Белва Плейн
Въртележката (15)

Четиринадесета глава

Декември 1990 г.

Иън повдигна зацапаната щора и погледна навън към паркинга. Вятърът духаше толкова силно, че той почти чуваше скърцането на поклащащата се табела на мотела „Щастливи часове“. Беше едва четири без петнайсет, но се бе стъмнило и евтините коледни лампички, които опасваха двора, бяха запалени.

Мразеше следобедните срещи. Липсваше им празничното вълнение на нощта, което можеше да придаде очарование дори и на такова мърляво и потискащо място.

Роксан седеше на леглото и трепереше.

— Тук е влажно като в хладилник. Човек се надява, като си плаща, поне да получи малко топлина, по дяволите!

Дрехите й, както винаги, бяха хвърлени на стола. Той вдигна новото й палто от норки и прочете на етикета името на моден нюйоркски дизайнер на кожени дрехи. Това палто беше класи над онова, което й бе подарил преди.

— Ето, завий се — каза той рязко. — Между другото нали ми каза, че си спряла да ругаеш на всяка втора дума?

Тя се засмя:

— Ругая само като съм с теб. С теб мога да бъда самата себе си.

Разбираше, че трябва да се зарадва на тази интимност по някакъв мил начин. Но тъй като беше в мрачно настроение, не го направи. След акта мъжът е тъжен. Спомни си, че бе прочел това на латински още като ученик и го бе обсъдил с най-добрия си приятел. През всичките години след това не бе изпитвал нищо подобно, особено с Роксан, но ето че сега беше тъжен — пред очите му бе притъмняло и сякаш на плещите му лежеше огромно бреме.

Тя седеше като кралица в царствени одежди, завита в бежовото палто със златиста яка и ревери. След като утолиха желанието си — и не се заблуждавай, Иън, каза си той, ти беше толкова нетърпелив, колкото и тя, — се беше впуснала в дълъг безгрижен разговор.

— Ставай — каза й той. — Не знам за теб, но аз трябва да се прибирам навреме за вечеря. Ще имаме гости.

— Мислех, че си отседнал при баща си в Ред Хил за цялата седмица. Снощи бяхме там. Днес си взех свободен следобед, за да отида на зъболекар, ха-ха.

Роксан още не можеше да се застави да каже „татко“, както правеше Хепи. Може би защото си имаше баща. И Хепи имаше, но го наричаше „баща ми“. Може би по-скоро Роксан изпитваше дълбоко страхопочитание към Оливър и не можеше да й се обърне езикът. Повечето хора изпитваха същото към Оливър, дори и тези, към които той беше максимално любезен.

— Тази вечер ще ходим там, след като си тръгнат гостите.

Всичко беше по идея на Клив и беше ужасна досада. Но бедният човек никога не бе молил за нищо, а и сега не искаше кой знае какво. Може би си мислеше, че тази Коледа ще му е последна. И той си представи Клив, седнал до огъня с книга в ръка.

— Тази Коледа за първи път ще присъствам на едно от вашите семейни събирания, от които толкова се страхуваш. Но не се тревожи, ще се държа безупречно — каза Роксан, като докосна леко с върховете на пръстите устните си като за целувка. Често правеше този жест. Това също раздразни Иън.

— Хайде, няма ли да се размърдаш? Трябва да отида да платя сметката, а не мога да го направя, докато ти все още си в стаята.

— Добре, добре — тя се прозя, протегна се и се измъкна гола от леглото. Докато се навеждаше да си вземе дрехите от стола, докато си закопчаваше сутиена с извити на гърба ръце и изпъчени гърди, докато вдигаше ръце да си облече пуловера, всяко нейно бавно грациозно движение беше заучено — като на стриптийзьорка.

— Още не ти личи — каза той.

— Разбира се, че не. Аз съм едва във втория месец. Преди три седмици го бе информирала, че е бременна, а той все още в някои моменти бе сигурен, че го бе сънувал.

— Сигурна ли си, че не е грешка? Сигурна ли си, за бога? — попита я той.

— Казах ти, че ходих на лекар. Няма грешка.

— Имам предвид чие е — каза той и преглътна отвращението си при тези думи.

— Истинска наглост е да ме питаш това, Иън.

— Имам право да питам. Само три пъти сме били заедно — един път онази вечер у вас и два пъти тук.

— Веднъж е достатъчно, приятелю. И какви са тези съмнения? Погледни го само! Не съм лягала с него от три месеца. И как бих могла? Мисли с главата си. Да — каза тя, докато завързваше кадифената панделка на главата си, — беше един много кратък меден месец.

— Недей — каза той.

Беше отвратително. И той погледна през прозореца навън, където пред очите на всички бе паркирано БМВ-то на Роксан.

— Той се държи много добре с теб, нали?

— По какво съдиш, по колата ли? Да, така е. Държи се по-добре от теб, когато ти имаше възможност да го направиш.

— Недей — каза той пак. И си представи как Клив лежи в болницата, овързан в разни тръбички, видя го поставен в ковчег, завъртя се и извика: — Толкова се срамувам, Роксан!

Тя си слагаше червило. Когато свърши, попи го внимателно и му отговори:

— Не е ли малко късно за това сега? Ще ти кажа нещо, Иън. Бедата ти е, че прекалено много се предаваш на угризенията на съвестта си. Ако се беше оженил за мен, когато имаше възможност, щяхме заедно да се борим с тези трудности.

Обзе го ужас. Чувстваше как се стича по вените му като ледена вода и стига до самата му същност.

— Той не те ли пита? Няма ли да те пита за датите?

— Не. Трябваше да му позволявам да си поиграе малко с мен всеки път, когато се почувства по-добре, но той едва успяваше. Всичко се случваше само в главата му. Нищо не беше. Но той не знае достатъчно, за да разбере истината. Както и да е, това ще е последното нещо, което ще заподозре.

— Чувствам се пълен мръсник, Роксан.

— Можеше поне да кажеш нещо мило за детето, което ще ти родя. Може би през цялото време си искал да имаш наследник. С повечето мъже е така.

