Белва Плейн
Въртележката (6)

Пета глава

Май 1990 г.

На стотина километра от Скития надолу по щатското шосе, после наляво и на север по двупосочния черен път, на края на мрачно градче с дървени къщи, се намираше неприветлива купчина от кафяви сгради: барака, бензиностанция и мотел „Щастливи часове“. Силната светлина на паркинга пазеше двете коли, спрени на него, и се процеждаше върху леглото, на което спеше Иън Грей.

Първото позвъняване на ръчния му часовник го събуди в десет часа. Всъщност той не спеше много дълбоко, въпреки че обикновено след секс спеше като пън. Но това зависеше от местонахождението му. В Лас Вегас миналата година с Роксан или през онзи уикенд в Ню Йорк нямаше нужда да се тревожи дали ще се прибере вкъщи в приемлив час преди полунощ.

По-добре да я събуди, въпреки че беше жалко да развали такова красиво спокойствие. Едната й ръка и буза бяха скрити в кестенявата коса, разстлана на възглавницата. Как обичаше той да заравя лицето си в тази коса! Другата й ръка лежеше върху одеялото и върху нея под светлата пътека, която се процеждаше през прозореца, блестяха две златни гривни с диаманти — подаръкът от миналата и от тази година, по една за всяка година, откакто се бяха срещнали. Новото й палто от норки беше разперено върху стола. Предполагаше, че тя щеше да го носи, докато хладните нощи й даваха и най-малкото извинение да го облича. Засмя се без глас при тази мисъл. Алчна малка златотърсачка! Но го обичаше. Наистина го обичаше.

Познаваше я отлично. Знаеше и цялата патетична история за смъртта на майка й, скорошния втори брак на баща й с жена, само шест години по-възрастна от Роксан, двете нови бебета и изкуфелия дядо, когото довели да живее в препълнената мизерна къща. Знаеше как бранеше по-малката си сестра, която все още беше в гимназията. От любопитство бе минал с колата покрай дома й, който не беше далеч от завода, където тя работеше в спедиторския отдел. Семейството й работеше за „Грейс Фудс“ от три поколения.

Някой би се запитал как срещнах Роксан, помисли си той. Офисите на шефовете и спедиторският отдел не бяха едни до други в края на краищата. Срещнаха се в ресторант, където група приятели я бяха завели, за да празнуват рождения й ден. Видя я на бара със салатите в центъра на салона. Вдигна очи от купата със скаридите и погледна директно в най-поразителните очи, които някога бе зървал — съвсем черни, дълбоки като северно езеро и със страхотни мигли! Гъсти, извити и дълги! Беше направо втрещен.

— Я виж ти — каза тя. — Я виж ти, я виж ти. Как си?

— Доволен — каза той. — Много доволен — и тя видя как той, без да се крие, плъзна очи надолу по бялата пътека между гърдите й, изваяните голи рамене и закръглените бедра.

Хубавата й уста се разтегна в усмивка:

— Това е добре.

— Как се казваш?

— Роксан Мелизанд.

Той се развесели.

— Я повтори? „Мей“ какво?

— Не е „Мей“, а „Ме“ с ударение отгоре, френско е, нали разбираш?

— О, я не ме занасяй. Ти не си французойка — и той я погледна с разширени очи, издаващи страстта му, която никога — или почти никога — не оставаше без отговор.

Тя се засмя:

— И ти не си французин. Как се казваш?

— Иън.

— И твоето име е странно. Как се пише?

— И-ъ-н. Шотландско е.

Тъй като бяха окупирали купата със скаридите, той трябваше да действа бързо и да се премести.

— По-късно, като отидем на масата с десертите, ще се наредя зад теб. Подай ми телефонния си номер, става ли?

— Става. Видях те преди това на твоята маса. Блондинката с теб приятелка ли ти е или жена?

— Приятелка.

— Как не. Жена ти е. Познавам. Хубава е.

— Няма значение. Ще ми дадеш ли номера си?

— А ти как мислиш?

Разбира се, че щеше да го даде. По-късно дори си беше направила труда да го проследи как си тръгва с Хепи и вероятно беше записала и номера на колата му, за да разбере кой е. На нейно място той би направил същото. Това беше игра, вълнуваща като рулетката в Монте Карло, но далеч по-забавна.

