Белва Плейн
Въртележката (14)

Тринадесета глава

Декември 1990 г.

Бурята се усилваше и вече заплашваше да прерасне в хала. Огънят, започнал с леко пукане под съчките, скоро стигна и върховете на дървата. Трябва да го спрем, помисли си Иън. Но как?

Той запали лампата на бюрото си и прочете за трети път от сутринта вестника.

Репортерите ни научиха — тук той изръмжа от презрение към откритията на репортерите, тези отвратителни клюкари, — че двамата братовчеди, Иън и Даниел Грей, вече не си говорят, а си изпращат бележки по секретарките си.

Е, това донякъде беше вярно. Очите му се плъзнаха надолу по статията и той зачете.

„Ситуацията се усложнила от предложение, идващо от група европейски инвеститори, които искат да строят квартал в южната част на гората, която принадлежи на семейство Грей от повече от век. Като се прибави това към вътрешните напрежения във фамилията, за които отдавна вървят слухове, и като се има предвид колко виден е родът, може само да се очаква конфликт между радетелите за запазване на природата и защитниците на свободната неограничавана инициатива. Но това, което ни интересува повече от всичко, казано дотук, е оцеляването на уважаваната фирма, която от дълго време заема доминиращо положение в нашия икономически, културен и благотворителен живот. Скития, а и целият регион: фермери, работници и семействата им — не могат да си позволят да оставят «Грейс фудс» да загине. Можем само да се молим здравият разум да надделее и да предотврати опасността.“

„Здрав разум“ наистина. Колко от вас, добрите граждани, биха отхвърлили предложение за двайсет и осем милиона долара, след което никога вече няма да ви се налага да ставате по часовник и да ходите на работа до края на живота си? Колко от вас, а? А вие очаквате аз да го направя.

До статията имаше цяла страница платено съобщение, подписано от „загрижени граждани“, които бяха основали Комитет за спасяването на гората Грей. На следващата страница имаше писма до редакцията от природозащитници и от защитници на свободната инициатива, повечето от тях бяха възмутени и дори язвителни.

Той захвърли вестника настрани и взе една купчина писма. Докато ги четеше, си мърмореше. Едното беше от Аманда и в него се съдържаше ултиматум до началото на следващата година, след това тя щяла да дойде лично. Имаше и писмо от нюйоркските й адвокати — водеща фирма, която вземаше по петстотин долара на час. Тя наистина се бе захванала сериозно, щом харчеше толкова много. Третото писмо беше от нюйоркските адвокати на консорциума и към него бе приложено копие на документ от Швеция. Те също искаха незабавно действие след края на годината. Но въпреки това предупреждаваха, че сделката не трябва да се приема за завършена, защото преди подписването имало много неща, които трябвало да се доуточнят. Последното писмо беше от съвета на директорите на „Грейс Фудс“, три големи страници с прецизен анализ.

Той захвърли всички книжа настрани, скочи от мястото си и излезе от стаята, като тресна вратата толкова силно, че секретарката му във външния офис вдигна стреснато глава. Прекоси коридора и без да почука, се втурна в кабинета на Дан и извика:

— Е? Днес изчете ли си пощата?

— Предполагам, че имаш предвид писмото на Аманда.

— Да. Двуличната Аманда. И също така от нейните адвокати. Тя ще ни разори.

— Не е задължително. Аз нямам намерение да се предавам. Трябва да има някакъв изход.

Понякога му се повръщаше от невъзмутимия, сляп, глупав оптимизъм на Дан.

— Единственият изход е да се съгласим с шведите, както ти обясних вече сто пъти. С тези пари ние…

Дан вдигна ръка.

— Моля те! Не започвай пак.

— Защо, по дяволите, не искаш да ме изслушаш? Това е последният ни шанс. Уморени са от шикалкавенето. А ти седиш тук като някакъв олигофрен! Нищо не мога да постигна с Клив, не мога да го притисна, не мога дори да говоря с него, защото е прекалено болен. Оставаме двама на двама, а това ни води до задънена улица, ще загубим сделката, но ще ни остане Аманда, с която трябва да се съобразяваме. Ще фалираме. Не разбираш ли? „Грейс Фудс“ ще фалира.

