Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Коронация, или Последний из Романов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)
Корекция
Mandor (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Коронация

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2004 г.

ISBN: 954–9745–69–4

История

  1. — Добавяне

19 май

Поднесох истинска закуска с порцеланов сервиз и сребърни прибори на колосана покривка. Без готвач не можех, разбира се, да направя нещо по-прилично, но все пак имаше омлети, сирена, пушени деликатеси.

Емилия ми се видя доста по-добре и ядеше с голям апетит. Очите й бляскаха оживено, гласът й беше звънлив и весел. Жените имат изключителната способност да се възстановяват и от най-тежки състояния, ако внезапно настъпи щастлив обрат в жизнените им условия — много пъти съм бил свидетел на подобни преображения. Освен това представителките на слабия пол се чувстват много добре в мъжко обкръжение и мъжкото внимание им влияе много положително, а в този смисъл ние се държахме с мадмоазел като с истинска кралица.

Фандорин се появи на закуска в утринен смокинг и с вратовръзка, сякаш по този начин да подчертае, че волностите, които беше принуден да си позволи вчера, по никакъв начин не намаляват почтителността му към гостенката. Оцених този жест. Право да си кажа, и моята мисъл работеше в същата насока, но за разлика от Ераст Петрович нямах нищо за преобличане, така че просто си обръснах много гладко физиономията.

Когато пиехме кафе (аз също седях на масата, защото се намирах в тази компания не като иконом, а като частно лице), Ераст Петрович заговори по същество. Разговорът се водеше на френски.

— Почти не спах тази нощ, но много размишлявах. Сега разбирам откъде дойде непростимата ми грешка. Не съм очаквал от доктор Линд подобна дързост — във всичките си предишни операции той винаги е бил много предпазлив. Но явно този път си беше набелязал твърде голям трофей и е решил да заеме най-печеливша позиция. Бидейки в Ермитажа, Линд можеше да наблюдава всичките ни начинания. Другият му източник на сведения несъмнено е бил мистър Кар, така изкусно поднесен на Симеон Александрович. Драмата с мавританската ревност вероятно е била само спектакъл. Генерал-губернаторът е откровеничил с красавеца англичанин, а после онзи е преразказвал чутото на мнимия лорд Банвил.

— Може би дързостта му идва оттам, че се е канел, щом завладее грандиозната плячка, да изостави завинаги занаята си? — предположи Емилия — В края на краищата колко пари са нужни на човек?

Фандорин криво се усмихна.

— Не знам на този човек какво му е нужно повече — парите или самото злодейство. Той не е обикновен изнудвач. Той е истински поет на злото, виртуозен инженер на коварството и жестокостта. Сигурен съм, че докторът изпитва наслада да гради главоломни престъпни конструкции и този път е надминал себе си — издигнал е истинска Айфелова кула. Ние сринахме чудноватото му съоръжение и то рухна, но отломките май доста съществено повредиха и постройката на руската монархия.

Тежко въздъхнах — помислих си, че вчерашният катаклизъм наистина може да доведе до непредсказуеми последици. Дано не избухне бунт. А не смеех и да си представя какво ще напишат емигрантските вестници или пресата в недружелюбните страни.

— Не разбрах изцяло алегорията ви за падналата кула, Ераст, но ми се струва, че съвсем правилно сте забелязали главната особеност на Линд — кимна Емилия. — Той е именно поет на злото. И на омразата. Този човек е пълен с омраза, тя буквално прелива от него. Да бяхте чули само как произнася името ви! Сигурна съм, че да ви види сметката за него не е по-малко важно от злощастния брилянт. Впрочем правилно ли разбрах виковете? Камъкът у вас ли остана?

— Искате ли да го видите?

Фандорин измъкна загърната кърпа от джоба си, извади брилянта и синкавите му стени просветнаха в пъстро сияние, привлекли лъчите на утринното слънце.

— Колко много светлина — рече умислено мадмоазел и прижумя от непоносимото сияние. — Аз знам каква е тази светлина. През вековете този камък е угасил множество животи и те всички светят сега вътре в него. Готова съм да се обзаложа, че след новите количества храна, които е погълнал през последните дни, „Орлов“ блести сега дори по-ярко — тя ме погледна, по-скоро темето ми, и каза: — Прощавайте, Атанас, вчера бях много заплесната по собствената си персона и дори не ви питах какво ви се е случило. Откъде тази морава цицина на главата ви?

— А, но вие нищо не знаете! — усетих се аз. — Затова не разбрахте за Айфеловата кула. — И й разказах за вчерашното стълпотворение на Ходинското поле, завършвайки с думите: — Линд е не само безжалостен, но и свръхестествено ловък. Хиляди хора загинаха, а той се измъкна.

— Не-не, това не е само до ловкост — плесна с ръце мадмоазел и покривалото се свлече от рамото й.

