Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (8)

Инията

Лемолемо се опомни, потънал в реката. Морската болест, изтощението изчезнаха мигновено. Съзнанието изведнъж се проясни, прецени цялата опасност, в която беше попаднал. Реката е пълна със заплахи: и хищници, и нощни зли духове. Трябваше по-скоро да се добере до сушата.

Размаха ръце и скоро изплува на повърхността. Вдъхна жадно въздух. Насреща, на стотина разкрача, се чернееше гайолата. Макар че там беше врагът му, който дебнеше да го убие, тя сега изглеждаше единствената му надежда за спасение. Загреба припряно нататък. Ала течението продължаваше да го отвлича неумолимо по-далеч от нея, по-далеч от спасението. Умората отново взе връх. Лемолемо с ужас откри, че вместо да се приближава към целта, се отдалечава. А наоколо се гънеше развълнуваната река, потънала в мрак, пълна с незнайни опасности. Не беше ли по-добре да се откаже от непосилната борба с течението, за да свърне назад, да загребе към брега?

Не му остана време за двоумения. При блясъка на някаква по-ярка светкавица той съгледа на два метра от себе си четири пъпки, четири зловещи издатини над водната повърхност.

Инти — всевишният, богът на всички богове, сякаш беше вдигнал от него десница. Иначе не би го изправил срещу каймана. Сам, отмалял, обезоръжен.

Ако беше здрав и отпочинал, Лемолемо би опитал да избяга. Плуваше като риба, умееше леко да завива настрани. А кайманът плува бързо, само че направо. Трудно променя посоката.

Макар и убеден в безсилието си, Лемолемо отново направи опит да бяга. Загреба с ръце, размята крака. А брегът едва се провиждаше в тъмнината. Сигурен беше, че врагът ще го превари. Погледна назад през рамо. И го видя. Крокодилът беше почти опрял морда в краката му, раззиваше челюсти.

Нямаше друг изход. Нещастникът се извърна рязко назад и в отчаян порив се хвърли срещу хищника. Ужасните челюсти — те сега бяха единствената заплаха. Трябваше да ги обезвреди! А за това имаше само един начин. Той го знаеше. Когато хванеха крокодил на въдица, съплеменниците му го обезвреждаха, като му връзваха муцуната с въже. Сега Лемолемо не разполагаше с въже, затова пък имаше силни ръце. Тъй стисна озъбените челюсти в отчаяна хватка, увисна на тях. Кайманът побесня, размята се лудо, завъргаля се във водата като свредел, зашиба ожесточено с опашка. На човека не оставаше нищо друго. Само гледаше да се удържи колкото може по-дълго на тая бронирана муцуна, да не я освобождава. И да се пази от страшната опашка. Изпуснеше ли се в тоя див водовъртеж, това щеше да означава краят.

Вече се задушаваше. Звярът се премяташе толкова бързо, че не му оставяше време дори да поеме въздух. Усещаше как ръцете му, разтрепераните от изтощение пръсти, изпускат грапавата морда.

И изведнъж въртенето спря. Чудовището се загърчи на място, сковано от някаква страшна сила. Лемолемо подаде глава. И обезумя от ужас пред новата заплаха. Огромна анаконда — сукуружу, беше оплела в чудовищен възел бронираното крокодилско туловище. Тя беше по-дебела от човешко тяло, покрита с едри лъскави люспи. Всъщност дали беше сукуружу, обикновена змия с необикновени размери; или боуини, фантастичното водно страшилище, от което треперят всички покрай Амазонка — зъл дух, способен само с поглед да изпепели жертвата си?

