Георги Русафов
Съкровищата на Рудан (5)

5

Но истинските съкровища са като правдата. Все идва ден, когато те излизат наяве, колкото и старателно да са скрити. Излезнали наяве и съкровищата на Рудан, макар че в гнева си той ги бе превърнал на камъни и пепел.

Чуй!

Минали векове.

През това време много бури прогърмели над планината и равнината.

Народът се пробудил, надигнал се, па помел и хан Тагар, и неговия трон, и алчните му велможи, и лицемерните царедворци — всички запратил вдън горите Тилилейски.

Но Рудан — скрит в една пещера при съкровищата си под Черната скала — нищо не чувал, нищо не виждал. „По-далече от ония змии!“ — казвал си винаги той, когато се пробуждал, и се свивал все по-дълбоко и по-дълбоко в дъното на пещерата. Така никой не смущавал покоя в самотията му. Ала един ден — още в тъмни зори — той бил събуден от глухи удари и страшни гърмежи, които отеквали току над него.

— Какво ли става горе? — сепнал се Рудан и за пръв път от памтивека надзърнал вън от скривалището си.

Там една голяма дружина от работници в сини блузи копаела земята и разбивала с взривове каменните блокове край Черната скала.

— Напразен труд!… И да намерят съкровищата, те никога няма да познаят тяхната истинска цена. Ще покопаят, ще погърмят и… ще си вървят! — рекъл си Рудан и се прибрал успокоен отново в пещерата.

Но минали дни, седмици, а синеблузите младежи все копаели и копаели, докато едно знойно пладне копачките им ударили в тавана на самата пещера, дето слухтял потуленият Рудан.

— Ето, сега ще видят, че тук има само камъни и ще ме оставят на мира! — пошепнал си Рудан и се усмихнал.

Бил готов дори да се надсмее зад гърбовете на упоритите работници.

Ала и тоя път не станало така, както си мислел Рудан.

Хората разгледали внимателно отломките от разбитите скали и по лицата им вместо горчиво разочарование се разлели щастливи усмивки. А от гърдите им вместо проклятия се изтръгнали радостни победни викове, които събудили отново заспалото за миг планинско ехо.

Изплашеният Рудан се свил още по-дълбоко в пещерата.

Какво става най-после горе? Какви са тия хора? За какво са им тези камънаци, щом не познават тяхната цена?… Тези мисли го занимавали непрекъснато чак до утрото на другия ден, когато работниците пристигнали пак в планината с големи бръмчащи коли.

Те натоварили колите с част от прокълнатите съкровища и изчезнали с тях надолу, дето била някога столицата на хан Тагар. На другия ден пак дошли. Напълнили отново колите и пак изчезнали. Така се занизали ден след ден — идвали синеблузите работници с празни коли, пълнели ги с камънаци и се изгубвали надолу към равнината с песни и радостни подвиквания.

Най-после Рудан не изтраял.

Веднъж се качил на една от бръмчащите коли и заминал заедно с работниците, за да разбере какво правят тия млади хора със съкровищата му, превърнати от памтивека в прости камънаци… Пътували дълго. И по пладне стигнали в един шумен град, от който се възвишавали към небето високи комини. Те бълвали непрекъснато черни кълба дим. Рудан веднага познал града — това било някогашната столица на хан Тагар.

Но чудно — градът се разпростирал в същата равнина, заобикаляли го същите хълмове, в далечината се синеела същата планина, а от стария град на коварния хан нямало нито помен!… Там, дето някога пъшкали грохналите от мизерия жилища на ханските роби, сега се издигали слънчеви домове с просторни градини. В тях подскачали безгрижно румени дечица. А на мястото, където някога били опънати въжетата, върху които бедните стопанки простирали изпраните дрипи, сега блестели стоманени жици. По тях се плъзгали вагончетата, които откарвали нанякъде Рудановите съкровища.

О, хората не били проспали вековете както огорченият Рудан!

Но какво ли правят в оная голяма сграда със съкровищата му?

Без да мисли много, Рудан седнал в едно от вагончетата и с него влезнал в сградата, дето изчезвали превърнатите на камък съкровища. Там те преминавали от помещение в помещение. И от всяко помещение излизали все по-блестящи и по-блестящи. Най-после Рудан видял, че под грижите на синеблузите работници в последното помещение неговите досега никому ненужни прокълнати съкровища се превърнали в стотици полезни машини — трактори, комбайни, парни котли, локомотиви… Видял това, и същия миг мъката рухнала от сърцето му.

— Бъдете щастливи с моите съкровища, трудолюбиви хора! — изтръгнало се тогава от облекчените гърди на Рудан. — Преди хиляди години аз ги проклех и ги скрих от очите на хората, защото с тях живееха охолно само малцина… Но сега, когато виждам, че вие с тях правите щастливи ония, които никога не съм преставал да обичам, давам ви ги от сърце!

От този ден Рудан не напуснал вече никога работните хора.

Ходел с тях по планината и им помагал с всички сили на вълшебник да изваждат от нейните недра потулените съкровища. Често пъти слизал и в завода. Там помагал на честните ръце по-леко да връщат предишната драгоценност на прокълнатите богатства. И работниците знаят това. Ето защо, когато чуят, че нагорещеното желязо цвърчи радостно в охладителите, те се споглеждат усмихнато и си казват:

— Чувате ли, Рудан се обажда, другари — стоманата ще бъде здрава!

* * *

Така свършва приказката за Рудан и неговите съкровища.

На мене ми я разказа преди много години старият гарван, който живееше под покрива на вехтата кула край нашия град. Гарвана вече го няма там. Скоро ще изчезне и грохналата от старост кула. Но съкровищата на Рудан не са изчезнали. И никога няма да изчезнат. В трамвая, който превозва работните хора; във влаковете, които отнасят лятно време другарчетата ти в планините и край морето; в основите на нашия светъл дом; в комбайна, който пълни празните камиони със златните дарове на щедрата ни земя — навсякъде има по малко от тях. И винаги ще има, защото волята на Рудан е такава: да бъдат там, дето се гради народното щастие!…