Отстрани ние тримата сигурно изглеждахме твърде странно: Фандорин с бяла вратовръзка, аз със скъсана куртка и дамата — увита с копринената кувертюра. Нямаше откъде да й намерим друго облекло.

— Според мен доктор Линд е от хората, които обичат с един удар да убиват по два заека — продължи мадмоазел. — Докато тичахме по онзи ужасен тунел, той каза на немски на своите хора — след като му викнахте за размяната: „В Москва имам още четири задачи: брилянтът, Фандорин, принц Симон и този юда Кар“. Така че предполагам, Ераст, предположението ви за игра на ревност не е вярно. Линд наистина е оскърбен от изневярата на любовника си. А колкото до вчерашното злощастие, вероятно е имал друга цел — да отмъсти на московския генерал-губернатор. Ако Линд е искал просто да изчезне, е щял да измисли нещо не толкова сложно и рисковано.

— Вие сте много умна жена, мадмоазел — каза много сериозно Ераст Петрович. — Значи предполагате, че животът на любителя на боядисани карамфили е застрашен?

— Със сигурност. Линд не е от хората, които отстъпват или прощават. Несполуките само разпалват дивата му омраза. Знаете ли, останах с впечатлението, че тези хора влагат в хомосексуализма някакъв по-особен, почти мистичен смисъл. Линдовите главорези изпитваха не просто страхопочитание или уважение към водача си. Стори ми се, че те са влюбени в него — ако тази дума е уместна в случая. Линд е като султан в харем, но вместо одалиски го заобикалят крадци и убийци. Мисля, че сте прав за мистър Кар — той е бил за Линд нещо като болонка или хрътка, съчетание на полезното с приятното. Убедена съм, че докторът няма да му прости изневярата.

— Значи трябва да спасим Кар — Фандорин остави на масата смачканата салфетка и се изправи. — Емилия, ще ви пратим в Ермитажа и вие ще предупредите англичанина за опасността.

— Предлагате ми да се появя в двореца омотана в парцал? — възнегодува мадмоазел. — За нищо на света! По-добре да се върна в онзи зимник!

Ераст Петрович угрижено потърка брадичка.

— Да, наистина. Не съобразих. Зюкин, вие разбирате ли н-нещо от дамски рокли, шапки, обувки и тъй нататък?

— Доста съм зле — признах аз.

— Аз още повече. Но какво да се п-прави. Нека оставим Емилия да направи утринния си тоалет, а ние ще п-пообиколим магазините по „Мясницка“. Все нещо ще купим. Емилия, доверявате ли се на нашия вкус?

Мадмоазел стисна ръце на гърдите си:

— На вас, мои скъпи господа, се довехявам за всичко.

 

 

При Мясницките врата се спряхме и колебливо загледахме табелите на магазините за готови дрехи.

— Какво ще кажете за онзи? — посочи ми Фандорин огледална витрина с надпис „Последни парижки моди“. — Щом са п-парижки, сигурно са добри?

— Чувал съм нейно императорско височество да казва, че този сезон е на мода всичко лондонско. Освен това да не забравяме, че мадмоазел Деклик не разполага дори с това, което е необходимо за приличните дами.

— В к-какъв смисъл? — зяпна ме недосетливият Фандорин и се наложи да се изразя по-конкретно:

— Бельо, чорапи, фусти.

— Да-да, наистина. Вижте какво, Зюкин, явно вие сте сведущият в тази област. К-командвайте.

Първата трудност възникна в магазина за обувки. Като видях планините от кутии, се сетих, че нямам никаква представа кой номер да търсим. Но тук на помощ ни дойде Фандориновата наблюдателност. Той показа на продавача дланта си и каза:

— Ето толкова плюс около четири сантиметра. Мисля, че ще е точно.

— А какво моделче ще предпочетете? — поклони се продавачът. — Имаме прюнелени с токче три четвърти — последен шик. Или ако искате, атлазени пантофки, щампосан сатен-тюрк, кимрински кожени боти, френски обувки „Албен Пико“?

Спогледахме се.

— Дайте онези, дето са последен шик — реши Фандорин и плати деветнайсет рубли и петдесет копейки.

С люляковата кутия в ръка потеглихме нататък. Видът на това изящно картонено съоръжение ми напомни за другата кутия, която не бях виждал от вчера.

— А къде е кутията със скъпоценностите? — попитах внезапно обезпокоен. — Да не се вмъкне някой крадец? В Москва е пълно с каква ли не паплач.

— Не се б-безпокойте, Зюкин. Така съм я скрил, че и полицията не може да я намери — успокои ме той.

Роклята и шапката купихме лесно в магазина „Бо Брюмел. Стоки от Лондон“. И двамата харесахме светложълта рокля от бареж шамбери със златни нишки и наметка сорти. Фандорин плати за нея трийсет и пет рубли и Бога ми, тя си струваше парите. Шапката от дантелен тюл с шотландски фаншон (мой избор) струваше двайсет и пет рубли. Ераст Петрович не одобри платнените виолетки покрай периферията, а според мен те идеално щяха да отиват на очите на Емилия.

