Белва Плейн
Въртележката (20)

Деветнадесета глава

Март 1991 г.

Сали бродеше от стая в стая из тихата къща, а търпеливият нюфаундленд я следваше по петите. Трябваше сама да заведе децата на рожден ден у съседите, но нямаше никакви сили, затова бавачката ги заведе. Вече нямаше сили за нищо.

Спираше пред всяко огледало с надеждата, че следващия път няма да види такъв печален образ, но уви. Не беше от суета. Това усещане вече принадлежеше към друг период от живота й, период, който никога нямаше да може да върне. Беше от ужас.

Ето така ще изглежда и в затвора. Или може би още по-зле? От онази декемврийска нощ беше отслабнала с десетина килограма и несъмнено щеше да продължи да слабее. Композиция в сиво и черно, помисли си тя. Сива кожа и черна коса, която стърчеше от двете страни на лицето й като ветрило, и според Дан приличаше на древен египетски портрет.

Помнеше всеки детайл от първия им ден, от първия поглед към сребърната въртележка до заведението, в което седнаха и пиха кафе след кафе почти до тъмно. Спомни си бавната им разходка под разлистените дървета, прекрасната гледка към Триумфалната арка, малкото момченце, което возеха в количката му заедно с кученцето му, възрастната жена, продаваща теменужки от плетена кошница. Помнеше всичко.

Беше добре опакована в дебела вълнена пола, блуза и жилетка, но пак трепереше. Вятърът, който брулеше голите дървета така, че клоните им се огъваха, сякаш се молеха за милост, беше проникнал през всяка пукнатина на дъските и всяка шупла в тухлите направо в тялото й. Или може би, помисли си тя, ми е студено, защото съм толкова измършавяла.

В кухнята като че ли беше по-топло. Сложи чайника на огъня и седна да изчака, докато стане готов чаят. Кухните винаги създаваха уют. Стените им те обгръщаха. Сякаш никаква беда не можеше да достигне човек тук, в сърцето на къщата, до врящия чайник, до бананите, натрупани в старата синя фруктиера, и кучето, което спеше толкова сладко под масата.

В къщата на родителите й гледаха котки. Бялата съвсем естествено се казваше Бланш и имаше чердже на прозореца, където обичаше да си прави тоалет на слънце, като облизваше поред всяка розова лапичка. След Бланш дойде Корделия, после Ема и Матилда. Събота сутрин в къщата означаваше палачинки и бекон. В голямата ваза в средата на масата винаги имаше някаква растителност: през лятото — каквото цъфтеше в момента, а през зимата — клонки от имел или бор.

Всички тези неща стават част от теб, никой не може да ти ги отнеме. Могат да те заключат за колкото си искат в сивата крепост-затвор, но тези неща ще останат при теб заедно с дома и хората от детството, гордостта от първия самостоятелен успех, любовта към Дан и раждането на децата.

Горещият чай стопли ръцете й, които обгръщаха чашата, но по жилите й още се просмукваше студ. Това беше хладният полъх на ужаса. И тя съвсем честно си призна, че не само се страхуваше от това, което щеше да се случи с нея, но и дълбоко тъжеше заради децата и Дан, заради родителите си, които имаха доста патриархална представа за нейното щастие. „Ако бяха само моите страдания, щеше да е поносимо, въпреки че не съм особено храбра, щях да го преживея, както Клив живее с болестта, която рано или късно ще го убие.“

Чу кола да спира пред къщата и се досети, че е Дан. Беше си тръгнал рано от работа, за да прибере бавачката и децата от рождения ден. Тя му объркваше и работата. Знаеше, че ако му е възможно, ще изостави задълженията си, за да остане вкъщи и да се грижи за нея. Тази сутрин категорично й бе забранил да излиза навън през деня и тя се почуди дали го бе направил заради болния й вид, или по някакъв начин бе усетил инстинктивно промяната в нея и окончателното й решение да се предаде.

Погледна към стенния часовник и видя датата на календара, който висеше под него. Беше паметна дата: на нея доктор Лайл й беше казала, че някой е блудствал с Тина, а също така беше и рожденият ден на чудовището, което го бе направило. Тогава зад червените копринени пердета духаше силен мартенски вятър — като този, който свистеше навън и сега. Някой бе споменал нещо за въртележката, копието, на която ги бе събрало с Дан. Всичко отново изплува в главата й.

Но денят, слава богу, беше паметен и с нещо по-хубаво. Тина най-накрая показваше някакво реално подобрение. Предстоеше им още дълъг път, така беше, но поне посоката беше ясно определена.

Семейството нахлу в кухнята. Бавачката веднага вдигна юмрук с палеца нагоре, което означаваше, че Тина се е държала добре на празненството. Момичетата хвърлиха на масата чантите си, пълни с кубчета, пластмасови кукли, гумени топки и други дреболии. Сали им разкопча официалните палта.

— Казах на Дженифър, че моята сестра е по-хубава от нейната — съобщи Тина.

— И защо й каза така? — попита Сали.

— Така. Моята сестра е по-голяма и знае повече думи. А нейната сестра е тъпа.

— Тъпа — каза Сюзана. — Тъпа, тъпа, тъпа.

Тина се засмя:

— Видяхте ли?

Смехът на Тина! Струваше повече от злато. Повече от злато, диаманти и перли. Отдавна загубеният звънлив смях на Тина, от който бузките й се издуваха и очите й светеха закачливо.

Сали прегърна двете момичета, притисна ги и ги залюля, после се засмя заедно с тях.

Дан ги гледаше с такова изражение, че сърцето й се сви.

Всяка вечер, независимо как се мъчеха да запълват времето си с нещо друго, пак се връщаха на една и съща тема.