От боуини човек обезумява. А Лемолемо не обезумя. Или по-право обезумя от страх. Не се натика сам в устата му, както разказват легендите, а се отхвърли надире, пусна озъбената челюст и заплува по-далеч от счепканите страшилища. А беше отпаднал, смазан от умора. Останала му беше сила, колкото да се държи над водата. Не повече. Напразно се мъчеше да се отклони към брега. Течението го отвличаше неумолимо навътре. Измъкна го от притихналия залив. Извън гористия нос, който пазеше завет, в откритата река вълните го поеха върху разлюлените си гърбове. Лемолемо усети, че няма да оцелее повече в тая борба. Преуморен беше. Обезсиленото му тяло не смогваше да се задържа над водата. Все по-често се отпускаше безпомощно надолу, към бездната. Вълните, блъскани безредно, се плискаха в устата му, задавяха го. При буря рибите потъват в дълбините, при буря пиранхите не нападат. Ала и без пиранхи, без крокодили, без анаконди Лемолемо виждаше приближаващата смърт. Виждаше, че няма изгледи за спасение. Никакви. Разумът, доколкото още мъждукаше в преумореното му съзнание, му подсказваше да се отпусне, да преустанови борбата. Ала нещо друго, някаква неутолима жажда за живот все още раздвижваше мускулите му, поддържаше го на повърхността, разпъваше дробовете му за въздух.

Колко ли време се бе борил със стихията? Минути ли, часове ли, вечност ли? Вече не мислеше, не съобразяваше. Не съзнанието му го държеше над водата, а нещо друго — някакъв неугаснал прост рефлекс, който свиваше и разпускаше ритмично мускулите му.

Повече не можеше! Нищо не можеше да помогне: нито жаждата за живот, нито привързаността към племето, нито дългът. Все по-често потъваше, все по-трудно изплуваше нагоре за въздух. Осквернителите щяха да останат ненаказани.

Изведнъж в загасващото му съзнание блесна последната искрица от нагона за живот. Усети как някакво едро тяло се отърка в него. Какво ли беше то? Дали костенурка или пираруку, безвредна риба или пък акула, сукуружу или кайман? Амазонка гъмжи от врагове, хищни, ненаситни.

Както понякога съвсем неочаквано при най-слабия полъх на вятъра избухва угаснал горски пожар, тъй при това леко докосване и неговият угасващ живот отново се разгоря. Лемолемо отново размаха ръце към брега. Ала това последно припламване беше по-краткотрайно. Само след няколко маха отново потъна. И в същия миг непознатото същество се мушна под него, извади го на повърхността. После го понесе нанякъде. С последни сили удавникът го видя. Позна го. Иния — бото! Мощен триметров делфин.

Индианците знаят, че делфинът не е опасен. Те не вярват в португалските легенди за магическите им превращения. И все пак Лемолемо не можеше да си обясни защо бото го изнася на повърхността. Не беше чувал иния да е нападала човек. Тогава какво искаше от него? В тая буря? И с тия остри зъби в устата. Би ли могъл Лемолемо да се предпази от тях тъй обезсилен и без оръжие?

Клетникът се изхлузи във водата, опита пак да се измъкне… Напразно. Делфинът отново го настигна и се мушна под него. Лемолемо се примири — нямаше друг изход. Отпусна се върху широкия му гръб, почти изгубил съзнание. Остави се, възседнал го като кон, да го носи над вълните. А душата му, всичко, каквото беше останало в нея, го влечеше към брега. И може би неволно, с някакви неуловими движения или с устрема на цялото си същество, по неуловимите пътища на общение, той предаде на инията своя нагон. И бото се подчини на неизказаната човешка воля. Заплува нататък. Навлезе в плитчината. Не спря както друг път по-далеч от опасния за него бряг. Продължи напред, докато краката на човека опряха в дъното. Обладан от нова жажда за живот, зарадван, обнадежден, Лемолемо се свлече от гърба му и запълзя към сушата, догонван и заливан от прибоя. Там силите му пресекнаха. Тялото му се свлече като дрипа на земята. Захлупи се по очи…

Когато индианецът се свести, слънцето беше застанало отвесно над главата му. Надигна се на ръце. Огледа се. Защо беше тук? Какво се бе случило? Спомените бавно изплаваха в съзнанието му, уплътняваха се: гайолата, бурята, морската болест, пистолеросът, падането в реката, кайманът, делфинът… Нима още беше жив? И колко ли време беше лежал така в несвяст? Как бе оцелял? Без да го подуши ни кайман, ни ягуар! Възможно ли беше това?

