Борис Акунин
Левиатан (15)

Клариса Стамп

Този въпрос завари всички неподготвени. Впрочем не всички — Клариса с почуда разбра, че бъдещата майка изобщо не се е смутила. Е, да, едва забележимо пребледня и за миг прехапа пълничката си долна устна, но отговори уверено, високо и почти без пауза:

— Прав сте, мосю, имам какво да разкажа. Само че не на вас, а на представителя на закона. — Тя безпомощно погледна комисаря и завърши умоляващо: — За Бога, господине, бих искала да направя признанието си на четири очи.

Изглежда, че за Гош това беше съвсем ненадеен обрат. Детективът запримига, с подозрение изгледа Фандорин и като изпъчи важно двойната си брадичка, изгъгна:

— Добре, елате в каютата ми, щом така сте решили.

Клариса имаше чувството, че полицаят понятие няма какво точно се кани да му признае мадам Клебер.

Всъщност комисарят трудно би могъл да бъде укорен — Клариса също не успяваше да следва стремителния ход на събитията.

Щом вратата след Гош и неговата спътничка се затвори, тя въпросително погледна Фандорин, който май със сигурност знаеше какво точно става. За първи път днес дръзна да го погледне ето така, директно, не изпод вежди и не през премрежени мигли.

Никога досега не беше виждала Ераст (да, да, наум може и по име) толкова обезкуражен. Челото му бе смръщено, в очите бе застинала тревога, пръстите му нервно барабаняха по масата. Нима дори този уверен, притежаващ светкавични реакции човек губеше контрол върху развоя на събитията? Снощи Клариса го видя смутен, но за не повече от миг. Тогава той бързо се овладя.

Как стана?

След бомбайската катастрофа тя три дни не излезе от каютата си. Каза на камериерката, че не се чувства добре, хранеше се вътре, а на разходка излизаше само под прикритието на нощта като някаква крадла.

Със здравето беше наред, но как можеше да се покаже пред свидетелите на нейния позор, особено пред него? Мръсникът Гош я направи за смях, унижи я, окаля я. А най-лошото е, че дори не можеше да го уличи в лъжа, всичко от първата до последната дума беше истина. Да, веднага след като правата й на наследничка влязоха в сила, тя се втурна към Париж, за който толкова много бе чувала и чела. Като нощна пеперуда — към свещ. И си опърли крилцата. Не стига, че срамната история й отне последните трохи от самоуважение, ами сега околните вече знаеха, че мис Стамп е блудница, наивна идиотка, презряна жертва на професионален жиголо.

Мисис Труфо на два пъти идва да я пита как е. Естествено, искала е да се наслади на нейното унижение: престорено ахкаше, оплакваше се от жегата, но безцветните й очички направо грееха от злорадство — сиреч, е, скъпа, коя от нас е истинска лейди?

Японецът също се отби и каза, че при тях е прието, ако някой не е добре, да му се „прави визита за съборезнование“. Предложи медицинските си услуги. Гледа я със съчувствие.

Накрая почука и Фандорин. Клариса разговаря с него рязко, не му отвори вратата и каза, че имала мигрена.

„Нищо — рече си, докато унило в самота дъвчеше бифтека. — Трябва да изтърпя девет дни до Калкута. Много важно, че девет дни ще стоя затворена. Какво са в сравнение с онзи близо четвърт век, който прекарах като заточеница. Тук дори е много по-хубаво, отколкото у леля. Сама, в луксозна каюта, с хубави книги. А в Калкута незабелязано ще се измъкна на брега и тогава вече наистина ще отворя нова, неопетнена страница.“

На третия ден привечер обаче започнаха да я спохождат съвсем други мисли. О, колко е прав Барда, като пише:

Тъй сладостна ти става свободата,

щом всичко друго си изгубил в миг!

Наистина нямаше какво да губи. Късно вечерта (след полунощ) Клариса решително си оправи прическата, понапудри се, облече си парижката рокля с цвят на слонова кост, която толкова й отиваше, и излезе в коридора. Люлеенето я мяташе от едната стена към другата.

Мъчейки се да не мисли за нищо, тя се спря пред вратата на 18-а каюта, вдигна ръка, замря — но за секунда, само за една секунда — и почука.

Ераст отвори почти веднага. Той беше със син унгарски халат с гайтани, а под широкото му деколте белееше долната му риза.

— Трябва да си поговорим — безапелационно заяви Клариса, забравила дори да поздрави.

