Борис Акунин
Левиатан (14)

Рената Клебер

Рената закъсня за закуска и затова последна научи за събитията от предната нощ. Всички един през друг се надпреварваха да й разказват невъобразимите, кошмарни новини.

Значи, капитан Рение вече не е капитан.

Значи, Рение изобщо не е Рение.

Значи, той бил синът на онзи раджа.

Значи, той е убил всички.

Значи, снощи параходът насмалко да потъне.

— Докато ние спокойно сме си спели в каютите — с разширени от ужас очи шепнеше Клариса Стамп, — този човек е насочил кораба право към скалите. Представяте ли си какво щеше да стане? Ужасяващо скърцане, сблъсък, пукот на раздраната обшивка! От удара човек пада от леглото си и в първия момент не може да разбере какво става. После всички викат, бягат нанякъде. Подът все повече и повече се накланя встрани. И най-страшното: ако преди това параходът непрекъснато е вървял, сега е спрял! Всички изскачат разсъблечени на палубата.

— Not me!^[1] — решително се обади мадам Труфо.

— … Моряците се опитват да спуснат лодките на вода с все същия мистично приглушен глас продължаваше да нарежда чувствителната Клариса, без да обърне внимание на репликата на докторшата. — Но тълпите от пасажери се щурат по палубата и им пречат. При всяка нова вълна корабът все повече се накланя встрани. Вече ни е трудно да стоим на краката си, трябва да се държим за нещо. Нощта е черна, морето реве, в небето вилнее буря… Най-после една от лодките е спусната на вода, но обезумелите от страх хора така са се наблъскали в нея, че тя се преобръща. Дечицата…

— М-моля ви, достатъчно — меко, но категорично прекъсна емоционалния й разказ Фандорин.

— Мадам, защо не се хванете да пишете морски романи? — с укор отбеляза лекарят.

Рената бе замръзнала на място и се бе хванала за сърцето. Бездруго беше бледа, недоспала, а от всички тези новини направо позеленя.

— Ох — каза тя и повтори: — Ох. — После се скара на Клариса: — Защо ми разправяте тия ужасии? Не знаете ли, че в моето положение не бива да слушам подобни неща?

Шаро липсваше на масата. Не беше в стила му да пропуска закуската.

— Къде е мосю Гош? — попита Рената.

— Все осте разпитва арестувания — съобщи японецът. През последните дни той вече не странеше от останалите и не гледаше Рената на кръв.

— Мосю Рение наистина ли си призна за всички ония невъобразими неща? — ахна тя. — Той си въобразява! Сигурно се е побъркал. Да ви кажа, отдавна забелязах, че нещо не е много наред. Той ли каза, че е син на раджата? Пак добре, че не е син на Наполеон Бонапарт. Просто е мръднал, клетият, то е ясно!

— Има нещо такова, госпожо, има нещо такова — чу се отзад умореният глас на комисар Гош.

Рената не чу кога е влязъл. Ами да, бурята бе отминала, но морето все още не беше утихнало. Параходът се люшкаше върху неспокойните вълни и нещо непрекъснато скърцаше, звънкаше и пукаше. Пробитият от куршума Биг Бен не люлееше махалото си, но пък се клатеше той самият. „Рано или късно дъбовият изрод непременно ще се сгромоляса“ — помисли си между другото Рената и се съсредоточи върху Шаро.

— Е, какво стана, разказвайте! — настоя тя.

Полицаят бавно отиде до мястото си и седна. Направи знак на стюарда да му налее кафе.

— Уф, капнах — оплака се комисарят. — Пътниците знаят ли?

— Целият параход говори, но засега малцина са наясно с подробностите — отговори докторът. — Аз научих всичко от мистър Фокс и сметнах за свой дълг да информирам присъстващите.

Шаро погледна Фандорин и рижия Перко и учудено поклати глава.

— Значи вие, господа, не сте от бъбривите.

Рената разбра смисъла на репликата, но сега не това беше най-важното.

— Какво става с Рение? — попита тя. — Наистина ли си призна за злодеянията?