— Не мога да си представя търпението на Аманда — каза Сали. — Да живееш с това толкова години! И никой не е бил достатъчно чувствителен, за да разбере, че тя страда, и да потърси причината.

— Но както ти каза, тя не е искала да я разкрие.

— Да, гордостта на семейство Грей, тя ми каза.

— Гордост — каза горчиво Дан. — Тя я направи една гневна жена.

— Има много, на което да се гневи… И ти нищо ли не помниш?

— Само изпуснати изречения от време на време, шепненето на слугите, което продължи дълго след като тя замина. Наричаха я трудно момиче. Имам само бегъл спомен от деня, в който тя си тръгна. Всичко беше толкова внезапно. Никой не беше споменавал, че тя няма да живее вече в Хоторн с мен. Още я виждам как стои в коридора с куфара и малкия пудел в кошница. Опитвах да не се разплача — чичо Оливър казваше, че момчетата не плачат, — но, разбира се, страшно се разревах. Беше ми трудно. Първо самолетната катастрофа, мама и татко изчезнаха, дори и телата им не бяха намерени, а сега и Аманда си тръгваше. Трудно ми беше. Да — Дан кимна. — Но после, както става с децата, го преживях. Успях да стана щастлив. Живях добре в Хоторн.

— Не ти ли се струваше странно, че тя повече изобщо не стъпи в къщата?

— Е, имахме прекрасни роднини в Калифорния и аз й гостувах всяко лято. Аманда не искаше да се прибира и чичо Оливър казваше, че всичко е наред и че не трябва да я принуждаваме да прави нещо против волята си.

Сали чувстваше известно облекчение, като мислеше за Аманда.

Тя по някакъв начин бе оцеляла, най-малкото не беше рухнала психически. Затова с любовта и грижите, с които обгръщаха Тина, тя би трябвало да се справи още по-добре, да отиде още по-далеч от едното оцеляване.

— Иска ми се да бях познавала Аманда от по-отдавна — каза Сали. — Тя е добра жена и подозирам, че в нея има много обич. Помисли си само как оттегли иска за акциите и се извини, че изобщо го е подала.

Дан се съгласи.

— Да я поканим да ни погостува по-дълго веднага щом се стопли. Идеята ми харесва. Всъщност защо не й позвъним сега и не я попитаме?

Сали вдигна ръка.

— Не, почакай. Не знаем какво ще стане през следващите няколко месеца.

— Пак запя старата песен, Сали. Не искам да слушам.

— Трябва да ме изслушаш, Дан — гласът й стана много нисък. — Не мога да продължавам така много дълго. Всъщност вече не мога нито ден.

Бяха в стаята си. Тя лежеше по гръб на малката кушетка в долния край на спалнята и той отиде и седна до краката й.

— Чуй ме — каза сериозно. — И ми кажи честно. Тревожиш се, защото Иън знае, нали?

— Не, имам доверие на Иън. Той не би наранил децата, нито мен. Изобщо не е заради него. Заради мен самата е.

— Сали! Това е било нещастен случай! — извика той и я укори. — Измъчваш се ненужно. Не можеш ли да го скъташ в ума си и да го забравиш завинаги?

— Не би говорил така, ако беше съдия.

— Тогава се радвам, че не съм.

— Но ние живеем според законите.

— Моля те, не ми изнасяй лекция.

— Не ти изнасям лекция. Може би ти звуча патетично, но съществува такова нещо като съвест и моята ме измъчва ден и нощ. Ден и нощ, Дан!

— Той заслужаваше да умре.

— Знам, но не от моите ръце.

— Твоите ръце — той се наведе и ги целуна, после промълви: — Сали, така ще убиеш мен и момиченцата. Умолявам те, не ни причинявай такова ужасно нещо. И какво ще спечелиш, ако се явиш на процес, осъдят те и — да не дава Господ — те вкарат в затвора? Какво ще докажеш?

— Това, че не можем да оставим нещата да се решават със саморазправа.

— За бога, ти не си се саморазправила с него! Било е нещастен случай!

— Въртим се в кръг, Дан, и аз съм уморена от това.

Той се изправи и погледна надолу към нея.

— Да — каза, — изглеждаш ужасно. Ще заведа теб, момичетата и бавачката на някое топло място, където можеш да се печеш на слънце, да си почиваш и да понапълнееш.

— Казваш го вече няколко пъти, скъпи мой. Но слънцето не може да унищожи тези беди. Трябва да се предам, Дан, както и Аманда ще трябва да разкаже след време.

— Това е съвсем различно.

— Не съвсем. Тайните набъбват в теб, докато не остане повече свободно място, тогава изригват навън.

— Толкова пъти вече сме говорили за това, а доникъде не стигаме. Ще се съгласиш ли да поговориш с Иън? В края на краищата той му беше баща. Може би него ще послушаш.

— Моля те, скъпи, както вече каза, много пъти вече водим този разговор. Няма смисъл. Ще се предам в понеделник.

Той хвана главата си с ръце.

— Господи, мисля, че полудявам! — отдалечи се, обърна се и я погледна, повървя още малко, после се върна при нея. — Не в понеделник. Първо ще трябва да се срещнеш с адвокат. Това е просто здрав разум и аз настоявам да го проявиш. Случайно знам, че Ларсън се връща от почивка в сряда. Ще говорим с него. Обещаваш ли да почакаш дотогава?

Тя не искаше да се разплаче и с огромно усилие успя да удържи сълзите си.

— Да, но няма да ходя при него, за да се опитва да ме разубеждава.

— Как ми се иска да успее — каза мрачно Дан.

Разбира се, никой уважаващ себе си адвокат не би я издал. Тя го знаеше. Но щеше да я напътства и после съдбата, хубава или лоша, щеше да поеме всичко в свои ръце.