— Д-добър вечер, мис Стамп — бързо каза той. — Случило ли се е нещо? — И без да дочака отговор, помоли:

— Бихте ли ме изчакали за момент. Да се п-преоблека.

Пусна я да влезе, когато беше вече по сако, с безупречно вързана вратовръзка. С жест я покани да седне.

Клариса седна и вперила поглед в очите му, изрече следното:

— Само не ме прекъсвайте. Ако се запъна, ще е още по-ужасно… Знам, че съм доста по-възрастна от вас. На колко сте години? На двайсет и пет? По-малко? Няма значение. Нали не ви моля да се ожените за мен. Но вие ми харесвате. Влюбена съм във вас. Възпитавана съм така, че никога и при никакви обстоятелства да не казвам тези думи на мъж, но сега ми е безразлично. Не искам повече да губя време. Бездруго съм пропиляла най-хубавите години от живота си. Аз вехна, без да знам що е цъфтеж. Ако поне малко ви харесвам, кажете ми го. Ако не, пак ми го кажете. След срама, който вече преживях, едва ли може да ме заболи повече. И знайте: парижкото ми… приключение беше кошмар, но аз не съжалявам за него. По-добре кошмар, отколкото онази мъка, в която прекарах целия си живот. Хайде отговорете ми де, защо мълчите?

Господи, нима можа да каже всичко това на глас? Направо можеше да се гордее.

В първия момент Фандорин се смути, дори най-прозаично запримига. После заговори — бавно, запъвайки се повече от обичайното:

— Мис Стамп… К-клариса… Вие ми харесвате. Много ми харесвате. Аз в-ви се възхищавам. И ви з-завиждам.

— Завиждате ми? Но за какво? — смая се тя.

— За смелостта ви. Ч-че не се страхувате да п-получите отказ и да изглеждате с-смешна. З-знаете ли, всъщност аз съм много плах и неуверен в себе си човек.

— Вие? — още повече се изуми Клариса.

— Да. Аз много се страхувам от две неща: да изпадна в смешно или нелепо п-положение и… да отслабя отбраната си.

Не, тя изобщо не можеше да го разбере.

— Коя отбрана?

— Вижте, твърде рано научих какво значи ч-човек да загуби и много се уплаших, може би за цял живот. Докато съм сам, отбраната ми срещу съдбата е з-здрава, от нищо н-не ме е страх. Човек с моята нагласа е най-добре да бъде сам.

— Вече ви казах, мистър Фандорин — строго отвърна Клариса, — че изобщо не претендирам за място във вашия живот, нито дори за място във вашето сърце. Камо ли пък да посегна на вашата „отбрана“.

Тя млъкна, защото всички думи бяха вече казани.

И не щеш ли точно в този момент някой задумка по вратата. От коридора долетя възбудения глас на Милфорд-Стоукс:

— Мистър Фандорин, сър! Не спите ли? Отворете! Спешно е! Тук има заговор!

— Стойте тук — прошепна Ераст. — Връщам се веднага.

Той излезе в коридора. Клариса чу приглушени гласове, но не можа да разбере думите.

След малко Фандорин се върна. Той извади от чекмеджето и сложи в джоба си някакъв малък, но тежък предмет, кой знае защо взе елегантното си бастунче и каза загрижено:

— Изчакайте малко и се приберете. Мисля, че нещата отиват към края си.

Значи този край е имал предвид… После вече, след като се върна в каютата си, Клариса чу как по коридора ехтят стъпки, звучат развълнувани гласове, но и през ум не можеше да й мине, че над мачтите на гордия „Левиатан“ е витаела смъртта.

 

 

— Какво иска да си признае мадам Клебер? — нервно попита доктор Труфо. — Мосю Фандорин, обяснете ни какво става. Тя пък какво общо има?

Фандорин обаче мълчеше и само се мръщеше все по-тревожно.

Полюшвайки се от ритмичния напор на вълните край борда, „Левиатан“ с пълна пара пътуваше на север, разсичайки размътените след бурята води на Полкския проток. В далечината зеленееше ивица от цейлонския бряг. Утрото беше мрачно, но задушно. През отворените прозорци по наветрената страна на салона от време на време повяваше горещ въздух с дъх на гнило, но полъхът му не намираше излаз и след като едва помръднеше пердето, се предаваше умърлушено.