Шаро с наслада сръбна от кафето. Днес беше нещо по-особен. Вече не приличаше на старо псе, което общо взето, лае, но не хапе. Сега току-виж ти се нахвърлил. Заплеснеш ли се, може да те сръфа. Рената реши да преименува комисаря на Булдог.

— Хубаво кафенце — рече Булдога. — Призна си, разбира се, призна си. Къде ще ходи? Е, създаде ми главоболия, но старият Гош има богат опит. Сега вашият приятел Рение седи и пише показания. Така се е разписал, че няма спиране. Излязох, за да не му преча.

— Защо пък да е „мой“? — уплаши се Рената. — Я стига. Той е просто възпитан човек, готов да услужи на бременна жена. Не вярвам да е чак такова чудовище.

— Щом свърши да пише, ще ви дам да прочетете показанията му — обеща Булдога. — Като на стара приятелка. Толкова часове сте прекарали на една маса. Сега вече край на разследването. Мосю Фандорин, надявам се да не адвокатствате на моя клиент? Този вече няма как да избегне гилотината.

— По-скоро лудницата — каза Рената.

Русинът също понечи да каже нещо, но се въздържа. Рената го погледна с особен интерес. Спретнат, хубав, сякаш цяла нощ сладко бе спал в креватчето си. И както винаги облечен шик: с бяло сако и копринена жилетка на ситни звездички. Много интересен типаж. Рената не беше срещала подобен досега.

Вратата се отвори толкова рязко, че едва не изхвръкна от пантите си. На прага стоеше един моряк и се пулеше като полудял. Щом зърна Гош, той се втурна към него, зашепна му нещо и отчаяно размаха ръце.

Рената наостри уши, но успя да долови само „bastard“ и „by my mother’s grave“.^[2]

Какво ли беше станало?

— Докторе, елате за малко навън — Булдога недоволно отмести чинията с омлета. — Преведете ми какво плещи този младеж. Тримата излязоха в коридора.

— Каквооо?! — чу се ревът на комисаря. — Ами ти къде гледаш бе, животно?!

Отдалечаващи се крачки. И тишина.

— Не мръдвам оттук, докато мосю Гош не се върне — категорично заяви Рената.

Останалите май бяха на същото мнение.

В салон „Уиндзор“ се възцари напрегнато мълчание.

 

 

Комисарят и Труфо се върнаха след половин час. И двамата изглеждаха покрусени.

— Случи се нещо, което можеше да се очаква — тържествено заяви лекарят дребосък, без да го питат. — В тази трагична история е сложена точка. И то от самия престъпник.

— Мъртъв ли е? — възкликна Рената и скочи от мястото си.

— Самоубил ли се е? — попита Фандорин. — Но как? Не взехте ли п-предпазни мерки?

— Как да не съм взел, взел съм — отчаяно разпери ръце Гош. — В карцера, където го разпитвах, имаше само маса, два стола и легло. Краката му са завинтени за пода. Но ако човек непременно иска да умре, той не може да бъде спрян. Рение си е разбил главата в стената. Там в ъгъла на карцера има едно ръбато място… И го е направил толкова ловко, че часовият не е чул нито звук. Отворил вратата да му донесе закуската и го видял паднал на пода в локва кръв. Наредих да не го пипат, нека засега остане така.

— Може ли да погледна? — попита Фандорин.

— Добре, може. Гледайте го колкото искате, а аз ще си довърша закуската. — И Булдога преспокойно придърпа изстиналия омлет.

Да видят самоубиеца отидоха четиримата: Фандорин, Рената, японецът и колкото и да е странно — докторшата. Кой би могъл да допусне, че тая надута коза ще прояви подобно любопитство?

Тракайки със зъби, Рената надникна в карцера над рамото на Фандорин. Видя познатата широкоплещеста фигура, просната напряко и обърнала чернокосата си глава към ръбестата издатина на стената. Рение лежеше по очи с неестествено извита дясна ръка.

Рената реши да изчака отвън — бездруго бе видяла достатъчно. Останалите влязоха и клекнаха до тялото.

Японецът повдигна главата на мъртвеца и кой знае защо, пипна с пръст окървавеното му чело. Ах, да, нали е лекар.

— Oh, Lord, have mercy upon this sinful creature^[3] — набожно рече мадам Труфо.

