Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Георги Иванов Русафов. Чудният пръстен
За ранна и средна училищна възраст
Редактор: Цветан Ангелов
Художник: Борис Ангелушев
Художествен редактор: Петър Василев
Технически редактор: Лазар Христов
Коректор: Ана Ацева
Метранпаж: Траян Михайлов
Издателство на ЦК на ДСНМ „Народна младеж“, София, 1956 г.
Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1956 г.
История
- — Добавяне
2
В двореца Рудан заживял чудни дни и нощи, които преди това нито бил сънувал, нито пък бил виждал някога дори в най-смелите си мечти.
През деня той обикалял просторните работилници.
Там едни джуджета неуморно се трудели над украшения, направени от драгоценни камъни и злато. Други тъкали вълшебни килимчета, които само да помислиш и могли да те отнесат, където пожелаеш. Трети ковали чудотворни кутии и пръстени, които чрез една тайна дума могли да направят щастлив всеки човек. Четвърти пълнели малки стъкълца с жива вода, която могла да лекува всяка рана и да дава младост и вечен живот на всяко живо същество. Пети…
О, какво ли, какво ли не работели там — и мантии-невидимки, и чехли-самоходки, и свирки, които щом засвирели, разигравали дори дърветата, и мечове, които с един замах могли да погубват цели вражи войски! Всичко, всичко, което Рудан бил слушал някога от приказките на баба си, видял го с очите си тук!
И Рудан бил непрекъснато между работниците през целия ден. Едни наблюдавал какво правят, на други помагал, а при трети се учел на чудния им занаят. Но докато джуджетата работели като че ли само заради самата работа, с него не било така. Всичко той свързвал с ония, заради щастието на които доброволно се отказал от предишния си образ и се затворил в това подземие.
Когато видял вълшебните торби, които само с помощта на една тайна дума могли да отрупат всяка бедняшка трапеза с всякакви ястиета, очите му се засмели:
— Ето кое ще отърве моите бедни братя от глада!
А когато спрял поглед на мечовете, които с един замах могли да погубят цяла вража войска, той с радост си помислил:
„Тия мечове ще дадат хубав урок на ханските войски, когато дойдат на село да задигнат храницата на сиромашта за ненаситните житници на Тагар!…“
Така пред всичко.
Но щом си спомнел, че трябвало да минат цели девет години, девет дълги години, докато дойде време за това, по набръчканото му обезобразено лице тозчас се появявали нови, още по-дълбоки бръчки. И горчива мъка свивала човешкото му сърце… Тази мъка ставала особено силна, когато настъпвали часовете на общите обеди и вечери. Тогава всички джуджета напускали работилниците и с весела глъчка се нареждали край една безкрайна трапеза.
Какво ли нямало там за ядене и пиене!
В скъпи порцеланови кастрони димели всякакви ястиета — кое от кое по-ароматно й по-вкусно. На кристални подноси руменеели какви ли не плодове — кой от кой по-хубав, по-дъхав и по-меден. А в златни чашки искрели най-различни нектари, от които всяка глътка давала безсмъртие и сила… И всички трапезници шумели, гълчели наоколо, весели и щастливи, както подобава да бъде на такава богата гощавка.
Само Рудан бил мълчалив, скръбен.
„Какво изобилие тук, а долу сигурно сега са петимни да имат на софрата си поне суха коричка хляб!“ — мислел си той и мъката за злата участ на хората от равнината давела с всеки залък гърлото му.
Така всеки ден.
И с всеки изминат ден желанието му да избави час по-скоро от сиромашията бедните си братя ставало все по-неудържимо и по-неудържимо. Затова — когато свършили дните на безкрайните девет години, през които дори не трябвало да се покаже навън от Черната скала — Рудан прекарал през цялата нощ буден. А щом се заденило, още в тъмно изтичал до скалата…
— Пък кажи им да бързат… да бързаааат! — извикал той след сокола, когато птицата литнала към равнината със завързаното на шията й писмо, в което Рудан пишел на сиромасите от равнината да дойдат при него.
И още същия час започнал да ги чака с преливащо от радост сърце.
Каквото и да правел, с когото и да разговарял, където и да бил, от тоя миг мислите му били все подир сокола. Минал, не минал половин час, и той си казал:
— Соколът вече е превалил Големите могили и лети към село!…
По пладне решил:
— Старците са посрещнали пратеника ми, сричат писмото и току поглеждат към нивите, където са привели гърбове младите…
А при здрач — след като дълго гледал към забулената в мрак равнина — с грейнали от радост очи отсякъл:
— Да, сега моите някогашни другари са се върнали от полето, чули са от старците за поканата ми и бързат да се стегнат за път… Ах, защо нямаха крилете на моя пратеник!