— Струва ми се, че допуснах г-грешка — измърмори Ераст и пристъпи към вратата. — Непрекъснато изоставам с една, с половин крачка от…

Когато екна първият изстрел, Клариса не можа да разбере какво става — пукот като пукот. На кораб, който плава по неспокойните вълни, може да пука какво ли не. Но тутакси екна пак.

— Стреля се с револвер! — възкликна сър Реджиналд. — Но къде?

— В каютата на комисаря! — бързо каза Фандорин и се втурна към вратата.

Другите се устремиха след него.

Отекна още един изстрел, а когато до каютата на Гош оставаха само двайсетина крачки — и четвърти.

— Останете тук! — извика Ераст, без да се обръща, и измъкна от задния си джоб малък револвер.

Всички забавиха крачка, но Клариса изобщо не се страхуваше и не възнамеряваше да изостава от Ераст.

Той блъсна вратата на каютата и изпъна ръката си с револвера напред. Клариса се повдигна на пръсти и надникна през рамото му.

Катурнатия стол беше първото, което забеляза. После видя комисар Гош. Той лежеше възнак зад кръглата полирана маса, която заемаше централната част на стаята. Клариса изпружи врат, за да може по-добре да види падналия, и потръпна: лицето на Гош беше чудовищно изкривено, а насред челото му бълбукаше тъмна кръв и на две струйки се стичаше към пода.

Рената Клебер се бе залепила за стената в отсрещния ъгъл. Тя беше мъртвешки бледа, хлипаше истерично и тракаше със зъби. В ръката й потреперваше голям черен револвер с димящо дуло.

— Аа! Ъъ! — виеше мадам Клебер и с разтреперан пръст сочеше мъртвото тяло. — Аз… аз го убих!

— Така си и знаех — сухо рече Фандорин.

Без да отмества насочения револвер, той бързо се приближи и с ловко движение грабна оръжието от швейцарката. Тя не прояви никакво намерение да се съпротивлява.

— Доктор Труфо! — извика Ераст, наблюдавайки всяко движение на Рената. — Елате!

Дребният лекар с боязливо любопитство надникна в окадената от барутен дим каюта.

— Огледайте тялото — каза Фандорин.

Мънкайки нещо на италиански, Труфо коленичи до мъртвия Гош.

— Летална рана в главата — докладва той. — Светкавична смърт. Но това не е всичко… Десният лакът е прострелян. И ето тук, лявата китка. Три рани.

— Търсете хубаво. Изстрелите бяха четири.

— Няма повече. Изглежда единият куршум не е улучил. Всъщност не, чакайте! Ето го — в дясното коляно!

— Всичко ще ви кажа — изломоти Рената, разтърсвана от ридания, — само ме изведете от тази ужасна стая!

Фандорин прибра малкия револвер в джоба си и остави големия на масата.

— Добре, да вървим. Докторе, съобщете за случилото се на вахтения началник и нека постави часови пред вратата. Елате с нас. Освен нас двамата няма кой друг да води разследването.

— Какво злополучно пътуване! — ахкаше Труфо, ситнейки по коридора. — Горкият „Левиатан“!

 

 

В „Уиндзор“ насядаха по следния начин: мадам Клебер до масата, с лице към вратата, останалите, без да се наговарят, се настаниха от противоположната страна. Само Фандорин зае стола до убийцата.

— Не ме гледайте така, господа — жално каза мадам Клебер. — Аз го убих, но за нищо не съм виновна. Ще ви разкажа абсолютно всичко и ще видите… За Бога, дайте ми малко вода.

Жалостивият японец й наля лимонада. Масата още не беше отсервирана след закуската.

— Добре де, какво стана? — попита Клариса.

— Translate everything she says — строго инструктира мисис Труфо мъжа си, който тъкмо бе дошъл. — Everything — word for word^[1].

Лекарят кимна и избърса с кърпа изпотеното си от бързото ходене плешиво теме.

— Не се страхувайте от нищо, госпожо. Разкажете цялата истина — окуражи сър Реджиналд Рената. — Този господин не е джентълмен, той не знае да се държи с дами, но аз ви гарантирам най-уважително отношение.

Думите му бяха съпроводени от поглед към Фандорин — поглед, изпълнен с такава изпепеляваща омраза, че Клариса онемя. Какво толкова е могло да се случи между Ераст и Милфорд-Стоукс от вчера до днес? Защо тази враждебност?

— Благодаря, мили Реджиналд — изхлипа Рената.

