извика Браян. — Нула. — После се уплаши, че ще си намокри гащите, ако майка му продължава да го гъделичка и се предаде: — Добре, де, четири. Четири!

— Запомни го! И запомни кой все още може да те тръшне на земята. — Притисна го към себе си и го прегърна така силно, така неочаквано, че Браян премигна. — Обичам те, Браян. Толкова те обичам…

— Знам, мамо. — Той се заизвива, за да се освободи.

— Съжалявам, че така ти се развиках.

Браян завъртя очи, ала през смущението му се прокрадна разкаяние.

— Мисля, че и аз съжалявам.

— Вие с Конър можете да спите заедно следваща седмица. Обещавам.

— Върховно! — Но тя не го пусна и той се намръщи. Обаче не беше толкова лошо да й позволи да го прегръща, след като наоколо нямаше никой от момчетата. Майка му миришеше хубаво и ръцете й бяха меки. Това му напомняше за люлеене и песни.

Беше просто прекалено малък, за да не го приеме за даденост. Тя винаги бе до него. И винаги щеше да бъде. Облегна глава на рамото й и не му се искаше да се отдръпне, когато майка му го погали по косата.

— Може ли по-късно да сготвим на скарата?

— Разбира се. Искаш ли пържоли?

— Аха, с пържени картофи.

— Какво е една пържола без пържени картофи? — Савана въздъхна: — Брай, говорил ли ти е Кон нещо за баща си? — Усети как синът й замря и го целуна леко по косата. — Тайна ли е?

— Нещо такова.

— Не искам да злоупотребяваш с доверието му. Днес разбрах, че бащата на Конър е биел майка му. Мислех си, че ако Конър ти е говорил за това, ти може да искаш да поговориш с мен.

Той искаше, още откакто Конър му каза. Ала Конър и малко поплака, въпреки че Браян се направи, че не забелязва. А едно момче просто не казва на майка си такива неща.

— Кон каза, че той е в затвора, задето я е биел. Кон каза, че я е удрял наистина силно и че пиел много и й оставял белези и така нататък. Те се развеждат.

— Разбирам. — Тя бе виждала през живота си много мъже като Джо Долин, но от това не ги мразеше по-малко. — Биел ли е и Кон? И Ема?

— Ема не. — Това също бе тайна, ала преди да се усети, Браян изтърси: — Обаче биел Кон. Когато майка му я нямало наблизо и не можела да види. Наричал го с лоши имена и го удрял. Казвал, че Кон е женчо, защото обича да чете книги и да пише разкази. Кон не е женчо.

— Разбира се, че не е.

— Той просто е много умен. Почти няма нужда да учи, за да отговаря добре. Но не вдига ръка. Учителите и без това го питат. — Браян се загледа в гората и лицето му потъмня от ярост. — Някои от децата се държат лошо с него. Заради баща му и че бил любимец на учителите и защото не може да хвърли бейзболната топка много надалеч. Ама когато съм там, си мълчат.

Савана затвори очи и облегна буза на главата му.

— Ти си страхотно момче.

— Грубияните отвътре са просто страхливци, нали?

— Така е. Не само Кон е умен. — Тя въздъхна. — Брай, трябва да поговоря с теб. Помниш ли онзи ден, когато ти се върна вкъщи и тук беше господин Макейд?

— Разбира се.

— Той е адвокат и беше дошъл по работа.

— Неприятности ли имаме?

— Не. — Савана го обърна към себе си. — Нямаме неприятности. Много сме добре. Той дойде за… Моят баща е умрял, Браян.

— О… — Браян не почувства нищо, освен лека изненада. Никога не бе срещал дядо си и знаеше за него, само че е бил ездач в родео и много е пътувал. — Сигурно е бил много стар.

— Да. — На петдесет ли, замисли се тя. Или на шестдесет? Нямаше представа. — Никога не съм ти обяснявала, ала ние с дядо ти преди много време се скарахме и аз напуснах дома. — Как можеше да каже на това дете, на своето красиво дете, че той е бил причината? Не, нямаше да направи това. Никога нямаше да го направи. — Както и да е, аз заминах и загубих връзка с него.

— А откъде знае господин Макейд, че е умрял? Той познаваше ли го?

— Не, но той е адвокат. Дядо ти се ударил и сигурно това го е накарало да се замисли. Наел един адвокат в Оклахома да ни намери, а адвокатът се обадил на господин Макейд. Това отнело известно време и после господин Макейд дойде да ми каже. И да ми съобщи, че дядо ти е оставил някакви пари.

— Уха, наистина ли?

— Около седем хиляди…

— Долара? — довърши Браян вместо нея и очите му светнаха. За него това бяха всичките пари на света. Достатъчно за ново колело, нови бейзболни ръкавици, за картичката на Кал Рипкин, за която си мечтаеше. — И ще ни ги дадат? Просто така?

— Трябва да подпиша някои документи.

Образът на доларите избледня пред очите му достатъчно, за да разчете изражението на майка си.