Измъчихме се в магазина за дамско бельо. Там се задържахме доста, защото не можахме да отговорим като хората на нито един въпрос. Фандорин изглеждаше смутен, на мен направо ми идеше да потъна вдън земя — особено когато безсрамницата взе да разпитва за номера на бюста.

В този магазин подслушах един разговор, от който ужасно ми се развали настроението, та прекратих участието си в избора на покупките и го оставих изцяло по усмотрение на Фандорин.

Разговаряха две дами — полугласно, но ги чух много добре.

— … А императорът се просълзил и казал: „Това е знак свише, че не трябва да царствам. Ще се отрека от престола и ще стана монах, та до края на дните си да се моля за душите на погиналите“ — разказваше едната, пълна и важна, веднага личеше, че не е кой знае колко високопоставена. — Моят Серж го чул със собствените си уши, защото вчера беше дежурен чиновник на негово височество.

— Какво душевно величие! — възхити се събеседничката, по-млада и по-нископоставена дама, която почтително гледаше дебеланата. — А Симеон Александрович? Дали е истина което се говори, че тъкмо той склонил царя и царицата все пак да отидат на този злощастен бал?

Леко се доближих, уж че разглеждах някакви дантелени кюлотки с нервюрчета и воланчета.

— Самата истина — сниши глас първата. — Серж чул как негово височество казал: „Много важно! Говедата се изпотъпкали в навалицата за подаръци. Стига си се вдетинявал, Ники, върви да царстваш.“

Пълната дама нямаше как да си го измисли. Това беше точно в стила на Симеон Александрович — да повтори фразата, казана някога на Александър Благословени от убиеца на венценосния му баща!

— Ах, Филипа Карловна, но как може в такъв ден да отидат на бала на френския посланик!

Филипа Карловна тъжно въздъхна завъртя очи нагоре.

— Какво да ви отговоря, Полинка? Освен да повторя думи те на Серж: „Когото Бог иска да накаже, лишава го от разум.“ Ами граф Монтебело специално за бала поръчал да се донесат от Франция сто хиляди рози. Ако балът се отложеше, розите щяха да увехнат. Затова техни величества отишли на приема, но в знак на траур не танцували. А в Москва из простолюдието вече се шири слух, че царят с неговата немкиня танцували и се радвали колко православни души са погубили. Ужасно, просто ужасно!

Господи, рекох си, какво непростимо лекомислие. Заради някакви си рози да настроят срещу себе си цяла Русия! Трагедията на Ходинското поле можеше все пак да се обясни с нещастно стечение на обстоятелствата, да се осъдят показно организаторите на веселието и какво ли не, но да се запази авторитетът на височайшата власт. А сега всеобщата омраза ще се стовари не върху московския генерал-губернатор, а върху царя и царицата. И всички ще повтарят: розите са им по-важни от хората.

Вървяхме обратно по улицата, понесли купища кутии и пакети. Не знам за какво си мислеше Фандорин, който не беше чул разговора на двете клиентки, но ми се видя съсредоточен — сигурно обмисляше плана за по-нататъшните действия. С вътрешно усилие се пренастроих и аз по-делово: как да дирим избягалия лорд Банвил, а с него и Михаил Георгиевич?

И внезапно се заковах.

— Ами Фрайби? — викнах аз.

— Какво Фрайби?

— Ние го забравихме, а той също е човек на Линд, това е ясно! И докторът нарочно го е оставил в Ермитажа — за да има там свой съгледвач. Ама разбира се — изстенах поради късното си озарение. — Фрайби от самото начало се държеше странно. Още първия ден каза, че в къщата има шпионин. Нарочно ни заблуждаваше, за да измести подозрението от себе си. И освен това съвсем забравих да ви кажа. Когато с лейтенант Ендлунг отивахме да проследим Банвил и Кар, Фрайби ми каза: „Ти гледа по-добре днес.“ Това ме изненада още тогава — все едно знаеше какво ще правя!

— „Ти гледа по-добре днес“? Така ли ви каза? — учуди се Фандорин.

— Да, с помощта на речника си.

Наложи се да прекъснем разговора, защото вече стигнахме до къщата.

Мадмоазел ни посрещна с все същата кувертюра, но сресана, разхубавена и благоуханна.

— О, подахъци! — възкликна тя, като разглеждаше с възторг багажа ни. — Ах, бъхзо, бъхзо! — и се захвана още в антрето да развързва панделки и ленти.

Ние с Фандорин стояхме и се вълнувахме.

— Mon Dieu, qu’est-ce que e’est? — измърмори тя, измъквайки от розовата хартия избраното от Ераст Петрович бельо. — Quelle horreur! Pour qui me prenez vous?![1]

Фандорин не беше за гледане. Той съвсем се покруси, когато мадмоазел заяви, че розовият корсет с лилави връзки е абсолютно вулгарен, такива носели само кокотките, а размерите му превъзхождали скромните й пропорции поне три пъти.