И едва тогава Рудан се прибрал зад Черната скала, за да прекара там нощта.
Но на заранта — макар да знаел, че така скоро никой няма да дойде от равнината чак в планината — пак рано-рано излязъл навън. И вече каквото и да шумнело, все му се струвало, че гостите му идват. Вятър ли задухвал по-силно — „те са!“ Заек ли нагазвал суха съчка — „ето ги!“ Птица ли изпърпорвала с криле — „дойдоха!“
И все така, все така.
Ала чуй какво се случило през това време с крилатия му пратеник!…
Когато птицата размахвала криле над Самодивския Камък, долу в гората дебнели дивеч подранили хански ловци. Един от тях видял Рудановия сокол, който летял волно към равнината, и забелязал кутийката на шията му с писмото на неговия стопанин до бедните му братя. Същия миг срещу пратеника на Рудан излетели дванайсет настървени хански соколи. Нападнатата птица се била юнашки. Но нали била сама срещу дванайсет хищници — най-после паднала обляна в кърви на земята… Така ханските слуги заловили писмото на Рудан до сиромасите в равнината. И щом узнали тайната му, конете им веднага препуснали като бесни към дворците на хан Тагар…
Тази нощ залите в главния дворец на хан Тагар светели до зори. Вътре ханът и най-лукавите му съветници непрекъснато блъскали главите си над писмото на Рудан и кроели планове как да измамят джуджето, за да заграбят съкровищата, обречени за бедните му братя от равнината.
И ето: една привечер — минали, не минали три дни, откакто соколът литнал към селото на Рудан — вместо очакваните от някогашния строен момък босоноги тълпи пред Черната скала спрял чуден керван. Напред вървели — качени на три камили — трима белобради велможи. Очите им гледали зловещо като очите на кукумявки. А зъбите им се издавали напред, сякаш — а-ха! — ей сега ще се забият в гърлото ти. Но затова пък езиците им били медени — говорели сладко-сладко, като че ли мед и масло капело от устата им, колчем подемели реч за щастието на народа. Иначе не могло и да бъде, тъй като те били тримата първи съветници на хан Тагар и техният най-главен занаят бил именно да изтръгнат с медените си езици от народа всичко, което кървавите хански ятагани не могли да получат.
След камилите вървели едно след друго деветдесет и девет магарета. Водели ги деветдесет и девет смугли босоноги младежи с попукани, изранени от пътя крака. Те били стройни и красиви като Рудан, преди владетелят на планинските съкровища да го превърне в джудже. Големите им чела блестели в сумрака, а черните им умни очи горели като звезди. Но затова пък — ах! — те нямали никакви езици. Изрязали ги били тия, които ги изпратили тук, за да не продумат никому нищо за това, което са видели долу в равнината, нито за това, което ще видят тук в планината…
— Кои сте вие и какво търсите тука?! — стъписал се назад Рудан, когато погледът му срещнал вместо чаканите гости зловещите очи на ханските велможи.
— Ние сме тия, които ти чакаш, Рудане! Идваме по твоя покана… — отговорили тримата велможи и се усмихнали колкото могли по-сладко.
— Други хора чакам аз, не вас! На моите бедни братя сърцето ми е обрекло съкровищата, заради които се отказах от човешкия си образ… А вие сте хора на хана, заклети врагове на сиромасите! Вървете си, вървете си веднага там, откъдето сте дошли… Нищо няма да получите от мене!
Но ханските велможи съвсем не мислели да си отиват с празни ръце.
Те слезли от камилите, заобиколили Рудан и един през друг започнали да го омайват с медените си езици.
— Говориш така, Рудане — подхванал първият, най-старият, най-сладкодумният, — защото мислиш, че животът в равнината си е такъв, какъвто го помниш от преди девет години… Охо, много вода изтече оттогава, много работи се промениха и у нас през това време! По-рано ханът воюваше с народа, защото го беше заслепила една зла магесница, която загина при Самодивския камък веднага след твоето изчезване… Но сега вече не е така — сега ханът дава мило и драго за добруването на народа и народът му се отплаща с любов. Ах, само да знаеш каква мила дружба цари вече у нас — там долу в равнината — между хан и народ, братко Рудане!…
— Да, да… между хан и народ, братко Рудане! — обадили се като ехо другите двама велможи. — На тази дружба завиждат владетелите на девет съседни ханства, та чак в десето!