— Жените си мислят повече за тези работи — каза той, опитвайки се да отклони темата. — Разбира се, надявам се да е добре, както и ти.

— Доколкото разбирам, не ми предлагаш да направя аборт.

— Изборът не е мой.

— Можеше да покажеш малко повече радост за бебето — притисна го тя.

Глупачка! Как би могъл да изпитва радост?

— Ситуацията не е подходяща, Роксан. Аз съм много, много притеснен.

Стояха един срещу друг, готови за тръгване, но още отлагаха. Да, мислеше си той, винаги съм искал дете. Но не от нея. Ето в това беше горчивата ирония. Дори и да е най-прекрасното момченце на света, пак няма да е негово, ще е на Клив. А ако Клив умре, тя ще се омъжи отново след няколко години. Както вече се бе променила, на красивата вдовица госпожа Грей нямаше да й липсват кандидати. Мислите му препускаха трескаво, с такава скорост, помисли си той мрачно, като наносекундите в книгите на Клив. Ами ако предположим, че по някаква причина тя не пожелае да се омъжи и се залепи за него? Той щеше да попадне в нейния капан. Щеше да го държи до последния ден от живота му, че и след това, когато ще прехвърли претенциите си върху Хепи. При тази последна мисъл сърцето му се сви.

— Приличаш на мъртвец — каза тя.

— Точно в този момент се чувствам като такъв.

В ушите му звучеше гласът на баща му. Жената на брат ти! Тази повлекана… А твоята собствена прекрасна съпруга Елизабет… Мислех, че си си избил тези неща от главата, когато се ожени… Аз съм живял почтено, забавлявал съм се, но не с жената на брат ми. И след това майка ти беше единствената…

Така би звучал баща му в едно от своите високопарни викториански настроения. Сякаш хората от времето на кралица Виктория са живели така, както са казвали, че живеят! И все пак баща му с право би се ужасил от това.

— Ако кажеш на някого или ако Клив разбере, това ще го убие — каза той.

— Да не си се побъркал? Какво смяташ, че ще направя — ще пусна обявление във вестника?

Очите й гледаха сурово. Тя му бе ядосана и той разбираше защо. Една бременна жена искаше внимание и ласки, някакво признание от бащата на настъпващото чудо. И той си спомни колко горд бе Дан.

Затова й каза много нежно:

— Не ми се сърди. Една част от мен се радва за детето, но другата част е това, което виждаш. Исках само да те предупредя да не споделяш дори и със сестра си. Не се доверявай на никого. Можеш ли да си представиш какво ще стане, ако се разчуе? Татко, Клив и Хепи…

Сега тя го прекъсна:

— Само заради нея, без да споменаваме Клив, когото обичам повече, отколкото ти се ще да вярваш, ще бъда внимателна. Не съм толкова лоша, колкото си мислиш.

— Не мисля, че си лоша, Роксан! — прекъсна я и той. Е, не беше „добра“ като Хепи или Сали, но със сигурност не беше и „лоша“.

— Тя е толкова добра с мен, дава ми рецепти и какво ли не още, а можеше да ме отреже. Няма защо да се тревожиш, Иън — тя тръсна глава. — Освен това, ако не вярваш, че мога да бъда добра, няма начин да не ми повярваш, като ти кажа, че знам откъде идват облагите ми.

Това беше по-познатата й страна и той кимна:

— О, не се съмнявам в това. Никак даже.

Тя се намръщи.

— Като стана дума за това, откъде ще получавам облаги, ако Клив умре?

— Моля те, не го погребвай преждевременно.

— Няма такова нещо. Но хората умират. А той е болен, аз очаквам бебе, значи трябва да знам.

— Отговорът на въпроса ти ще бъде в завещанието му — каза Иън мрачно. — Аз нямам представа какво пише там. Питай него.

Хората не би трябвало да мислят за завещанията, преди човекът да умре, въпреки че винаги са го правили и ще продължават да го правят. Чак тогава разбират какво им е било оставено.

— Не мога да попитам такова нещо човек в неговото състояние. Не ми казвай, че не знаеш нищо! Знаеш, но не искаш да ми кажеш.

За Иън тази тема беше противна.

— Е — каза той с нежелание, — винаги е казвал, че иска да остави нещо на Тина и предполагам, че е добавил и Сюзана.

Думите неволно излязоха от устата му и в същия миг разбра, че е направил голяма грешка.

— Глупости! Това, което притежава, трябва да остане за мен и моето дете. Тези момиченца си имат баща и не им трябва бащата на моето дете.

Бащата на моето дете. Бедите вече бяха започнали. Най-вероятно Роксан нямаше да получи дял от „Грейс Фудс“, ако Клив умреше. Тези дялове се пазеха и поколения наред се предаваха само на хора, в чиито вени течеше кръвта на семейство Грей. Така че въпросът беше какво друго, освен акциите, притежава Клив. Той винаги е бил спестовен и тъй като беше заможен, сигурно е направил добри инвестиции. Но освен това бе похарчил цяло състояние за тази къща. Много вероятно беше да е останал без пукната пара. Особено като се имаше предвид колко бе заслепен, направо побъркан. В този случай неговата вдовица… Но защо говорим, сякаш той вече е умрял или е на смъртно легло? Може да доживее и до деветдесет… В този случай той щеше да й остави къщата, но къща не можеше да се яде, нито пък можеше да се живее от парите от продажбата й. И то да се живее добре, както на нея би й харесало, след като вече бе свикнала с богатството. Главата на Иън се пръскаше от мисли. Роксан щеше да заведе дело! Срещу кого? Как срещу кого — срещу бащата на детето, разбира се. Господин Иън Грей.

Започна да се поти. Целият гореше, въпреки че се намираше в студена стая. Изведнъж тази нова възможност засенчи всяка друга вероятна беда. Сивото вече се бе превърнало в непрогледно черно. Страхът, че може да загуби цяла торба с пари, ако сделката с гората не се осъществи, страхът от атаките на Аманда към капитала на компанията — всичко това изглеждаше незначително пред тази възможна или вероятна заплаха от страна на Роксан. Тя избухна в сълзи.