 

 

Клив беше в болницата от ранна утрин, а следобедът вече преваляше. Седеше в малкото преддверие до кабинета на лекаря си — частната чакалня за привилегировани пациенти. Седеше и прелистваше списания. Болката в гърба му беше толкова силна, че независимо как си сменяше позата, продължаваше да е почти непоносима. Накрая се изправи, но никакъв резултат. Болката бързо се преместваше към краката му и растеше неусетно ден след ден вече… колко дни наред? Десет? Единайсет? Загубил им беше броя. Болката притъпяваше сетивата му.

— Доктор Дей ще ви приеме сега — каза някой.

Той влезе. Лекарят разглеждаше малка купчина книжа. Когато вдигна поглед, Клив прочете всичко по лицето му. Лицата на лекарите винаги ги издаваха. Радостното пламъче в очите казваше: „Всичко е отрицателно“, леко озадаченият израз значеше: „Имам лоши новини и се чудя как да ви ги съобщя по най-добрия начин.“

— Е — каза Клив, — не е добре, нали?

— Винаги има… — започна лекарят, но Клив го прекъсна.

— Простете ми, че днес не съм любезен. Имах лош ден, а това е и рожденият ден на баща ми. Знам, че умирам, затова, моля ви, кажете ми го по-бързо. Готов съм.

Лекарят обърна ръце с дланите нагоре и вдигна рамене, с което изрази провала си.

— Извинявай, Клив. По дяволите, това е най-трудното… Добре, ето. Рентгеновата снимка, пробите от костите, радиологичните изследвания — всичко показва, че се е разпространил. Навсякъде е: в костите, бъбреците, черния дроб — навсякъде.

— Разбирам.

— Опитахме се. По дяволите, показа такова подобрение, след като ти изрязахме дроба. Цяла зима вървеше нагоре. Но ето сега пак тръгна надолу — той отново направи отчаян жест. — Разпространява се като горски пожар, който не може да бъде овладян.

Клив вдигна глава.

— Колко ми остава?

До този момент не бе чул часовника в стаята. Изведнъж му се стори много силен. Тик-так.

— Всеки момент — каза лекарят.

Клив с мъка стана от стола и успя да каже няколко думи:

— Благодаря ви. Направихте всичко възможно.

— Къде отиваш, Клив?

— Вкъщи. Къде другаде? Искам да съм си вкъщи.

— Имам предвид, как ще стигнеш дотам?

— Жена ми ме докара. Цял ден чака във фоайето.

Лекарят явно се чудеше какво да каже или да направи.

Стана и отвори вратата, стисна ръката на Клив и поклати глава:

— Щом чака цял ден, значи е търпелива съпруга. Искаш ли да сляза да поговоря с нея, може би бих могъл…

— Не, не. Не е необходимо, но ви благодаря все пак.

И Клив бързо си облече палтото и въпреки болката, тръгна надолу по стълбите.

 

 

След като набързо разказа на Роксан какво бе научил, след като чу как тя, както винаги, пое дъх и го затаи, последва познатият отговор: О, лекарите грешат, на леля ми преди девет години й казаха, че й остават само шест месеца. Клив я помоли да млъкне.

— Знам, че го правиш с добри намерения, но това са глупости и ти го знаеш — каза той тихо.

— Кога… кога каза, че може да…

— Всеки момент.

Знаеше, че тя се надява да не стане сега тук, в колата, или на някое друго място пред нея. Едва ли можеше да я вини за това. И той би изпитвал същия естествен ужас, ако беше на нейно място.

Всичко, което искаше в момента, беше да се прибере и да вземе нещо за болката. Но една част от него все пак искаше да продължи пътуването. Можеше да се окаже, че му е за последно. Никога. Това беше необикновена дума, когато трябва да я отнесеш към себе си. И той погледна жадно към небето, натежало от зимни облаци, към вятъра, който яростно блъскаше дърветата, и към мъртвата сърна, която лежеше отстрани на пътя. В зима като тази такива трупове не бяха рядкост. Но през май, само след шейсет дни, щеше да дойде хубавото време, новите листа и глъчта на завърналите се птици. Кобилата щеше да помирише пролетта и да се впусне в галоп.

— Знам, че не ти се говори, но си мислех, че ако ти се яде нещо специално, мога да се отбия в магазина. Ще отнеме само секунди.

Тя се пресегна и го хвана за ръката. Той я погледна в отговор и видя, че очите й блестяха от сълзи.

— Благодаря ти, но да се прибираме вкъщи — толкова беше развълнуван, че не знаеше какво да каже. Беше много мила с него. Никога през живота си не бе получавал толкова грижи, внимание и закрила. Тя се движеше безшумно из къщата, даваше му да яде и да пие, сваляше книги от полиците и ги връщаше обратно, пускаше музика и сменяше дисковете. Когато нямаше нужда от нищо, тя тихо се оттегляше в стаята, която заемаше сега, и го оставяше да си почива.

Веднъж го попита дали не иска да чуе цялата история за нея и Иън, но той не пожела. Нямаше нужда да прави още по-живи образите в ума си: бездруго бяха достатъчно живописни, мъчителни и унизителни. И без това вече нямаше значение. Да, помисли си той тъжно, смъртта прави човека много вглъбен.

Когато стигнаха вкъщи, домът им беше тъмен, с изключение на кухнята, а там оставяха лампата да свети заради Ейнджъл, който веднага се втурна да ги посрещне и се заумилква да го вдигнат.

— Иди и седни на креслото си във всекидневната — нареди му Роксан. — Така ще е по-добре за гърба ти, отколкото ако седиш на масата в кухнята. Ще ти донеса вечерята на поднос.

