Борис Акунин
Коронация (16)

20 май

По обичайния си маниер пристигнах на мястото по-рано от указания час.

В шест без двайсет стигнах с файтон до главната алея на Воробьовския парк, абсолютно безлюдна в тази ранина. Тръгнах по пясъчната пътека, разсеяно погледнах наляво, където се простираше градът, забулен в сивкави сенки, и зажумях от яркото слънце. Гледката беше много красива и въздухът ме опияняваше с утринната си свежест, но душевното ми състояние не подхождаше за поетични възторзи. Сърцето ми ту заглъхваше, ту бясно думкаше, с дясната ръка стисках здраво кутията, а на гърдите ми под долната риза се полюшваше двестакаратовият брилянт. Хрумна ми странна мисъл: колко струвам сега аз, Афанасий Зюкин? За династията Романови — страшно много, безкрайно повече, отколкото Зюкин без кутията и „Орлов“ в чорапа, окачен с ширит на врата ми. Но за самия себе си струвам пак толкова, колкото и преди седмица или година. И за Емилия цената ми най-вероятно никак не се е променила покрай всички тези брилянти, рубини и сапфири.

Това откритие ме изпълни с кураж. Вече не се чувствах жалко и недостойно вместилище, на което по каприз на съдбата се е паднало да приеме за временно съхранение безценните съкровища, а защитник и спасител на династията.

Когато наближих храстите, зад които трябваше да се намира висящият мост, пак си погледнах часовника. Шест без четвърт.

Още няколко крачки — и видях урвата, стръмните й тревясали склонове искряха от росата със студен метален блясък. Отдолу долиташе кротко ромолене на поток, невидим в утринната омара. Но погледът ми само за миг се плъзна към стръмнината и веднага възви към тесния мост. Видях, че Фандорин ме е изпреварил и вече ме чака.

Той ми махна и бързо тръгна към мен, стъпваше уверено по леко полюшващата се дъсчена настилка. Нито широкото расо, нито черната калимавка с черен креп до раменете можеха да скрият стройната му източена фигура.

Разделяха ни не повече от двайсетина крачки. Слънцето го осветяваше в гръб и внезапно той ми се привидя като осиян с нимб черен силует, който се спускаше от небето по тънък златен лъч.

Затулих очи от слънцето с една ръка, с другата се хванах за въжения парапет и стъпих на моста — той запружинира под краката ми.

После всичко стана много бързо. Толкова бързо, че не успях да направя нито крачка повече.

От противоположната страна на урвата към моста се втурна черна тясна фигура — видях, че едната й ръка е по-дълга от другата и проблясва в златни искрици от слънцето. Цев на пистолет!

— Пазете се! — викнах аз и Фандорин с мълниеносна скорост се извъртя, ръката му, стиснала малкия револвер, се изпъна от ръкава на расото.

Ераст Петрович се олюля, вероятно ослепен от светлината, но в същата секунда стреля. С почти неразличимо за слуха забавяне гръмна и оръжието на Линд.

И двамата уцелиха.

Тесният силует оттатък дерето падна възнак, но и Фандорин отлетя назад и встрани. Хвана се за въженото перило, още миг се задържа на крака — мярна се бялото му лице с черната напречна драска на мустаците, и изчезна, забулено с черния креп. После Ераст Петрович залитна, прекатури се през въжето и полетя надолу.

Мостът се залюля наляво-надясно като пиян, та ми се наложи да се хвана с две ръце за нестабилното ограждение. Кутията се изплъзна изпод мишницата ми, удари се в дъската, после в камък, разцепи се и скъпоценностите на нейно величество паднаха на тревата, изригвайки цял сноп разноцветни сияния.

Двойното ехо на изстрелите отекна над урвата и се стопи. Отново стана много тихо. Пееха птици, някъде в далечината фабрична сирена извести началото на смяната. После се чу бързо потракване — така дрънчи лъжица в чаша, когато бързият влак лети с пълна пара.

Отначало дори не разбрах, че ми тракат зъбите.

Оттатък урвата лежеше неподвижно тяло.