Тя дълго пи от лимонадата, подсмърча и пъшка. После огледа умоляващо всичките си визави и започна:

— Гош изобщо не е блюстител на закона! Той е престъпник, луд! Всички тук се побъркаха по гадната кърпа! Дори полицейският комисар!

— Вие казахте, че искате да му признаете нещо — с неприязън напомни Клариса. — Какво?

— Да, бях скрила от него един факт… Съществен факт. Със сигурност щях да му призная всичко, но първо исках да го улича.

— Да го уличите? Но в какво? — със съчувствие попита сър Реджиналд.

Мадам Клебер спря да плаче и тържествено заяви:

— Рение не се е самоубил. Убил го е комисарят Гош! — и като видя, че слушателите й са смаяни от това съобщение, занарежда: — То е очевидно! Я се опитайте да се засилите и да си строшите главата в една стаичка с размер шест квадратни метра! Това е направо невъзможно. Ако Шарл бе решил да се самоубие, той щеше да си свали вратовръзката, да я върже за вентилационната решетка и да ритне стола. Не, Гош го е убил! Халосал го е с нещо тежко, а после е инсценирал самоубийство — ударил е главата му в стената, когато той е бил вече мъртъв.

— Но за какво му е изтрябвало да убива Рение? — скептично поклати глава Клариса. Мадам Клебер явно си съчиняваше.

— Нали ви казвам, окончателно е мръднал от алчност! За всичко е виновен шалът! Или Гош се е ядосал на Шарл, че е изгорил шала, или не му е повярвал, не знам. Но Гош го е убил, то е ясно. И когато му го казах директно, право в очите, той дори и не помисли да отрича. Извади револвера, размаха го и взе да ме заплашва. Каза, че ако не си държа езика зад зъбите, ще последвам Рение… — Рената отново заподсмърча и о, чудо на чудесата! — баронетът й подаде кърпата си.

Какви бяха тези тайнствени метаморфози? Та той винаги бе странял от Рената.

— Това е… После той остави револвера на масата и ме раздруса за раменете. Така се уплаших, така се уплаших! Вече не помня как го блъснах и грабнах оръжието. Беше нещо страшно! Бягах от него, а той ме гонеше около масата. Обръщах се и натисках спусъка — не помня колко пъти. Най-накрая той падна… А после дойде господин Фандорин.

И Рената се разрида с глас. Милфорд-Стоукс я галеше по рамото внимателно, сякаш докосваше гърмяща змия.

В тишината отекна глухо ръкопляскане. От изненада Клариса се стресна.

— Браво! — Фандорин се усмихваше иронично и пляскаше с ръце. — Б-браво, мадам Клебер. Вие сте велика актриса.

— Как смеете! — задави се от възмущение сър Реджиналд, но Ераст го спря с жест.

— Седнете и ме чуйте. Ще ви разкажа как е станало — Фандорин беше абсолютно спокоен и сякаш изобщо не се съмняваше в правотата си. — Мадам Клебер е не само изтъкната актриса, но и изобщо във всяко отношение е много особена и талантлива жена. С размах, с фантазия. За съжаление най-голямата й дарба е в криминалната сфера. Вие сте съучастничка в цяла поредица от убийства, мадам. По-точно не съучастничка, а подбудителка, г-главно действащо лице. Съучастникът е бил Рение.

— Хайде пък сега — обърна се жално към сър Реджиналд Рената. — И този полудя. А беше толкова кротък и спокоен.

— Най-смайващото във в-вас е нечовешката бързина на реакциите — направи се на разсеян Ераст. — Вие никога не се отбранявате, вие п-първа нанасяте удара, госпожо Санфон. Нали ще позволите да ви наричам с истинското ви име?

— Санфон?! Мари Санфон?! Онази същата!? — възкликна доктор Труфо.

Клариса се усети, че стои със зяпнала уста, а Милфорд-Стоукс като опарен дръпна ръката си от рамото на Рената. Докато тя самата гледаше Фандорин със състрадание.