— А ти защо не ги искаш?

— Аз… Ох, Браян. — Савана сви колене и облегна глава на тях. — Не знам как да ти го обясня. Толкова му бях сърдита през всичките тези години. А сега съм му сърдита, че е чакал, докато умре.

Браян я потупа по главата и се замисли върху това.

— По този начин казва, че съжалява? А ако ти ги вземеш, все едно признаваш, че и ти съжаляваш?

Тя почти се засмя. Колко беше просто!

— Защо не съм се сетила за това? — Уморено вдигна глава и го погледна: — Мислиш, че трябва да ги вземем ли?

— Предполагам, че няма нужда да ги вземаме. — Картичката на Кал Рипкин грациозно отлетя. — Искам да кажа, ти имаш работа, а ние имаме къща.

— Не — промърмори Савана. — Няма нужда да ги вземаме. — Усети как камък пада от раменете й. Нямаха нужда от тези пари и точно затова можеха да ги вземат. — В понеделник ще се обадя на господин Макейд и ще му съобщя да ни преведе парите.

— Върховно! — Браян скочи на крака. — Ще се обадя на Кал и ще му кажа, че сме богати.

— Не.

Той спря насред крачка.

— Но, мамо…

— Не. Не е хубаво човек да се хвали за пари. Пък и защо да не ти го кажа още сега? Това не ни прави богати, а аз ще внеса парите в колеж.

Устата му увисна.

— Колеж? Ами че това ще бъде след сто години! А пък аз може дори да не искам да ходя в колеж.

— Ти ще си решиш, ала парите ще бъдат там.

— Ох! — На девет години Браян изпитваше болката от спечеленото и загубено богатство. — Всичките ли?

— Всичките… — Помръкналото му лице я накара в движение да промени решението си. — Освен част от тях. Можеш да си купиш едно нещо. Това ще бъде като подарък от дядо ти.

Надеждата отново разцъфна.

— Едно каквото и да е нещо?

— Едно каквото и да е разумно нещо. Едни позлатени кънки например не са разумно нещо.

Той извика от радост и се хвърли да я прегърне.

— Трябва да погледна цените на нещата за бейзбол.

Тя го гледаше как, кипящ от нетърпение, скочи на терасата и се втурна в къщата. Вратата се хлопна с трясък зад гърба му.

 

 

По-късно, докато Савана печеше пържоли, а Браян се бе свил до нея със списъка на цените и с мечтите си за слава, Джаред седеше в другия край на пълната с духове гора и мислеше за нея.

Изкушаваше се, много се изкушаваше да прекоси тази гора и да довърши спора, който тя бе започнала днес следобед пред ресторанта на Ед.

Бодливите жени не бяха по негов вкус, напомни си той и се залюля на стола. Още по-малко бодливите жени с избухлив нрав и тъмно минало. Не че Савана не беше интересна и не че Джаред не обичаше да сглобява късчетата на мозайката.

Ала в момента животът му течеше много удобно. Компанията й би му доставила удоволствие — разбира се, без изобщо да се задълбочава. Няколко срещи, водещи до физически контакт. В края на краищата, дори умрял би си мечтал да легне с жена, която изглежда така.

А Джаред Макейд не беше умрял.

Освен това не беше глупав. Жената, която се нахвърли така върху него днес следобед, не можеше да му донесе нищо, освен неприятности. Последното, което бе нужно на един избухлив характер, бе да се сблъска с друг избухлив характер. Затова той предпочиташе студените, сдържани и разумни жени.

Като бившата му съпруга, помисли с гримаса. Тя бе толкова студена, че понякога му идваше да доближи до устните й огледалце, за да види дали още диша.

Но това бе една друга история.

Първото, което щеше да направи в понеделник сутринта, бе да нахвърля едно хубаво официално писмо, с което да съобщи на Савана Морнингстар за наследството й и за стъпките, които се изискват от нея, за да го приеме или откаже.

Той нямаше нищо против да си цапа ръцете заради клиент, да се поти, дори да си загуби съня. Ала тя не му беше клиент. Просто бе направил професионална услуга на колега, който живееше далеч на запад.

Но беше дотук.

По дяволите, тази жена имаше дете. Едно много симпатично дете, ала това нямаше значение. Ако завържеше някаква връзка с нея, това щеше да въвлече и детето. Нямаше друг начин и, трябваше да признае, не биваше да има друг начин.

Освен това, независимо от огнената си красота, тази жена бе жилава като подметка. Една жена няма такива всевиждащи очи, ако цял живот е пекла бисквити.

Сигурно можеше да сдъвче един мъж, да го изплюе и да го накара да допълзи и да моли за още. Е, не и този мъж.

Можеше да се справи с нея, разбира се. Ако искаше.

Това екзотично, невероятно лице бе заседнало в съзнанието му и не му даваше покой. Господи, искаше!

Джаред с отвращение стана и се запъти към гората. Имаше нужда да се разходи, реши той. А и предпочиташе компанията на духовете пред собствените си мисли.