Другото, ширнало разпростряно расо, чернееше долу досами потока. Мъглата, която току-що се беше разстлала по дъното на пропастта, се разсея и видях как ръката на трупа е провиснала във водата. Нямаше никаква надежда след такова падане Фандорин да е останал жив — така изпука тялото му в земята.

Не обичах този човек. Може би дори го мразех. Във всеки случай исках веднъж завинаги да се махне от живота ни. Но не съм пожелавал смъртта му.

Рискът беше негов занаят, той през цялото време си играеше с опасността, но аз изобщо не съм очаквал, че може да загине. Струваше ми се безсмъртен.

Не знам колко време останах вкопчен във въжето и загледан надолу. Може би миг, може би час.

Свести ме слънчев блясък, който скочи от тревата право в окото ми. Трепнах, взрях се недоумяващо в извора на светлина и видях жълтите брилянти на диадемата бандо. Слязох от моста на земята, за да събера пръсналите се съкровища, но ги зарязах — нищо им няма.

Фандорин, какъвто ще да беше, не заслужаваше да се валя като мърша на мокрия бряг.

Прекръстих се и започнах да слизам надолу, като се хващах за тревата. На два пъти се подхлъзнах, но не паднах.

Изправих се над мъртвеца, не знаех какво да правя. После се наведох, хванах го за раменете и взех да го преобръщам по гръб. И аз не знам защо. Просто ми беше непоносимо да го гледам как — винаги така елегантен и бликащ от жизненост — лежи с нелепо изметнато потрошено тяло и бързата вода полюшва безжизнено увисналата му ръка.

Фандорин се оказа много по-лек, отколкото бях очаквал. Без никакво усилие го преобърнах по гръб. После отметнах от лицето му залепналия креп и…

Не, тук трябва да прекъсна. Защото не знам как да опиша чувствата си в онзи миг, когато видях залепените черни мустачки и струйката алена кръв, която се стичаше от устата на мъртвата мадмоазел Деклик.

Най-вероятно не почувствах нищо. Очевидно бях изпаднал в своего рода paralysie emotionnelle^[1] — не знам как се казва на руски.

Нищо не чувствах, нищо не разбирах и само непрестанно се мъчех, кой знае защо, да избърша кръвта от бледите устни на Емилия, а кръвта бликаше пак и пак и не искаше да я спре.

— Мъртва ли е? — викна някой горе.

Без ни най-малко да се учудя, бавно вдигнах глава.

По отсрещния скат на урвата се спускаше Фандорин, хванал рамото си.

Неговото лице ми се стори неестествено бяло, между пръстите му се стичаха кървави капки.

 

 

Фандорин говореше, аз го слушах. Леко ми се виеше свят и заради това гледах повечето време надолу, под краката си — да не се свлека в припадък.

— Д-досетих се вчера сутринта, когато я изпращахме за Ермитажа. Помните ли — тя се пошегува за рицарите с лоста? Беше неблагоразумно. Как би могла окованата и заточена в избата пленница да ни види, че къртим вратата именно с лост? Надали дори би могла да ни чуе. Само някой, който ни е наблюдавал иззад п-пердето, е можел да знае действията ни — Ераст Петрович смръщен взе да промива простреляното си рамо с вода от ручея. — Не мога да разбера д-дали е засегната костта… Май не. Поне е малък калибър, пак добре. Но каква точност! Срещу слънцето, без да се прицелва! Изумителна жена… Та след странните й думи за лоста сякаш ми падна перде от очите. Помислих си: защо всъщност бандитите да държат Емилия неглиже? Щом са изключени полови посегателства от страна на тази шайка женомразци, и видът на женското тяло дори, както тя ни каза, би трябвало да ги погнусява. Сега си спомнете мъжките дрехи, разхвърляни из к-къщата. Всичко е много п-просто, Афанасий Степанович. Заварихме Линд неподготвен и той, вместо да бяга (нека продължа да говоря за доктора в мъжки род, така съм свикнал), прави смел ход. Сваля си мъжките дрехи, набързо си навлича женска долна риза от гардероба на мадмоазел Деклик, спуска се в мазето и сам се приковава. Линд не е разполагал с никакво време — дори кутията не успява да скрие.