— Да, п-пред вас е международната авантюристка Мари Санфон, легендарната, гениалната и безмилостната. Нейният стил е мащабност, изобретателност и д-дързост. Освен това — липса на улики и свидетели. И, the last, but not the least^[2] — пълно незачитане на човешкия живот. Показанията на Шарл Рение, към които ще се върнем отново, съдържат п-полуистини. Не знам, госпожо, кога и при какви обстоятелства сте се запознали с този човек, но не се съмнявам в две неща. Рение ви обичаше искрено и до сетната минута от своя живот се опитваше да отклони подозрението от вас. И второ: тъкмо вие сте накарали сина на Изумрудения раджа да се захване с търсене на наследството, инак той едва ли щеше да чака т-толкова години. Вие сте се запознали с лорд Литълби, добрали сте се до всички необходими сведения и сте разработили п-плана. Изглежда, отначало сте се надявали да измъкнете шала с хитрост, като п-прибегнете към съблазняване, защото лордът не е подозирал значението на това парче плат. Но скоро сте се убедили, че задачата е неизпълнима: Литълби е бил просто побъркан на тема колекцията си и за нищо на света не би се съгласил да се раздели с нито един от експонатите. Открадването на шала също не е било възможно, понеже до витрината непрекъснато е имало въоръжена охрана. И вие сте решили да заложите на сигурно — с минимум риск и според вашия си маниер — без да оставяте следи. Отговорете ми, знаехте ли, че в онази съдбовна вечер лордът не е заминал и е останал у дома? Сигурен съм, че сте знаели. Вие сте имали нужда да „окървавите“ Рение. Защото не той е убил слугите, а вие.

— Не е възможно! — вдигна ръка доктор Труфо. — Жена без медицинско образование и почти без никакъв опит за три минути да направи девет инжекции? Изключено.

— Първо, деветте заредени спринцовки е можело да се п-приготвят предварително. И второ… — Ераст с изящен жест взе от фруктиерата една ябълка и отряза парченце от нея. — Господин Рение не е имал опит със спринцовките, но Мари Санфон има. Недейте забравя, че тя е отрасла при винсентианките, сивите сестри. Доколкото ни е известно, този орден си поставя за цел да лекува бедните и монахините от ранна възраст се обучават да служат в болници, лечебници и приюти. Всички те са висококвалифицирани милосърдни сестри, а младата Мари, както знаем, е била една от най-добрите.

— Вярно, бях забравил. Прав сте! — лекарят гузно сведе глава. — Но продължавайте. Няма повече да ви прекъсвам.

— И тъй, Париж, улица „Грьонел“, вечерта на 15 март. В къщата на лорд Литълби идват д-двама души: млад мургав лекар и една милосърдна сестра с нахлупена над очите сива монашеска касинка. Лекарят представя д-документа с печата на кметството и настоява всички, които са вкъщи, незабавно да се съберат. Вероятно казва, че е късно, а има още много работа. Монахинята прави инжекциите — сръчно, бързо и безболезнено. Впоследствие патологоанатомът не откри по местата на убождането нито един х-хематом. Мари Санфон не е забравила уроците от своята богоугодна младост. Нататък е ясно, затова п-пропускам подробностите: слугите заспиват, престъпниците се качват на втория етаж, кратка схватка на Рение с домакина. Убийците не са забелязали, че в ръката на лорда е останала златната значка от „Левиатан“. Впоследствие вие, госпожо, е трябвало да дадете на съучастника си своята емблема — на вас ви е било по-лесно да отклоните подозренията, отколкото на първия помощник-капитан. Пък и п-предполагам, сте била по-уверена в себе си, отколкото в него.

Клариса, която до момента бе гледала Ераст като омагьосана, хвърли бегъл поглед към Рената. Тя го слушаше внимателно и на лицето й бе застинал израз на изненада и обида. Дори да беше Мари Санфон, засега с нищо не се беше издала.

— Започнах да подозирам и двама ви от д-деня, когато уж ви беше нападнал клетият африканец — поверително й съобщи разказвачът и отхапа от парченцето ябълка с белите си равни зъби. — Тук, разбира се, е виновен Рение, защото се паникьоса и избърза. Вие щяхте да измислите нещо по-хитро. Аз възстановявам нишката на събитията, но ако греша в подробностите, п-поправете ме. Нали?

Рената с покруса поклати глава и подпря с ръка кръглата си буза.

— Рение ви е изпратил до каютата. Имало е какво да си кажете, защото в показанията на вашия съучастник е посочено, че малко преди това шалът е изчезнал по мистериозен начин. Вие сте влезли вътре, видели сте огромния негър, който е ровел в нещата ви, и в първия миг вероятно сте се уплашили, ако изобщо чувството на страх ви е познато. Но в следващата секунда сърцето ви е трепнало от радост, защото сте забелязали заветния шал на шията на д-дивака. Всичко става ясно: претърсвайки каютата на Рение, избягалият роб си е харесал пъстрото парче плат и е решил да украси с него якия си врат. След вашия вик идва Рение, също вижда шала и понеже не успява да се овладее, грабва кортика… Налага се вие да изобретите историята с митичното нападение. Лягате на пода и стоварвате върху себе си т-тежкото, още топло тяло на убития. Сигурно никак не е било приятно, нали?