— Мислех, че и без това искаш да се отървеш от фирмата — каза Дан с известна горчивина, — за да си осигуриш сладък живот, докато си достатъчно млад да му се радваш, нали така каза.

— Не. Ужасно искам да си изплатя дела и да ви оставя двамата с Клив да ръководите компанията.

— Знаеш, че не мога да управлявам компанията само с Клив, дори той да беше здрав.

— Той се възстановява. Остава му само един месец химиотерапия. А аз съм сигурен, че двамата ще се справите.

— Не, няма да можем. А и ти преди малко каза, че е прекалено болен дори да разговаря с теб, независимо от химиотерапията.

— Ще престанеш ли да бъдеш толкова дребнав? Добре, двамата с Клив няма да се справите и ще я затворите. Ще я ликвидирате. Има голяма разлика между това и фалита, който ще предизвика Аманда, като ни притисне до стената.

— Ще я ликвидираме — повтори Дан. Стана от бюрото си, отиде до прозореца, от който се виждаха новото административно крило, складовете и рампата на железопътната линия, един товар домати, който идваше от фермата, три камиона с кашони, които заминаваха за всички краища на страната, старият Феликс, вече пенсионер, който още се въртеше наоколо, защото „Грейс“ му беше като втори дом. Страхотна панорама.

Иън знаеше, без да поглежда, какво вижда в момента Дан. Освен това знаеше и какво си мисли той, защото вече го беше чувал достатъчно често. Как да предадем в чужди ръце всичко това, което досега сме градили? Или още по-лошо, но и по-вероятно — да го оставим да бъде погълнато от някоя мегакорпорация, да бъде разпродадено на парче и преместено от града. Думите бяха пълни с истина, но и с болка. И Иън малко го болеше.

Но за двайсет и осем милиона долара!

— Остави я поне да загине с достойнство, Дан, щом такава й била съдбата. По-добре така, отколкото да оставим Аманда да я съсипе.

Дори и от мястото си в другия край на стаята той пак чу дългата му въздишка. След няколко минути Дан се обърна. Имаше най-тъжното изражение, което Иън някога беше виждал. Тъжен и съсипан. Но отговори тихо:

— Добре, Иън. Предавам се. Поеми всичко в свои ръце. Прави каквото сметнеш за добре.

 

 

Следобедът беше необикновено мек, като се имаше предвид, че бе първата седмица на декември. Последните жълти листа падаха в неподвижния въздух. Сали, Дан и Клив между тях се разхождаха бавно около ливадата за конете в училището по езда.

— Да изведем Клив в събота следобед — бе предложил Дан. — Той иска да види коня си, а и Роксан без съмнение трябва да излиза.

Той изглежда ужасно, помисли си Сали. Не беше само заради плешивостта. Клив бе загубил всичката си коса, ако не се броеше редкият мъх по голото му теме. Беше ужасно бледен — като студенокръвно животно. Но лекарите казвали, че се справя добре с болестта, или поне така твърдеше той. Ходеше на работа три пъти седмично след задължителната почивка вкъщи след всяка процедура.

— Как си? — попита Дан. — Можем да поседнем малко на някоя пейка, ако искаш.

— Май че така ще е най-добре. Още съм малко слаб. Сякаш мина цяла година, откакто не съм яздил.

— Ще се качиш на седлото по-скоро, отколкото предполагаш — каза Дан.

— О, така е. Сигурен съм.

Клив не губеше кураж. Не искаше да го съжаляват. Но Сали все пак го съжаляваше. Когато хората проявяват смелост, сърцето ти още повече откликва на страданията им.

— Мислех, че ще доведете и Тина — каза той. — Отдавна не съм я виждал.

Бяха попитали Тина дали иска да излезе с тях днес, но тя бе изпаднала в едно от мълчаливите си настроения и те не настояха. Господи, колко ли още щеше да продължи това, помисли си Сали. Обаче излъга с весел вид:

— Ще я доведем следващия път. Днес си играе с една приятелка и много се забавлява, затова не я прекъснахме.