— Иън! Страх ме е. Какво ще стане с мен, ако Клив умре? Не искам да напускам къщата. Ще ми вземат всичко, ще загубя всичко, ще стана като Пепеляшка в полунощ — и тя се хвърли към него и заплака на рамото му. — Знам, че според теб аз съм виновна за всичко, че съм самата алчност, но също така трябва да знаеш, че съм била добра с него. Аз не само грабя, аз също така и — давам. Правя го щастлив. Попитай го, той ще ти каже колко е щастлив.

Нямаше да се зарадва особено, ако можеше да чуе това.

Силни, пълни със страх ридания разтърсиха гърдите й. Тя беше изпаднала в паника. Той я потупваше по гърба и й говореше тихо, мъчеше се да я успокои:

— Няма нужда да го питам. Той на всички разказва.

— Точно когато свикнах с всичко, трябва да се изправя пред възможността да го загубя.

Той стоеше неподвижно, тъй като не можеше да се освободи от ръцете й, от тежестта на тялото й. И въпреки всички определения за нея, които се бореха в мозъка му, бе останало място и за малко съжаление. Бяха я извадили от калта и я бяха качили на върха. Нищо чудно, че се плашеше от падането. И той продължаваше да стои до нея, галеше я по косата и й говореше тихо:

— Прибързваш със заключенията. Няма нужда да се страхуваш.

Тя вдигна глава, посегна към носната кърпа в предния му джоб и си избърса очите, като продължаваше да хълца:

— Обичам те, Иън. Винаги ще те обичам.

Той продължаваше механично да я гали по косата, сякаш ръката му се подчиняваше на друга воля, а не на неговата. Мислите му започваха да се подреждат. Вече дори не я поглеждаше.

Трябваше да се отнесе към проблемите логично, като в геометрична задача. Това следва от онова, следващото от нещо друго и така нататък, докато не стигнеш до отговора. Нуждаеха се от достатъчно пари, за да държат мирна Роксан, каквото и да се случеше. Трябваше да откупят дела на Аманда, защото ако не го направеха, последствията бяха ясни. Значи пак стигаха до сделката за гората. Сега, след като се случи чудото на чудесата и Дан се предаде, оставаше само Клив, който бе убеден — и без съмнение беше прав, — че продажбата щеше да съсипе баща им. Но той не знаеше, че има нещо друго, което още повече би съсипало баща им… Ето това трябваше да предотвратят и Роксан беше единствената, която можеше да го направи.

— Толкова те обичам, Иън. Ти просто не знаеш колко много.

Точно така, помисли си той, не знам. Нищо не е сигурно. Щом парите бяха най-важният фактор, кой би могъл да знае със сигурност?

— Искам да поговорим — каза той. — Хайде да си свалим палтата и да седнем.

— Трябва да се прибирам. Той цял ден седи сам и ме чака, бедничкият. Напоследък почти не го оставям. Има нужда от мен и аз се чувствам толкова виновна пред него и без това. Мисли, че съм отишла на зъболекар и после на обяд със сестра ми. Тя се е върнала от училище. Ще трябва да побързам да се прибера.

— Няма да ни отнеме много време, ако ме слушаш внимателно. Клив трябва да ти е споменал нещо за бизнеса. За хората, които искат да строят нов квартал в част от гората Грей.

— Ами от теб знам някои неща, четох и във вестниците. Клив не говори много за това. Знам, че искаш да го спечелиш на своя страна, това е всичко.

— Добре, ще ти обясня.

След като й очерта събитията в основни линии, като се постара да бъде максимално ясен, тя възкликна:

— Коя, по дяволите, е тази Аманда, от която толкова много се страхувате?

— Не се страхуваме. Просто не искаме да се влачим по съдилища десет години.

— Не може ли баща ти да й налее малко ум в главата?

Това беше много добър въпрос. Баща им, с целия си престиж и само с поведението си, което внушаваше толкова респект на публични места дори още преди да си каже името, не можеше да се справи с една импулсивна ексцентрична млада жена като Аманда, а това беше истинска загадка.

— Не е добре със сърцето и последното нещо, от което се нуждае, е да се намесва в спора — беше неговият отговор и той бе съвсем верен. — Така че разбираш колко важно е Клив да не отлага сделката с гората — завърши Иън.

— Така ще получим парите, с които да удовлетворим Аманда и… — тук той изгледа дълго и многозначително Роксан.

— Ще има достатъчно и за теб, независимо дали Клив ще живее, или ще умре. И в двата случая — дано, разбира се, да живее дълго — ще заделим за теб някакъв фонд, който ще те осигури до живот.

Очите й бяха широко отворени и блестяха. Против волята й, лека усмивка се появи на лицето й.

— Но само при положение — предупреди я той сериозно, натъртено и за трети или четвърти път, — че убедиш Клив да се съгласи. А сега се прибирай и действай. Сигурен съм, че ще успееш. Ти знаеш как.

— Не се тревожи. Той прави всичко каквото му кажа, ще направи и това.

Да се надяваме, каза си той наум. Иначе два камъка ще му виснат на шията — Аманда и Роксан. И двете бяха просто алчни за пари. Алчността. Проклятието. Коренът на всяко зло. Не беше за вярване, но той вече не се интересуваше толкова от тази златна мина заради себе си. Искаше я само за да се отърве от тях.

— Побързай — каза той. — Тъмно е, освен това казаха, че ще вали сняг.

Тя го прегърна и вдигна устни нагоре за целувка.

— Роксан, няма време — каза той, след като едва докосна устните й.

— Това не беше целувка! След като те обичам толкова много! Понякога отчаяно искам да те видя, знаеш ли? Ти си всичко за мен. Ако някога те загубя…

— Роксан — каза той нетърпеливо и отвори вратата, — хайде, хайде.

Тя се забави за момент.

— Дори започнах да се привързвам към тази ужасна стая. В края на краищата това е единственото място, където можем да останем сами. Кога можем да го направим пак?