— Амин — каза Рената и се извърна от покъртителната гледка.

Върнаха се смълчани в салона.

Тъкмо навреме. Булдога бе приключил със закуската, избърса мазните си устни със салфетката и посегна към черната папка.

— Обещах да ви запозная с показанията на нашия бивш сътрапезник — невъзмутимо каза той и сложи пред себе си три изписани листа хартия — два цели, а третият половината. — Така се получи, че сега имаме не просто само признание, а предсмъртно писмо. Което обаче не променя нещата. Искате ли да чуете?

Не се наложи да повтаря поканата — всички наобиколиха комисаря и стаиха дъх. Булдога взе първия лист, отдалечи го от очите си и зачете:

До представителя на френската полиция

Г-н комисар Гюстав Гош

19 април 1878 г., 6,15 сутринта, на борда на „Левиатан“

 

Аз, Шарл Рение, по своя воля и без никаква принуда, воден единствено от желанието да облекча своята съвест и да обясня мотивите, които ме тласнаха да извърша тежките престъпления, правя следното признание.

Съдбата винаги е била жестока с мен…

— Е, тая песен съм я слушал хиляда пъти — изкоментира комисарят и прекъсна четенето. — Нито един убиец, крадец или блудствал с малолетни още не е споменавал в съда, че съдбата е била щедра към него, а той, кучият му син, не е заслужил даровете й. Както и да е, продължаваме нататък.

Съдбата винаги е била жестока с мен и ако е проявила благосклонност в зората на живота ми, то е било само за да може после да ме ми нанесе по-болезнен удар. Младите ми години минаха в неописуем разкош. Аз бях единствен син и наследник на баснословно богат раджа, много добър човек, вникнал в мъдростта и на Изтока, и на Запада. До деветата си година не знаех що е злоба, страх, унижение или неизпълнено желание. Майка ми страдаше от носталгия по родината си и прекарваше всичкото си време с мен, като ми разказваше за прекрасната Франция и веселия Париж, в който бе израснала. За първи път баща ми я видял в клуб „Багател“, където тя била главна танцьорка, и се влюбил безумно в нея. Франсоаз Рение (това е моминското име на майка ми, и когато получих френско поданство, аз взех същата фамилия) не устояла пред съблазните, които й обещавал бракът с източния владетел, и станала негова съпруга. Но това не й донесло щастие, макар тя искрено да почиташе баща ми и да му бе вярна до сетния си ден.

Когато Индия бе залята от вълната на кървавия метеж, баща ми разбра, че става опасно, и изпрати жена си и сина си във Франция. Раджата знаеше, че англичаните отдавна ламтят за неговото съкровено ковчеже и непременно ще скроят нещо, за да си присвоят съкровищата на Брахмапур.

Отначало с майка ми живеехме в Париж много нашироко — в собствен палат, заобиколени от многобройни слуги. Аз учех в елитен лицей заедно с децата на короновани особи и милионери. Но после всичко се промени и изпих до дъно горчивата чаша на мизерията и унижението.

Никога няма да забравя онзи черен ден, когато майка ми, обляна в сълзи, ми съобщи, че вече нямам нито баща, нито титла, нито родина. Само подир година чрез Британското посолство в Париж ми предадоха единственото наследство, завещано ми от моя баща — томчето на Корана. По онова време майка ми вече ме беше покръстила и аз ходех на черква, но се заклех да науча арабски и непременно да прочета бележките, направени от ръката на моя баща в полетата на Свещената книга. Години по-късно осъществих намерението си, но за това ще пиша по-нататък.

— Търпение, търпение — каза Гош и се усмихна лукаво. — Ще стигнем и дотам. Още сме в лиричната част.