Бавно и предпазливо плъзнах очи към проснатото тяло. Исках още веднъж да погледна безжизненото й лице, но така и не стигнах до него — загледах се в синината, която тъмнееше край горния отвор на расото. Това беше синината, която бях зърнал на „Архангелски переулок“.

И внезапно маранята, забулила мозъка ми, се разсея.

— Ами раните и синините? — креснах аз. — Сама ли се е била? Не, вие лъжете. Станала е ужасна грешка!

Фандорин ме хвана със здравата си ръка и ме разтресе.

— Успокойте се. Раните и синините са от Ходинското поле. Там здравата са му намачкали ребрата — той е попаднал в още по-ужасно меле от нас.

Да, да, Фандорин беше прав. Разбира се, че е прав. Спасителната мараня пак спусна предпазната си завеса и можех да слушам нататък.

— Имах достатъчно време да възстановя целия план на московската операция на Линд — Ераст Петрович скъса със зъби кърпата си, непохватно стегна раната, обърса едрите капки пот от челото си. — Докторът се е подготвял бавно и отрано. Още от миналата година се е знаело кога ще се състои коронацията. Идеята е посвоему гениална — да се шантажира целият императорски д-дом. Линд правилно си е направил сметката, че от страх да не г-гръмне световен скандал Романови ще са готови да пожертват всичко. Докторът е избрал отлична позиция за ръководство на операцията — вътре в самото семейство, върху което се е канел да стовари удара си. Кой би заподозрял милата гувернантка? За Линд с огромните му възможности не е било никак трудно да се сдобие с подправени препоръки. Събрал е цял екип — освен обичайните си п-помощници е включил и варшавските, те пък са го свързали с хитровците. О, този човек е бил невероятен стратег! — Фандорин замислено погледна жената в краката си. — Все пак странно, че някак не мога да кажа за Линд „тя“, „била е“…

Най-накрая принудих очите си да погледнат мъртвото лице на Емилия. То беше спокойно и загадъчно, а на върха на чипия й нос беше кацнала тлъста черна муха. Пресегнах се да отпъдя мерзкото насекомо.

— А пък основната тайна на в-всемогъществото на доктора е точно в женствеността. Това е била много странна шайка, Зюкин. Шайка от изнудвачи и убийци, в която е царяла любов. Всички хора на Линд са били влюбени в него… в нея, всеки посвоему. Истинската гениалност на „мадмоазел Деклик“ е именно в това, че тази жена умееше да намери ключ за всяко мъжко сърце, дори за такова, което изобщо не е било способно на любов.

Почувствах погледа му, извърнат към мен, но не вдигнах очи. Над лицето на Емилия жужаха вече две мухи и трябваше да ги отпъждам.

— Знаете ли, Зюкин, какво ми каза преди с-смъртта си Сомов?

— И той ли умря? — попитах без никакъв интерес.

Точно в този момент бях забелязал, че по ръкава на Емилия се катери цяла колона мравки, така че имах предостатъчно грижи.

— Да. Проверих го много просто. Обърнах се с гръб към него. И той, разбира се, не п-пропусна да се възползва от мнимата ми д-доверчивост. След кратка схватка вашият п-помощник се наниза на собствения си нож. Вече умираше, хриптеше, но пак се опитваше да докопа гърлото ми. Не съм страхлив, ала от подобно настървение, Бога ми, тръпки ме побиха. Викнах му: „С какво толкова ви е омаяла всичките?!“ И знаете ли, Зюкин, какво ми отговори т-той? „С любов.“ Това беше последната му дума… О, тя умееше да буди любов. Май и вас ви беше запленила? Но май се оказахте доста скрупульозен. Изглежда, Сомов беше по-напреднал от вас. Вижте какво открих у него — той извади от джоба си копринена кесийка и изтегли от нея кестеняв кичур.

Веднага познах косата на Емилия. Значи такива им били уроците по френски… Но нямах време да се покрусявам — проклетите мравки бяха предприели обходна маневра и хванах една, най-нахалната, на лицето на мадмоазел.