Стаята вече беше изстинала и му се искаше да се мушне обратно под завивките, но вече минаваше десет и беше време да става. Още пет минути, помисли си той. После ще я събудя. Жените мразят да ги будиш. За тях беше по-различно. Не им се налагаше да бързат за вкъщи.

Понякога минаваха като на парад пред очите му и той се чудеше какво ли бе станало с тях: с тъмнокосата гореща арменка — или може би беше циганка? — или хладната блондинка, почти два метра висока, с презрителен поглед, която повтаряше: „Не смей да ме докосваш“, докато той наистина не я докосна.

Накрая, когато авантюрите му свършваха, жените не означаваха нищо за него. Най-вероятно същото щеше да стане и с Роксан, помисли си той малко тъжно. Но този момент дори не беше наближил още. С нея бе останал по-дълго, отколкото с която и да било друга, и в този миг самата мисъл, че би могла да го напусне, че може да лежи в прегръдките на друг мъж, беше достатъчна, за да изпадне в гневна ревност. Той се познаваше.

Освен това знаеше, че Хепи бе неотделима част от живота му. Ожениха се, когато той беше на двайсет и една, току-що завършил колежа. Истина беше, че баща му, впечатлен от изискаността и чара на младото момиче и също така от старото първо заселническо потекло на семейството й, беше предизвикал брака. Но той се беше влюбил в Хепи и още я обичаше. Тази любов нямаше нищо общо със секса. А в живота на един мъж двете можеха да съществуват паралелно, без да си пречат. Жените — и особено съпругите — никога не можеха да го разберат. А и баща му не го разбираше. Да предположим — което беше невероятно, — че той реши да напусне Хепи. Старецът щеше да го застреля само с думи. Семейство. Вярност. Благоприличие. Любов. И защо, само щеше да съсипе всичко! И Иън се сети за майка си, прекрасната си нежна майка, която толкова много приличаше на Хепи…

Петте минути изтекоха, но вече съвсем събуден, той стана безшумно, облече се и се среса в банята. Косата му беше цялата разрошена, защото Рокси обичаше да заравя пръсти в нея. Като си спомни това, той се усмихна на себе си в огледалото.

— Прекрасен си и аз съм луда по теб — каза Роксан. Приближи се изотзад и застанала на пръсти, притисна голото си тяло към гърба му, облегна лице на неговото и в огледалото се появи двойно отражение. — Не сме ли страхотна двойка?

— Никак не е зле — той се извърна и я отстрани на една ръка разстояние. — Харесва ми тоалетът ти. А гривните са завършващият детайл.

— Щом го харесваш, докажи го.

— Скъпа, не мога. Трябва да се прибирам. Предполага се, че съм на делова среща, а те не продължават цяла нощ.

— Няма да отнеме повече от десет минути.

— Хей, остави ме на мира. Сложи си някакви дрехи, преди да съм…

— Добре, добре.

— Предпочитам да те гледам как се събличаш, но и това е хубаво — каза той и седна на леглото, а тя започна да облича черното си дантелено бельо. — Тези дрехи наистина ти харесват, нали?

— И защо не? Много мило от твоя страна, че ми ги подаряваш.

— Направи ми тогава една услуга. Отърви се от това, което обличаш, става ли?

— Кое, това ли? — каза тя, докато шията й се появяваше през деколтето на кървавочервена копринена рокля. — Много си я обичам.

— А аз не. Евтина е.

— Евтина! Струва достатъчно.

— Нямам предвид евтина в такъв смисъл.

— О, предполагам, че не е по вкуса на жена ти.

Той се направи, че не чу забележката и каза спокойно:

— Не се обиждай. Казвам го за твое добро. Искам да научиш нещо за дрехите, като например да не носиш фалшиви бижута заедно с истински. Прекалено си красива, за да не си угаждаш.

— Добре — каза тя успокоена. — Ще те послушам. Правиш толкова много за мен, Иън, и за Мишел също. Не директно, искам да кажа. Миналата седмица й купих прилични дрехи.

— Надявам се, че няма и представа за нас?

— О, скъпи, не й казвам всичко. Разбира се, че не. Но тя ми е сестра и аз й вярвам. Никога не би ми причинила нищо лошо, а това ти осигурява безопасността — Роксан взе палтото. — Добре, готова съм.