После тримата хански пратеници разправили подробно на Рудан как след смъртта на старата магесница уж сърцето на хан Тагар толкова се променило, че още същия ден разтворил съкровищниците си и раздал на народа почти цялото богатство, което се намирало в тях. И народът от този ден така го обикнал, че когато в селото на Рудан се получило писмото му, всички се вдигнали като един човек и отишли в двореца на хана. Там със сълзи на очи го молели да изпрати хората си при Рудана, та те да приемат вместо тях подаръците, които той е определил за сиромашта. „Ти, светли господарю, най-справедливо ще ни поделиш това, което ще ни изпрати нашият мил Рудан, иначе току-виж, че сме се изпотрепали при делбата!…“ — така говорели всички пред хана. Най-после той склонил и ето на̀: сега трима от най-верните му велможи са тук, при него, при Рудан… макар че доста труден е бил за техните години дългият път от равнината до Черната скала!…
— Като знаеш вече всичко, кажи сега, братко Рудане, можеше ли да постъпим другояче?! — запитал накрая най-старият от велможите.
През цялото време тримата хански пратеници разказвали това така сладко и развълнувано, че дори от умиление към народа сълзи плувнали в очите им. Рудан слушал, слушал, и нали сърцето му било честно, повярвал на лъжите и повел велможите към двореца си. Но щом видял на светлината отново зловещите им лица, съмнението пак клъвнало сърцето му.
— Чакайте! — спрял той изведнъж лукавите мъже. — Къде остана моята вярна птица? Защо соколът ми, не се върна с вас?
Този нечакан въпрос ударил като с камшик велможите. Но смущението им продължило само миг.
— Соколът ли? — отворил тозчас пак устата си най-старият от тях. — Ах, нали не ни посрещна веднага от сърце, съвсем забравихме, синко, че трябваше най-напред от сокола да те поздравим!… — И като се усмихнал, колкото могъл по-медено, той добавил: — Измъчил си ти, Рудане, птицата в тая самотия без другари, та като видя ханските соколи, мигом се привърза към тях, сякаш в едно гнездо са се излюпили… Но не се сърди, хубаво ще си живее там твоят сокол!
Доверчивото сърце на Рудан повярвало и на тази лъжа. Сетне всички влезли в двореца. Там лукавите гости яли и пили цялата нощ и пак нито за миг не спрели да говорят. Накрая така омагьосали сърцето на Рудан, та той вече не знаел къде да си намери място от радост, че най-после мечтата му — да направи бедните си братя щастливи — се сбъднала.
И на сутринта, когато трудолюбивите джуджета започнали да изнасят из подземията на замъка товарите със скъпоценности и да товарят с тях магаретата, Рудан тичал неуморно от група на група и на всички весело подвиквал:
— Напрегнете повече мишците си, приятели мои!… За щастието на народа — долу в равнината — бъдете щедри!
А щом опашката на деветдесет и деветото магаре от натоварения керван се скрила зад далечния завой, в Рудановите владения настанал шумен празник. Пръв дал знак за веселбата сам Рудан.
Той грабнал медногласия си кавал, който бил донесъл от село, и се изкачил на Черната скала. Там дълго гледал надолу към равнината. После допрял кавала до устните си и мигом над смълчаните в сумрака планински усои, над вековните върхари звъннала най-топлата, най-сладката песен, която някога била изтръгвана тук от сърцето на живо същество. Тя събудила в сърцата на всички, които я слушали, и тъга, и непозната радост — нали в нея Рудан разказвал ту за страданието на хората в равнината, ту за буйната си вяра, че те наистина вече ще бъдат щастливи!… Неусетно към песента му се присъединили славеите от парка на двореца, гугутките от покрива, дивите зверове в гората. А посреднощ, когато неспокойният вятър Горянин хукнал над трепетните върхари, в този хор се влели и неговите дивни акорди. Тогава като че ли цялата планина изведнъж оживяла, затрептяла, започнала да пее, да звъни с безбройни гласове, въздишки, стонове…
Така продължило до края на деветото денонощие. Когато отзвънял последният негов час, кавалът изведнъж замлъкнал. Рудан слязъл от скалата и се прибрал в двореца си. Същия миг Черната скала се затворила зад него и над цялата околност, над цялата планина легнала отново дълбока тишина.
И така щяло да бъде за нови девет години. През тях Рудан пак щял само да се разхожда из подземния си парк и работилниците, потънал в мисли какво още да направи за щастието на хората от равнината…