Борис Акунин
Левиатан (7)

Гинтаро Аоно

4-ти месец, 7-ми ден, в Аден

Руският дипломат е човек с дълбок, почти японски ум. Фандорин-сан притежава не европейската способност да вижда явлението в цялата му пълнота, без да затъва в дреболии и технически подробности. Европейците са ненадминати експерти по всичко, що се отнася до умението, те много добре знаят как. Докато ние, азиатците, притежаваме мъдрост, понеже знаем защо. За косматите процесът на движение е по-важен от крайната цел, а ние не отместваме поглед от блещукащата в далечината пътеводна звезда и затова често пъти не ни стига време да се огледаме наоколо. Ето защо белите навред излизат победители в дребните схватки, а жълтата раса запазва непреклонно спокойствие, защото знае прекрасно, че всичко това е преходна суета, която не заслужава внимание. Така или иначе, в най-важното, единствено същественото, победителите ще сме ние.

Нашият император предприе един велик експеримент: да съчетае източната мъдрост със западния ум. Ние, японците, смирено навлизаме в европейската наука на ежедневните завоевания, но същевременно не забравяме крайната цел на човешкото съществуване — смъртта и следващата по-висока форма на битието. Червенокосите са твърде индивидуалистични, скъпоценното „аз“ ги заслепява, изкривява картината на заобикалящия ги свят и не им позволява да видят проблема от различни гледни точки. Душата на европееца е прикована към неговото тяло с железни пирони и не й е съдено да се извиси.

Но ако Фандорин-сан е способен на озарение, той го дължи на полуазиатската същност на своята родина. Русия много прилича на Япония — и тя е Изток, който се опитва да докосне Запада. Само че за разлика от нас русите забравят за звездата, по която да ориентират кораба си, и прекалено много въртят глава насам-натам. Дали да изпъчиш своето „аз“ или да го стопиш в могъщото „ние“ — по това са противоположни Европа и Азия. Струва ми се, че Русия има добрия шанс да загърби първия път и да поеме по втория.

Но май прекалих с философстването. Нека се върна към Фандорин-сан и проявения от него бистър ум. Ще опиша случилото се.

Още по тъмно „Левиатан“ пристигна в Аден. За това пристанище в пътеводителя ми е пише следното: „Аденското пристанище е Източният Гибралтар и за Англия е като свързващо звено с Ост Индия. Тук параходите се зареждат с въглища и прясна вода. Значението на Аден нарасна неимоверно след откриването на Суецкия канал. Впрочем самият град не е голям. Тук има големи пристанищни складове, корабостроителница, няколко фабрики, административни сгради, хотели. Характерно за града е, че е правилно построен. Това, че почвата е суха, се компенсира от съществуването на 30 древни резервоара за стичащата се от планините дъждовна вода. Населението на Аден наброява 34 000 души, мюсюлмани.“ Засега ще се задоволя с това пестеливо описание, защото стълбичката не е спусната и не дават на никого да слезе на брега. Уж заради санитарно-карантинната инспекция, но ние, васалите на уиндзорското княжество, знаем истинския смисъл на суматохата: моряците и бреговата охрана претърсват за негри целия гигантски кораб.

След закуската останахме в салона да чакаме резултатите от акцията. Точно тогава между полицейския комисар и руския дипломат се проведе важният разговор, на който присъстваха всички наши хора (ето че за мен те са вече „наши“).

Отначало стана дума за смъртта на негъра, после темата както обикновено се прехвърли върху парижкото убийство. Аз не взех участие, но слушах много внимателно, макар отначало да ми се струваше, че пак ще търсят зелена маймуна в бамбуков гъсталак и черна котка в тъмна стая.

Стамп-сан каза: „И тъй, само загадки. Не мога да разбера как чернокожият е проникнал на кораба и защо е искал да убие мадам Клебер. Досущ като на улица «Грьонел». Пак мистерии.“

И изведнъж Фандорин-сан казва: „Никакви мистерии. Е, с негъра още не всичко е ясно, но колкото до произшествието на улица «Грьонел», според мен горе-долу картината се очертава.“

Всички се вторачиха в него с недоумение, а комисарят се усмихна ехидно: „Нима? Я, я кажете, много ми е интересно да чуя.“

Фандорин-сан: „Мисля, че е станало така. Вечерта пред вратата на къщата на улица «Грьонел» се е появил някой…“

Комисарят (с престорено възхищение): „Браво! Гениална версия!“

Някои се изсмяха, но повечето слушаха с изключително внимание, защото дипломатът не е от хората, дето говорят празни приказки.