— Извинете, но това са чисти измислици! — разпалено възрази сър Реджиналд. — Разбира се, че негърът е нападнал мадам Клебер, то е явно! Пак си фантазирате, мосю руски дипломате!

— Ни най-малко — кротко отвърна Ераст и погледна баронета с печал или може би със съжаление. — Нали ви к-казах, че съм виждал роби от народността нданга и преди, когато бях в турски плен. Знаете ли защо на Изток толкова много ги ценят? Защото макар да притежават г-голяма сила и издръжливост, те се отличават с мек, незлоблив нрав и изобщо не са склонни към агресия. Това е племе на земеделци, а не на ловци, те никога с никого не са воювали. Нданга по никой начин не би могъл да нападне мадам Клебер дори от уплаха. Даже мосю Аоно се изненада, ч-че по нежната ви шия не са останали синини от пръстите на дивака. Не е ли странно?

Рената замислено сведе глава, сякаш също бе учудена от казуса.

— А сега да си спомним убийството на професор Суитчайлд. Тъкмо стана ясно, че индологът е близо до разгадката, и вие, госпожо, го помолихте да не бърза, да разказва подробно и от самото начало, а междувременно изпратихте своя съучастник уж за шала, а всъщност за да подготви убийството. Партньорът ви разбра без думи.

— Не е вярно! — звънко възкликна Рената. — Господа, всички вие сте свидетели! Рение сам предложи! Нали помните? Кажете, мосю Милфорд-Стоукс, че говоря истината! Нали първо помолих вас, помните ли?

— Така е — потвърди сър Реджиналд. — Точно така беше.

— Т-трикове за глупци — махна с ножа за плодове Фандорин. — Вие много добре знаехте, госпожо, че баронетът не може да ви понася и че никога не изпълнява капризите ви. Проведохте операцията си както винаги ловко, но този път, уви, недостатъчно чисто. Не успяхте да стоварите вината върху мосю Аоно, макар да бяхте б-близо до целта. — Ераст скромно сведе поглед, за да даде възможност на слушателите да си спомнят кой точно разруши веригата от улики срещу японеца.

„Не му липсва самолюбие“ — помисли си Клариса, но тази черта й се видя много приятна и странно нещо — само направи младежа още по-привлекателен. Както винаги, поезията й помогна да реши парадокса:

А слабостта на милото създание

през поглед влюбен ражда обожание.

Ах, мистър дипломате, колко малко познавате англичанките. Предполагам, че в Калкута ще трябва да поостанете по-задълго.

Фандорин направи пауза и без да подозира, че е „мило създание“ и че ще се яви на местоназначението си по-късно, отколкото предполага, продължи:

— Сега вече вашето положение наистина е заплашено. Рение д-достатъчно красноречиво го е изложил в писмото си. И тогава вие вземате едно страшно, но в известен смисъл гениално решение: да потопите кораба заедно с досадния полицейски комисар, свидетелите и още хиляда души. Какво е за вас животът на х-хиляда човека, щом те ви пречат да станете най-богатата жена в света? Дори нещо повече, щом заплашват живота и свободата ви.

Клариса погледна Рената със суеверен ужас. Как може тази млада особа, малко истерична, но общо взето, съвсем посредствена, да е способна на подобно чудовищно злодейство? Невероятно! Ала нямаше как да не повярва на Ераст. Той е толкова убедителен и толкова хубав!

По бузата на Рената се търкулна огромна колкото бобено зърно сълза. В очите й застина няма молба: защо ме измъчвате? Какво съм ви сторила? Ръката на мъченицата се плъзна по корема, лицето й се сгърчи от страдание.

— Няма смисъл да припадате — хладнокръвно я посъветва Фандорин. — Най-добрият начин да ви свестим ще са шамари. И не се правете на слаба и безпомощна. Доктор Труфо и доктор Аоно са на мнение, че сте здрава като б-бик. Седнете, сър Реджиналд! — гласът на Ераст звънна със стоманени нотки. — Има време да се застъпите за своята прекрасна дама. После, като свърша… Между другото, дами и господа, тъкмо на сър Реджиналд трябва да благодарим, че ни спаси живота. Ако не беше… странният му навик на всеки три часа да засича координатите на кораба, днешната закуска щеше да не е тук, а на м-морското дъно. И угощението щяхме да сме ние.