Бях възмутен. На този човек нищо не може да се възложи! Само за минутка го оставих и той всичко развали. От всичките му покупки бяха одобрени само копринените чорапи.

Но дойде и моят ред. Мадмоазел извади от кутията чудесната шапка с виолетки, която толкова ми харесваше, първо учудено вдигна вежди, после си изсмя. Застана пред огледалото, повъртя глава наляво, надясно.

— Un vrai epouvantail![2] — такава бе безмилостната й присъда.

Прекрасната рокля от бареж шамбери и прюнелените обувки последен шик получиха не по-малко строга оценка.

— Виждам, господа, че не мога да ви имам доверие за най-важните неща — с въздишка каза Емилия. — Добре, само да стигна някак до Ермитажа, там ще се преоблека.

Преди да я качи на файтон, Ераст Петрович й даде последни наставления.

— Разкажете им, че със Зюкин сме ви спасили и продължаваме да издирваме Линд. Не издавайте адреса ни. Не знаете, че „Орлов“ и останалите скъпоценности са у нас. Почивайте си, възстановявайте се. И още нещо — мина на шепот, макар че файтонджията надали разбираше френски. — Вероятно Фрайби е човек на Линд. Дръжте го под око и бъдете много внимателна. Но нито дума за това на Карнович, че полковникът от усърдие може всичко да провали. За Банвил обаче му разкажете непременно — нека и полицията се включи в издирването, това ще усложни съществованието на Линд. Ако има нещо спешно, телефонирайте. Знаете номера — и й стисна ръка.

А, ръкавици, съобразих аз. Съвсем забравихме да й купим ръкавици!

— Довиждане, приятели — Емилия премига с дългите си мигли, премести очи от Фандорин към мен. — За цял живот съм ви длъжница. Вие ме спасихте от това кошмарно мазе, където се задушавах от вонята на гнили картофи — сивите й очи блеснаха закачливо. — Това беше много романтично, съвсем като в рицарски роман. Макар да не съм чела, когато освобождават красавицата от омагьосания замък, рицарите да си служат с лост.

Тя ни помаха и файтонът потегли към Мясницките врата.

 

 

Дълго гледахме подире му — докато не изчезна зад завоя. Погледнах тайно към Фандорин. Изглеждаше замислен и дори малко объркан. Това никак не ми хареса. Да не би този донжуан да изпитваше някакви по-особени чувства към Емилия?

— И сега какво? — попитах умишлено сухо.

Лицето на Фандорин доби мрачен и решителен вид, но той не ми отговори веднага, а след доста продължителна пауза.

— И така, Зюкин, жените и обозите са в безопасност. А ние пак сме на б-бойната пътека. Доктор Линд се разхожда на свобода, което значи, че задачата ни не е изпълнена.

— Най-важното е да спасим негово височество — напомних му аз. — Надявам се, че чувството за мъст няма да ви накара да пренебрегнете съдбата на Михаил Георгиевич.

Пролича му, че се смути. Значи подсещането ми беше уместно.

— Да-да, разбира се. Но във всички случаи първо трябва д-да стигнем до неуморния ни доктор. Как да стане?

— Чрез Фрайби — свих рамене. — Сигурно бътлърът поддържа някаква връзка с Линд.

— И аз все за мистър Фрайби си мисля — Ераст Петрович отключи вратата. — Тук се получава някакво разминаване. Ако наистина е човек на доктор Линд, защо ще ви предупреждава, че има шпионин? И защо ще ви казва да следите по-д-добре господаря му? Нещо не е така. Не можете ли да си спомните точните му думи?

— Много добре си ги спомням: „Ти гледа по-добре днес.“ Всяка дума я вадеше от речника.

— Хм. А на английски? You… watch out today?

— Не, някак другояче — навъсих се да си припомня. — Нещо с „б“.

— С „б“? Better?

— Да, точно така!

— Добре, да се опитаме да възстановим английското изречение. „Вие“ е you, „гледам“ е see или look, после е better, „днес“ е today. „You see better today“ — това е безсмислица. Тогава е „you look better today“.

— Да, това беше. Точно така! — зарадвах се аз.

Ераст Петрович разпери ръце:

— Тогава, Зюкин, ще трябва да ви разочаровам. Той изобщо не ви е препоръчал да шпионирате по-добре Линд, а ви е казал: „Изглеждате по-добре днес.“

— Това ли било? — разочаровах се аз.

— Уви. С мистър Фрайби сте станали жертви на буквалния превод.

Фандорин ми се видя горд с малката си победа. Как не — след вчерашния конфуз с Банвил славата му на аналитичен гений бе загубила доста от блясъка си.