— Сега е ясно защо доктор Линд не е имал приятелки и се е славел като женомразец. Хомосексуализмът няма нищо общо. Емилия ловко ни п-подведе и ни п-прати по фалшива следа. Лорд Банвил най-вероятно отдавна е напуснал империята, след като си отмъсти на горкия Глински заради изоставилия го любовник. Ах, изтънченият мистър Кар, безобидният любител на сини карамфили и зелени незабравки! Убит е, за да се уверим, че Линд е доктор Банвил. Докато ние с вас, двама идиоти, избирахме фусти и чорапки за доктора, мадмоазел сигурно е претърсила цялата къща, не е открила нито кутията, нито „Орлов“ и е решила да направи още един ход в хитроумната си игра — т-телефонира на Сомов в Ермитажа и му нарежда да убие Кар. Операцията е навлизала в последната си фаза — Линд е трябвало да си върне скъпоценностите и да прибере брилянта.

— Не, възкликнах, обзет от внезапен ужас. — Не! Тук нещо не е така! Все пак бъркате!

Той ме зяпна изненадан и аз, давейки се в ридания, му разказах за последния си телефонен разговор с Емилия.

— Ако… ако тя беше Линд, защо да се отказва? Аз сам… сам й предложих и кутията, и брилянта! Тя не поиска! Тя каза, че ви има доверие… и че не трябва да ви преча!

Но Фандорин никак не се впечатли от съобщението ми.

— Естествено — кимна той. — Д-докторът не е искал само плячката. Искал е — искала е де — и главата ми. Като е научила от вас часа и мястото на срещата, е видяла възможност да приключи изцяло с московската си операция. По най-триумфален начин, като п-поправи опущения и си оправи всички сметки.

Ераст Петрович се запъна. Имаше такъв вид, сякаш е виновен пред мен и иска да помоли за прошка.

Прав бях — той наистина взе да ми се извинява:

— Афанасий Степанович, проявих жестокост към вас. Използвах ви, без нищо да ви обяснявам и с-споделям. Но не можех да ви кажа истината — вие бяхте запленен от Емилия и нямаше да ми повярвате. Снощи нарочно ви говорих така рязко и не споделих с вас никакви п-подробности. Трябваше да разпаля п-подозренията ви. Знаех, че обзет от съмнения, ще п-поискате да се посъветвате с единствения човек, на когото имате д-доверие — мадмоазел Деклик. И всичко ще й разкажете. Нарочно измислих и монашеските д-дрехи: Линд с неговата — о, Боже, с нейната свръхестествена находчивост веднага щеше да се досети колко й е удобен този маскарад. Калимавката с черния креп и расото дават възможност идеално да маскираш и фигурата, и лицето си. Аз самият — чрез вас — подсказах на Линд плана за действия. Мадмоазел прекрасно познаваше навика ви винаги да пристигате по-рано на срещите. Тя дойде в пет и двайсет и зачака. Нали ви предупредих, че може да закъснея, затова тя не се е съмнявала, че ще дойдете пръв. Тъкмо да прибере скъпоценностите и да ме причака. Но аз се бях скрил в храстите още в четири и половина… Можех да застрелям Линд п-преди идването ви, и то без никакъв риск. Но вие после кой знае какво щяхте да си въобразите. Защото в никакъв случай нямаше да п-повярвате във вината на мадмоазел Деклик, ако тя самата не беше се издала пред вас. И тя го направи. Е, това ми коства простреляно рамо. Ако пък слънцето не я заслепяваше, изходът от този д-двубой щеше да е още по-трагичен за мен…

В този миг не мислех за нищо — просто го слушах. Фандорин измести очи от мен към убитата и присви студените си сини очи.

— Не знам само как е смятала да п-постъпи спрямо вас — рече умислено. — П-просто да ви убие? Или може би да ви п-подмами на своя страна? Как ви се струва, щеше ли да успее? За четвърт час щяхте ли да з-забравите всичко друго в името на любовта?

Нещо ме жегна от тези думи. Дали обида, дали гняв — общо взето, някакво лошо чувство, но вяло, много вяло. Освен това помнех, че трябва, че просто съм длъжен да попитам нещо.

А, да.