— „Къде е Полоний? — прихна баронетът. — На вечеря… Не където той яде, а дето него го ядат.“^[3] Колко смешно.

Клариса потръпна. В борда на кораба се блъсна една по-голяма вълна, приборите по масата задрънчаха, а тромавият Биг Бен отново се олюля насам-натам.

— За в-вас хората са статисти, госпожо, а вие никога не сте жалили статистите. Особено ако става дума за петдесет милиона лири. Твърде голяма съблазън. Клетият Гош например трепна. Нашият майстор детектив извърши убийството толкова несръчно! Права сте, разбира се, злощастният Рение не е сложил сам край на живота си. Щях да се сетя, но вашата настъпателна тактика за известно време ме събори от седлото. Какво „прощално писмо“ само! Тонът явно не е предсмъртен. Рение все още се надява да спечели време и да мине за луд. Но най-вече разчита на вас, госпожо Санфон, свикнал е да ви вярва безрезервно. Гош преспокойно е изрязал от третата страница мястото, което според него най подхожда за финал. Колко недодялано! Нашият комисар съвсем се е побъркал по брахмапурското съкровище. Има си хас, та това е заплатата му за триста хиляди години! — Фандорин се усмихна тъжно. — Помните ли с каква завист Гош ни разказа за градинаря, който продал на банкера своята непорочна репутация?

— Но засто е трябваро да убива господин Рение? — попита японецът. — Нари шарът е бир изгорен?

— Рение много е искал комисарят да го повярва и за по-убедително дори издава тайната на шала. Но Гош не му е повярвал — Фандорин направи кратка пауза и допълни тихо: — И е бил прав.

В салона се възцари гробна тишина. Клариса тъкмо си пое въздух, но забрави да го издиша. Дори не можа да разбере веднага защо и е толкова тежко в гърдите, а като се усети, го изпусна.

— Искате да кажете, че шалът е налице? — предпазливо, сякаш да не сплаши чудна птица, попита докторът. — И къде е?

— За една сутрин това парче т-тънка коприна смени трима притежатели. Първо беше при арестувания Рение. Комисарят не е повярвал на писмото, претърсил е п-пленника и я е намерил у него. Точно тогава, обезумял от очакваното богатство, е извършил убийството. Не е издържал на изкушението. Колко хубаво се подрежда: в писмото пише, че шалът е изгорен, убиецът си признава всичко, параходът пътува към Калкута, а оттам до Брахмапур е един хвърлей разстояние! И Гош играе ва банк. Удря нищо неподозиращия арестант с нещо тежко по главата, набързо инсценира самоубийство и идва тук, в салона, да чака часовият да открие трупа. После обаче в играта влиза госпожа Санфон и надиграва и двама ни — полицая и мен. Вие сте изключителна жена, госпожо! — обърна се Ераст към Рената. — Мислех, че ще започнете да се оправдавате и да стоварвате всичко върху своя съучастник, понеже е мъртъв. Щеше да е т-толкова лесно! Но не, вие предприемате друго. От поведението на комисаря се досещате, че шалът е у него, и мислите не за отбрана, о не! Вие искате да си върнете ключа към съкровището и си го връщате.

— Защо трябва да слушам всички тези измишльотини! — със свито гърло възкликна Рената. — Вие сте никой, мосю! Вие сте просто един чужденец! Настоявам със случая да се заеме някой от старши офицерите на парахода!

Внезапно малкият доктор се изпъчи, приглади оредялата коса върху тъмното си теме и каза внушително:

— Старши офицерът на парахода е тук, мадам. Приемете, че разпитът е разпореден от командването на кораба. Продължете, мосю Фандорин. Казахте, че тази жена е успяла да вземе шала от комисаря?

— Сигурен съм. Не знам как е успяла да отнеме револвера на Гош. Изглежда, клетият изобщо не се е страхувал от нея. Във всеки случай тя е взела комисаря на мушка и е настояла незабавно да й върне ш-шала. Тогава старецът се е развилнял и тя е простреляла първо едната му ръка, после другата, после коляното. Подложила го е на инквизиция! Къде сте се научили да стреляте така, мадам? Четири куршума и всичките точно в целта. Извинете, но ми е трудно да повярвам, че Гош ви е гонил около масата с простреляно коляно и осакатени ръце. След третия изстрел той не е издържал на болката, дал ви е шала и вие сте доубили нещастника, като сте го гръмнали точно в средата на челото.