— Как успя вкъщи да обясниш за норките?

— Казах, че палтото е евтино, само от опашки на норки. Те не знаят каква е разликата. Купила съм го на разпродажба от спестените пари за Коледа, подарък за мен, след като съм се погрижила за всички останали — кожата обграждаше лицето й подобно на тъмна рамка на пастелен портрет. — Цял живот съм мечтала да имам нещо такова. С него се чувствам като кралица.

Внезапната мисъл за Хепи накара Иън пак да се усмихне. Тя беше толкова отдадена на каузата за спасяването на животните, че по-скоро би умряла, отколкото да облече каквото и да е кожено палто. Контрастът между ужаса на Хепи и доволството на Роксан беше направо комичен.

Роксан скочи и извика:

— О, боже, мишка! Виж! Виж!

— Ами, къде?

— Скри се в гардероба. Иън, затвори вратата, по дяволите, преди да е излязла пак. Затвори я! Господи, да се махаме оттук!

— Почакай да си завържа обувките.

— Ох, мразя това проклето мръсно място. Погледни го само. Тапетите са отлепени, пердето е скъсано, единственото хубаво нещо е, че няма дървеници. Защо винаги трябва да идваме на такива места? — изплака тя.

— Най-малкото, защото „Уолдорф“ е доста далече. А и това място е безопасно, ето затова.

— Не е задължително да сме в „Уолдорф“. Но това е ужасно.

— Знам. Ще ти кажа за какво си мисля напоследък. Мисля си да ти намерим малко жилище извън града. Хубав малък апартамент някъде в Тайтъстаун например. Какво ще кажеш? Няма ли да е страхотно?

Тя не отговори.

— Как мислиш?

— Тайтъстаун е на сто и петдесет километра от Скития, Иън. Аз какво да направя, да напусна работа ли?

— Разбира се, напусни я.

— Ами сестра ми? Просто ей така да се изнеса и да оставя Мишел в онази дупка с онази кучка, мащехата ни, откачения старец, на когото трябва да му напомняш да си вдигне ципа на панталона, и баща ни, който не дава и пукната пара за никого?

— Запиши сестра си в първокласен пансион. Това ще е добре за нея.

— И тогава ще вися сама на сто и петдесет километра в онзи скучен град, на сто и петдесет километра от приятелите ми. Всички, които познавам, живеят в Скития.

— Сто и петдесет километра по това шосе са нищо. Няма да ти отнеме повече от час с кола.

— Да бе, в тази консервена кутия на колела. Притрябвало ми е да затъвам на пътя в еднометров сняг.

— Ще ти купя хубава кола. Така или иначе имаш нужда, трябваше да се сетя по-рано. Можем да отидем до Ню Хампшър или до Бостън, или някъде другаде, където мен… нас не ни познават, и да ти взема каквато пожелаеш. Кадилак, линкълн, мерцедес. Само кажи каква.

Роксан въздъхна. Пълните й устни се свиха, а очите й се притвориха.

— Това е добре, но пак ще съм сама там. Ще полудея, ако се затворя сама. Не можеш да си говориш с четири стени, независимо колко са скъпи, както не можеш да си говориш и с мерцедес.

Иън не обичаше, когато тя въздишаше, и затова започна да губи търпение.

— Добре, какво искаш тогава? Тези дупки са ти омръзнали и аз не те виня за това. Предлагам ти апартамент толкова близо до града, колкото се осмелявам да те настаня. Не мога да ти предложа някъде по-наблизо и ти добре го знаеш. Така че какво искаш?

В момента, в който произнесе въпроса, разбра, че не трябваше да го прави. Той направо си изпроси още един скандал.

— Знаеш какво искам, Иън. Прекрасно го знаеш.

Тя стоеше в средата на стаята в палтото от норки, пристегнато с колан на кръста й. Стойката й беше предизвикателна, но в гласа й и по лицето й той долавяше само молба. Молбата с главно М.

— Не мога да го направя — отвърна й той меко. — Казах ти от самото начало, че няма да напусна жена си. Казах ти го.

— Защо не? Тя не е за теб, иначе нямаше да си тук с мен.

— Не е така. Едното няма нищо общо с другото.