— Най-напред по-важните неща. Казах ти от какво имам нужда. Имам нужда да се прибереш и да говориш с Клив.

Те се разделиха на паркинга и Иън забърза към къщи. Искаше да се прибере при Хепи, която беше толкова умна, толкова хубава и добра, която щеше да го остави на мира, щеше да е доволна и да си намери някаква работа, а не да му мрънка и да му плаче за любов или да го моли за пари.

 

 

През по-голямата част от деня Клив лежеше на дивана, четеше, дремеше, после пак четеше, гледаше малко телевизия и се взираше в огъня. От време на време ставаше, за да сложи още дърва. Беше такова удоволствие да гледа бурята от искри, оранжевите пламъци, които после постепенно отмираха и издаваха непрекъснат уютен пукот. Веднъж стана и отиде до малката изрядна кухня, направи си билков чай и го занесе обратно до камината. Изпи го заедно с лимоновите сладки на Роксан.

Обожаваше вилата. По свой начин тя го удовлетворяваше толкова, колкото и изисканата му градска къща в Скития. Беше направена от дървени трупи, конструкцията беше здрава, той я беше измислил. Наоколо навсякъде имаше гора и тя беше толкова близо, че като отвориш прозорците, можеш да чуеш шумоленето й. Гората шумолеше дори и в тихи дни. Повечето хора не го знаеха. И конете му — те сега бяха два, неговият и на Роксан — стояха в конюшнята точно на нанагорнището зад къщата на баща му. Толкова много неща го радваха.

А и той се възстановяваше. Чувстваше, че е така. Силите му бавно се възвръщаха. С малко късмет, скоро пак щеше да може да язди. С малко късмет и косата му щеше да израсне, поне това, което беше останало от нея. Изведнъж му се прииска да отиде до огледалото в банята и да се огледа. Все още нямаше и следа от косата му, виждаше се само лъскавият кръгъл череп. Когато имаш коса, не забелязваш, че черепът ти не е гладък и заоблен като топка. О, беше грозно. Той беше грозен. Сега бузите му бяха отслабнали и хлътнали и брадичката му сякаш се беше смалила. Въпреки че не беше вероятно, защото челюстите не се преместват, но точно така изглеждаше. Зъбите му изглеждаха огромни — като на кон.

Челото му се сбърчи от тревога. Какво ли си мислеше за него Роксан — такава ослепителна, жизнерадостна жена като нея? Какво таеше дълбоко в себе си, там, където никой не можеше да надникне, независимо колко любезен и усмихнат беше с нея? Той се тревожеше за това почти през цялото време. А нямаше смисъл да се притеснява, защото притеснението не носеше никакви отговори. По-добре просто да се радва на това, което има, без да анализира причините и следствията.

Тя носеше неговото дете. Въпреки болестта, която го бе нападнала като някой безмилостен лукав злодей, той бе постигнал най-голямото щастие: негово собствено дете, негово и на Роксан.

Не бяха се любили от седмици. Или може би от по-дълго време? Заради операцията и другото лечение беше загубил представа за времето. Може би беше трудно за здрава млада жена като нея да кара толкова дълго без секс. Е, след още няколко месеца ще бъде отново пълноценен.

— Толкова съм щастлив — каза той на глас и потупа Ейнджъл, който бе заспал в хубавата си кошница.

Помисли си, че трябваше да си направи свой дом още преди години. Трябваше да се пусне по широкия свят, може би дори да не работи за семейната фирма или поне да не живее с баща си в Хоторн. Човек прави грешки… Но той добре знаеше защо ги бе направил. Хоторн беше неговата крепост. Като момче се върна там от пансиона много нещастен. Не беше атлет, беше цели педи по-нисък от всеки друг в училището и в строя, разбира се, беше най-накрая. Много депресиращо. Баща му прояви разбиране и му позволи да учи в местното училище и да се прибира всяка вечер.

Синът ми ще е друг, мислеше си той. Надявам се да прилича на Иън. Ако имаха малко момиченце, щеше също да е прекрасно, малко момиченце като Тина, пухкаво и розово. Не съм я виждал от толкова отдавна. Иска ми се да не страни така от нас.

Една кола се приближи към навеса до къщата. Тя се бе върнала. Зарадван, той стана да я посрещне.

— Къде се бави толкова дълго? — попита. — Липсваше ми.

И тя трябваше да дава отегчителни обяснения. Да отговаря на стотици въпроси за училището на сестра си и дали трябва пак да ходи на зъболекар. Той винаги искаше да знае всичко. Изглеждаше толкова заинтересуван за всяка дреболия около нея. Сякаш искаше да я погълне цялата.

А тя беше в ужасно настроение. По целия път към къщи премисляше случките от деня. Нещо определено се беше променило. Иън не беше никак любвеобилен. Искаше само бърз секс, което не й беше достатъчно. Ако един мъж и една жена се срещат само по тази причина, тогава те нямат…

— Казах ти — започна тя и като чу раздразнението в гласа си, се обърна към него и се усмихна. В края на краищата тя наистина обичаше Клив и не трябваше да си излива гнева върху бедния човек. — Ходих при зъболекаря, той ми направи пломба, нищо особено. После се срещнах със сестра си, обядвахме заедно, поговорихме си до три часа и ето ме тук.

— Значи прекара добре? Как е Мишел?

— Добре е. Има тен, нали е във Флорида — напомни си да покаже малко благодарност и каза: — Изпраща ти поздрави. Не знае как да ти благодари. Училището е страхотно, оценките й са добри и накрая ще ти покаже бележник само с шестици.

Клив грейна.

— Прекрасно — каза той.

Заболя я, като видя, че той наистина се интересуваше искрено. А това я изненада. За какво му трябваше да се интересува от едно момиче, което едва познаваше? Беше пълен със загадки.

— Едва се прибрах. Започна да вали сняг, а аз се изнервям на хлъзгави шосета.

— Облякла си се доста официално за посещение при зъболекаря и разходка по центъра.

— Исках Мишел да види палтото — обясни тя, докато отърсваше няколко топящи се снежинки от дрехата и я закачваше в гардероба.