— Oh, my God!^[4] — бе коментарът на мисис Труфо.

Докато Клариса сега бе по-любопитна да научи друго:

— Значи шалът е у нея?

— Да — кимна Ераст.

— Глупости! Пълни глупости! Всички вие сте луди! — истерично се разсмя Рената (или Мари Санфон?) — О, Господи, какви небивалици!

— Ресно мозем да го установим — каза японецът. — Трябва да претърсим госпоза Кребер. Ако шалът е у нея, всицко е истина. Ако го няма, знаци господин Фандорин греси. В такива сруцаи у нас в Япония порят корем.

— Никога в мое присъствие мъжки ръце няма да дръзнат да претърсват дама! — заяви сър Реджиналд и се изправи застрашително.

— Ами женски? — попита Клариса. — Ние с мадам Труфо ще обискираме тази личност.

— Oh, yes, it will take no time at all^[5] — побърза да се съгласи докторшата.

— Правете с мен каквото искате — жертвено долепи длани Рената. — Но после ще берете срам…

Мъжете излязоха навън, а мисис Труфо с невероятна сръчност опипа задържаната. После се обърна към Клариса и поклати глава.

Клариса я достраша заради клетия Ераст. Нима се беше излъгал?

— Шалът е много тънък — каза тя. — Нека аз да го потърся.

Беше й странно и срамно да опипва тялото на друга жена, но Клариса прехапа устни и грижливо огледа всеки шев, всяка гънка, всяка дипла по бельото й. Шалът го нямаше.

— Ще трябва да се съблечете — решително каза тя. Беше ужасно, но още по-ужасно бе да си представи, че шалът може и да не бъде открит. Какъв удар за Ераст! Той нямаше да го понесе!

Рената покорно вдигна ръце, за да могат по-лесно да й махнат роклята, и плахо попита:

— В името на всичко свято, мадмоазел Стамп, внимавайте да не направите нещо на детето ми.

Стиснала зъби, Клариса започна да разкопчава роклята й. На третото копче на вратата се почука и се чу бодрият глас на Фандорин:

— Мадам, край на обиска! Можем ли да влезем?

— Да, да влизайте! — извика Клариса и бързо закопча копчетата.

Мъжете изглеждаха загадъчно. Те мълчаливо застанаха до масата и Ераст с движението на фокусник разстла върху покривката триъгълното парче плат, преливащо във всички цветове на дъгата.

— Шалът! — възкликна Рената.

— Къде го намерихте? — попита Клариса, усещайки, че се обърква окончателно.

— Докато вие претърсвахте г-госпожа Санфон, ние също не си губихме времето — със задоволство обясни Фандорин. — Хрумна ми, че тази п-предвидлива личност може да е скрила разобличаващата улика в каютата на комисаря. Имала е само няколко секунди време и не е могла да я мушне по на скришно. И наистина бързо го намерихме. Беше го смачкала и мушнала под килима. Така че можете да се порадвате на прочутата птица Калавинка.

Клариса се приближи до масата и заедно с останалите впери омагьосан поглед в парчето плат, погубило живота на толкова хора.

По форма шалът наподобяваше равнобедрен триъгълник. Наглед всяка от страните му беше не повече от петдесет сантиметра. Рисунъкът смайваше с варварската си пъстрота: на фона на разноцветни дървета и плодове бе разперила криле острогърда полужена-полуптица, подобна на античните сирени. Лицето й бе обърнато в профил, дългите извити мигли обрамчваха малката дупка на окото, грижливо обшита с много фина сърма. Клариса си помисли, че никога през живота си не е виждала нищо по-прекрасно.

— Да, това несъмнено е въпросният шал — каза сър Реджиналд. — Но дали вашата находка доказва вината на мадам Клебер?

— Ами чантата? — меко рече Фандорин. — Помните ли чантата, която открихме снощи в капитанския катер? Между другите неща там видях пелерината, която неведнъж сме забелязвали наметната върху раменете на мадам Клебер. Чантата е сред останалите веществени доказателства. В нея сигурно ще се намерят и други неща, собственост на нашата д-добра познайница.

— Какво ще кажете за това, госпожо? — обърна се докторът към Рената.

— Истината — отговори тя и в същия миг лицето й стана неузнаваемо.