— Разбира се, че не трябваше — каза Клив.

Поседяха малко и погледаха конете. Много болните хора, дори и тези от тях, които се възстановяваха, като че ли за известно време живееха в друг свят, разсъждаваше Сали и си представяше, че силните животни и здравословният чист въздух би трябвало да подействат освежително на Клив и че той се чувства благодарен за тази възможност.

— Татко се връща следващата седмица. Обажда ми се всеки ден да разбере как съм.

— Доста голяма телефонна сметка ще навърти — пошегува се Дан.

— Иска да отидем за няколко дни преди Коледа в Ред Хил, знаеш ли?

— Чух. Добре ще е да се разнообразиш.

— И аз се радвам. Искам да поживея в новата вила. С Роксан ще спим там и ще ходим пеш до голямата къща да се храним. Първата ни Коледа заедно — той продължи да мисли на глас: — Иска ми се да изглеждам по-добре. Като мина покрай огледало, ми става лошо. Не че някога съм бил кой знае какъв красавец, но сега…

— Косата ли имаш предвид? — каза бързо Сали. — О, тя ще порасне пак след време. Не се тревожи за това.

Клив се обърна към нея:

— Много си добра с мен, Сали. Мисля, че така и не ти благодарих, че посрещна топло Роксан. Заедно с Хепи. Не разбирам Иън. Идва в болницата, винаги е правил и продължава да прави достатъчно за мен, но никога не идва в къщата ни, никога не пита за жена ми. Знам, че е шокиран от нашия брак, сигурен съм, че с всички ви е така, но това не е причина да се държи така. Не го разбирам.

— Беше ужасно разстроен — каза Дан. — Не знам дали си разбрал.

— Знам. Прочетох тази сутрин във вестника — Клив се усмихна. — Знам и за писмата. Хванах секретарката ми, като се опитваше да ги скрие, и я накарах да ми ги даде.

— Не искаме да се тревожиш за нищо — каза Дан.

— Разбирам ви — Клив млъкна. — Знам, че с вас двамата мога да бъда откровен, затова ще го кажа. Аманда е другият човек, когото не разбирам. Вярно е, че едва я познавам. Но алчността й, нейната и на Иън — умът ми не го побира. Те вече имат толкова много.

— И моят ум не го побира — каза Дан.

— Боя се, че Иън е непреклонен. Но може би татко ще успее да убеди Аманда, като дойде.

— Може би — каза Дан.

Той знае по-добре, помисли си Сали. Толкова й беше мъчно за него. Погледна към глъбините на старата гора и й стана мъчно и за нея.

Внезапно Дан се покашля и каза:

— Аз реших, Клив. Вдигам бяло знаме. Шведите и цялата им пасмина, Иън, Аманда — това е загубена битка, независимо как ще гласуваш ти. Няма никакъв изход.

— Какво каза?

— Казвам, че упълномощих Иън да прави каквото намери за добре. Приключих борбата. И те освобождавам от твоето обещание. Нека да сме единодушни с Иън и да видим какво ще се случи.

— Дан, не можеш да постъпиш така.

— А мога ли да продължавам да си блъскам главата в непробиваема стена? И то не една, а две стени?

— Аз ще гласувам за „Грейс Фудс“. Ще гласувам против консорциума. Ще разочаровам татко, а и вас.

— Оливър не е взел страна, Клив.

— Само защото не иска да наранява никого. Такъв си е. Но знам какво му е на душата. Знам — Клив вдигна решително глава. — Странно, но по някаква причина и Роксан повдигна скоро въпроса. Никога не съм си представял, че може да се заинтересува, но предполагам, че Хепи й е казала нещо. Според нея трябва да гласувам заедно с Иън за консорциума.

Странно, помисли си Сали. Хепи никога не обсъжда бизнеса с мен. Това е наше негласно споразумение.