— По цял ден си завира носа в книгите и не е като да имате деца. Тя дори не ти е родила деца, и то след цели четиринайсет години.

Пак бе засегнала забранена тема. И въпреки че все още й отговаряше тихо, в гласа му се усещаше метална нотка:

— Остави жена ми на мира, моля те. Сега не говорим за нея, Рокси.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че името ми е Роксан. Мразя да ми викат Рокси и мразя да ми казват за какво мога и за какво не мога да говоря.

Допреди два-три месеца тя беше напълно доволна от нещата, каквито си бяха. И после изведнъж бракът стана тема номер едно. Сега беше уморен, искаше да си ляга, тревожеше се как ще се прибере и изобщо не беше в настроение за тема номер едно. Не че някога беше в такова настроение.

— Виж какво — каза той. — През по-голямата част от живота си си се обръщала на Розмари — доста по-дълго, отколкото на Роксан — и можеш да говориш за всичко, което си пожелаеш, но само за едно нещо не, Рокси.

— Да не си споменал нищо за живота ми! Ако ти пукаше за него, щеше да се замислиш и за бъдещето ми. Какво ще стане с мен? Вече трета година сме заедно. Остарявам и…

— По дяволите, ти си на двайсет и две и се притесняваш, че остаряваш! Живей ден за ден. Радвай се на живота, както правя аз.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти имаш сигурност. Тази вечер ще се прибереш в собствената си къща, в собствения си дворец.

— Не е дворец. Къща е.

— Ама много хубава. Видях я, минах оттам. Сигурно имаш мраморни бани и кадифена покривка на тоалетната чиния.

Колкото и да беше ядосан, не можеше да не се засмее.

— О, толкова смешно ли ти се струва?

— Не, но понякога си така чаровно проста, скъпа. Ето това е смешно.

— Проста? По дяволите, ако имах нещо подръка, щях да го зафуча по теб, наистина щях!

— Хайде да не продължаваме. Тази вечер прекарахме страхотно, а и винаги има следващ път. Какво ще кажеш за вторник? Не, прекалено скоро е. Не мога да си измислям бизнес срещи толкова начесто. Какво ще кажеш за петък?

Знаеше, че се опитваше да отвлече вниманието й, но какво друго би могъл да направи? Трябваше да го разбере и да е доволна. Никога преди не беше живяла така добре.

— Не, никакъв петък. Нито пък някой друг ден, който ще избереш така, че да е удобен на нея, защото ти е жена, а ти не я обичаш.

— Никога не съм казвал… — започна той.

— Е, тогава не обичаш мен. Не може да обичаш две жени наведнъж.

— Обичам те, Роксан. Какво трябва да направи един мъж, за да докаже на жената, че я обича?

— Да се ожени за нея. Ако сме женени, тази вечер щеше да можеш да останеш с мен.

Пак преливаха от пусто в празно. Той започваше да се уморява и да се дразни все повече с всяка измината минута.

— Не съм достатъчно добра за семейството ти, това е. Страхуваш се от баща си. Синът на баровец благодетел да се ожени за Розмари Финели, ето, казах го — дъщерята на Ван Финели от улица „Дъган“. Голям майтап, а? Не би се осмелил. Страх те е от надутия ти баща.

— Ставаш нагла, малката. Какво, по дяволите, знаеш ти за баща ми? Не си го и зървала, освен това не познаваш нито един негов познат.

— Освен теб. А ти ми даде достатъчно ясно да разбера, без значение дали съзнателно или не, какво представлява той.

Малък дявол! Не беше глупава. Ако имаше кой да я изпрати в един от най-добрите университети, щеше да стане първенец на випуска. Малък дявол!

Иън се почувства наранен. Можеше да говори каквото си иска за него, но не и за баща му. На никого не се позволяваше да се заяжда със семейство Грей.

— Добре, ако това те кара да се чувстваш по-добре, скъпа Роксан, продължавай в същия дух. Що се отнася до мен, за тази вечер ми стига — той си облече сакото и натисна дръжката на вратата. — Въпреки това, последната дума е твоя. Това е привилегия на жената. В петък удобно ли ти е?

— Само ако ми дадеш отговор сега. Не искам да те притискам. Не те карам да ми кажеш точна дата, като например следващия месец, но искам да знам „да“ или „не“ веднага. Омръзна ми да вися във въздуха. Ще се разведеш ли някога с жена си или не?