Тя пое всичко в свои ръце, както хората естествено правеха в близост до неизбежната смърт. Той изпълни нареждането й и започна да премисля какво вероятно би могла да изпитва тя. Накрая стигна до извода, че е нещо средно между естествен страх и истинско състрадание. Видя я на другия ден след погребението му как стои сама в голямата къща, вероятно притиснала малкото кученце до гърдите си, и си спомня за деня, в който се е нанесла тук и когато всичко й е принадлежало.

Когато остави подноса и тръгна обратно към кухнята, където щеше да вечеря сама, той я помоли да си донесе чинията при него.

— Време е да поговорим — каза той.

Тя му отвърна с готовност:

— Чакам този миг дни наред след онази нощ. И аз искам да поговорим. Наистина имам нужда да ти разкажа всичко.

— Нищо не искам да слушам. Не искам подробности.

— Добре, без подробности. Искам само да ти кажа, че това, което се случи, беше низко. Но ти трябва да разбереш, че хората се заслепяват от любов и просто…

Той я прекъсна. Ти трябва да разбереш. Беше сложила ударението върху „ти“. Но да говори за „заслепяване“ от любов, когато всичко беше толкова… толкова прекрасно, когато той напълно се преобрази, заживя нов живот, стана друга личност! Какво разбираше тя? Никога не е била в неговата кожа. Нямаше как да разбере!

Но може би все пак бе способна. Може би просто не й стигаха думите, за да се изрази.

Освен това трябваше да се погрижат и за някои практически неща.

— Не това имам предвид — каза той. — Исках да знам какво смяташ да правиш, след като умра.

— Ще замина. Със сигурност не мога да остана тук.

— Ще заминеш? С Иън ли?

— Не! Всичко свърши. Трябва да ми повярваш.

— Разбирам. Ами детето?

— Не знам. Не сме говорили.

Главата й беше сведена и профилът й се очертаваше на фона на лампата. Гръцки профил, помисли си той, класическа глава.

— Няма да взимаш пари от него — каза Клив рязко. — Аз ще ти оставя достатъчно. Целият свят знае, че детето е мое. Не го наказвай още преди да се роди, като свържеш името му със скандал. И не наранявай Хепи.

— О, няма, никога не бих го направила! Тя ми е приятелка. И е толкова мила жена — старомодна е, не е като мен. Искам да кажа, че ако бях на нейно място и ми се случеше такова нещо, бих взела всичко от този негодник — и последния му цент — и бих го изритала. Но тя, тя ще се съсипе, ако разбере. А на мен това с какво ще ми помогне? Веднъж го казах и на Мишел. Говорехме си за Иън и за мен…

— Не ми казвай. Като знам, че ще удържиш на думата си, това ми е достатъчно.

— Ще я удържа. Мисля да отида във Флорида, за да съм по-близо до Мишел. В случай че…

— Има пари да остане в училището ли? Ще има. Защо да наказвам и Мишел? Тя е добро дете. След като учението й върви, нека остане и си оправи живота.

Роксан плачеше:

— Не знам, не знам какво да мисля! Ти си толкова добър! Не съм предполагала, че съществуват хора като теб. Иска ми се да мога да ти помогна, да направя нещо за теб. Бих отишла до Китай, до Африка, навсякъде…

— И това можеш да направиш. Вземи телефона, обади се на Дан и на Сали, след това на Иън и на Хепи.

— На Иън?

— Да, да, на Иън. Искам всички да дойдат тук утре в десет часа сутринта. Много е важно. Трябва да дойдат всички. И след това се обади на адвоката ми, Тимъти Ларсън, и му кажи, че имам нужда от него. Номерът е в бележника ми.

Лекарството беше започнало да действа и болката вече само леко го глождеше, но можеше да се търпи. Той огледа стаята, приглушените червени и сини тонове на килимите, книгите си, рисунките на коне и снимката на кобилата, която може би вече не би го познала. Надяваше се да си намери добър дом, защото иначе щеше да се запилее нанякъде заедно с всичката му друга собственост. Или може би трябваше да запазят кобилата, докато Тина порасне достатъчно, за да може да я язди.

— Господин Ларсън го няма, но ще се върне в сряда — докладва Роксан.

— Тогава кажи да изпратят партньора му. Няма значение кой ще е.

Когато тя се върна, той видя, че е много неспокойна, и затова й каза нежно:

— Изглеждаш уплашена, бедното ми момиче. Но няма нужда да се тревожиш, обещавам ти.

— Щом казваш. Но ми се иска да разбера защо е всичко това.

— Ще разбереш.

 

 

Всички седяха в полукръг около Клив. Ситуацията беше драматична. Той председателстваше събирането, бе поел напълно всичко в свои ръце, а останалите чакаха какво ще каже. Единствените, които изглеждаха спокойни, бяха Хепи и адвокатът господин Джардинър.

Иън не спираше да си играе със златното си ножче. Седеше до Хепи, а Роксан беше точно в противоположната част на полукръга. Може би наистина бяха скъсали? Тя така каза, а на него толкова много му се искаше да й вярва. Така изглеждаше, защото много внимателно избягваха погледите си. Но външността често лъжеше. Наистина.

Сали и Дан изглеждаха изтощени и посърнали, сякаш не бяха спали със седмици. Чудеше се в каква ли беда бяха изпаднали. И двамата не заслужаваха да страдат, но не така беше устроен светът. Наистина.

— Помолих ви да дойдете, господин Джардинър, защото искам да има упълномощен свидетел на това, което ще кажа.

Господин Джардинър, който беше съвсем млад, вероятно току-що завършил право, кимна с подобаваща сериозност.

— Трябва да дойдат още двама души. Всъщност вече чувам колата им. Роксан, моля те, ще отвориш ли вратата?

Двама мъже с походки и осанки на полицаи влязоха и седнаха до останалите.

