Борис Акунин
Левиатан (13)

Комисар Гош

Проклетото безсъние не ми дава мира. Мъчи ме вече пета нощ и все по на зле отива. А унеса ли се на разсъмване, сънувам такива неща, че да не дава Аллах. Събуждам се целият разбит и в замаяната ми от нощните видения глава се пръкват какви ли не дивотии. Може би наистина е време да се пенсионирам. Да зарежа всичко… Но не може. На света няма нищо по-лошо от несретната сиромашка старост. На някого му скимнало да свие едно съкровище от милиард и половина франка, а ти, старче, се оправяй с жалките си сто двайсет и пет на месец.

 

 

Вечерта небето се нацепи от светкавици, вятърът взе да вие в мачтите и „Левиатан“ тежко се залюля по черните напористи вълни.

Гош дълго лежа в леглото и гледа в тавана. Таванът беше ту тъмен, ту неестествено бял — когато припламнеше светкавица. По палубата плющеше дъжд, на масата дрънчеше лъжичката в движещата се насам-натам забравена чаша с капките за болния черен дроб.

За първи път в живота си Гош попадаше в морска буря, но не го беше страх. Нима машина като тази може да потъне? Е, ще полюлее, ще погърми и ще премине. Лошото е само, че гръмотевиците не го оставяха да заспи. Тъкмо да се унесе и — дум-бабадум!

Но явно все пак бе заспал, защото изведнъж, недоумявайки какво става, седна в леглото. Сърцето му биеше сухо и сякаш кънтеше из цялата каюта.

Не, не е сърцето, някой чука на вратата.

— Комисар! (Дум-дум-дум.) Комисар! (Дум-дум-дум-дум.) Отворете! Бързо!

Чий беше този глас? Май на Фандорин.

— Кой е? Какво искате? — извика Гош и притисна ръка към лявата страна на гърдите си. — Да не сте полудели?

— Отворете, да ви вземат дяволите!

Охо! Я как можел да се изразява дипломатът. Изглежда, е станало нещо сериозно.

— Сега!

Гош срамежливо махна от главата си шапката с пискюл (беше му я оплела старата Бланш), наметна халата и си обу чехлите.

Надникна през открехнатата врата — наистина беше Фандорин. Със сако, вратовръзка и с бастунче с кокален накрайник в ръката. Очите му направо горят.

— Какво? — предпазливо попита Гош, вече сигурен, че ще чуе от нощния си посетител нещо много неприятно.

Дипломатът заговори по несвойствен за него начин — отсечено, бързо и без да се запъва:

— Облечете се. Вземете си оръжието. Трябва да арестувате капитан Рение. Спешно е. Той насочва парахода към скалите.

Гош тръсна глава — ама че идиотски сън.

— Какво ви става, руски господине, да не сте прекалили с хашиша?

— Тук не съм сам — отговори Фандорин.

Комисарят се подаде в коридора и видя, че наблизо са застанали още двамина. Единият е смахнатият баронет, а вторият кой е? Главният щурман, точно така. Как му беше името… Фокс.

— Мислете по-бързо — продължаваше да сипе отсечени фрази дипломатът. — Няма време. Бях в каютата си и четях. Почука се. Сър Реджиналд. В един часа през нощта правил замерване на местонахождението. Със секстанта. Курсът бил различен. Трябвало да заобиколим остров Манар отляво. А го заобикаляме отдясно. Събудихме щурмана. Фокс, говорете.

Щурманът пристъпи напред. Изглеждаше доста уплашен.

— Там има плитчини, мосю — заговори той на развален френски. — И скали. „Левиатан“ е много тежък. Шестнайсет хиляди тона, мосю! Ако удари на плитчина, чупи се на две половини като франзела. Като пръчица, разбирате ли? Още половин час плаваме този курс, и край, вече невъзможно върнем се!

Добра новина, няма що. Само това липсва — старият Гюстав да разбира и от мореходство! Ново двайсет — някакъв си остров Манар!

— А защо вие не кажете на капитана, че такова… е сбъркал курса?

Щурманът погледна русина.

— Мосю Фандорин казва не може.

— Рение явно е решил да играе ва банк — отново започна да кове дипломатът. — Той е способен на всичко. Ако заповяда, ще арестуват щурмана. За пререкание. Може дори да използва оръжие. Той е капитан. На кораба думата му е закон. Никой освен нас тримата не знае какво става. Трябва ни представител на властта. Това сте вие, господин комисар. Да се качим горе!

— Чакайте, чакайте! — Гош се хвана за челото. — Съвсем ме объркахте. Рение да не е откачил?