— Хареса ли й?

Беше истинска напаст. Сякаш не можеше да спре да говори, искаше да говори, за да я задържи при себе си, да не я остави да изчезне от погледа му. Днес особено много я дразнеше. Странно как можеш да бъдеш едновременно привързан към един човек, благодарен и любезен и в същото време понякога да те дразни само с присъствието си.

— Много. Как да не го хареса? Това е едно от най-красивите палта, които някога съм виждала.

— В него изглеждаш като кукла. Изглеждаш като кукла във всякакви дрехи. Но най-добре изглеждаш без нищо по себе си.

Тя пак нагласи подходяща усмивка на лицето си и започна да флиртува:

— Така ли мислиш?

— Да, точно така. Но напоследък не съм те виждал така.

— Разбира се, че не. Беше болен.

— Е, вече съм в последния етап на лечението. Щом стигна до финала, ще се върнем към нормалния си живот. Ще наваксам пропуснатото време, обещавам ти.

Тя се намръщи. Той наистина вярваше, че неговите прегръдки й липсват, че няма търпение за още. Та нали тя му даде всички основания да бъде сигурен, че страстните й реакции са истински? Но днес, след като пак се срещна с Иън, направо се чудеше как е успяла да се преструва толкова добре. Той започваше вече да й става физически противен. Едва ли би понесла да го докосне пак, бедния човек.

— Сигурно умираш от глад — каза тя. — До двайсет минути ще приготвя вечеря.

— Мислех, че тази седмица ще вечеряме с татко в неговата къща.

— От утре. Стори ми се, че искаш да пусна в употреба тази малка кухня.

— Права си. За всичко си помислила.

Ейнджъл започна да я бута с лапата по крака и тя го вдигна, прегърна го и го целуна по главата.

— Сладкото ми момче. И то е гладно — каза тя.

— Ела и ми дай целувка. Аз имам нужда повече от Ейнджъл.

Имаше намерение да го целуне по челото, което не беше копринено като на Ейнджъл, но вместо това срещна свитите му, обърнати нагоре устни. Те бяха влажни и когато се отдръпна от тях, едва се удържа да не си обърше устата с опакото на ръката си.

— Остави ме да приготвя вечерята — каза тя весело, тъй като Клив, изглежда, искаше още целувки.

Кухнята бе замислена за приготвяне на нещо като закуска — сандвичи за обяд, чаша чай — и беше прекалено малка, за да седне и той в нея. Вкъщи напоследък бе придобил навика да й прави компания, докато готви. Човек можеше да се побърка, като го гледат по този начин. Щеше да е истинско облекчение, когато се върнеше отново на работа.

Облада я нов страх. От един месец я бе оставил на мира. Когато събра кураж да напусне Иън и да си опита късмета с Клив, тя се почувства облекчена и защитена, сигурна, че ще успее да превърне в триумф брака си с Клив. Сега страхът се бе върнал, мъчеше я и се бунтуваше в нея като нещо живо.

Ръцете й автоматично смесваха салатата, слагаха подправки на филето от риба тон, режеха хляба, а мозъкът й трескаво работеше.

Ще бъдеш осигурена до живот, беше и казал Иън, но само ако го убедиш да застане на моя страна. А какво щеше да стане в противен случай? Щеше да изгуби всичко това… Ръката й несъзнателно се вдигна и посочи наоколо. Ако Клив умре, можеше и да го загуби. Тези хора знаеха какво да правят с адвокатите и съдилищата. Нямаше съмнение, този следобед я бяха заплашили. И то Иън го бе направил.

Върви вкъщи и действай. Ще успееш. Това прозвуча толкова грубо от неговата уста, изобщо не приличаше на себе си. Не беше честно да я въвлича в семейните им борби и в бизнеса. Тя не разбираше нищо от това. Той би трябвало да я защитава, защото беше майка на детето му. Роксан сложи ръка на корема си, но не почувства нежност към съществото вътре, а гняв към ситуацията, която чак сега започваше ясно да осъзнава. Тя губеше Иън, неговото силно тяло, неговата власт, чувството му за хумор, нежността му, мъжествеността му.

А толкова много го обичаше! Очите й се замъглиха и тя премигна, преди Клив да надникне през вратата. Щях да го обичам дори да нямаше нищо, помисли си тя и веднага откровено се запита: дали наистина беше така? Помисли за минута и стигна до извода, че дори и богатството му да имаше някакво значение за нея, в това нямаше нищо лошо, защото в края на краищата, ако тя беше някоя дебела домакиня, той щеше ли да я обича? Но всичко беше свършило.

И не съвсем! Да, губеше го и беше отчаяна, но ако накара Клив да направи това, което Иън иска, може би нямаше да го загуби.

Трябваше да го направи по някакъв начин. Тя приготви малката кръгла маса срещу камината, където Клив бе задрямал с отворена уста. Събра кураж. Бавно увереността й започна да се връща. Клив винаги й даваше това, което иска, защо да не го направи и сега? Проблемът беше как да повдигне темата така, че да не прозвучи неестествено от устата й.

Тя го докосна по рамото и с побутване му показа, че вечерята е готова. Той веднага се събуди. Като видя прекрасно наредената маса с две запалени свещи на нея и пъстрото рибено плато сред множеството зеленчуци, той, както винаги, възкликна:

— Всичко умееш да правиш добре!

— Е, старая се — каза тя сладко. — Искам да те виждам щастлив.

Той дълбоко въздъхна:

— Кой не би бил щастлив с теб?

Когато стигнаха до десерта, Роксан все още не беше намерила начин да подхване темата. Точно тогава един порив на вятъра разтърси прозореца.

— Не знаех, че навън се разразява истинска буря — каза Клив. — През тази зима още не е валял голям сняг, значи вече му е ред. Нищо не може да се сравни с тази гора на сутринта след буря, когато снегът е натрупал половин метър и по него няма нито една следа.

Ето това беше прелюдията.

— Ти наистина обичаш тези гори — каза тя и продължи. — Тази ли част искат да купят онези хора?

