Георги Русафов
Съкровищата на Рудан (4)

4

Рудан вървял без почивка цялата нощ. Не, не вървял, а кажи-речи, летял. И в зори спрял задъхан на един хълм, от който се откривала като на длан столицата на хан Тагар. Току под хълма били скупчени една до друга мънички, грохнали от немощ опушени къщурки. Такива купчини — прорязани тук-там от тесни улици, забулени в гъстата утринна мъгла — опасвали като с черен пояс целия град. След този пояс се извивал втори, после трети, четвърти, пети… И едва някъде в далечината — точно в центъра на града — се извишавали островърхите покриви на грейналите в здрачното утро кули и белокаменни дворци.

Рудан вече се чудел как ще се оправи в големия непознат град, когато пред него се появило пак щурчето.

Здравей, Рудане! — сепнало го то. — Виждам, че гориш от желание да ме изобличиш в лъжа, като видиш долу нещо хубаво… Напразно, братко: колкото и да се взираш надолу, няма да зърнеш там нищо от това, което ти разправяха в твоя подземен дворец пратениците на хан Тагар!…

— Не, приятелю! Ако сега горя от някакво желание, то е само едно: да видя истината, каквато и да е тя. Затова заведи ме по-скоро при нея!

— Тогава да вървим най-напред при ония, на които пращаше съкровищата си, за да бъдат те щастливи, та сам да видиш с очите си щастието им… Хайде!

И щурчето заподскачало пъргаво надолу към града.

Рудан го последвал послушно.

Когато наближили първите къщи, макар че слънцето още не било изгряло, откъм града се задали три дълги върволици от жени и мъже. Първата върволица се насочила към тъмните дупки, които зеели в подножието на хълма, който Рудан току-що бил напуснал с щурчето. Другата върволица, в която имало повече жени, нарамили сърпове, паламарки и коси, извила към натежалите от едро зърно ниви. А третата върволица ударила направо към мраморните кариери, които се белеели в полите на близкия горист хребет. Отстрани на всяка върволица крачели по два великана, които размахвали в ръцете си бичове от волски жили.

Рудан и неговият водач изтичали към редиците.

Хората в тях приличали повече на сенки, току-що излезли от гробовете. Бледи, прегърбени, изнемощели от глад, непосилен, труд и безсъние, те вървели, олюлявайки се, сякаш били пияни. Само очите им, които горели на пепелявите им лица, издавали, че това са живи същества. Но изостанел ли някой от тях, великаните тозчас се нахвърляли върху него с диви викове:

— Какво се мъкнеш като пребит! Слънцето скоро ще изгрее, а ние сме още в града. Марш! — И волските жили на бичовете се увивали около тялото на нещастника, като багрели с кървави ивици голите му меса, които надничали изпод дрипите.

Рудан гледал тази картина като замаян.

— Кои са тези нещастници? — запитал той щурчето.

— Нима не ги познаваш?… Тези са хората, за щастието на които ти изпращаше най-редовно цели кервани от съкровищата си…

Рудан не отговорил нищо. Само навел глава, за да скрие двете едри сълзи, които напирали на клепките му.

След малко върволиците се изгубили в утринната мъгла, а Рудан и щурчето потънали зад стените на града. Първите слънчеви лъчи ги огрели пред къщурките на най-крайния градски пояс. Грохнали, опушени, те зеели грозно с издънените си врати и прозорци.

— Да надникнем в някоя от тези къщурки, а? — предложило щурчето й след миг, недочакало отговор, потънало в един от зиналите прозорци.

Влязъл и Рудан.

Вътре имало само една стая. На широк дървен нар лежали три невръстни момиченца и едно малко момченце. В съня си те скимтели като гладни кученца, а жълтите им без време сбърчени лица се свивали болезнено. Долу се сплитали в краката на баба си още три по-големи деца. Те я дърпали за дрипите на полите и се надпреварвали да я молят:

— Хляб, бабо, поне мъничка коричка!

— Гладен съм, бабо, няма ли малко хлебец!…

— Искам да ям…

Бабата се суетяла из стаята, скубела косите си и сипела проклятия с беззъбата си уста…

— Виждаш ли? Чуваш ли? — пошепнало щурчето на Рудан.

— Но може би само тука е така… — отвърнал той с побледнели устни.

— Тогава да вървим и на друго място!

След малко те се изгубили в съседната къща. После в друга, трета, четвърта… И отвсякъде Рудан излизал все по-мрачен и по-мрачен. Видели майки, които запушвали ушите си, за да не чуват писъците на гладните си рожби. Срещнали бащи, които продавали някои от децата си, за да купят хляб на другите. Зърнали девойки и младежи с побелели без време от страдание коси…

Така през целия ден, докато Рудан и неговият водач обикаляли предградията на града, където живеел народът, очите им не срещнали нито едно щастливо лице и ушите им не чули нито една радостна дума. Навсякъде — из мрачните къщурки, по тесните улици, в задимените работилници и дълбоко в тъмните подземия на затворите — над воплите и стоновете се носел като тъжен припев един настойчив вик:

— Хляб!… Хляб!… Хляб!…

Между това слънцето, уморено да гледа толкова страдания, вече бързало към залез.

Тогава щурчето предложило:

— Е, Рудане, ти видя добре как живеят тия, за които изпращаше съкровищата си. Време е да надникнем и при другите — ония, дето те омагьосваха с лъжите си и те ограбваха в името на народа!

— Води ме! — отвърнал Рудан и тръгнал с наведена глава подир щурчето.