Той се надигна. Бурята бе утихнала съвсем. Мътната речна повърхност се бе загладила и блестеше в безброй златни искри. И там, в това ослепително огнище, плуваше един делфин. Дали беше същият. Внезапно, сякаш успяла да го види, инията се развълнува, заподскача над водата, запляска с опашка, запръхтя.

И Лемолемо неволно вдигна ръка за поздрав. Това не беше случайно. Нищо на тоя свят не става случайно. Такава е била волята на Инти — прабога. Инти е изпратил бото да спаси Лемолемо. Защото му е отредил друга участ, не такава срамна смърт в мътните води, а смърт на воин, на герой, за слава на Инти и на племето. Явно бото беше пратеник на боговете. И Лемолемо отсега щеше да го тачи, както подобава на божи пратеник. И не само за него. И за потомството му бото щеше да остане табу.

Не се и замисли да си обясни постъпката му другояче. Наистина отгде можеше да допусне по-простото, по-вероятното обяснение? Отгде можеше да знае каква беда бе слетяла злочестото животно? И каква мъка изгаряше дивото му сърце. Защото и досега в съзнанието на бедното животно се преплитаха споменът и действителността. А не беше толкова отдавна. Както винаги, плуваха двамата с неговата самка. Редом. Играеха, гонеха се, радваха се. Защото животът наистина беше прекрасен. В това изобилие на храна и почти без врагове. Нито крокодил, нито пиранха, нито анаконда не дръзва да закачи пъргавите и силни животни, които първи усещат приближаването и на най-безшумния враг, дори в най-мътната вода, опипвайки го с ехото на своите кратки подвиквания. До оня злокобен ден, когато непредпазливо, в любовно опиянение, се приближиха до лодката, натъпкана с кряскащи пияни хора. Нима за пръв път се срещаха с хора? Не се бояха и сега. Ала тоя път стана друго. От лодката заискриха малки пламъчета, чуха се чести гърмежи. Другарката му извика от болка и почна да потъва. Делфинът, верен на чувствата, вслушал се в повелите на рода си, се спусна под нея и я издигна върху гърба си. Самката пое мъчително въздух, ала не можа да се задържи над водата. Отново потъна. И той отново я изнесе нагоре. Примамени от мириса на кръвта, край агонизиращата взеха да се събират глутници пиранхи, които друг път не биха дръзнали да се мяркат покрай тях. Бото оставяше за малко другарката си, колкото да разгони настървеното множество, и бързаше назад, за да я поеме отново на гръб. Забравил себе си от скръб, отдаден всецяло на дълга си, той не спираше да се бори с притеглящата я надолу дълбочина, с непрекъснато прииждащите хищници. Привечер го проумя. Разумът би трябвало да му подскаже, че вече всичко е напразно, че всякакви усилия са излишни. Че непоправимото бе станало. Ала сърцето му, дивото любещо сърце, не признаваше законите на разума. Владееше цялото му съзнание, цялото му същество. Макар и мъртва, той продължаваше да я изнася над повърхността, продължаваше да се сражава с гъмжилото на пиранхите, които вече, побеснели от мириса на кръвта, бяха забравили инстинктивния си страх от живия делфин. Те налитаха стръвно и срещу него, та се налагаше и той все по-често да оставя мъртвото тяло, за да се отбранява. Ала въпреки цялата му смелост и пъргавина отделни хищници все успяваха да достигнат убитата, да отръфнат късче месо и да побягнат. Понякога, смутени от самоотвержеността му, рибите отстъпваха в дълбините, за да се върнат скоро с още по-голяма ярост. И тъй — цялата нощ. На разсъмване всичко бе свършено. Не бе успял да я опази. С крадливите си налети пиранхите бяха успели да оглозгат мъртвата делфинка. Оголените й кости бяха потънали в дълбините, последвани от рибето множество. Отгоре не бе останало нищо. Само един смазан от изтощение и безкрайно страдание самотник. Все тъй самотен, той кръстосваше реката, обезумял от мъка, докато в бурята улови с ехото на своя глас потъващия Лемолемо. И забравил всичко, немислещ, поддал се на неудържимия си порив, той се бе спуснал да изнесе над повърхността и това тяло, което се нуждаеше от помощ…