— Детективите Мърей и Хюбър от отдел „Убийства“, господин Джардинър, моят адвокат. Останалите се познавате.

Сякаш всички, седящи в полукръга, се бяха привели напред и всеки момент щяха да се катурнат или поне да залитнат към стъпалата си. Клив изпитваше удоволствие от разиграващото се представление, на което той като кукловод дърпаше конците.

— Имате ли някаква улика? — започна Хюбър.

— Не, имам цялата разгадка — каза Клив.

През всички премина тревога и очите им се разшириха. Иън спря да си играе с ножчето, а Дан стисна ръката на Сали.

— Както знаят членовете на семейството ми, аз съм болен. Остават ми може би дни живот. При това положение човек сериозно се замисля — той спря. Нека почакат. Ще го каже по свой си начин. — Реших, че в бъдеще, дори след години, някой нещастен скитник, който проникне с взлом в нечия къща, може да бъде заловен и заподозрян в убийството на баща ми. Възможно е. Такива неща се случват — той погледна към детективите. — Така ли е?

Хюбър призна вероятността.

— Но не е чак толкова вероятно — добави той.

— Дори и да е така, повиках ви тук, за да изясним нещата. Аз съм човекът, който застреля Оливър Грей. Аз и никой друг.

Последва дълбока, болезнена всеобща въздишка. Хепи изпищя, Иън се изправи и седна обратно, а Дан започна да казва нещо, но детектив Хюбър го спря, като вдигна ръка.

— Да — продължи Клив, — бях полудял, заслепен, в истерия, както щете го наречете. Имах намерение да убия брат си. Случиха се някои неща… да, случиха се. Но няма значение — той млъкна, въздъхна и продължи с такъв измъчен глас, че останалите трябваше да се напрягат, за да го чуят: — Взех оръжието. Не мога да ви кажа за какво мислех и дали изобщо можех да мисля. Излязох на снега. Спомням си, че паднах на пътеката, която се изкачва по хълма. Свалих обувките си, за да не оставям следи, и влязох през задната врата на къщата. Знаех, че татко си ляга рано и че Иън ще преспи при него. Той, разбира се, беше закъснял, още го нямаше, но аз не знаех. Бях полудял, умопомрачен, разбирате ли? В коридора беше почти тъмно и аз взех баща ми за Иън. Да. Баща ми. Бях се побъркал, разбирате ли? — Клив поглеждаше подред всеки един от онемелия полукръг. — Оръжието беше револвер трийсет и осми калибър. Той е тук. Роксан, заведи полицаите горе. На горната полица на шкафа ми има зелена книга, „Принципи на математиката“. Тя е куха. Оръжието е в нея.

С изключение на господин Джардинър, който бе започнал бързо да си води записки в малък бележник, останалите в стаята бяха като омагьосани. Никой не наруши абсолютното мълчание, докато тримата се качваха нагоре. Когато се върнаха, всички се изправиха в столовете си и надникнаха към отворената книга с оръжието в нея.

— Значи сте планирали да убиете брат си — каза Мърей. — Защо?

Как да му отговори? Защото през целия си живот е получавал всичко, което поиска. Всичко.

— Защо? — повтори Мърей.

— Предпочитам да не казвам, още повече че Иън не е извършил престъпление. В това отношение той е невинен.

Това беше достатъчно. Нямаше нужда да знаят повече.

— Съветвам ви да отговорите, ако можете — каза тихо господин Джардинър.

— Мога, но не искам. Имате оръжието и доброволното ми самопризнание.

Но детективите не се лъжеха толкова лесно.

— Ще ви помогне при защитата, ако дадете някакво обяснение за омразата, за която говорихте.

— Не искам никаква защита. Ще умра още преди да съберете състав за предварителното изслушване — после Клив прочете мислите им. — И това няма да е самоубийство — каза той.

Стаята, къщата, утринта навън — нищо не беше достатъчно голямо, за да побере емоционалния тайфун, който се разрази в него. Поглеждаше ту едно вцепенено лице, ту друго, местеше поглед от Иън към Роксан и накрая каза:

— Ако има някой в стаята, който знае защо, той си знае и това е, няма нужда някой друг да научава — погледът му се върна на Иън. — Сега се радвам, че не те нараних, Иън. Пред теб има много живот. Така че — казах го и мога да си отида спокоен.

— Имахте ли намерение да използвате оръжието пак? — попита Хюбър. — В повечето случаи заподозрените убийци се отървават от него.

Клив нямаше как да не се засмее на „заподозрените“.

— Щях да го направя, ако бях намерил начин, но не можех да карам сам. Няма значение. Сега можете да сравните оръжието с раната и да приключите случая си.

В същия миг думата отекна в ушите му, направо дълбоко в сърцето. Рана. Алена, разкъсана, влажна рана, един зеещ ужас. И той внезапно изкрещя, сякаш наоколо нямаше никой, за да го чуе, или това просто нямаше значение:

— Добрият ми баща! Единственият човек, който ме обичаше, наистина ме обичаше, след като майка ми умря. Той, който никога не бе наранил живо същество на тази земя, а правеше само добрини. Господи, господи! — и той се залюля напред-назад и заплака.

След това изведнъж стана от стола, защото режещата болка се бе върнала и пълзеше по-високо от всякога, дълбаеше и стържеше, сякаш се боеше да не би той да се отърве от агонията. После залитна и падна.

 

 

Роксан се качи в линейката, която откара Клив.

— Има място за един. Да дойде съпругата му — каза санитарят.

— Лекарят каза, че костите му не издържали — каза Иън, като затвори телефона. — Просто се разпаднал. Той не бил изненадан.

Господин Джардинър, въпреки усилията си да запази спокойствие като юрист, беше втрещен като всички останали. Но все пак забеляза:

— Без съмнение и мозъкът на бедния човек се е разпаднал.