Напуснахме къщата веднага след като получихме тъжното известие. Първо в скъп хотел, после в друг, по-обикновен, после на квартира. Слугите ставаха все по-малко, докато накрая останахме само двамата. Майка ми не беше никак практична — нито през годините на бурната си младост, нито после. Скъпоценностите, които беше взела, преди да замине за Европа, стигнаха за две-три години, след което изпаднахме в истинска мизерия. Аз ходех на обикновено училище, където ме биеха и ме наричаха „черньо“. Този живот ме научи да бъда потаен и злопаметен. Водех си таен дневник, в който си записвах имената на онези, които ме унижаваха, за да мога при удобен случай да си отмъстя на всеки от тях. И рано или късно го правех. Един от враговете от нещастното си юношество срещнах след много години в Ню Йорк. Той не ме позна — по онова време бях сменил презимето си и изобщо не приличах на мършавото озлобено „цигане“, както ме наричаха в училище. Причаках стария си познат една вечер, когато той се прибираше от кръчмата пиян. Представих му се с предишното си име и прекъснах възгласа му на изненада, като го прободох със сгъваемия си нож в дясното око — на тази хватка се бях научил в бордеите на Александрия. Признавам си за убийството му, защото то едва ли ще утежни още повече моята участ.

— Това е вярно — потвърди Булдога. — Труп повече или труп по-малко вече няма значение.

Когато бях на тринайсет години, се преместихме от Париж в Марсилия, защото животът там е по-евтин и майка ми имаше роднини. Шестнайсетгодишен, след като направих една беля, за която не искам да си спомням, аз избягах от къщи и се хванах на работа като юнга на един платноход. Две години плавах по Средиземно море. Беше ми трудно, но събрах полезен опит. Станах силен, безмилостен и гъвкав. Впоследствие това ми позволи да съм пръв измежду курсантите на марсилската „Екол Маритим“. Завърших школата с медал и започнах да плавам с най-добрите кораби на френската търговска флота. Когато в края на миналата година беше обявен конкурс за длъжността първи лейтенант на суперпарахода „Левиатан“, служебното ми досие и отличните препоръки ми осигуриха победата. Но тогава вече имах своята Цел.

Гош взе втория лист и предупреди:

— Сега започва най-интересното.

Като дете ме учеха на арабски, но учителите бяха твърде снизходителни към престолонаследника и аз не усвоих кой знае колко. По-късно, когато с майка ми бяхме във Франция, изобщо спрях с уроците и бързо забравих и малкото, което знаех. Дълги години Коранът с бележките на моя баща ми изглеждаше като вълшебна книга с магически знаци, неразгадаеми за простосмъртните. Как благодарях после на съдбата, че не съм помолил някой, който знае арабски, да ми прочете писаното в полетата! Не, аз на всяка цена трябваше да разгадая тайната сам. Докато плавах до Магреб и Левант^[4], отново се захванах с арабския. Полека-лека Коранът започна да ми говори с гласа на татко. Но минаха много години, преди ръкописните бележки (цветисти слова на мъдреци, откъси от стихове и житейски съвети на любящ баща към неговия син) да ми загатнат, че крият някакъв шифър. Ако записките се прочетат в определена последователност, те добиват смисъла на точна и подробна инструкция, но може да ги разбере само онзи, който ги е научил наизуст, много е мислил върху тях и ги е запечатал в паметта на сърцето си.

Най-дълго си блъсках главата над непознат стих:

С кръв бащина обагрен шал

ще донесе вестител на смъртта.

Едва преди година, четейки мемоарите на един английски генерал, който се хвалеше с „подвизите“ си по време на Великото въстание (интересът ми към тази тема е напълно обясним), прочетох за предсмъртния дар на брахмапурския раджа за неговия малък син. Коранът е бил увит в шал! И тогава сякаш прогледнах. Няколко месеца по-късно лорд Литълби изложи колекцията си в Лувъра. Бях най-прилежният посетител на изложбата. Когато най-после видях шала на баща си, разбрах значението на стиховете:

А той със формата си островърха

прилича на висока планина.

А също:

Бездънното око на райска птица

във тайната тогава ще прозре.

Трябва ли да обяснявам, че през всичките години на изгнание аз мечтаех само за глиненото ковчеже, скътало всички богатства на света? Колко пъти съм сънувал как пръстеният капак се отваря и аз отново като в далечното си детство виждам неземното сияние да залива цялата вселена.

Съкровището ми принадлежи по право и аз съм негов законен наследник! Англичаните ме обраха, но не успяха да се възползват от плодовете на своето вероломство. Гнусният лешояд Литълби, който се фукаше с крадените „реликви“, всъщност е бил обикновен изкупвач на задигнатото. Изобщо не се съмнявах в своята правота и се страхувах само от едно — че няма да се справя с поставената задача.