Искряща гневна красота излъчваше тя, докато стоеше изправена и стройна пред него, с ръце, хванати зад гърба, и го гледаше дръзко и очаквателно. Но той не се уплаши. Никога не се плашеше. След няколко дни, въпреки гнева си, щеше да допълзи в леглото му, защото беше също толкова полудяла по него, колкото и той по нея. Колите и гривните бяха без значение.

— Не — каза той отчетливо. — Както ти казах съвсем ясно още много отдавна, нямам намерение да се развеждам с жена си. Повече не искам и да чувам за това. Писна ми от тази тема.

— Тогава върви по дяволите! И не ми се обаждай. Никога!

Тя се стрелна покрай него, излетя навън и вече почти потегляше, когато той стигна до своята кола. Постоя малко, гледайки как колата й избуча, задави се, затрополи и излетя надалеч. После тръгна към къщи.

Шосето светеше ясно в безлунната нощ и по него едва се мяркаше по някоя кола. Самотата се разстла над Иън като мъгла. Какъв ужасен край на вечерта! Започна толкова весело, с кошница изискани закуски и бутилка френско вино.

„Има проклет нрав! Много добре знае, че няма да се оженя за нея, защо тогава вдига целия този шум? О, след две седмици ще се върне! Не, инат е. Давам й един месец.“

Започна да се развеселява. Но по последната отсечка от главната улица на Скития, покрай тъмната грамада, представляваща управлението на „Грейс Фудс“, докато се изкачваше по високия хълм над града и почти бе стигнал вкъщи, в гърдите му нещо нервно затрептя.

Дали Хепи все още му имаше доверие? Веднъж, доста преди Роксан, той прояви невнимание. Тя научи и беше съсипана. Той наистина съжали, като видя как я заболя, помоли за прошка за — както я нарече — „нищо неозначаващата забежка“ и обеща, че повече няма да се повтори. За известно време наистина беше така. Но животът беше кратък, а светът — пълен с красиви жени от най-изкусителни видове, и той наруши обещанието.

Обаче беше много, много внимателен да няма провали. Но сигурно не беше толкова лесно да хвърля прах в очите на Хепи, както му се щеше да мисли. Вероятно тя подозираше какво се крие зад извиненията му и просто бе решила да се прави на незнаеща и да го приеме какъвто е. Обичаше го в края на краищата и съвместният им живот беше хубав.

Всичко беше наред, с изключение на липсата на дете. Или деца. От самото начало Хепи бе заявила, че иска голямо семейство. Мислеше си, че и на него би му харесало, ако беше станало така, особено ако имаше момче, един прекрасен син. Но след като Хепи вече беше на трийсет и пет и все още не се бе случило, той не си позволяваше да тъгува, както тя мълчаливо и дълбоко в сърцето си тъгуваше.

Определено не искаше да осиновят дете. Знаеше за много бездетни семейства, които — за добро или за зло — се съгласяваха с него. Защо да си търси белята с неизвестно потекло? Човек можеше да си има достатъчно проблеми и със собствената си плът и кръв.

Притесняваше се как ще погледне Хепи в очите, след като се прибере. Невинаги се чувстваше така, само от време на време, след като е бил с Роксан. Тази вечер се надяваше, че ще си е легнала.

Веднага след като зави по кръговата алея пред къщата, разбра, че не е така. Спалнята беше тъмна, а първият етаж — осветен. Паркира колата и влезе вътре.

— Ти ли си, скъпи? — извика Хепи и излезе от всекидневната с книга в ръка. — Тази среща продължи цяла вечност. Започнах да се притеснявам.

— Един от присъстващите беше влюбен в гласа си. Отне му цял час, за да каже нещо, което може да се каже и за десет минути — и той я целуна. — Хубав парфюм. Нова марка?

— Ползвам го поне от две години — засмя се тя. — Гладен ли си? Обзалагам се, че си пропуснал вечерята.

— Не, ял съм. Пастет и шампанско.

— Е, можеш да хапнеш един десерт с мен. Уморих се от четенето, затова направих малко шоколадови пасти. Да си вземем, все още са топли.

Той си падаше по сладкото и понеже беше в добра форма, можеше да си позволи да се поглези.