— А Михаил Георгиевич? Къде е той?

Бледото и уморено, но все така много красиво лице на Фандорин леко помрачня.

— Що за въпрос? Момчето е убито. Мисля, че още първия ден, когато в опит да го спасите сте се втурнали подир каретата. Линд е решил да не рискува повече и е решил вместо вас да избере за посредник мадмоазел Деклик — тоест самия себе си. А може би така го е замислил поначало. Нашата Емилия прекрасно се справи с ролята си. За по-п-пълно правдоподобие дори ни отведе в гробницата, откъдето така удобно щеше да се измъкне през подземните п-проходи. Точно това щеше да стане, ако не беше малкият ми сюрприз с кочияша.

— Но тогава негово височество още беше жив! — възразих аз.

— Сигурен ли сте? Линд, тоест Емилия ни викна отдолу, че детето е живо. А всъщност не е имало никакво дете. Малкият от д-дни вече е бил мъртъв на речното дъно или в някоя незнайна яма. А най-отвратителното е, че още докато е бил жив, са му отрязали пръста.

Не можех да повярвам в подобно нещо.

— Откъде знаете! Не сте били там!

— Нали видях пръста. По капчиците засъхнала кръв личеше, че не е отрязан от мъртвец. Затова толкова дълго вярвах, че детето, макар и болно и упоено с наркотик, все пак е живо.

Пак се вгледах Емилия — този път дълго и внимателно. Това е доктор Линд, си казах, който е изтезавал и убил Михаил Георгиевич. Но Линд си беше Линд, а Емилия — Емилия, не съществуваше никаква връзка помежду им.

— Зюкин! Афанасий Степанович, съвземете се!

Бавно се обърнах към Фандорин, без да разбирам какво още иска от мен.

Ераст Петрович с болезнена гримаса си обличаше сюртука.

— Трябва да изчезвам. Унищожих Линд, з-запазих „Орлов“ и връщам скъпоценностите на нейно величество, но не успях да спася великия княз. На императора п-повече не съм нужен, а московските власти имат стара н-неприязън към мен. Заминавам в чужбина, тук нямам вече работа. Само… — махна с ръка, сякаш искаше нещо да ми каже, но не смееше. — Имам една молба към вас. П-предайте на Ксения Георгиевна, че… че много мислих за нашия спор с нея… и вече не съм толкова сигурен в правотата си. Ще го з-запомните, нали? Тя ще разбере за какво става дума… И й предайте това — той ми подаде листче. — Парижкият ми адрес, на него може да ме намери. Ще й го предадете ли?

— Да — казах с дървен глас и прибрах листчето в джоба си.

— Е, с-сбогом.

Изшумоля тревата — Фандорин се катереше нагоре по склона. Не погледнах към него.

Той изруга веднъж — сигурно си беше ударил раненото рамо, но аз пак не погледнах.

Помислих си, че трябва да събера разпръсналите се скъпоценности: диадемата бандо, брилянтовата брошка, бант-склаважа, малкия букет, егрет-фонтана.

И най-вече — какво да правя с мадмоазел Деклик? Би трябвало, разбира се, да отида в парковата управа и да доведа служители, те ще вдигнат тялото. Не можех да оставя Емилия тук сама да я лазят мравките и мухите да й кацат по лицето.

От друга страна, тя наистина не е тежка (нали я бях носил на ръце), но дали ще мога сам да я изкатеря по този стръмен склон?

Заслужаваше си все пак да опитам.

 

 

— … най-дълбока благодарност на Божественото провидение, запазило за Русия този свещен символ на царската власт.

Гласът на негово величество трепна и императорът направи пауза, за да преглътне вълнението. Императрицата направи кръстен знак и царят незабавно последва примера й, след което дори се поклони на иконата в ъгъла.

Никой друг от присъстващите не се прекръсти. Аз също.

Бях почетен с височайшата аудиенция в хола на Ермитажа. Въпреки тържествения смисъл на събитието присъстваха само посветените в подробностите на случилата се драма — членовете на августейшата фамилия, полковник Карнович и лейтенант Ендлунг.