— Не. Но има намерение да погуби кораба. И всички, които са на борда му.

— Защо? За какво?

Не, подобно нещо не може да става наяве. Сън е, кошмарен сън.

Фандорин очевидно разбра, че няма да успее толкова лесно да размърда Гош, затова заговори по-обстоятелствено и ясно.

— Имам само едно предположение. Чудовищно. Рение иска да унищожи кораба и пасажерите, за да прикрие следите на престъплението — и чиста работа. Буквално чиста. Направо не е за вярване, че някой толкова лесно е готов да отнеме живота на хиляди хора. Но си спомнете за улица „Грьонел“, спомнете си за Суитчайлд и ще ви стане ясно, че в преследване на брахмапурското съкровище човешкият живот не струва скъпо.

Гош преглътна.

— В преследване на съкровището ли?

— Да. — Фандорин се мъчеше да се сдържа. — Рение е син на раджа Багдазар. Досещах се, но не бях сигурен. Сега обаче не остават вече никакви съмнения.

— Тоест как тъй син? Глупости! Раджата е бил индус, а Рение е чистокръвен французин.

— Забелязахте ли, че той не яде нито телешко, нито свинско? Знаете ли защо? Така е свикнал от малък. В Индия кравата се смята за свещено животно, а мюсюлманите не ядат свинско. Раджата е бил индус, но мохамеданин.

— Едва ли — сви рамене Гош. — Рение каза, че е на диета.

— Ами мургавото му лице?

— Добил е тен в южните морета.

— През последните две години Рение е плавал по линиите Лондон — Ню Йорк и Лондон — Стокхолм. Питайте мосю Фокс. Не, Гош, Рение е наполовина индус. Съпругата на раджа Багдазар е била французойка и по време на сипайския метеж синът се е намирал в Европа. Най-вероятно във Франция, в родината на майка си. Случвало ли ви се е да влизате в каютата на Рение?

— Да, той ме е канил както и другите.

— Видяхте ли снимката на бюрото? „Седем фута под кила. Франсоаз Б.“?

— Добре де, виждал съм я. Това е майка му.

— Щом е майка му, защо е „Б.“, а не „Р.“? Нали син и майка трябва да имат една и съща фамилия?

— Може да се е омъжила повторно.

— Може. Не успях да го проверя. Но ако „Франсоаз Б.“ означава „Франсоаз Багдазар“? По европейски. Защото индийските раджи нямат фамилия.

— Тогава откъде се е взела фамилията Рение?

— Не знам. Да речем, че при натурализирането си той е взел моминското име на майка си.

— Предположения — отсече Гош. — Нито един сигурен факт. Само „ако“ и „да речем“.

— Съгласен съм. Но нима поведението на Рение по време на убийството на Суитчайлд не беше подозрително? Помните ли, че лейтенантът предложи да донесе шала на мадам Клебер? Освен това помоли професора да го изчака, докато се върне. Предполагам, че през няколкото минути отсъствие Рение е успял да запали кошчето и да прескочи до каютата си, за да вземе скалпела.

— Защо мислите, че скалпелът е бил тъкмо у него?

— Нали ви казах, че вързопът на негъра изчезна от лодката след обиска. Кой ръководеше обиска? Рение!

Гош скептично поклати глава. Параходът така се люшна, че той болезнено удари рамото си в касата на вратата. Настроението му не се подобри от това.

— Помните ли откъде започна тогава Суитчайлд? — продължи Фандорин, измъкна часовника от джоба си и заговори по-бързо. — Той каза: „Всичко се подреди — и за шала, и за сина. Ще поразравя списъците на «Екол Маритим» и ще го намеря.“ Тоест той не само е разгадал тайната на шала, но е научил и нещо важно за сина на раджата. Например, че е учил в марсилската „Екол Маритим“, Морско училище. Което, между другото, е завършил и нашият Рение. Индологът говореше за телеграмата, която е изпратил на свой познат във френското Министерство на вътрешните работи. Може би Суитчайлд е искал да разбере каква е била съдбата на момчето. И сигурно нещо е установил, но едва ли се е досетил, че тъкмо Рение е наследникът на Багдазар, инак професорът щеше да е по-предпазлив.

— А какво е надушил за шала? — с ненаситно любопитство попита Гош.

— Струва ми се, че мога да отговоря на този въпрос. Но не сега, после. Времето тече!

— Значи според вас Рение сам е организирал малко пожарче, възползвал се е от паниката и е затворил устата на професора? — замислено рече Гош.

