Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (28)

28

На откритата тераса, докато пиеха чай, Тарашкин разказа за вчерашното момче.

— Пъргав, умник, просто чудесен. — Той се наведе над перилата и извика: — Иване, я ела тук.

Тозчас по стълбата зашляпаха боси крака. Иван се появи на терасата. Окъсаното палто не беше на гърба му. (По хигиенни съображения бяха го изгорили в кухнята.) Беше със спортни гащета и вълнена жилетка на голо, страшно овехтяла, цялата завързана с връвчици.

— Гледай — каза Тарашкин, като сочеше с пръст момчето, — колкото и да го придумвах да махне тази жилетка — не ще и не ще. Как ще се къпеш, тебе питам? И поне да беше някоя хубава жилетка, а то — парцал.

— Не мога да се къпя — каза Иван.

— В баня трябва да те изкъпем, черен си от мръсотия.

— Не мога да се къпя в баня. Виж ей дотук мога — Иван посочи до пъпа си и се отдръпна по-близо до вратата.

Чешейки с нокти прасците на краката си, по чиято загоряла кожа оставаха бели следи, Тарашкин изпъшка ядосано:

— Прави с него каквото искаш.

— Ти какво, от водата ли се страхуваш? — запита Шелга.

Момчето го погледна сериозно:

— Не, не се страхувам.

— А защо не искаш да се къпеш?

Момчето наведе глава, стисна упорито устни.

— Страхуваш се, като свалиш жилетката, да не ти я откраднат? — запита Шелга.

Момчето вдигна рамо, усмихна се.

— Виж какво, Иване, не искаш да свалиш жилетката — твоя си работа. Но ние не можем да те приемем с жилетката. Вземи моята, събличай се.

Шелга започна да разкопчава жилетката си. Иван заотстъпва. Зениците му неспокойно се защураха. Само веднъж той погледна умолително Тарашкин и продължаваше странишком да се придвижва към стъклената врата, отворена към вътрешната тъмна стълба.

— Е, няма да си играем сега пък. — Шелга стана, заключи вратата, взе ключа и седна точно срещу вратата.

— Хайде, сваляй я.

Момчето се озърташе като зверче. Сега то стоеше до самата врата — с гръб към стъклото. Веждите му се навъсиха. Изведнъж рязко смъкна парцала от гърба си и го подаде на Шелга:

— На, дай ми твоята.

Но сега Шелга вече гледаше с огромно учудване не момчето, а встрани от рамото му — стъклената врата.

— Давайте де — сърдито повтори Иван, — к’во се смеете? Не съм малък.

— Ама че чудак! — Шелга се смееше високо. — Я се обърни да видя гърба ти. (Момчето удари тила си в стъклото, като че ли някой го блъсна.) Обърни се, и бездруго виждам, че на гърба ти е написано нещо.

Тарашкин скочи. Момчето прелетя през терасата като лека топчица, прехвърли се през перилата. Тарашкин едва успя да го хване. Иван впи в ръката му острите си зъби.

— Ама че глупак. Недей да хапеш!

Тарашкин го притисна силно до себе си. Милваше го по сивкавата обръсната глава.

— Съвсем е подивяло хлапето. Като мишка трепери. Успокой се, нищо няма да ти направим.

Момчето притихна в ръцете му: само сърцето му лудо биеше. Неочаквано то му пошепна в ухото.

— Не му давайте, не бива да се чете написаното на гърба ми. Никой не бива да го чете. Иначе ще ме убият за това.

— Ама ние няма да го четем, не ни интересува — повтори Тарашкин през сълзи от смях. През всичкото време Шелга стоеше на другия край на терасата — гризеше нокти, присвил очи, сякаш отгатваше загадка. Изведнъж той скочи и въпреки съпротивата на Тарашкин обърна момчето с гръб към себе си. Изумление, почти ужас се изписаха на лицето му. На мършавия гръб на момчето, малко по-долу от плешките, с химически молив бе написано с размазали се от потта полуизтрити букви:

„… За Пьотр Гар… Резул… е са досега успокоител… дълбочината на перидота предполагам е на пет километра продълж… търсения… необходи… помощ… Глад… побързай с експедици…“

— Гарин, това е Гарин! — закрещя Шелга. През това време в двора на клуба с трясък и пукот влетя мотоциклет от криминалната милиция и служителят извика отдолу:

— Другарю Шелга, за вас — бърза…

Беше телеграмата на Гарин от Париж.