Говори като адвокат, който се готви за пледоария, помисли си Иън. Но веднага се съгласи:

— Да, предвиждах нещо такова от известно време, въпреки че след като не съм лекар, не мога да диагностицирам. Не говоря за това. Но той беше трескав, само така мога да го определя, и наистина не беше много… ами… много в ред. Трябва да му простим.

Господин Джардинър си записа още нещо. Цялата разтреперана и обляна в сълзи, Хепи се притискаше към Иън. Дан се бе смръщил и се опитваше да си представи един трескав и агресивен Клив. Клив?

И после изведнъж осъзна, че Сали е свободна… очевидно това, което бе чула, не бе достигнало до съзнанието й.

Никой не би държал действащи муниции в тези скъпи сребърни предмети от колекцията. Те бяха в коридора, близо до вратата, през която Клив бе изнесен, но Сали се бе качила на стълбата и седеше там самотна. „Това е от шока — каза си той и продължи да разсъждава. — Сега вече наистина ще те отведа някъде, ще прекараме цяла седмица само двамата. Тина вече се поправя толкова бързо, че може да бъде поверена на бавачката. Цяла седмица за мен и теб, за твоето възстановяване. О, мила, скъпа моя!“

Детектив Хюбър, който говореше по телефона, се върна при останалите.

— Шефът щеше да получи удар. Първо изобщо не ми повярва. Господи! Никога не съм чувал такова нещо през целия си живот. Сега ще постави двама полицаи пред стаята на бедния нещаст… бедния човек. Господи! Никога не съм чувал подобно нещо.

— Ние, разбира се, знаехме, че е човек от семейството — каза Мърей — или някой служител, който му е бил ядосан — той се изчерви и сякаш за да се извини на роднините пред него, каза: — Случва се и в най-добрите семейства, нали знаете. И ние знаехме. Къщата е пълна с ценни предмети и нищо не е взето. Дори имаше пари на масата, седем стодоларови банкноти. Да, куршумът е 38-и калибър, от това оръжие тук — каза той и посочи зелената книга под мишницата си. — Така че, както казват, ако имаш търпение, убийството винаги се разкрива.

— Невинаги — припомни му Хюбър, — но в повечето случаи.

Само ако го знаеше през тези три месеца, помисли си Дан.

Хепи си представяше трупа на пода, трупа, който можеше да е на Иън, нейния съпруг, любим, единствената й любов.

Клив поне ще умре с вярата, че татко е човекът, за когото винаги го е мислил, докато аз ще трябва да живея с друга представа, мислеше си Иън.

Бедният Клив. Нали винаги съм казвала, че нещо не му е наред, помисли си Сали.

— Мисля — каза Хюбър, когато двамата полицаи се приготвиха да си ходят, — че на вас, приятели, ви е необходимо по едно силно питие.

— Или по две — добави Мърей.

Господин Джардинър прибра бележника си в джоба, облече си палтото и даде последен съвет на тръгване.

— Разбира се, ще дойдат репортери. Ще ви налитат като стършели. Не им казвайте нищо. Нека друг да отваря вратата и да казва, че няма никой от семейството. Могат да се обадят в нашата кантора, ако искат, а те, разбира се, ще искат, фактите са прости: цялото общество знае, че семейството имаше някои разногласия по предложението за нов квартал на мястото на гората. Ракът на Клив Грей се е разпространил и в мозъка му и по време на ежедневните препирни около бизнеса е загубил контрол. Затова не носи отговорност. Това е. Що се отнася до вас, какво да ви кажа? Ужасно, ужасно нещо! Направо не знам как да го съобщя в кантората. Разбрах — каза той, като кимна към Дан и Иън, — че сте трето поколение клиенти на нашата фирма. Господин Ларсън ще бъде съсипан, като научи.

— Съсипан — каза Хепи, когато пътната врата се затвори. — Предполагам, че думата е точна, защото за по-подходяща не се сещам — очите й бяха зачервени и тя си издуха носа. — Как ще се справим с това?

Четиримата стояха умърлушени в преддверието. Като корабокрушенци, помисли си Сали, които обмислят какво да направят най-напред — дали да се скрият под белия флаг, да търсят храна или да си строят подслон. След това, което току-що се бе случило, къщата беше зловеща като самотен остров.

— Бедната Роксан — каза тя. — Омъжена е по-малко от година.

— Само си представете — каза Хепи. — Полицаи пред вратата му. Нямах представа, че и мозъкът му е засегнат. Не си ми казал, Иън, и странно, че и аз не съм забелязала. Ти забелязала ли си нещо, Сали?

— Не чак толкова, въпреки че според мен винаги е бил малко странен.

— Това е абсурдно — възмути се Дан. — Никога нищо не му е имало на Клив, докато болестта му не се разпространи. Нищо. Отивам в болницата. А ти, Иън?

— Разбира се. Няма нужда вие да идвате, освен ако не настоявате.

Хепи имаше нужда да бъде заета с нещо, затова каза, че ще остане и ще разчисти кухнята.

— Чиниите им от закуска още са в мивката. Мисля да заведа кученцето у нас, Иън. Роксан сигурно няма да я има цял ден и то ще оплеска всичко тук, след като няма кой да го изведе.

Сали разбираше тази нейна нужда ръцете й да са заети, да се движи насам-натам и да прави нещо, дори когато нямаше какво.

— Ще остана да ти помогна — предложи тя.

Иън тежко въздъхна:

— Криминален процес. Ако ракът не успее, това ще го довърши.

— Като го видях как изглежда, на болестта няма да й трябва много време — каза мрачно Дан. И се опита да си представи какво ли е да имаш брат, който иска да те убие, но не успя.