Всички бяха с траурни ленти на ръкавите — днес беше съобщено, че негово височество Михаил Георгиевич е починал в извънградския дворец от внезапно избила брусница. Тъй като средните Георгиевичи боледуваха от тази опасна болест, вестта изглеждаше правдоподобна, но някакви тъмни, фантастични слухове вече бяха плъзнали. Обаче истината звучеше твърде невероятно, за да повярва някой в нея.

Ксения Георгиевна и Павел Георгиевич стояха разплакани, но Георгий Александрович се държеше. Кирил Александрович изглеждаше невъзмутим — вероятно от негова гледна точка отвратителната история беше приключила не по най-катастрофален начин. Симеон Александрович току попиваше зачервените си очи с парфюмирана кърпа, но подозирам, че страдаше не толкова за малкия си племенник, колкото за един англичанин със сламеножълта коса.

Негово величество овладя гласа си и продължи:

— Но би било несправедливо да благодарим на Всевишния, без да въздадем полагащото се на онзи, когото Господ избра за изпълнител на волята Си — верния ни хоффуриер Афанасий Зюкин. Вечна признателност, скъпоценни Афанасий Степанович, за верността към дълга и предаността към царския дом.

— Да, мили Афанасий, много сме благодоволни от вас — усмихна ми се нейно императорско величество, както винаги объркала трудните руски думи.

Забелязах, че въпреки траура на гърдите на императрицата лъчезарно блести малкият брилянтов букет.

— Елате, Афанасий Степанович — тържествено каза императорът. — Искам да знаете, че Романови умеят да ценят и възнаграждават всеотдайната служба.

Направих три крачки напред, почтително склоних глава и се вперих в лъскавите лачени ботуши на негово величество.

— За първи път в историята на императорския двор ви произвеждаме във високото звание камерфуриер и ви назначаваме да оглавите всички придворни служители — съобщи царят.

Поклоних се още по-ниско. Довчера подобно невероятно издигане щеше да ми се стори главоломно и щях да се почувствам най-щастливият измежду смъртните, но днес вцепенените ми чувства никак не откликнаха на радостната новина.

С това потокът от височайши милости не секна.

— Срещу съдържанието на една кутия, която благодарение на вас е върната на царицата (стори ми се, че тук долових в гласа на императора лукава нотка) ви даряваме брилянтова табакера с нашия монограм и награда от личния ни фонд — десет хиляди рубли.

Пак се поклоних:

— Най-покорно благодаря, ваше императорско величество.

С това церемонията на награждаването вече беше приключена и аз отстъпих назад, зад гърбовете на августейшите особи. Ендлунг тайно ми намигна и направи почтителна физиономия — демек къде ще се мери вече с мен, такава важна персона. Исках да му се усмихна, но не можах.

А императорът вече говореше на членовете на Зеления двор.

— Клетият малък Мика — каза той и скръбно сви вежди. — Невинният агнец, злодейски умъртвен от гнусни престъпници. Скърбим заедно с теб, чичо Джорджи. Без да забравяме нито за миг роднинските чувства, нека да помним, че не сме обикновени граждани, а членове на императорския дом и за нас авторитетът на монархията е над всичко. Сега ще произнеса думи, които може да ви се сторят чудовищни, но все пак съм длъжен да ги кажа. Мика умря и вече е на небесата. Не успяхме да го спасим. Но пък е спасена честта и репутацията на Романови. Кошмарното произшествие не стигна до ничии уши. А това е най-важното. Сигурен съм, чичо Джорджи, че тази мисъл ще ти помогне да надвиеш бащината болка. Въпреки всички сътресения коронацията мина благополучно. Почти благополучно — додаде и се навъси — сигурно си спомни ходинската неприятност, и тази неволно изтървана дума малко развали ефекта на кратката реч, изпълнена с истинско величие.

Още повече развали ефекта Георгий Александрович, който тихо каза:

— Да видим как ще заговориш за бащините чувства, Ники, когато имаш собствени деца…

 

 

В коридора ме пресрещна Ксения Георгиевна, мълчаливо ме прегърна, сложи глава на рамото ми и се разплака неудържимо. Аз стоях неподвижно и само я галех лекичко по косата.