Лемолемо не подозираше дори тази животинска трагедия. За него бото беше един прост изпълнител. Изпълняваше волята на Инти. И затова Лемолемо беше длъжен да принесе жертва на Инти, когато се прибереше в племето си. Тогава. Сега имаше друго задължение — да се погрижи за себе си. И най-първо да се нахрани. Когато няма листа от кока, за да има сили, човек трябва да се храни. Той тръгна по една пътека, проправена от тапири и капибари. Всъщност не и пътека, а нисък тунел, провъртян в гъстия шумак. Крачка подир крачка, бавно, предпазливо. Известни му бяха хитростите на неговите сънародници: и вълчи ями, и опънати като пружина греди с нанизани остри колове, и изтеглени огромни лъкове със стрели колкото копия — безброй самострели, които могат да се задвижат от най-малкото непредпазливо движение.

Не смееше да пипне с ръка, защото някои лиани са отровни, защото други неочаквано оживяват, превръщат се в задрямали дървесни змии. В шубраците се крие и сукуружу. А там предимствата са към влечугото. Там прави засадите си и ягуарът. И кърлежите. И земните пиявици, скорпионите, сколопендрите…

Нещо прошумоля. В следния миг подплашена капибара, най-едрият гризач, голяма колкото овца, профуча край него, за да се хвърли в реката.

Лемолемо се поколеба. Околните храсти му подсказваха, че в такава гора не би намерил нито бразилски орехи, нито пурума с плодове като грозде. Гладна гора, каквато е по-голямата част от селвата. Ще не ще, трябваше да се върне при реката. Реката — всевечният враг и в същото време хранителницата на горските жители. Тъй разколебан, направи още няколко крачки. И отскочи. Насреща му се изпречи цяла глутница паяци крабове, по-големи от дланта му, които нападаха с огромни скокове. Отровата им е страшна. От няколко ухапвания и най-силният умира. Без да се двоуми, тъй беззащитен, Лемолемо хукна надире. Излезе пак на открито, до реката. Изпълзелите на припек каймани побързаха да се намъкнат във водата. Разлетяха се накацалите край тях бели чапли.

А трябваше да се нахрани. Умираше от глад. Той огледа брега. Най-лесно достъпната храна са крокодиловите и костенурчените яйца. По пясъка нямаше ни помен от костенурки. Личаха само крокодилски дири. Той ги проследи предпазливо. И там, под навеса на храстите, откри гнездото. Кайманът снася яйцата си в купчина листа и треви, които при гниенето си ги затоплят и измътват. В това гнездо нямаше яйца, само натрошени черупки сред разхвърляната шума. Грифовете бяха издебнали майката, когато е влязла за малко във водата, за да плячкосат оставеното без надзор потомство.

Не видя охлюви, не видя и речни крабове, които при липса на друго биха заситили глада му. Затова тръгна срещу течението. Брегът беше неравен, разнообразен: ту пясък, ту тиня, ту залети от водата коренаци, които трябваше да обикаля, газейки през водата. А там, в тинята, където нямаше опасност от пиранхи, го заплашваха отровните шипове на скатовете и поразяващите удари на електрическите змиорки. Един чужденец би загинал в тая гора. Би затънал в тресавищата, би се натикал сам в устата на крокодила, би се хванал за отровна змия, не би могъл да се опази от хилядите лазещи смърти в джунглата. Ала тая джунгла за Лемолемо беше роден дом. Той познаваше всяко нейно растение, знаеше къде расте. Досещаше се какъв враг може да се крие в клоните или в хралупата му. Ето на. Той се спря разколебан само за миг пред изпречилата се насреща му рекичка. Прецени я мигновено. По това, къде растеше водната леща, водният зюмбюл, амазонската лилия, тръстиките, безпогрешно намери брода. И тръгна по него. Все така разчитайки природните знаци, той достигна един пясъчен нос, затлачен с грамади от довлечени при наводненията дънери и тиня, в които блестящият талвег на реката се раздвояваше. После брегът рязко свиваше назад, към изток.