— Не бива м-много да разчитате на речниците. Но това за шпионина е бил добър съвет. Трябваше да се замисля още от самото начало. В Ермитажа сигурно е имало някой, който е шпионирал за Линд. Докторът знаеше всичко: и часа на пристигането ви, и дневната програма, дори къде и как сте излезли на разходка. Банвил, Кар и Фрайби са се появили доста късно — те просто не биха успели да проучат всичко.

— Тогава кой е шпионинът?

— Давайте да мислим — Ераст Петрович седна крак връз крак на дивана в хола. — Момент… Ами да! — той се плесна по коляното. — Чухте ли как Пощенеца вчера на Ходинка викна „Зюкин“, когато ви видя?

— Разбира се, че го чух.

— А откъде знаеше, че сте Зюкин? П-познавахте ли се?

— Не, но той ме видя в пощата и естествено ме е запомнил.

— Кого е видял в пощата? — Ераст Петрович скочи. — Чиновник от Министерството на земеделието и държавните имоти. Пощенеца би трябвало да ви вземе за предрешения Фандорин. Но той п-по някакъв начин е разбрал, че сте вие, макар че изобщо не ви е виждал по-рано. Откъде, п-пита се, такава свръхестествена проницателност?

— Сигурно Линд после му е обяснил — предположих аз.

— Добре, напълно е възможно. Но откъде докторът ще знае за участието ви в операцията? Писмото, в което уговорих срещата ни, беше написано само от мое име, вие изобщо не бяхте споменат. Нима сте разказали на някого, че сте ми станали помощник в тази рискована операция?

Малко се поколебах и реших, че в такова отговорно начинание не бива да има премълчавания.

— Когато се вмъкнахме в Ермитажа, разказах за плановете ни на двама души. Но щом ви обясня как стана, ще разберете, че нямах друг изход…

— На кого? — веднага попита Ераст Петрович. — Имената!

— На нейно височество…

— Видели сте се с Ксения? — прекъсна ме той развълнуван. — Тя какво ви каза?

Отговорих сухо:

— Нищо. Скри ме в стаята си, това стига.

— А вторият? — въздъхна Фандорин.

— Моят московски помощник Сомов. Той се оказа благороден човек. Не само не ме издаде, но и обеща помощ… — и му преразказах разговора си със Сомов, като се помъчих да си припомня всяка дума.

— Значи Сомов е шпионинът — сви рамене Ераст Петрович. — Това е от ясно по-ясно. Той се е настанил в Ермитажа още преди вашето пристигане. Познавал е подробно къщата, разположението на стаите. Сигурно прекрасно е проучил парка и е избрал местата за засада. Не е б-било трудно да се досети, че след уморителното пътуване д-детето ще бъде изведено малко на разходка. А че действате заедно с мен, няма кой друг да е съобщил на Линд освен Сомов.

Мълчах. Не намирах какво да възразя на думите му, обаче имах вече свое мнение за Сомов, което не ми се щеше да променям.

— Виждам, че се съмнявате? Д-добре, нека проверим. Вие казахте, че Сомов е преместен във вашата стая. Значи има телефон. Позвънете му. Кажете му, че сте в отчайващо положение и че ни е нужна помощта му.

— А после?

— После ще ми д-дадете фунията.

Казах на телефонистката номера, Ераст Петрович вдигна втората слушалка на ухото си и зачакахме. Сигналите продължиха много дълго и тъкмо бях решил, че Корней Селифанович е някъде в другия край на двореца, но след малко се чу щракване и задъханият глас на Сомов:

— Ермитажът. На телефона…

— Слушайте ме и не казвайте нищо — рекох му аз. — Познахте ли ме?

— … Да — отговори той след пауза.

— Все още ли сте готов да ми помогнете?

— Да — този път без никаква пауза.

— Трябва да се срещнем.

— Аз… аз сега не мога. Вие нямате представа какво е тук! Мистър Кар е открит мъртъв! Току-що! Влизам, а той лежи в стаята си, в гърдите му забит нож! Кухненски, за почистване на риба! Полицията обърна къщата наопаки, претърсва градината!

— Попитайте отдавна ли е убит — прошепна ми Ераст Петрович.

— Отдавна ли е убит? — повторих аз.

— Моля? Откъде да… Впрочем не, знам! Чух как господата от дворцовата полиция казаха, че тялото още било съвсем топло.

— Този Линд не е човек, ами дявол! — прошепнах аз, затиснал с длан фунията. — Той продължава да си отмъщава въпреки всичко!

— Попитайте дали Емилия се е върнала.

— Корнелий Селифанович, да се е появила мадмоазел Деклик?

— Мадмоазел ли? Намерена ли е? — гласът му трепна. — Знаете ли нещо за нея?

Не току-тъй, ах, неслучайно така се развълнува. Веднага си спомних как досаждаше на Емилия с френските си уроци. Може би Фандорин не е чак толкова неправ с подозренията си по негов адрес!