Когато жените отидоха в кухнята, Иън каза много тихо:

— Дан, искам да остана за малко насаме със Сали. Бих могъл да я помоля и на колене за прошка.

— Няма нужда. Видял си каквото си видял и си стигнал до логично заключение.

— Подложих нея и теб на страхотни страдания. Нали ще й кажеш колко съжалявам? Кажи й, че никога няма да си го простя.

— Иън, всичко е наред. Просто се е случило. Това е един ужас и ти изобщо нямаш вина за него.

— Не бъди толкова сигурен.

— Какво искаш да кажеш?

Иън тръгна към всекидневната. Дан го гледаше как стигна до другия й край, застана пред камината с наведена глава, после отиде до прозореца, потропа с пръсти по стъклото и се върна в преддверието. На лицето му беше изписано пълно отчаяние, което така порази Дан, че той го хвана за рамото и леко го раздруса.

— Хайде — каза той. — Това, което се случи, може да повали всекиго. Искам да се прибереш и да си починеш. Аз ще отида в болницата и ще ти съобщя какво става. Хайде!

— Искам да поговорим. Главата ми ще се пръсне, ако не поговоря с някого, а ти си единственият, с когото мога, единственият.

Какво ли може да е? Каква нова изповед, какво предателство се задаваше пак?

— Облечи си палтото, Дан. Ще поговорим навън.

Стояха на вятъра в ъгъла между къщата и гаража и Дан чакаше, докато Иън подритваше малка купчинка топящ се сняг на алеята. Разбираше, че каквото и да има да казва Иън, беше му трудно да започне или може би се колебаеше дали изобщо да го сподели.

— Ако си променил решението си, кажи ми — рече му той любезно.

— Не — Иън го погледна решително в очите. — Не. Трябва да го кажа. Дяволски е трудно, но трябва. Всичко стана, защото аз и Роксан… — тук той пак подритна купчинката сняг. — Разбираш ли, ние се познавахме, преди Клив да се ожени за нея. Нямах представа, бях шокиран като всички вас, когато той я доведе вкъщи като негова… негова жена. Не, бях хиляда пъти по-изненадан, не можех да повярвам на очите си. Ние бяхме скъсали, така да се каже, но не съвсем и тя го направи, за да ме ядоса.

Дан усети, че долната му челюст увисва.

— И Клив не знае?

— Не знаеше нищо до нощта, в която застреля татко. Не знаеше, че пак сме започнали да се виждаме — не често, само два-три пъти — и че бебето, нали знаеш, че е бременна, че бебето не е негово. Мое е.

— Всемогъщи боже! — възкликна Дан.

— Запознахме се преди почти три години. Срещнах я… е, това не е важно. Знаеш как става. Достатъчно е да я погледнеш, за да разбереш. Останалото ще си го допълниш сам или може би не можеш. Предполагам, че вие със Сали… но аз не знам много и за вашата среща. Нещата не са такива, каквито изглеждат — Иън направи гримаса. — Това беше най-баналното нещо на света.

Дан най-малко искаше да го съди. Не беше такъв човек. Но след това признание нямаше как да се удържи да не каже нещо в своя защита. Затова отговори тихо:

— Сали е всичко за мен. Всичко.

— Може и да не ми вярваш, но за мен Хепи също е всичко. Точно затова се скарахме. Искаше да напусна Хепи. Господи! По-скоро бих си отрязал ръката.

— Ами ако Хепи разбере?

— Няма. Роксан не иска да я наранява, защото я харесва. Хепи е добра с нея. Странно, но в Роксан има и много почтеност. Мисля, че понякога сама се изненадва на това. Но и ние не се познаваме докрай, нали? Пак казах баналност — след като започна да говори, Иън, изглежда, не можеше да спре. — Това не е извинение, но понякога си мисля, че ако не бях… ако татко не ме бе притиснал да се оженя, преди да си бях поживял още няколко години, нямаше така да тичам след жените. Пак казвам, това не е извинение. Господи, ако нещо може да ми даде урок, само това ще е. По дяволите! Аз накарах Клив да превърти! Накарах брат си да превърти! Ще трябва да му кажа, преди да умре, трябва да… — очите му се напълниха и сълзите потекоха по лицето му. — Но точно пък на него не мога да му кажа какво имаше между мен и нея. Никога не съм срещал такава жена. Знаех, че трябва да прекратя тази връзка, но въпреки това исках да продължи вечно. И после знаеш ли какво стана, Дан? Умря от само себе си. Винаги така става. Не вярваш, но накрая просто умира. Нещо се случва и връзката умира. Дан, ти си единственият друг човек, който някога ще узнае за Роксан и мен. Това трябва да ти покаже колко те ценя. Доверявам ти се, както ти ми се довери за това, което се е случило с твоята Тина. Как е тя?

— По-добре е. Много по-добре.

— Хубаво. Слава богу! Това също не ми излиза от главата. Когато Клив каза за татко, че никога не е наранил живо същество, почувствах как се изпълвам със срам и ужас. Спомних си за Тина и Аманда. Знам, чел съм за такива хора, но какво от това. Не разбирам. Не мога да позная собствения си баща. Господи! Едно е да се занасяш с жени, но да направиш такова нещо… — Иън изсумтя.

— Не си виновен — каза бързо Дан. — Това няма нищо общо с теб.

— Дан, аз бях сприхав, неспокоен и с чувство за вина, прекалено глупав, за да благодаря на Бога за това, което имам. Може и да не ми повярваш, колкото и странно да изглежда, но тези удари сякаш ми наместиха хлопащите дъски. Не мога да се изразя много точно, но се чувствам друг човек. И наистина съм различен. Ще видиш.