Когато навлезли в града на богатите, слънцето било вече залязло, но градът светел като ден. Светлината бликала от едрите диаманти, рубини, ахати и сапфири, изкусно взидани в мраморните статуи пред дворците на Тагар и неговите боляри.

По улиците препускали позлатени каляски, карани от охранени буйногриви коне. И всички бързали към средището на града, дето пламтял с хиляди светлини като огромен драгоценен камък ханският дворец.

От веселите закачки, които си подхвърляли един на друг безгрижните пътници от каляските, Рудан и щурчето разбрали защо всички бързали към двореца. Там ханът тази вечер уреждал пир по случай пристигането на новите деветдесет и девет товари със скъпоценности от подземния дворец на джуджето…

— Точно навреме! — извикало щурчето. — Да побързаме и ние нататък, за да видиш къде са пищните трапези, къде се лее без мяра вино и кои разполагат с богатите ти дарове.

После те се качили на една от минаващите каляски и с нея се вмъкнали незабелязано зад иззиданите от червен гранит стени, които ограждали от всички страни двореца.

Пламналите от светлина просторни зали на ханския дворец били вече пълни с гости. Охранени, натруфени от главата до петите с одежди от златовезана коприна, те се движели бавно, тържествено към залата, дето щял да стане пирът. Когато Рудан и щурчето влезнали там, дванайсетте дълги трапези вече се огъвали от натрупаните върху тях яденета. Но мълчаливите роби продължавали да трупат там все нови и нови съдове, пълни с ястиета, всякакви плодове и какви ли не сладкиши.

Изведнъж всички зали прогърмели от звуците на златни фанфари.

— Ханът! Ханът иде… — зашепнали гостите и замръзнали по местата си като вкаменени.

След миг — съпроводен от многобройната си свита, облечен в пурпурна мантия, обсипана от горе до долу с диаманти и рубини — в залата на гощавките пристигнал хан Тагар.

И пирът започнал.

Рудан, свит с щурчето зад една статуя, наблюдавал мълчаливо пира. Погледът му шарел по подпухналите от пиянство и преяждане лица на пируващите, заглеждал се в малките им хищни очички и целият потръпвал от погнуса и ужас. Веднага след това пред очите му изплували върволиците от живите скелети, които срещнал сутринта. После — през пиянската врява и ситите крясъци на трапезниците — в ушите му прозвънели отново гладните викове на невръстните дечица от първата къщурка… И сърцето му се свило болно от жал и мъка.

Ах, Рудане, Рудане, виждаш ли в каква заблуда си живял, нещастнико! Как можа да се оставиш да те измамят, слепецо!…

Изведнъж шумът отново стихнал. Всички погледи на пируващите се насочили към трапезата, дето, заобиколен от свитата си, седял хан Тагар.

— Ще говори ханът… Самият хан Тагар ще говори! — чул се предупредителен шепот от всички страни.

Но ханът не станал. Вместо него се изправил един висок белобрад велможа.

Рудан веднага го познал — това бил един от ония трима хански пратеници, които редовно го замайвали с приказките си, за да го ограбват.

— По желанието на славния ни хан сега ще ви разкажа как измамихме и тоя път глупака Рудан — започнал пратеникът с лукава усмивка в злите си очи.

После разказал с най-големи подробности как били посрещнати в подземния дворец от Рудан; смял се до задъхване, когато говорел как го лъгали, докато измъкнат съкровищата му; и накрая завършил с един-единствен вик:

— Глу-у-у-у-пак!

Залата се разтърсила от смях.

Когато кикотът замлъкнал, от мястото си се надигнал сам хан Тагар. Дебел, охранен, той изгрухтял тежко в настъпилата тишина:

— За глупака Рудан, чашите до дъно!

Звъннали стакан в стакан и залата отново се разлюляла от буен, дружен смях.

Рудан се свил като жарнат от коприва.

— И за неговия крастав народ, за чието щастие сега съм разпрострял тази трапеза, още веднъж чашите, до дъно! — задъхал се за втори път хан Тагар.

О, това било вече много!

Рудан може би щял да понесе много още обиди за себе си, сигурно щял да претърпи и ако го били забелязали и оплюли, но да се гаврят с народа сега, когато сърцето му кървяло от мъка пред страданието му — това той не могъл да изтърпи.

И ето: Рудан изтичал вън от скривалището си, отметнал мантията, която го правела невидим, и в залата прогърмял възмутеният му глас:

— Напразно ликувате, престъпници! Това е последният ви хайдушки пир… Аз много време бях сляп, но сега прогледнах!…

Малко след това няколко закъснели светулки видели Рудана, че летял като изпусната стрела от опъната тетива към Черната скала, където се намирал дворецът със съкровищата му. И спрял там само миг преди изгрев-слънце. Но този миг бил достатъчен, за да се изтръгне от наболелите му гърди една люта клетва:

— Бъдете проклети от днес нататък, вие мои чертози! Превърнете се на камък заедно с всичките съкровища във вас и под вас!… Потънете дълбоко в земята, та никога вече човешко око да не познае цената ви!… А ако все пак някога някой ви измъкне оттам, нека само трудът, честният труд да може да ви върне сегашната цена!

Още не било заглъхнало ехото от последната дума на клетвата, която изрекъл Рудан, и тя се сбъднала… Чул се страшен трясък, като че ли се била сринала планината, и там, дето преди малко блестял с диамантените си покриви и чардаци дворецът, останали да стърчат само камънаци и бурени. Из тях подавали главите си премръзнали от утринния хлад змии…