Наистина извърших низ от непростими, страшни грешки. Първата е смъртта на слугите и особено на клетите деца. Аз, естествено, не исках да убивам тези невинни хора. Както правилно се досетихте, направих се на лекар и ги инжектирах с опиум. Исках само да ги приспя, но от неопитност и страх, че приспивателното няма да подейства, не изчислих дозата правилно.

Втората изненада ме чакаше на горния етаж. Когато счупих стъклото на витрината и с треперещи от благоговение ръце притиснах до лицето си бащиния шал, едната от вратите изведнъж се отвори и накуцвайки, влезе стопанинът на къщата. Според сведенията, с които разполагах, лордът трябваше да е заминал, но не щеш ли, той застана пред мен, и то с пистолет в ръката! Нямах избор. Грабнах статуетката на Шива и с всичка сила ударих лорда по главата. Той не падна възнак, а по очи, като ме сграбчи и изпръска дрехите ми с кръв. Под бялата престилка бях с парадната си униформа. Тъмносиният панталон с червени кантове много приличаше на панталоните на служителите от общинската медицинска служба. Толкова се гордеех със своята хитрост, а в крайна сметка тя ме погуби. В предсмъртните си конвулсии нещастникът откъсна от гърдите ми изпод разтворилата се престилка емблемата на „Левиатан“. Забелязах липсата й едва след като се върнах на парахода. Успях да намеря друга, но съдбоносната следа бе останала.

Не помня как се измъкнах от къщата. Не посмях да изляза през вратата, затова прескочих оградата на градината. Опомних се на брега на Сена. В едната си ръка държах окървавената статуетка, а в другата пистолета. И аз не знам защо го бях взел. Потръпнах от омерзение и хвърлих и двете във водата. Шалът беше в джоба на китела ми, под бялата престилка, и сгряваше сърцето ми.

А на другия ден научих от вестниците, че съм станал убиец не само на лорд Литълби, но и на още девет души. Няма да описвам изживяванията си по този повод.

— Само това липсва — кимна комисарят. — И без това е прекалено емоционално. Сякаш сме пред съдебните заседатели. Сиреч, преценете дали съм могъл да постъпя другояче, господа. Ако бяхте на мое място, щяхте да сторите същото. Пфу! И продължи да чете:

Шалът ме влудяваше. Вълшебната птица с празнина наместо око имаше странна власт над мен. Сякаш действах не по своя воля, а в подчинение на тих глас, който ме насочваше и ръководеше от този момент нататък.

— Е, тук се пробва за психическа невменяемост — с разбиране се подсмихна Булдога. — Тия номера са ми ясни.

Когато плавахме през Суец, шалът изчезна от бюрото ми. Почувствах се изоставен на произвола на съдбата. И през ум не можеше да ми мине, че е откраднат. По това време бях вече толкова обсебен от мистичното чувство, че го възприемах като живо и одухотворено същество. Имах усещането, че то ме е сметнало за недостоен и ме е напуснало. Бях безутешен и ако не се самоубих, то е, защото се надявах, че шалът ще се смили над мен и ще се върне. Не мога да ви опиша колко усилия ми струваше да крия от вас и от колегите си своето отчаяние.

А после, преди да пристигнем в Аден, стана чудо. Когато чух изплашения вик на мадам Клебер, нахлух в каютата й и изведнъж видях незнайно откъде взелия се негър, на чиято шия бе вързана моя изчезнал шал. После ми стана ясно, че два дни преди това дивакът е влизал в моята каюта и просто е взел пъстрото късче плат. Но тогава изпитах безподобен мистичен ужас. Сякаш самият черен ангел на Мрака се бе явил от преизподнята, за да ми върне съкровището!

В началната схватка убих чернокожия и като се възползвах от състоянието на мадам Клебер, която бе почти припаднала, незабелязано свалих шала от мъртвеца. Оттогава непрекъснато го носех на гърдите си и нито за миг не се разделях с него.