Фандорин-сан (продължава невъзмутимо): „… някой, чиято поява не е предизвикала у прислугата никакво подозрение. Бил е лекар, вероятно с бяла престилка и вероятно с докторска чантичка. Неканеният гост е казал, че всички в къщата трябва незабавно да се съберат в едно от помещенията, защото по разпореждане на общината се прави профилактична имунизация на всички парижани.“

Комисарят (започва да се ядосва): „Ама че измишльотини! Каква имунизация? Защо слугите трябва да вярват на първия срещнат пройдоха?“

Фандорин-сан (троснато): „Гледайте скоро да не ви разжалват от «следовател по особено важните дела» в «следовател по не особено важните дела», мосю Гош. Не проучвате внимателно собствените си материали и това е непростимо. Я прочетете още веднъж статията от «Соар», където пише за връзката между лорд Литълби и международната авантюристка Мари Санфон.“

Детективът порови в черната си папка, извади необходимата изрезка и я прегледа.

Комисарят (свива рамене): „Е, и?“

Фандорин-сан (посочва му с пръст): „Ето тук, долу. Виждате ли — началото на следващата бележка: «ЕПИДЕМИЯТА ОТ ХОЛЕРА ЗАТИХВА»? И по-нататък за «енергичните профилактични мерки на парижките лекари».“

Труфо-сенсей: „Наистина, господа. Цяла зима Париж се бори с огнищата на холера. В Дувър дори установиха санитарен контрол над фериботите от Кале.“

Фандорин-сан: „Точно затова появата на лекар не е предизвикала никакви подозрения у слугите. Посетителят сигурно се е държал много уверено и е говорил убедително. Вероятно е казал, че е вече късно, а има да обиколи още няколко къщи или нещо от този род. Слугите сигурно са решили да не занимават домакина с този въпрос, защото са знаели, че има пристъп на подагра, но естествено, са извикали охранителите от втория етаж. Защото инжекцията си е работа за две минути.“

Бях възхитен от прозорливостта на дипломата, който толкова лесно бе разгадал трудната загадка. Дори капитан Гош се позамисли.

„Добре, да предположим — недоволно каза той. — Но с какво ще ми обясните странния факт, че след като е отровил слугите, вашият лекар не се е качил на втория етаж по стълбите, ами незнайно защо е излязъл навън, прескочил е оградата, озовал се е в градината, и е счупил прозореца на оранжерията?“

Фандорин-сан: „Мислих за това. Не ви ли е хрумвало, че престъпниците може да са били двама: единият премахва слугите, а другият в това време прониква в къщата през прозореца?“

Комисарят (триумфиращо): „Хрумвало ми е, господин умнико, и още как ми е хрумвало. Точно към такова заключение се е опитвал да ни насочи убиецът. Просто е искал да обърка следата — то е ясно! След като е отровил слугите, той е напуснал стаята и се е качил горе, където се е сблъскал с господаря на къщата. Най-вероятно престъпникът просто е строшил витрината, защото е мислел, че в къщата няма никой друг. Лордът е реагирал на шума, подал се е от спалнята и е бил убит. След този непредвиден инцидент престъпникът бързо се е скрил, но не е излязъл през вратата, а през оранжерията. Защо? Ами за да ни баламоса и да представи нещата така, сякаш е бил с още някого. И вие сте се хванали на въдицата. Татко Гош обаче не е вчерашен.“

Думите на комисаря бяха посрещнати с одобрение. Рение-сан дори каза: „По дяволите, господин комисар, вие наистина сте от стара коза яре!“ (Даденият израз се употребява в различните европейски езици и не бива да се възприема буквално. Лейтенантът имаше предвид, че Гош-сан е умен и опитен детектив.)

Фандорин-сан изчака малко и попита: „Тоест вие подробно сте изследвали отпечатъците от подметки под прозореца и сте стигнали до извода, че човекът е скочил именно отгоре, а не се е качил на перваза, така ли?“

Комисарят не отговори, но изгледа русина доста ядно.

Тогава Стамп-сан каза нещо, което придаде на разговора още по-рязък обрат.

„Един престъпник, двама престъпници… Но все пак не мога да разбера най-важното: защо е било необходимо всичко това? Ясно, че не е заради Шива. Тогава за какво? Няма да е заради шала я, пък колкото и изключителен и легендарен да е!“

Фандорин-сан с най-спокоен тон, сякаш беше съвсем очевидно, каза: „Разбира се, че е заради шала, мадмоазел. Шива явно е бил взет за заблуда и веднага, още от първия мост, е бил изхвърлен в Сена като непотребен.“

Комисарят отбеляза: „За руските бояри (забравил съм какво значи тази дума, трябва да проверя в речника) половин милион франка може и да са нищо, но повечето хора са на друго мнение. Два килограма чисто злато били непотребни, моля ви се. Добре ли сте, господин дипломате?“