— Дори не е наблизо. Те искат земята от другата страна на реката, близо до Скития.

— Тогава не е толкова зле.

— Не е толкова зле! Мисля, че е ужасно, където и да е. Тези гори трябва да се запазят непокътнати.

— Много хора не мислят така. Казват, че компанията щяла да открие нови работни места и възможности за бизнес при обслужването на новите домове.

— Да, но това ще е краткосрочна придобивка, а гората остава завинаги, ако не я пипаш. Ако я унищожиш, не можеш да я върнеш обратно.

Той говореше толкова уверено, че страхът пак се загнезди в гърдите й.

— Но тя е толкова голяма — каза Роксан. — Ще остане много непокътната гора и след като продадете онази част, която искат. Значи и двете страни ще са удовлетворени, нали?

— Не — каза Клив. — Ако веднъж започнем да я продаваме, ще създадем лош прецедент. И тя ще изчезне парче по парче.

— Не е задължително. Можем да продадем само веднъж — настоя Роксан. Но звучеше неубедително и го знаеше.

Клив се усмихна широко.

— Какво има? Да не си в строителния бизнес?

— Не, но ми е интересно. Толкова много пари са заложени.

— Да, знам, от инвеститорите.

— Имах предвид семейство Грей.

— Ти откога се тревожиш за финансите на семейство Грей?

Изглежда, му беше забавно. Знаеше, че е така, защото никога преди не бе повдигала въпрос за пари и това не се включваше в представата му за нея.

— Ами — каза тя, — след като ще ставам майка, започвам да се интересувам. Не да се тревожа, просто се интересувам.

— Нашето бебе няма да остане гладно, нито бездомно, нито необичано. Нямай грижа — каза той, като продължаваше да се забавлява.

— Мислех си за сестрата на Дан, която създава толкова много проблеми. Като че ли не трябва да бъдеш толкова сигурен.

Развеселеното му изражение стана любопитно.

— Ти какво знаеш за сестрата на Дан?

Роксан направи безгрижен жест и леко сви рамене:

— Не много. Само, че създава много проблеми.

— По какъв начин?

Започна да се чувства неудобно, леко притеснена, опитваше се да си представи колко може да каже, без да се заплете в лъжи.

— Май искала много пари, нали така? Дела си от акции в компанията. И ако продадете земята на онези хора, ще можете да й платите и да се отървете от нея. Според мен трябва да го направите.

— Няма да продаваме! — Клив повиши глас. — Не и ако мога да го предотвратя. Аз съм решаващият глас. Ще гласувам против. Ако ще да създадем работа на съдилищата за целия следващ век. Не ми пука. Татко не го желае и аз няма да му причиня такава болка. Това е позор. Не заслужава да се отнасяме така с него. Срамувам се от всички тях — от брат ми, Дан, Аманда, всичките. Срамувам се — бе останал почти без дъх. — А ти как научи за всичко това? Аз никога не съм ти казвал.

Роксан усети, че сърцето й започва да бие по-бързо. Беше отишла прекалено далеч, беше казала прекалено много.

— Ами има го във вестниците. Прочетох го там.

— Не. Там няма нищо за претенциите на Аманда. В нито един вестник името й не е споменато.

— Е, сигурно съм се объркала. Вероятно съм го чула в къщата на Дан.

— Дан ти е казал това? Учуден съм. Той обикновено не е много бъбрив. Кога си го чула?

— Неотдавна. Само преди няколко дни, предполагам. Когато се отбих да видя Сали — никога не бе виждала Клив такъв, никога не бе заставала пред всепроникващия му поглед. Искаше да смени темата, за да избегне това разследване и затова каза, заеквайки: — Да, да, беше в сряда като че ли.

— Сигурна ли си?

— Да, в сряда. Защо ме гледаш така?

— Много странно — каза той бавно, — защото Дан отлетя за Шотландия в понеделник.

Сега вече сърцето й щеше да се пръсне.

— Значи не е било в сряда — каза тя весело. — Не мога да помня всичко, което съм чула и видяла. Представи си, че те попитам теб — или когото и да било друг, какво си правил в петък миналата седмица. Няма да си спомниш. Не е възможно. Както и да е, какво значение има?

— Ами ти ме лъжеш и аз не мога да разбера защо.

— Никога не съм те лъгала, Клив Грей. „Лъжа“ е грозна дума. Много подло е от твоя страна да ме обвиняваш в такова нещо. Много важно кой какво е казал и кога го е казал. Няма смисъл от този шум. Ще донеса десерта и ще се помирим.

В кухнята тя подреди чиниите, извади тортата от тавата и наля кафе. Коленете й трепереха. „Ще се справиш“, беше я насърчил Иън, но тя не успя. И Иън щеше да е бесен. Явно Клив беше взел решение. А сега и той й се сърдеше. Абсурдно беше, че гневът на това слабосилно същество, който ясно личеше в погледа му, я плашеше толкова много. Или може би не беше абсурдно. Тя имаше много да крие.

Тогава реши да се усмихне и да се престори, че е в добро настроение. Усмихни се и целият свят ще се усмихне заедно с теб. Започваше да се чувства по-добре. Може би нещата не бяха толкова лоши, колкото ги бе представил Иън… И тя се преобрази на жизнерадостна, за да развесели и Клив.

— Ето ме и мен — извика тя. — Мадам Роксан от дворцовата сладкарска работилница с отбрани еклери, пасти… — Телефонът иззвъня. — Стой, стой, скъпи. Само да оставя таблата и ще го вдигна.

Клив обаче вече бе прекосил стаята и вдигна слушалката.

— Мишел! Радвам се да те чуя. Разбрах, че във Флорида си хванала тен. Внимавай за кожата си…

Мишел. Трябваше да бърза, преди тя да е казала нещо. Роксан се протегна към слушалката и извика:

— Сестра ми! Дай да я чуя.

Клив здраво стискаше слушалката.

— Какво? Откъде знае ли, след като още не сте се виждали? Почакай малко, нека изясним нещата.