— Звучи ми добре. Със сладолед ли вървят?

— Разбира се. С какъв аромат?

— На кафе, моля. Да ти помогна ли?

— Не, само седни. Имал си дълъг тежък ден. Ще ти донеса тук.

Той седна. Изпита много странно чувство. Не беше точно вина, защото от години беше приключил с нея. След като не вредеше на никого, нямаше защо да се чувства виновен. А той не бе наранил жена си. Това, което почувства, помисли си той, докато се анализираше, беше неудобство. Чувстваше се неудобно тук, в собствената си всекидневна, подпрян на възглавниците, направени от Хепи, взирайки се в отражението си в огледалото със сребърна рамка, облечен в тъмния си халат, да седи редом до свежата си, като момиче, съпруга, обвита в бял сатен, бели орхидеи и невинност.

Никога не я беше наранявал, повтори си той отново. И името все още й отиваше: Хепи — щастливката.

Тя постави таблата на масата между креслата, на които седяха.

— Направила си нещо различно с пастите — каза той. — Пак ми харесват, независимо какво е.

— Експеримент. Сложих им малко кафе.

— Добра идея.

Той я погледна. Розовият й копринен халат беше разтворен. Върху дълбокото й деколте имаше само един наниз перли. Светлата й коса падаше меко, почти като на дете. Беше съвършена.

— Къде си се загледал?

— В теб. Ти си красива жена, Елизабет Грей.

Не би се извърнал и не би въздишал след нея, помисли си той, но и не би ти омръзнало да я гледаш, както не би се уморил да гледаш ваза с рози в стаята си.

— Радвам се — каза тя усмихната.

— Как мина в училището днес?

— Идваха счетоводителите. Отдавна нямаме места и ще трябва да спрем приема за следващата година. Препълнени сме.

Долови в гласа й гордост от добре свършената работа. Имаше право да се гордее. Една скромна жена, привързана към дома, бе усвоила професия, бе започнала свой бизнес и го бе направила преуспяващ, и то със собствени сили, без чужда помощ.

— Гордея се с теб — каза й той. — Много се гордея.

Те поседяха известно време, докато си изядат сладоледа, говориха си за училището. После Хепи му разказа няколко забавни истории за съседи и се посмяха. Не след дълго тя отбеляза, че е късно и че трябва да си лягат.

Иън се сети, че повече от седмица не се бяха любили, близо две седмици, ако трябваше да бъде точен. Нещо в начина, по който тя каза „да си лягаме“, му подсказа, че и тя може би си мисли за същото. Беше здрава жизнена жена.

— Хайде, ела — повтори тя.

След днешната вечер едва ли можеше да почувства кипване на кръвта. Но след като тя бе започнала, трябваше да опита. Преди това обаче трябваше да си вземе дълъг, дълъг душ. Чувстваше се омърсен, вътре в себе си беше омърсен. И много уморен. Караницата и лъжите бяха изпили силите му тази вечер.

А защо трябваше да позволява това да стане? Изведнъж му се прииска да се опълчи, стана, прегърна я и тръгна с нея към стълбите. Те си принадлежаха. Той имаше задължения и не искаше да се отказва от тях.

Но съществуваше и Роксан, радостта, която не можеше, никак не можеше и не искаше да си отказва. Защо трябваше да се чувства разкъсан, а да не се отдаде на две различни удоволствия с тези две напълно различни жени? Едното нямаше нищо общо с другото. Съвсем нищо.

 

 

По-късно същата седмица баща му му се обади в кабинета.

— Отбий се на път за вкъщи. Трябва да говоря с теб. Няма да ти отнема повече от няколко минути.

 

 

Когато Оливър говореше кратко, всички разбираха, че не отправя молба, а издава заповед. Той тъкмо приключваше уединената си вечеря, когато Иън пристигна. Обстановката е подходяща за комедия на нравите, помисли си той. Белокос джентълмен начело на дългата маса, хранещ се на свещи под портрета на съпругата си, облечена в бяла вечерна рокля от коприна.

— Седни. Кафе?

— Не, благодаря. Още не съм вечерял.

— А, да, разбира се.