Фандорин-сан: „Стига, господин комисар, какво са половин милион франка в сравнение със съкровището на Багдазар?“

„Господа, достатъчно сте спорили! — капризно възкликна омразната мадам Клебер. — Мен за малко да ме убият, а вие се занимавате все със същото. Докато ровите в старото престъпление, господин комисар, едва не ви сервираха ново!“

Тази жена направо не може да понася да не е център на вниманието. След вчерашната случка се мъча почти да не я поглеждам — направо ми иде да затисна с пръст синята жилка, дето пулсира на бялата и шия. Само едно движение ще е напълно достатъчно, за да пукне гадината. Но това, естествено, е от сферата на злобните ми мисли, които волевият човек трябва да отпъжда. Като излях сега мислите си в дневника, омразата ми понамаля.

Комисарят постави мадам Клебер на мястото й: „Не се обаждайте, госпожо — строго каза той. — Нека чуем какво още е измислил господин дипломатът.“

Фандорин-сан: „Цялата история има смисъл само в случай, че откраднатият шал представлява ценност. Това първо. Според думите на професора стойността му не е чак толкова голяма, следователно не опираме до парчето коприна, а до нещо, свързано с него. Това второ. Както знаем, шалът е свързан с предсмъртната воля на раджа Багдазар, последния притежател на брахмапурското съкровище. Това трето. Професоре, бихте ли ми казали дали раджата е бил ревностен слуга на Пророка?“

Суитчайлд-сенсей (след като се е позамислил): „Не съм много сигурен… Не е строил джамии, пред мен не е споменавал Аллах. Раджата предпочиташе да се облича по европейски, пушеше кубински пури, четеше френски. Ах, да, на обяд пиеше коняк! Значи не е приемал прекалено сериозно религиозните забрани.“

Фандорин-сан: „Тогава ето ви и четвърто: не дотам набожният Багдазар е изпратил на сина си като последен дар не какво да е, а Коран, и то увит в шал. Предполагам, че тъкмо той е същината на посланието. А Коранът е бил за заблуда… Или може би сред бележките в полетата, направени от Багдазар, има инструкции как с помощта на шала да бъде намерено съкровището.“

Суитчайлд-сенсей: „Защо пък точно с помощта на шала? Раджата е можел да изложи тайната си пак там, в бележките!“

Фандорин-сан: „Можел е, но не го е направил. Защо? Връщам ви към аргумент номер едно: ако шалът не беше абсолютно изключителна ценност, едва ли заради него щяха да бъдат убити десет души. Той е ключ към 500-те милиона рубли или ако щете към 50-те милиона лири стерлинги, което е горе-долу същото. Според мен в историята на човечеството не е имало друго толкова голямо съкровище. Впрочем трябва да ви предупредя, господин комисар, че ако не грешите и ако убиецът, наистина се намира на «Левиатан», може да има нови жертви. И колкото по-близо стигате до целта, толкова по-възможни са те. Залогът е прекалено голям и за ключа на тайната е платена твърде висока цена“.

След тези думи се възцари гробно мълчание. Логиката на Фандорин-сан изглеждаше непробиваема и съм сигурен, че мнозина от присъстващите са ги полазили тръпки. Освен едного.

Пръв се съвзе комисарят. С нервен смях той каза: „Ама че въображение имате, мосю Фандорин. Но колкото до риска, сте прав. Само че вие, господа, можете да не треперите. Под заплаха е само старият Гош и той много добре го знае. Какво да правя, като занаята ми е такъв. Но аз не се давам лесно!“ И огледа застрашително всеки от нас, сякаш ни предизвикваше на двубой.

Смешен стар шишко. От всички присъстващи той би се справил в битка може би само с бременната мадам Клебер. В мозъка ми изникна следната съблазнителна картина: разгорещеният комисар е съборил младата вещица на пода и я души с косматите си дебели пръсти, а мадам Клебер издъхва с опулени очи и изплезила гнусния си език.

„Darling, I’m scared!“^[1] — с тънко гласче изписка докторшата към съпруга си. Той успокоително я погали по рамото.

Интересен въпрос зададе червенокосият и грозен М.-С.-сан (името му е прекалено дълго, за да го изписвам цялото): „Професоре, опишете ни шала по-подробно. Добре, птица с дупка вместо око, добре, триъгълник. Какво друго интересно има в него?“

Трябва да кажа, че странният господин участва в общия разговор почти толкова рядко, колкото и аз. Дори и да каже нещо, подобно на автора на настоящите редове, то непременно е ни в клин, ни в ръкав. Но толкова по-впечатляващ беше внезапно уместният му въпрос.