— Как ще посмее Банвил тайно да влезе в Ермитажа? — попитах Ераст Петрович. Това е просто невероятно.

— Разбира се, че е невероятно — хладнокръвно отговори той. — Сомов е заклал Кар. Поне от кухненски ножове разбира.

— Не чувам нищо — чух в слушалката. — Афанасий Степанович, къде сте? Как да ви намеря?

Фандорин ми взе фунията.

— Обажда се Фандорин. Здравейте, Сомов. Аз искам да се срещна с вас. Ако ви е скъп животът на н-негово височество, веднага излезте през задния вход, минете през парка и до т-трийсет минути, не по-късно, бъдете на Донското гробище, откъм противоположната на входа стена. Забавянето ще е равносилно на смърт. — И без да чака отговор, затвори.

— Защо толкова спешно? — попитах аз.

— Не искам да се срещне с Емилия, к-която всеки момент ще пристигне в Ермитажа. Да не би Сомов д-да реши да премахне опасната свидетелка. Нали го чухте как се развълнува. Като съдя по дързостта, с която Сомов е убил Кар, безценният ви помощник така или иначе се е канел да изчезва оттам.

Поклатих глава — изобщо не бях сигурен, че тъкмо Сомов е убил Кар.

— Край, Афанасий Степанович — Фандорин прибра в джоба си малкия револвер, извади от чантата още един, по-внушителен, и си го затъкна в пояса. — Сега п-пътищата ни се разделят. Ще се срещна със Сомов и ще п-побеседвам с него както трябва.

— Какво значи „както трябва“?

— Ще му кажа, че е разкрит, и ще му предложа избор: или доживотна к-каторга, или да помогне за хващането на Линд.

— Ами ако се лъжете и той няма никаква вина?

— Ще го разбера по поведението му. Но Сомов е шпионин, сигурен съм.

Аз го следвах из стаята, гледах приготовленията му. Всичко ставаше много бързо и не успявах да си подредя мислите.

— Но защо да се разделяме?

— Защото, ако Сомов е човек на Линд, много е вероятно точно в този момент той да телефонира на шефа си и на гробището да се п-получи доста по-напечена среща, отколкото п-предполагам. Те всъщност нямат никакво време да се п-подготвят. Но мястото там е уединено, удобно.

— Значи наистина трябва да дойда с вас!

— Не, Зюкин. Вие трябва да останете тук и да пазите т-това — Ераст Петрович бръкна в джоба си и извади кърпата с брилянта.

Аз благоговейно подложих шепа и усетих странната топлина, която излъчваше свещеният камък.

Фандорин се врътна на токове и излезе в коридора. Аз тръгнах подире му. Пред вратата на кухнята той клекна, повдигна една от дъските на пода и в следващия миг видях в ръцете му познатата кутия.

— Ето, Зюкин, п-повече не съм длъжник на дома Романови. Нали сте пълномощен представител на августейшата фамилия? — той мръдна устни в бърза усмивка. — Най-важното е да не се отлепяте от телефонния апарат. Аз непременно ще ви телефонирам.

— Откъде?

— Още не знам. От някой хотел, ресторант, п-поща.

На вратата се обърна и ме погледна. Не разбрах погледа му — сякаш иска нещо да ми каже, но се колебае, или се колебае как да постъпи. Това никак не ми хареса — честно казано, уплаших се, че е променил мнението си и смята да вземе скъпоценностите със себе си.

Отстъпих крачка назад, стиснах здраво кутията и казах:

— Ще закъснеете. Бая път е. Ако Сомов не ви изчака?

— Ще ме изчака — разсеяно отвърна Фандорин, явно мислеше за друго.

Съжаление ли видях в очите му?

— Вижте какво, Афанасий Степанович…

— Какво — станах целият слух — имах чувството, че сега ще ми каже нещо много важно.

— Не… Нищо. Чакайте позвъняването ми — обърна се и излезе.

Що за гаден маниер!

 

 

Разположих се до апарата по най-удобен начин.

Реших, че в близкия един час Фандорин в никакъв случай няма да ми телефонира, така че взех пари (Ераст Петрович остави на масата куп дребни банкноти), излязох на „Мясницка“ и купих пресни симидчета, прекрасна московска шунка и вестници. Взех кутията с мен. Здраво я притисках с ръка и си отварях очите на четири дали наоколо не се навъртат крадльовци. „Орлов“ ми висеше на врата, сложен в специално направена торбичка от вълнен чорап.

Душата ми, уморена от сътресенията, се беше калила и загрубяла. Само допреди време надали бих могъл в такъв ден да си седя преспокойно, да пия чай, да хапвам и да преглеждам вестниците. Както казва народът…

Вестниците не че премълчаваха станалото на Ходинско поле — как ще премълчат, като в цяла Москва само вой и плач се носи, но пишеха уклончиво, повече наблягаха на благотворителните и милосърдните постъпки на височайшите особи. Това говореше за уместна деликатност и грижа за авторитета на августейшия дом.