Не след дълго Лемолемо се озова отново на мястото, откъдето бе тръгнал. Без съмнение, беше попаднал на малък остров. И нямаше друг начин да се измъкне. Само с плуване. А беше сигурен, че реката гъмжи от хищници. Оставаше му само едно — да направи сал. За неговата изработка бяха нужни сечива. Ще не ще, трябваше да събере леки дънери, такива, каквито е довлякла водата, и да ги свърже с лиани. Затова му трябваха много часове, дни наред. Дни наред, в които да живее, да се храни. Нямаше право да се отпусне, макар и преуморен. Беше длъжен да изостави час по-скоро тоя остров, за да настигне голямата ръмжаща пирога, да залови оня омразен белокож и да го накаже. Да го накаже не за това, че блъсна него, Лемолемо, във водата, а за другото, по-важното — че бе осквернил Свещената пещера. Защото, ако го оставеше ненаказан, Инти щеше да унищожи племето на Лемолемо. Може би именно затова Всевишният бе пратил и делфина да го спаси — за да помогне на отмъстителя. Той стъпи върху един паднал в реката дънер. Загледа се във водата. Какво ли се въдеше насам? По водната повърхност подскачаха някакви тромави летящи риби. Четириоки. Половината око гледа под водата, другата половина — във въздуха. Но и тая им дарба не винаги ги спасява. Ниско над водата летяха чайки, които ги ловяха сръчно, като почти докосваха повърхността с раззинати клюнове. На двадесетина разкрача от брега плуваше костенурка. Друг път Лемолемо би се гмурнал да я догони и да я хване за крака. От речната костенурка, опечена в корубата си, става чудесна гозба. Ала не скочи. Тази беше хаплива костенурка. Зле може да си изпати плувецът, който опита да я закачи. Защото при това не плуват сами, а на орляци, които нападат дружно. Ето, костенурката се превъртя настрани и след миг изплува, захапала през средата току-що излюпена анаконда, която се гърчеше безпомощно в беззъбата й уста.

Лемолемо реши да опита. Хвана една пиявица, която пълзеше по дървото, и я смачка над водата. Около капката кръв се струпаха няколко настървени пиранхи. Значи имаше ги. Той хвана друга пиявица, размаза я върху къс от лиана и натопи лианата във водата. Измъкна я мигновено с две пърхащи пиранхи, които бяха налапали примамката. Една след друга ги захапа в тила, за да ги обезвреди. Вече се тъкмеше да пусне отново първобитната си въдица, когато видя насоченото към брега плаващо островче. Надеждата обзе сърцето му. Навярно Инти му го пращаше. Скочи от дървото и припна да го пресрещне. Но спря насред пътя. Върху островчето, откъртено от някакво обрастване на воден хиацинт, стоеше наежен, озъбен черен ягуар, срещу който настъпваха няколко едри каймана. Ако бяха по-дребни, не биха уплашили пъстрокожия хищник. Ягуарът е най-опасният звяр в джунглата. Жесток, кръвожаден.

И ето, преди островчето да опре до брега, огромната котка скочи от него, после се шмугна в шумака. И със скока си изтласка назад плаващото островче. Течението го пое, помъкна го надолу.

Лемолемо стисна зъби. Изпусна го. И заради това трябваше да довърши сала. Да остане още на острова. И то в такава опасна близост.