Суитчайлд-сенсей: „Доколкото помня, освен дупката и уникалната форма, няма нищо особено. Тя е колкото голямо ветрило, но лесно се побира в напръстник. В Брахмапур не са рядкост подобни извънредно тънки платове.“

„Значи ключът е в окото на птицата и триъгълната форма“ — с възхитителна увереност заключи Фандорин-сан.

Той наистина беше великолепен.

Колкото повече мисля за неговия триумф и изобщо за цялата история, толкова по-силно е недостойното ми желание да демонстрирам на всички тях, че Гинтаро Аоно също струва нещо. И аз имам с какво да ги изненадам. Бих могъл например да разкажа на комисар Гош интересни подробности за вчерашния инцидент с чернокожия дивак. Между другото, мъдрият Фандорин-сан призна, че на него все още не всичко му е ясно по този въпрос. На него не му е ясно, но „дивият японец“ изведнъж — хоп! И отгатва гатанката. Може да стане интересно, нали?

Вчера, изкаран от релси заради оскърблението, аз за известно време изгубих здрав разум. После като се успокоих, започнах да сравнявам, да претеглям и мислено подредих цялата логична схема, която възнамерявам да предложа на полицая. Нека се сеща по-нататък сам. Ще му кажа следното.

Първо ще му напомня за грубостта, която мадам Клебер изрече по мой адрес. Забележката й беше изключително оскърбителна, още повече пред хора. И то в момент, когато исках да споделя наблюденията си. Дали пък мадам Клебер не е искала да ми запуши устата? Нима не е подозрително, господин комисар?

После. Защо се прави на слаба, макар да е яка като сумист? Ще кажете: „глупости, заяжданици“. Аз пък ще ви отговоря, господин детектив, че човек, който непрекъснато се преструва, непременно крие нещо. Да вземем например мен. (Ха-ха. Разбира се, че няма да кажа това.)

После ще обърна внимание на комисаря, че европейките имат много тънка бяла кожа. Защо тогава мощните пръсти на негъра не са оставили по нея ни най-малък отпечатък? Не е ли странно?

И накрая, когато комисарят реши, че нямам какво да изтъкна освен посредствените хипотези на отмъстителния си азиатски ум, ще му съобщя най-важното, от което господин детективът на мига ще зине.

„Мосю Гош — ще кажа с любезна усмивка, — аз нямам вашия блестящ ум и не се опитвам да се меся в хода на разследването (с моята посредственост и дума да не става!), но смятам за свой дълг да ви обърна внимание на още един факт. Казвате, че убиецът от улица «Грьонел» е между нас. Мосю Фандорин изложи една убедителна версия относно начина, по който са били умъртвени слугите на лорд Литълби. Имунизирането срещу холера е превъзходен трик. Значи убиецът може да борави със спринцовка. Ами ако в къщата на улица дьо «Грьонел» е дошъл не мъж лекар, а жена медицинска сестра? Тя би предизвикала дори по-малко подозрение от мъж, нали? Съгласен ли сте с мен? Тогава ви съветвам някой път да погледнете ръцете на мадам Клебер, когато седи, замислено подпряла змийската си главица, и широкият ръкав се смъква чак до лакътя й. В сгъвката ще видите едва забележими точици, както ги видях аз. Това са следи от инжекции, господин комисар. Попитайте доктор Труфо дали прави на мадам Клебер някакви инжекции и уважаемият лекар ще ви отговори същото, което каза днес и на мен: не, не й прави, защото изобщо е принципен противник на венозното вкарване на лекарства. А после пресметнете две и две, о, мъдри Гош-сенсей, и ще има над какво да си поблъскате беловласата глава.“ Това ще кажа на комисаря и той ще се заеме с мадам Клебер.

Европейски рицар би помислил, че постъпвам гнусно, и в това би се проявила неговата ограниченост. Точно затуй в Европа вече няма рицари, а самураите са живи. Нищо, че негово величество императорът изравни съсловията и забрани да носим по два меча на пояса си. Това не значи, че е отменил званието самурай. Напротив, издигнал е цялата японска нация до самурайското съсловие, за да не се перчим един пред друг с произхода си. Всички ние сме ведно, а против нас е целият останал свят. О, благородни европейски рицарю (съществувал сигурно само в романите)! Когато се биеш с мъже, използвай мъжко оръжие, а когато се биеш с жени — женско. Така гласи самурайският кодекс на честта и в него няма нищо долно, защото жените умеят да воюват не по-зле от мъжете. Ако има нещо, което да противоречи на честта на самурая, то е срещу жена да се използва мъжко оръжие, а срещу мъж — женско. Аз никога не бих паднал толкова низко.

Още се колебая дали да предприема намислената маневра, но духът ми е в доста по-добро състояние от вчера. Толкова по-добро, че без никаква трудност съчиних едно прилично хайку:

С ледена искра

блесна в миг луна

върху остър меч.