„Московские ведомости“ например най-подробно описваше посещението на императрицата-майка в Староекатерининската болница, където нейно величество подарила на всеки от пострадалите по бутилка мадейра.

Императорът и императрицата разпоредили погребенията да се поемат от държавната хазна, а на семействата, загубили печеловниците си, да се изплатят възпомоществования. Изключително благородна постъпка, но ми се стори, че вестникът прекалено се възторгва от щедростта на техни величества, а почти премълчава причината за тази височайша милост. Надали московчани ще харесат тона на статията.

И съвсем пък ме възмути „Московская иллюстрованная газета“, която не беше измислила нищо по-умно от това да отпечата художествено изпълненото меню за предстоящата тържествена вечеря в Грановитата палата с три хиляди куверта.

Акулов бульон

Пирожки разни

Ордьовър от ресарки по суворовски

Пилета на шиш

Салата

Аспержи цели

Сладолед

Десерт

След като поразмишлявах по въпроса, видях във всичко това не грижа за реномето на властта, а точно противоположното. Очевидно Симеон Александрович и главният полицейски началник са забранили на вестниците свободно да пишат за случилото се, та списователите се опитват всеки посвоему да разпалят възмущението на тълпите.

Възмутен оставих вестниците и се загледах през прозореца — това на пръв поглед безполезно занимание прекрасно успокоява опънатите нерви, особено в ясна майска вечер, когато сенките са тъй меки и златисти, дърветата още не са свикнали с новопридобития си листак, а небето е спокойно и безметежно.

Доста дълго останах в спокойно несмислено съзерцание. А когато силуетите на къщите съвсем се размиха, заличени от мрака, и се запалиха уличните лампи, иззвъня телефонният апарат.

— Слушайте ме внимателно и не ме п-прекъсвайте — чух гласа на Фандорин. — Знаете ли къде е Воробьовият хълм?

— Да, съвсем близо до…

— Там има д-декоративен парк. Видяхме го от лодката, помните ли? Помните ли висящия въжен мост над урвата? Дето ви казах, че съм виждал почти същия в Хималаите?

— Да, помня го, но защо ми…

— Бъдете там утре сутринта. В шест. Донесете камъка и кутията.

— Защо? Какво се е слу…

— А, и освен това — безцеремонно ме прекъсна той. — Не се чудете, че ще се докарам като монах. Сигурно ще закъснея, но вие, Зюкин, бъдете точен. Разбрахте ли всичко?

— Да, тоест не, абсолютно ни…

Чу се свободен сигнал и аз в бясно негодувание хвърлих слушалката. Как смее да се държи така с мен?! Нищо не ми обясни, нищо не ми разказа! Как е минала срещата със Сомов? Къде е Фандорин сега? Защо не се прибира? И защо трябва да отнеса съкровищата на короната на такова странно място?

И внезапно си спомних особения му вид, когато тръгваше. Какво искаше да ми каже на вратата, но се отказа?

Рече: „Сега пътищата ни се разделят.“ Ами ако пътищата ни са се разделили не само в прекия, но и в преносния смисъл? Господи, нямам дори с кого да се посъветвам.

Седях и гледах мълчаливия телефонен апарат, напрегнато размишлявах.

Карнович? Изключено.

Ласовски? Сигурно вече е отстранен от длъжност, а дори и да не е…

Ендлунг? Той е симпатичен, разбира се, но в такъв кошмарен случай не мога да очаквам помощ от него.

Емилия? Тя би могла да ми помогне.

Трябва да телефонирам в Ермитажа, взех да обмислям, и с променен глас, най-добре с женски, да потърся мадмоазел Деклик…

В същия момент апаратът изведнъж се събуди и зазвъня като бесен.

Слава Богу! Значи Фандорин все пак не е толкова невъзпитан, както го обвиних. Изглежда, просто е прекъснала връзката.

Нарочно заговорих пръв, за да не успее да ме слиса с някакъв нов номер по обичайния си маниер.

— Преди да изпълня изискването ви — казах бързо, — ако обичате, обяснете ми какво става със Сомов. И защо трябва да сте точно монах? Няма ли други маскировки? Това е кощунство!

— Mon Dieu, какво говохите, Атанас? — чух гласа на мадмоазел и се задавих — но само за миг.

Беше просто изключително, че тя самата ми телефонира!

— С кого говорехте току-що? — мина на френски Емилия.

— С Фандорин — смънках аз.

— Какъв монах? Какво общо има Сомов? Тъкмо ви звъня от неговата, тоест от бившата ваша стая. Сомов е изчезнал някъде и никой не знае къде е. Но това не е най-важното. Най-важното е, че Кар е убит!

— Да-да, знам.