— Дай ми слушалката, Клив — настоя Роксан, но неговият лакът й пречеше.

— Значи не си се срещала с Роксан днес. Разбирам. Станало е недоразумение. Да, разбира се. Е, радвам се, че се чухме. Не, сега точно не може да дойде до телефона. Ще ти се обади по-късно. Пази се, Мишел.

Много бавно и много внимателно той постави слушалката обратно на мястото й. Без да каже нито дума, се обърна и погледна Роксан.

Необясними картини се въртяха в ума му и той започна да си прави изводи. За броени секунди тя се почувства като в пропаст — дълбока, непристъпна и безкрайно голяма, луташе се в проходи и канали, беше изгубена, отчаяна, опитваше да излезе от различни места, но беше в капан и не виждаше никакъв изход. „Спелеология“, бе казал веднъж Клив, докато гледаха телевизия. Странна дума. Спелеология.

— Е? Значи никога не си ме лъгала.

Устата й беше пресъхнала, виеше й се свят, прилошаваше й и тя дишаше тежко.

— Имахме среща, но трябваше да я отложа, защото много се забавих при зъболекаря. Знам, че звучи глупаво и съжалявам, но мислех, че ще те разочаровам, ако не ти кажа нищо за Мишел, затова измислих историята с обяда. Ти си толкова добър с нея, толкова много се интересуваш…

— Моля те, не обиждай интелигентността ми, Роксан — каза той съвсем спокойно. — Просто ми кажи с няколко прости, но верни думи къде си била цял ден.

— Пазарувах. След като най-накрая приключих при зъболекаря, не ми бе останало много време и затова се разходих из магазините.

— Не ти вярвам, Роксан — каза той все още спокойно.

— Това е самата истина. Нищо не мога да направя, ако не ми вярваш.

— Тук има нещо друго — каза той на себе си — и аз, не знам какво.

После и той седна на масата, подпря брадичката си с длани и се намръщи. Тя го погледна, отхапа една хапка от сладкиша, но след като не можа да я преглътне, блъсна чинията настрани.

— Има нещо — продължаваше да си мърмори той на себе си, — някаква следа… Толкова информация, и то тайна информация, а и това следобедно обикаляне по магазините. В центъра на Скития, облечена с палто от норки… Облечена…

Той вдигна очи към нея, разгледа златната огърлица, която бе правена на ръка — двайсет и два каратово гръцко злато, подаръкът му за рождения й ден. Тя така отиваше на розовата й рокля, която се виждаше почти цялата под малката престилка, купена вчера и облечена днес за първи път. И това знаеше, защото забелязваше всичко, свързано с нея…

— С кого се срещна днес, Роксан?

— Със зъболекаря, за бога.

— Облечена така?

— А ти какво искаш да си сложа? Работен комбинезон ли?

— Кой е мъжът, Роксан?

— Кой, зъболекарят ли? Доктор Хелън Краус.

— Не се майтапя, Роксан. Кой е той?

— Ти ме обиждаш. Нямаш право да ме обиждаш. За какъв се мислиш?

— Много добре знам кой съм. Но се чудя коя си ти? — той потърка челото си, сякаш го болеше главата.

— Виж какво, Клив — каза тя, — правиш от мухата слон. Ще ти стане още по-зле. Не си заслужава.

— Какво не си заслужава? Доверието ми към теб ли? Искам да ти имам доверие. Това означава всичко — той се изправи и като стискаше ръба на масата, се наведе толкова напред, че лицето му се доближи до нейното. — Означава всичко за мен, разбра ли?

— Можеш да ми имаш доверие, Клив — каза тя нежно.

— Не. Не и докато не изясня това. Видяла си се с някого този следобед. Дойде си прекалено късно, за да ти повярвам, че си прекарала целия следобед в пазаруване по центъра на Скития. Там няма магазин, който да те задоволи, след като вече свикна с хубавите неща.

— Няма защо да ми се подиграваш и да ми напомняш откъде съм дошла.

— Не извъртай темата. Просто искам да ми кажеш истината за твоя следобед днес. И също така искам да знам кой ти каза за Аманда и акциите на компанията.

Дъхаше й на риба в лицето. Тя бутна стола назад и се отдалечи от него. Той се приближи и я сграбчи за раменете, не много силно, за да я нарани, но достатъчно здраво, тъй че ако се опиташе да се отдръпне, щеше да си скъса роклята.

— Истината. Истината, Роксан. Обясни ми. Не искам да оставям никакви съмнения в ума си. Не ми причинявай това. Няма да го понеса.

Страстната му молба я уплаши. В очите му проблясваше някакъв налудничав пламък. И тя заекна:

— Пусни ме.

— Не — хватката му стана още по-здрава. — Не си играй с мен, не ми причинявай това. Аз те обичам, Роксан.

Ръцете му се плъзнаха надолу и погалиха гърдите й, устните му се залепиха за нейните. Беше отвратително, непоносимо и тя го отблъсна, но не достатъчно бързо, за да не забележи той гримасата на лицето й.

— Да не би да те отвращавам, защото си мислиш, за друг мъж? Да, това трябва да е. Разпознавам признаците. Ти си си намерила друг мъж.

— Не. Поведението ти е отвратително, както и подозренията ти.

— Тогава ги разсей.

Беше я опрял до стената и я притискаше от горе до долу. Беше изненадващо силен за болен човек. Мина й през ума, че до края на живота си ще бъде подложена на такава интимност. Да, на тази отблъскваща интимност. И всичко беше заради Иън. А можеше да бъде толкова различно, толкова прекрасно.

— Разсей съмненията ми — каза Клив, като дишаше в лицето й. — Хайде, чакам.

Целият й гняв, страховете й и най-горчивите й разочарования се събраха в едно и се взривиха. Тя избухна:

— Казах ти къде бях този следобед. А що се отнася до другото, което толкова много те разстрои, не виждам какво лошо има да знам някои неща за проблемите на компанията. И какво, за бога, си мислиш? Искам да кажа, колко той… — тя млъкна.