Извърших убийството на професор Суитчайлд съвсем хладнокръвно и толкова изпипано, че чак се възхитих от себе си. Своята свръхестествена предвидливост и бърза реакция дължа изцяло на магичното влияние на шала. Още от първите налудничави думи ни Суитчайлд разбрах, че той се е добрал до тайната на шала и че е надушил следите на сина на раджата — моите следи. Трябваше да го накарам да млъкне и го направих. Шалът бе доволен от мен — усетих го по това, че коприненият плат се стопли и погали измъченото ми сърце.

Но като премахнах Суитчайлд, постигнах само кратка отсрочка. Вие, господин комисар, ме бяхте притиснали от всички страни. Преди да пристигнем в Калкута, вие и особено вашият проницателен помощник Фандорин…

Гош недоволно изхъмка и изгледа изпод вежди русина:

— Честито, мосю. Получавате комплимент от убиеца. Добре поне, че ви е писал за мой помощник, а не мен — за ваш.

Можем да си представим с какво удоволствие Булдога би задраскал тези думи, за да не ги види началството му от Париж. Но думите отлитат, а писаното остава. Рената погледна русина. Той подръпна острото връхче на мустака си и с жест подкани полицая да продължи.

… помощник Фандорин непременно щяхте да изключите един след друг всички заподозрени и тогава щях да остана само аз. Една-единствена телеграма до отдел „Натурализация“ в Министерство на вътрешните работи щеше да е достатъчна, за да се установи каква е сегашната фамилия на сина на раджа Багдазар. Пък и от регистрите на „Екол Маритим“ личи, че съм кандидатствал с едно име, а съм завършил с друго.

Тогава разбрах, че празното око на райската птица е път не към земното блаженство, а към вечното. Нищо. Взех решение да потъна в бездната, но не като жалък неудачник, а като велик раджа. Моите благородни прадеди никога не са умирали в самота. Заедно с тях на погребалната клада са се качвали техните слуги, жени и наложници. Аз не живях като властелин, но затова пък щях да умра както подобава на истински владетел — така бях решил. И в своя сетен път щях да взема със себе си не роби и прислужници, а цвета на европейското общество. Моя траурна колесница щеше да е исполинският кораб, чудото на европейския технически прогрес! Размахът и величието на този план ме завладяха. Защото е нещо по-грандиозно от притежаването на несметно богатство!

— Тук лъже — отсече Гош. — Нас искаше да ни удави, а за себе си беше приготвил лодка.

Комисарят взе последния лист, по-точно половината лист.

Трика, който направих с капитан Клиф, беше подъл, признавам го. За да мога донякъде да се оправдая, ще кажа, че не очаквах толкова печален край. Отнасям се към Клиф с искрено уважение. Всъщност исках не само да завладея „Левиатан“, но и да запазя живота на добрия старец. Е, известно време щеше да се измъчва от тревоги по дъщеря си, но после щеше да разбере, че с нея всичко е наред. Уви, злата съдба ме преследва навсякъде. Откъде можех да знам, че капитанът ще получи удар? Проклет шал, той е виновен за всичко! В деня, когато „Левиатан“ напусна бомбайското пристанище, аз изгорих копринения триъгълник. Изгорих мостовете.

— Как тъй го е изгорил! — ахна Клариса Стамп. — Значи шалът вече го няма, така ли?

Рената впи очи в Булдога. Той равнодушно сви рамене и каза:

— Слава Богу, че го няма. По дяволите съкровищата, дами и господа. Така сме в безопасност.

Намерил ми се Сенека. Рената съсредоточено разтърка брадичката си.

Трудно ви е да повярвате, нали? Добре, като доказателство за своята искреност ще ви разкажа каква е тайната на шала. Сега вече няма защо да я крия.

Комисарят спря да чете и хитро погледна русина.

— Доколкото си спомням, мосю, снощи се хвалехте, че сте разгадали тази тайна. Я споделете догадката си, пък ние ще проверим дали сте толкова проницателен, както е смятал покойният.

Фандорин изобщо не се смути.

— Много е п-просто — небрежно каза той.

Прави се на интересен — помисли си Рената, но пак е симпатичен. Дали се досеща наистина?