— Знаете ли? Откъде? — чух учудване в гласа й. — Тук са всички велики князе и полковник Карнович. Той от няколко часа разпитва Фрайби. Горкият полковник направо е полудял. Почти не обърна внимание на пристигането ми, само каза: „После ще ми разкажете, сега не е важно.“ Аз му говоря за лорд Банвил, той не вярва! Казва, че от многото потресения имам психическо разстройство, представяте ли си? Въобразил си е, че Фрайби е доктор Линд! Искам да ви питам за съвет — вас и Ераст. Дали да предприема още един опит? Да обясня на Карнович, че Фрайби е просто дребна фигура? Или може би да му кажа, че сте намерили откраднатите скъпоценности на императрицата? Тогава господата веднага ще се успокоят и ще ме изслушат. Как да постъпя?

— Ах, Емилия, аз самият се нуждая от съвет — признах й. — Оставете го мистър Фрайби. Вероятно не е виновен за нищо, но нека Карнович си го разпитва — поне да се намира на работа. Не споменавайте скъпоценностите. Имам друга идея…

И млъкнах, защото идеята ми беше хрумнала току-що и още не беше се избистрила докрай. Взех от масата телефонния указател и отворих на „П“. Дали го има Воробьовския парк?

Докато прелиствах страниците, казах нещо, което не бих могъл да произнеса, ако Емилия беше тук сега — нямаше да се престраша.

— Толкова се радвам да чуя гласа ви. Току-що се чувствах безкрайно сам и объркан, а сега много ми олекна. Надявам се да не съм се изразил прекалено дръзко.

— Господи, Атанас, понякога с тази ваша церемониалност сте направо непоносим! — възкликна тя. — Никога ли няма да ми кажете думите, които очаквам? Просто и ясно, без двусмислия и измъкване.

Веднага се досетих какви думи има предвид и устата ми пресъхна.

— Не ви разбирам — смънках, шокиран от смелостта й. — И без това казах много повече, отколкото би могло да се сметне за допустимо, като се има предвид…

— Пак мънканици! — прекъсна ме мадмоазел. — Добре, по дяволите. Ще ви измъкна думите от устата при среща. А сега кажете идеята си. Но по-бързо. Всеки момент някой може да влезе.

И аз й разказах за странното нареждане на Фандорин.

Емилия ме слушаше мълчаливо.

— Но мисля да постъпя другояче — казах аз. — Нека се срещнем. Ще ви дам кутията и „Орлов“. На зазоряване ще отида на посоченото място и ще поискам обяснение от Фандорин. Ако намеря отговора му задоволителен и разбера, че камъкът наистина му е необходим, ще ви телефонирам от дирекцията на Воробьовския парк, те имат телефонен пост — току-що проверих. Бъдете готова. От Ермитажа до Воробьовския хълм е четвърт час с файтон. Такава предпазна мярка няма да загуби много време на Фандорин.

Чувах дишането й и тази тиха музика ми стопляше сърцето.

— Не — каза Емилия след дълга пауза. — Вашата идея, Атанас, никак не ми харесва. Първо, не съм сигурна, че днес мога незабелязано да се измъкна от двореца. Второ, боя се, че може да навредим на Ераст. Аз му вярвам. И вие трябва да му вярвате. Той е истински благороден човек. Нещо повече — той е много особен човек, не съм срещала такива през живота си. Ако искате малкият принц да бъде спасен, вървете на срещата с Ераст и изпълнете всичко точно.

Разсъждението й ме фрапира в най-неприятен смисъл. Дори говореше като Фандорин: „първо, второ“. Как умее този човек да внушава обожание!

Едва чуто попитах:

— До такава степен ли му имате доверие?

— Да. Безрезервно — отсече тя и внезапно се изсмя: — Като изключим роклите и корсетите, разбира се.

Изумителна жена — да се шегува в такъв момент! Тя впрочем веднага възприе отново сериозен тон.

— Умолявам ви, Атанас, направете всичко както той казва. И… — позапъна се — Пазете се. Заради мен.

— Заради вас ли? — попитах тъпо, което, естествено, не биваше да правя, защото по-откровено от това нямаше накъде да се изрази уважаваща себе си дама.

Но мадмоазел повтори:

— Да, заради мен. Ако нещо се случи с господин Фандорин — макар да е истински герой и особен човек, ще го преживея. Но ако нещо се случи с вас — пак се запъна, — боя се, че… — и не довърши, а и нямаше никаква необходимост.

Абсолютно изваден от равновесие, смотолевих по най-позорен начин:

— Благодаря, мадмоазел Деклик. Непременно ще се свържа с вас утре сутринта — и веднага затворих телефона.

Господи, да не ми се е счуло? И дали правилно съм разбрал смисъла на думите й?

Трябва ли да споменавам, че до зори не мигнах.

Бележки

[1] Боже, какво е това? Какъв ужас! За каква ме взимате? (фр.) — Б.пр.

[2] Същинско плашило! (фр.) — Б.пр.