Мартенският вятър изви покрай ъгъла на къщата. По алеята се разпиляха откъснати от дърветата малки клонки. Иън вдигна яката си и потрепери. Изведнъж зъбите му започнаха да тракат.

— Ще замръзнеш — каза Дан. — Влез в колата ми.

— Не, от нерви е. Ще се оправя, ще се съвзема.

— Нека Хепи да те закара вкъщи. И ние ще дойдем. Много ни се струпа тази сутрин, а тя още не е свършила.

 

 

На третата сутрин сестрата, която бе излязла за малко от стаята, се върна и намери Клив издъхнал — бе умрял от масивен вътрешен кръвоизлив.

След няколко минути пристигна и Роксан. След нея дойде и Иън. Съпругата имаше привилегията да влезе първа сама в стаята. Тя така и направи и бързо излезе, за да отстъпи правото и на брат му. Докато стоеше вътре, той разбра, че завинаги щеше да запомни това малко тяло, жълтеникавата кожа по костите, малката ръка, която вече изстиваше. Също така знаеше, че щеше да съжалява, че брат му така и не дойде в съзнание, за да си поговорят за последен път.

Когато лекарите си тръгнаха и полицаите бяха освободени от поста си, Роксан и Иън слязоха долу и отидоха на паркинга.

— Сигурно се чудиш — каза му тя — какво смятам да правя. Е, ще ти кажа. Заминавам. Няма защо да се притесняваш, че ще се навъртам наоколо. Не искам никога повече да виждам това място. Тук се чувствам омърсена.

— И аз не се чувствам съвсем чист — отвърна й той.

— Не може да има сравнение между нас. Ти поне никога не си ме лъгал.

— Теб не, но всички останали.

— Сега ще можеш да поправиш нещата.

— Твърде късно е да поправя каквото и да било между мен и него, дори и да можех.

— Твоят проблем с него е от много отдавна, още от детската градина. Ако ти не беше така дяволски привлекателен за останалите, той щеше да е друг човек. А и тялото му му изигра лоша шега.

А твоето е дар от боговете, помисли си Иън. Но тя вече бе загубила властта си над него. Разбра го със сигурност, докато стояха само на сантиметри един от друг. Гъстата й коса блестеше под слънцето, сърцевидното й лице бе обгърнато с копринен шал с щамповани теменужки, усещаше и парфюма й. Но сърцето му не трепна.

Погледът му се плъзна към корема й и тя успя, както винаги, веднага да улови накъде гледа.

— Не се тревожи. Аз съм негова вдовица и затова, разбира се, детето е негово. Той така поиска. Беше добър човек, не е бил на себе си, когато се е опитал да те убие.

— Да, знам.

— Остави пари за мен и сестра ми. Ще продам къщата и ще отида да живея във Флорида. Ще държа Мишел надалеч от скандалите вкъщи и пияния ни дядо. Ще се зарадваш, като разбереш, че никога няма да се върнем тук.

Не можеше да отрече, че се радва. Но във водовъртежа на чувствата му вината и гневът се смесиха със състрадание.

— Радвам се, че те е осигурил — каза той. — Не е колкото ти обещах, ако продадем гората, но…

— Няма ли да я продавате?

— Не. Отказах се.

— От всичките тези пари? — попита тя с любопитство.

— Загубих интерес. Реших, че е лудост да искаш толкова много. Това е все едно да се натъпчеш с шест пържоли и шест пасти, когато по една е предостатъчно.

— Колко си се променил!

— Да — каза той, — променил съм се, но ми коства много.

— Искаш ли да чуеш нещо смешно? И аз съм се променила. Наистина те обичах, но сега всичко се изпари. Просто ей така — и тя щракна с пръсти. — И ако щеш, вярвай, но Клив ще ми липсва.

— Знам — това беше всичко, което се сети да каже.

— Няма да се видим повече, освен сред хората на погребението — каза Роксан. — Затова сега ще ти го кажа. Желая ти щастие. Радвам се, че те познавах.

 

 

Те лежаха на плажа, приличаха се и гледаха ленивите вълни. Цяла сутрин Сали бе потънала в една книга — първата, която четеше от декември насам. Започваше да се съвзема за живот. Остави я настрани и се замисли.

— Все още не мога да разбера как така Клив е решил да убие собствения си брат. Наистина трябва да се е побъркал.

— Не е задължително — каза Дан.

— Тогава какво?

— О… нищо.

— Криеш нещо. Погледът ти е загадъчен.

— Аха.

— Онази сутрин у Клив двамата с Иън дълго си говорихте до гаража. За какво беше?

— Работа.

— Дан Грей, не ти вярвам. Ти криеш някаква тайна.

— Ако имам някаква тайна, Сали, не ме карай да ти я казвам, защото няма да стане. Никога.

Тя разбра и спря да го пита, а се изтегна по гръб на хавлията и остави слънцето да стопли костите й. Изведнъж Дан проговори в тишината:

— Можеш ли да осъзнаеш какво ни се случи онази сутрин? Като заглавие на книга е: Денят, в който животът ни се преобърна.

— Чудя се дали доктор Лайл е повярвала, че аз съм убила Оливър. А аз винаги чувствах, че Аманда точно това подозира.

— Е, сега и двете знаят, че не си ти.

— Но защо тогава Оливър се стовари върху стената, щом не е бил прострелян?

— Според мен, защото е бил уплашен. О, Сали, само си помисли, щяхме да се срещаме в сряда с Ларсън, за да отидем после да се предадеш! Как си страдала, колко смела си била! Ако нещо ти се случи…

— Нищо няма да ми се случи, скъпи.

Той седна.

— Да се връщаме в стаята. Дошли сме тук да се забавляваме.

Тя се засмя:

— Само два следобед е!

— Не ми пука колко е часът. Хайде! Да се надбягваме.