Накрая великата княгиня се дръпна, погледна ме изотдолу и учудено попита:

— Афанасий, не плачеш ли? Господи, какво ти е на лицето?

Не разбрах какво има предвид и завъртях глава да погледна в окаченото отсреща огледало.

Най-нормалното ми лице, само леко застинало.

— Предаде ли му думите ми? — изхлипа и попита шепнешком Ксения Георгиевна. — Каза ли му, че го обичам?

— Да — казах след кратка пауза — в първия момент изобщо не се сетих какво има предвид.

— А той? — очите на нейно височество, мокри от сълзи, ме гледаха с надежда и страх. — Предаде ли нещо?

Поклатих глава:

— Не. Само това — извадих от джоба си опаловите обици и брилянтовата брошка. — Каза, че няма нужда.

Ксения Георгиевна силно стисна очи за миг, но само толкова. Все пак ненапразно от дете я бяха обучавали на самообладание. Ето, вече не стичаха сълзи по нежните й бузи.

— Благодаря, Афанасий — промълви тихо.

Гласът й прозвуча така уморено, сякаш нейно височество не беше на деветнайсет, а поне на четирийсет години.

 

 

Излязох на верандата. Не се дишаше. Привечер над Москва се заоблачи. Сигурно през нощта щеше да има буря.

Имах странно усещане. Съдбата и милостта на монарха ме бяха дарили с приказна щедрост, бяха ме издигнали до висоти, за които не съм и мечтал, а имах такова чувство, сякаш съм загубил всичко, което съм притежавал, и то завинаги.

В короните на дърветата в Нескучната градина изшумоля вятър, заплющя в листака и аз изведнъж си спомних предложението на Ендлунг да се преместя на морска служба. Представих си чистия хоризонт, пенестите гребени на вълните, свежия полъх на бриза. Глупости, разбира се.

През стъклените врати излезе мистър Фрайби. И на него не му е беше леко последните дни. Остана сам, без господари. Стовариха му се тежки подозрения, подложиха го на многочасов разпит и сега му предстоеше да отнесе в Англия заедно с багажа оловния ковчег с тялото на мистър Кар. Обаче всички тези изпитания никак не бяха се отразили на иконома — той изглеждаше все така флегматичен и добродушен.

Сърдечно ми кимна и се подпря до мен на перилата. Запали лула.

Неговата компания ми се видя съвсем приемлива, тъй като с мистър Фрайби човек идеално можеше да си мълчи, без да чувства никакво неудобство.

Пред входа се строи низ от карети — височайшите особи си тръгваха.

По стълбите заслизаха техни величества, съпроводени от членовете на императорската фамилия.

На последното стъпало императорът се спъна и за малко да падне — Кирил Александрович едва успя да хване за лакътя венценосния си племенник.

Редом с високите снажни чичовци негово величество изглеждаше много неимпозантно — все едно шотландско пони сред расови жребци. Наистина е неизповедим промисълът Божий, си помислих. От всички Романови Господ, кой знае защо, беше избрал тъкмо този, за да положи връз слабите му рамене тежкото бреме на отговорността за съдбата на монархията.

Царската двойка се качи в каретата. Великите князе козируваха, Ксения Георгиевна направи кникс. Видът на нейно височество беше горд и надменен, както подобава на велика княгиня.

Заради височайшата аудиенция се бях докарал в зелената ливрея със златни галуни. Значи било за последен път.

Нещо ми тежеше в джоба. Разсеяно бръкнах и напипах книга. А, да, руско-английският лексикон, подарък от мистър Фрайби.

Интересно какво ли мисли проницателният англичанин за руския цар.

Прелистих страниците и съставих въпроса:

— Уот ду ю тинк абаут ню цар?

Мистър Фрайби изпрати с очи позлатената карета с камерюнкерите на задните стъпенки. Поклати глава и каза:

— The last of Romanoff, I’m afraid — извади също речника, англо-руския, и избъбри: — The article is out… „Last“ is „posledny“, right… „of“ is „ot“… — и с непоклатима увереност произнесе, изговаряйки ясно всяка дума: — Последни — от — Романов.