— Той? Кой? — Очите на Клив щяха да изскочат от орбитите си. Болнавият му тен се отдръпна от лицето му и то посивя.

Изпусна се. В гнева й езикът й я беше предал. Беше толкова вцепенена, че за няколко секунди в главата й нямаше нито една мисъл. Напълно блокира.

— Говорила си с брат ми — каза той.

Разумът й започна да се възвръща. По-добре да му каже част от истината, после да се свърже с Иън и да си съгласуват историите.

— Добре де, срещнах го случайно и заговорихме за бизнеса.

Клив се отпусна в един стол. За миг й се стори, че ще получи удар и ще умре на място. Той се облегна назад и затвори очи. Тя зачака, все още прилепена до стената.

— Той те е накарал да ме убедиш да продаваме. Разбира се — каза той. — Какъв глупак съм, че не се досетих веднага. Значи ето къде си била днес така нагласена. И колко пъти се е повтаряло това, Роксан?

Гласът му беше глух. Отекваше така, сякаш говореше от много, много далеч. Или може би това бяха ударите на сърцето й, които отекваха в ушите й и създаваха такова впечатление.

— Само веднъж — каза тя.

— Хайде пак лъжи!

Силите й я напуснаха, ръцете й се отпуснаха безжизнено край тялото и дори речта, самото учленяване на думите, й струваше огромно усилие. Отговорът й не беше убедителен. Не беше за вярване и тя го знаеше.

— Пак ти казвам, че никога не съм те лъгала, Клив. Това е недоразумение, нищо повече.

Ако погледът му можеше да се материализира, той щеше да пробие плътта й и мястото на всяко проникване щеше да бъде белязано с кръвта й. Не можеше да извърне очи от неговите, стоеше като хипнотизирана и цялата трепереше.

— И аз пак ти казвам, Роксан, да не обиждаш моята интелигентност. Срещнала си го „случайно“ и сте се „заговорили“ за бизнеса, така ли? Къде? На работата, у тях? Ти за какъв ме взимаш? Или може би налетяхте един на друг през мантинелата на шосето? И ти, облечена като за чай в „Уолдорф-Астория“, само дето в Скития няма „Уолдорф-Астория“. Отговори ми! Къде?

Тя се опита бързо да събере мислите си. Не беше изпечена лъжкиня и този ужасен момент я завари напълно неподготвена.

— Да не мислиш, че не познавам брат си? Той не може да не посегне на красива жена. Защо да не посегне и на теб?

— Той… не, грешиш… не сме… само…

— О, я спри, Роксан! Спести си думите. Но само ми кажи, хубаво ли ти беше с него? Да, сигурен съм, че е така. Много по-хубаво, отколкото с мен.

Изведнъж гневните пламъчета в очите му, които почти прогаряха кожата й, угаснаха и на тяхно място се появиха гневни сълзи и потекоха от зачервените му възпалени клепачи.

Беше толкова грозно и толкова жалко! Като го видя такъв, я обзе ужас, че още едно човешко същество е също толкова нещастно. Той бе съсипан пред очите й.

Започна да говори бързо и трескаво:

— Не трябва да го възприемаш по този начин. Моля те. Честно, нищо не се е случило между нас. Не сме направили нищо…

Изведнъж той побесня. Скочи и размаха юмруци пред лицето й.

— Не сте направили нищо! Ах, ти… ти… лъжлива кучко! Сякаш не знам, не разбирам… Знаеш ли какво ще направя с теб? Ще те изхвърля завинаги. Би трябвало да те изхвърля на снега още сега. Трябваше да се досетя! Заради деня, в който те доведох в Хоторн, след като се оженихме, заради начина, по който той се държа. Трябваше да се досетя поне малко — ръкавът му забърса чашата с кафе, тя се счупи и направи кафява локва на пода. — Да върви по дяволите! Ако питаш мен, цялата къща може да рухне — каза той.

Тя беше ужасена, сама с него. Когато той се изправи срещу нея, тя се сви.

— Няма да те нараня. За какъв ме мислиш? Но ще те изхвърля от къщата и от живота си. Ако не валеше сняг, щях да го направя още тази вечер. Тебе и бебето, което не е мое.

— Ти си се побъркал — прошепна тя.

— Тогава кажи, че е мое. Закълни се в живота му, че е мое.

Не можеше да каже и дума. Осъзна, че нещата вече не можеха да се поправят, че това беше наистина краят. Ще трябва да отида при Иън, помисли си обаче веднага след това тя. Той е умен, изобретателен. Да, точно това беше думата — изобретателен. Иън ще измисли някакъв начин да оправим нещата. Или ако не могат да се поправят, ще измисли нещо друго за мен.

— Хайде, закълни се в живота на бебето.

Не беше суеверна, но не можеше да направи такова нещо.

— Няма — каза тя.

— Разбира се, че няма. Е, поне ще е по-хубаво от детето, което аз мога да ти направя, това е сигурно.

Гласът му се извиси. Стори й се, че стените потрепериха от силата на гнева му.

— Не лъжи повече! Ти си кучка и се изложи ужасно. Но не можеш да ме правиш на глупак. Изчезвай от погледа ми. Не искам да оставам в една стая с теб. Да пукнеш дано! Бих могъл да те убия. Иди някъде, където няма да трябва да ти дишам въздуха.

Тя избяга в спалнята, която Клив някога с радост подреждаше за гости. Ако имаше къде да отиде, щеше да избяга от къщата, но снегът се трупаше непрестанно, стъклата бяха станали матови от студ и вятърът бучеше силно. Беше попаднала в капан между две злини.

От стаята се чу звук на чупещи се чинии. В заслепението си той сигурно се бе спънал в масата или може би нарочно рушеше къщата. Спомни си, че не си е заключила вратата и веднага стана. През цепнатината тя видя разбитата стая и Клив, който бягаше навън към бурята. Външната врата се затръшна с ужасен трясък, от който стените потрепериха.

Тя се вмъкна вътре, седна и се сви на ръба на леглото. Беше прекалено вцепенена и в главата й нямаше никаква мисъл, освен как да оцелее тази нощ.