— И тъй, какво знаем за шала? Той е т-триъгълен, като едната му страна е равна, а другите две са леко начупени. Това първо. На него е нарисувана птица, която вместо око има д-дупка. Това второ. Вие, разбира се, помните и описанието на брахмапурския дворец и по-специално на неговия горен етаж: планините на хоризонта, техните огледални отражения по фреските. Това т-трето.

— Добре де, помним ги и какво от това? — попита Перкото.

— Но как, сър Реджиналд? — направи се на изненадан русинът. — Нали двамата с вас в-видяхме рисунката на Суитчайлд! Там имаше всичко необходимо за разгадката: триъгълен шал, зигзагообразна линия, думата „дворец“.

Той извади от джоба носната си кърпа и я сгъна по диагонал. Получи се триъгълник.

— Тя е ключът, с който е означено мястото, където е скрито съкровището. Формата на шала отговаря на контура на едната от планините по фреските. Трябва само горният ъгъл на ш-шала да се постави така, че да съвпадне с върха на планината. Ето как — той сложи триъгълника върху масата и го очерта с пръст. — Тогава окото на птицата Калавинка ще означи т-точката, където трябва да се търси. Естествено, не в нарисуваната, а в истинската планина. Там трябва да има някоя пещера или нещо от този род. Прав ли съм, господин комисар, или греша?

Всички се обърнаха към Гош. Той изду бузи, свъси рунтавите си вежди и заприлича досущ на стар мрачен булдог.

— Направо се чудя как го правите — измърмори. — Прочетох писмото още там, в карцера, и нито за миг не съм го изпускал от ръцете си… Добре, слушайте.

В двореца на баща ми има четири зали за официалните церемонии: в Северната — за зимни, в Южната — за летни, в Източната — за пролетни и в Западната — за есенни. Ако си спомняте, за това разказа покойният Суитчайлд. Там наистина има стенописи с планинския ландшафт, чиято панорама се открива през високите от пода до тавана прозорци. Минали са много години, но стига да затворя очи, аз виждам целия този пейзаж. Много съм пътешествал и много неща съм видял, но на света няма по-прекрасна гледка! Баща ми бе заровил ковчежето под голям кафяв камък в една от планините. Кой от многото планински върхове се има предвид, може да се научи, когато шалът бъде долепен до всяко изображение по фреските. Този от тях, чиито силует идеално съвпадне с парчето плат, крие съкровището. Мястото, където трябва да се търси камъкът, е означена с празното око на райската птица. Разбира се, дори човек да знае в кой сектор да търси, той ще се нуждае от часове и даже дни, за да открие камъка, защото зоната на търсене обхваща стотици метри. Но грешка не може да стане. В планините има много кафяви камъни, но на означената част от склона само един е такъв. „Прашинка в окото е тежкият камък, единствен сред сиви скали“ — гласи бележката в Корана. Колко пъти съм си представял как ще опъна в заветната планина една палатка и без да бързам, с разтуптяно сърце ще бродя по означения склон да търся въпросната „прашинка“. Но съдбата отреди друго.

Е, изглежда, че на изумрудите, сапфирите, рубините и диамантите им е писано да останат там, докато някое земетресение не катурне камъка надолу. Дори да стане след сто хиляди години, на скъпоценните камъни няма да им се случи нищо. Те са вечни.

А с мен е свършено. Проклетият шал ми отне всички сили и целия разум. Животът изгуби смисъл. Аз съм смазан, аз съм луд.

— Напълно е прав — завърши комисарят и остави половинката лист. — Край, с това писмото свършва.

— Е, Рение-сан постъпи правирно — рече японецът. — Той зивя недостойно, но достойно умря. За това сте му се опростят много от греховете и в средвастото си раздане той сте поруци нов санс да поправи своите прегресения.

— Не знам за следващото му раждане — Булдога внимателно сгъна листовете и ги прибра в черната папка, — но моето разследване, слава Богу, свърши. Ще си почина малко в Калкута и — обратно в Париж. Случаят е приключен.

Но не щеш ли, руският дипломат поднесе на Рената изненада.

— Тоест как тъй приключен? — високо попита той. — Пак бързате, господин комисар. — И се обърна към Рената, като насочи към нея двете дула на студените си сини очи. — Нима мадам Клебер няма да ни разкаже нищо?