— Парите са я изкушили — каза Клив и пак леко се засмя. — Двайсет и осем милиона. Това е впечатляваща сума за всякакви стандарти и предполагам, че след като никога не е имала нищо — как само знае да цени нещата! Истинско удоволствие е да я гледам из къщата — как разтребва, как готви. Тя е страхотна кулинарка и умее да създава уют.

Сали се зарадва, че разговорът се отклони от бизнеса. Тази тема съсипваше Дан, не му стигаха ужасните притеснения около детето.

— Обича да си стои вкъщи. Понякога ми липсва, когато излезе следобед. Къщата е много тиха без нея.

Той изглеждаше толкова щастлив, лицето му бе придобило спокойно изражение. Никога преди Сали не го бе чувала да говори така открито за себе си. Беше напълно нетипично за него. А единствена Роксан бе успяла да го промени.

— Знаете ли — продължи Клив, — никога преди не съм осъзнавал колко прекрасен може да бъде животът. И само преди шест месеца сякаш отново се родих. Нали си представяте фойерверките на Четвърти юли, онези огромни розети, които възпламеняват цялото небе? Точно това се случи и с моя живот.

Такава поетична образност от устата на този мъж беше направо невероятна. Никога не се знаеше какво можеш да откриеш у хора, за които най-малко си предполагал, че имат подобни заложби! И тя си спомни засрамена за ужасните мисли, които някога й минаваха за Клив Грей.

— Трябва да ви доверя една тайна — каза той срамежливо. — Роксан е бременна. Съвсем в началото е и не иска още да казваме, но аз не мога да се въздържа.

— Поздравления! — каза веднага Дан. — Това е чудесно. Толкова е хубаво.

— И аз се радвам — каза Сали и се замисли за последствията. Бащата можеше да умре, преди детето да се роди, въпреки че твърдяха, че няма да стане така. Но той изглеждаше толкова ужасно.

— Надявам се да не прилича на мен — каза Клив, без да се шегува.

— Нищо ти няма. А и няма значение на кого прилича детето, стига само да е здраво — увери го Сали и наистина го желаеше от дъното на свитото си сърце.

Късият зимен следобед беше към своя край. Време бе да заведат Клив вкъщи. След това постояха малко в колата и гледаха как той се движи бавно, почти се влачи нагоре по хълма, помъчи се известно време с ключа и най-накрая успя да влезе в изисканата си къща.

— Господи, Дан, колко е тъжно!

— Да. Но сега той е друг човек. Преди беше сухар и заядлив, а сега толкова е омекнал. Не мога да го позная. Дали е заради болестта, или е заради жената?

— И заради двете, предполагам.

В най-високата точка на шосето, където градските светлини се процеждаха през голите дървета, Дан намали скоростта.

— И баща ми работеше там — промърмори той, — и неговият баща преди това.

Сали го докосна по рамото, без да каже нищо, защото разбра, че той вече тъжеше за края на „Грейс Фудс“.

— По-следващата седмица заминавам за Шотландия за пет дни — каза той. — Трябва да нагледам производството на един нов продукт, някаква кайма. Пълнеж за банички. Ще се върна доста преди Коледа.

— Значи не си се предал напълно?

— Още не сме свършили и въпреки че и това ще стане скоро, няма да спра да работя, докато се държим на повърхността.

— Ти си голям куражлия, Дан Грей.

— Почакай до началото на годината. Тогава всичко ще се реши.

Можеше да му напомни, че обеща, ако дотогава Тина не започне да се подобрява, да променят драстично лечението й. Можеше да му каже, че вчера сутринта Хепи дойде по някакъв повод и видя Тина да нарежда уплашено, че не иска да ходи на детска градина. Тогава тя внимателно предложи да се обърнат към лекар. „Водили ли сте я някъде?“ — тактично бе попитала Хепи и когато Сали й отвърна: „Не още“, тя пак й каза името на доктор Лайл. „Смятат я за отличен специалист“ — каза тя и Сали си замълча.

Можеше да му каже всичко това, но не го направи. Навън застудяваше и денят отиваше към своя край. Годината също свършваше. Нека да запазят спокойствие. След Нова година, както бе предрекъл и Дан, нещата щяха да се решат.