— Да, по дяволите, да! Хайде, поразмърдайте си мозъка! Уликите са малко, знам, но още двайсет минути и „Левиатан“ ще влезе в протока!

Комисарят обаче продължаваше да се колебае.

— Арестуването на капитана в открито море е бунт. Защо взехте на доверие съобщението на този господин? — той врътна брадичка към смахнатия баронет. — Та той непрекъснато дрънка глупости.

Рижият англичанин се подсмихна презрително и погледна Гош така, сякаш беше някаква мокрица или бълха. Не го удостои с отговор.

— Защото отдавна подозирам Рение — на скоропоговорка каза русинът. — И защото историята с капитан Клиф ми се видя странна. Защо лейтенантът е трябвало да води толкова дълги телеграфни преговори с параходството? Излиза, че в Лондон не са знаели нищо за нещастието, станало с дъщерята на Клиф. Тогава кой е изпратил телеграмата в Бомбай? Дирекцията на пансиона? Тя едва ли е така подробно осведомена за маршрута на „Левиатан“. Дали пък самият Рение не е изпратил депешата? В моя пътеводител пише, че в Бомбай има поне дузина телеграфни пункта. Много е лесно човек да изпрати телеграма от единия до другия в рамките на града.

— И за кой дявол му е трябвало да изпраща такава телеграма?

— За да превземе кораба. Той е знаел, че след подобно известие Клиф няма да може да продължи плаването. По-добре попитайте защо Рение е поел риска. Няма да е било заради глупавото честолюбие да може десетина дни да командва кораба, пък после да става каквото ще, нали? Версията е една: за да изпрати „Левиатан“ на дъното заедно с пътниците и екипажа. Следствието е по петите му, кръгът се стеснява. Няма как да не разбира, че полицията ще продължи да дебне всички заподозрени. Докато сега — морска катастрофа, всички загиват и нещата са скрити-покрити. Може спокойно да тръгне да търси ковчежето с камъните.

— Но нали ще загине заедно с нас!

— Не, няма. Току-що проверихме. Капитанският катер е готов за спускане на вода. Той е малък, но здрав и бурята не го плаши. Зареден е с вода, има кошница с провизии, а което е особено показателно, и куфар с дрехи. Рение сигурно възнамерява да напусне кораба веднага след навлизането в тесния проток, откъдето „Левиатан“ вече не може да се измъкне. Параходът няма как да се върне и дори машините да спрат, течението пак ще го отнесе към скалите. Този-онзи може и да се спасят, защото брегът не е далеч, но всички останали ще се водят загинали.

— Не бива да сте толкова неразбран, мосю полицай! — намеси се щурманът. — И без това губихме много време. Мене събуди господин Фандорин. Каза кораб движи погрешно. Аз исках спя, изпращах господин Фандорин по дяволи. Той предлагаше облог: сто лири срещу една, че капитанът сбърка курса. Аз мислих русин полудял, всички знаят, че русите много ексцентрични, аз печеля лесни пари. Качих се на мостик. Всичко наред. Капитанът на вахта, рулевият на щурвала. Заради сто лири все пак тайно проверявал курса и цял изпотих! Но на капитана нищо не казал. Мистър Фандорин предупреди, че нищо не бива казвам. И аз не казах. Желаех спокойна вахта и отивах си. Оттогава — щурманът си погледна часовника — изминаха двайсет и пет минути.

И допълни на английски нещо явно обидно изобщо за французите и по-специално за френските полицаи. Гош разбра само думата frog^[1].

Детективът се поколеба още секунда-две и накрая взе решение. Преобрази се на мига, движенията му станаха бързи и стремителни. Татко Гош не обича да потегля в галоп, но втурне ли се, няма нужда от пришпорване.

Докато обличаше набързо сакото и панталоните си, той каза на щурмана:

— Фокс, доведете на горната палуба двама матроси. С карабини. Нека дойде и помощник-капитанът. Не, недейте, няма за кога да се обяснява всичко наново.

Мушна в джоба си своя верен льофоше, а на дипломата подаде четирицевния мариет.

— Знаете ли да си служите?

— Аз си имам херщал-агент — отговори Фандорин и показа компактния си красив револвер, какъвто Гош никога не беше виждал. — А и това.

Със светкавично движение той измъкна от бастунчето си тънка и гъвкава шпага.

— Тогава напред.

Гош реши да не дава оръжие на баронета — да си няма изненади с перкото.

Тримата бързо поеха по дългия пуст коридор — вратата на една от каютите се открехна и оттам надникна Рената Клебер. Върху кафявата рокля бе наметнала шал.