Иън се обърна към портрета. Лицето на майка му винаги силно привличаше вниманието му, но също така му навяваше някаква смътна тревога, която никога не бе могъл да разбере. Помнеше нежността й, нейния ведър дух, за който всички, които я познаваха, още говореха. Но имаше и нещо друго… Какво? Тъга? Той поклати глава и отклони поглед. Без съмнение това се дължеше само на неумението на художника.

— Чух за тебе някои неща, които не ми харесаха — каза Оливър.

— За мен? Не разбирам.

— Така ли? Значи не си направил нищо, от което да се срамуваш?

Иън почувства, че лицето му пламва.

— Е, естествено всеки прави неща, които не би трябвало. Но все още не разбирам за какво говориш.

Оливър сложи сметана в чашата си и я разбърка, вдигна я и погледна над нея сина си.

— Нека това да ти е за урок — каза той. — Натъкваш се на хора във време и на място, където най-малко очакваш. Преди известно време са те видели в Ню Йорк да танцуваш с млада жена в „Уолдорф-Астория“. Разбира се, няма да ти кажа кой ми го съобщи. И не смятам, че човекът е имал някакъв умисъл. Може да го е направил по най-невинна причина. От друга страна обаче, може да е искал да ни отправи, на мен и на теб, тактично предупреждение. Ти очевидно си изглеждал в — така да се каже — интимни отношения с жената.

Иън се бе изчервил до корените на косата си. Господи, някой стар клюкар може да е бил дори в асансьора, когато с Роксан се качваха към стаята си.

— Татко — каза той бързо, — това са глупости. Ходих в този град да се срещна с дистрибуторите ни от южните щати. Хепи беше в семейната си къща в Роуд Айлънд, иначе щях да танцувам с нея. Жената, с която твоят човек ме е видял, е… е съпруга на мой състудент от Йейл. Срещнахме се случайно във фоайето…

Оливър вдигна ръка.

— Спри, спри, не съм вчерашен, Иън, а и не за първи път ми докладват такива неща за теб.

— Какво е това? Да не би ФБР да ме разследва?

— Не, но както току-що ти казах, светът е по-малък, отколкото си мислиш. Виждали са те в мотели извън града, там, където хората ходят, за да се крият. Споменават ми ей така, между другото. „Знаеш ли, че видяхме сина ти“ — или нещо подобно. Между другото. И не съвсем. Разбираш ли ме?

— Разбирам те, но ти грешиш. Никога…

Ръката му пак се вдигна нагоре.

— Достатъчно, Иън. Бил съм на твоите години и не можеш да ми кажеш нищо ново за това какво означава да си млад. Но разликата между нас е, че аз приключих с тези неща, когато се ожених за майка ти — Оливър се завъртя в стола си и застана с лице към портрета. — Бил съм й напълно верен и не съм съжалил за това нито секунда. Имаш прекрасна съпруга в лицето на Хепи. Защо си търсиш белята? Стегни се, Иън. Говоря сериозно.

Унижението беше непоносимо. С баща си не можеше да спори и все пак бе унизително на трийсет и пет да ти се карат като на ученик.

Той се изправи.

— Е — рече, — чух какво ми каза и ще го имам предвид. Това ли е всичко?

— Да, това е всичко. Не ми беше приятно да те поставям в такава ситуация, но трябва да разбереш, че е за твое добро. Надявам се, няма обидени?

— Не. Лека нощ, татко.

Да, помисли си той по пътя към къщи. Без съмнение и татко е бил някога млад, но той не е мен и аз не съм него. Не ме разбира, нито може да ми прости, защото не е притежавал същата жажда за живот. Може би неговата е не по-силна от на Клив, нещастника, който може да има жена само ако й плати. Или пък от тази на Дан. Дан има различна жажда за живот. Не можеше да си го представи в някой мотел. Той е влюбен в Сали и в гората. И все пак никога не би ме заклеймил като татко. Дан не заклеймяваше хората. Беше добър. Истински принц.

Как сега да се справя с това? Не искам да си развалям отношенията с татко, но няма да се разделя и с Роксан. Няма начин. Апартамент, това е решението. Там ще може да се среща с нея в усамотение и на спокойствие. Ще й хареса много, независимо какво говори сега. Ще го наредя като истински палат. Много ще й хареса.

При тази мисъл Иън започна да си подсвирква и не спря, докато не стигна дома си.