— Господа, какво трополите като стадо слонове? — ядосано възкликна тя. — Бездруго не мога да заспя от тази буря!

— Затворете вратата и никъде не излизайте — строго й каза Гош и без да се спира, я побутна навътре в каютата. Не му беше до церемонии.

На комисаря му се стори, че вратата на каюта М24, където живееше мадмоазел Стамп, също мръдна и се пооткрехна, но в този отговорен момент едва ли беше уместно да отдава значение на подобни дреболии.

На палубата ги посрещнаха дъжд и вятър. Трябваше да викат, за да могат да се чуват помежду си.

Ето и стълбичката за рулевата кабина и мостика. Фокс вече чакаше до първото стъпало. С него бяха и двама вахтени матроси.

— Нали ви казах да са с карабини! — извика Гош.

— Те са в арсенал! — изрева в ухото му щурманът. — Ключът от арсенала у капитан!

Няма значение, качваме се горе — с жест показа Фандорин. Лицето му лъщеше от дъждовните капки.

Гош се огледа наоколо и потръпна: нощта проблясваше със стоманените нишки на дъжда, белееше с пенливите гребени, зъбеше се със светкавиците. Ама че ужасия!

Заизкачваха се нагоре по чугунената стълбичка, тропайки с токовете си и примижали срещу шибащите струи на дъжда. Гош вървеше най-отпред. Сега той бе най-главният човек на целия огромен „Левиатан“, доверчиво понесъл двестаметровото си туловище към гибелта. На последното стъпало детективът се подхлъзна и едва успя да се хване за перилото. Изправи се и си пое дъх.

Край. Нагоре са само плюещите искри комини и едва провиждащите се в тъмното мачти.

Пред обкованата със стоманени нитове врата Гош предупредително вдигна пръст: тихо! Но май нямаше нужда да са предпазливи — морето така ревеше, че в кабината едва ли щяха да ги чуят.

— Това е входът за капитанския мостик и рулевата кабина! — извика Фокс. — Без капитанът да поканил влизането е забранено!

Гош измъкна револвера от джоба си и дръпна ударника. Фандорин направи същото.

— Вие няма да се обаждате! — за всеки случай предупреди детективът прекалено инициативния дипломат. — Само аз! Ох, защо ли ви послушах! — и решително блъсна вратата.

Я, тя не се отвори!

— Заключил се е — констатира Фандорин. — Извикайте го, Фокс.

Щурманът похлопа силно и извика:

— Captain, it’s me, Jeremy Fox! Please, open! We have an emergency!^[2]

Отвътре глухо долетя гласът на Рение:

— What happened, Jeremy?^[3]

Вратата остана заключена.

Щурманът смутено погледна Фандорин. Той му посочи комисаря, после опря пръст в слепоочието си и уж натисна спусъка. Гош не разбра какво означава тази пантомима, но Фокс кимна и изрева с цяло гърло:

— The French cop shot himself!^[4]

Вратата тутакси се разтвори и Гош с удоволствие представи на капитана своята мокра, но съвсем жива физиономия. А заедно с нея и черната дупка на дулото на револвера.

Рение извика и се дръпна назад като от удар. Това се казва улика: човек с чиста съвест не се дърпа така от полицай и Гош вече без никакви колебания сграбчи морския за яката на брезентовата куртка.

— Радвам се, че новината за моята смърт ви направи такова впечатление, господин раджа — измърка комисарят и изрева прочутото си в цял Париж: — Ръцете над ушите! Вие сте арестуван!

Случвало се е от тези думи да припадат и най-отявлени парижки главорези.

До щурвала полуобърнат бе застинал рулевият. Той също вдигна ръце и рулят се завъртя леко надясно.

— Дръж щурвала, идиот! — подвикна му Гош. — Ей, ти! — побутна с пръст единия от вахтените. — Бързо извикай тук първия помощник, нека поеме кораба. А засега вие ще се разпореждате, Фокс. По-бързо, да ви се не види! Командвайте на машинното отделение „стоп машина“ или не знам как, „пълен назад“, но само не стойте като истукан!

— Трябва гледам — каза щурманът и се наведе над картата — Може още не е късно просто да обърнем наляво.

С Рение всичко беше ясно. Той дори не се опита да се прави на възмутен, просто стоеше с наведена глава. Пръстите на вдигнатите му ръце леко потреперваха.

— Хайде, ще идем да си поговорим — нежно му каза Гош. — Ах, колко хубавичко ще си поговорим.