Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (2)

Табу

Аруява трябваше да загине ведно със заловените бледолици. Той самият беше убеден, че това е справедливо. Защото заради неговата слабост трима от тези, които видяха Свещената пещера, успяха да избягат. А Свещената пещера е табу. Всеки чужденец, който само я е зърнал, трябва да умре. Такъв е законът на племето, завещан от деди и прадеди. Аруява не се запитваше върху смисъла на тази зловеща забрана; не се мъчеше да си обясни и защо наричаха бялата скала Свещена пещера, когато там нямаше никаква пещера; не знаеше защо дори на съплеменниците му беше забранено със смъртна заплаха да се доближават до нея. Нито той, нито някой друг в племето си задаваше тези въпроси. Само беше потиснат и недоволен от себе си. От никой друг. И законът, който изискваше смъртта му, беше прав.

Виновен беше единствен Аруява, задето не устоя. Не се оказа истински мъж. Макар че бе преминал през всичко необходимо, за да бъде посветен във воин: и самотата в селвата, и изпитанието с глад, и изпитанието с болки. Нисък и набит, с изпъкнали мускули, сякаш изрязани от желязно дърво, той се смяташе истински воин.

А то?

Наистина, уморен беше тогава Аруява, след като цял ден бе търчал през гората редом с ръмжащото кану на белите. Да не го изпусне. Но нима само той? И други преди него бяха правили същото. А те бяха устояли…

Снощи, след като Рауни им бе дал отвара от билката на храбростта и воините се бяха изпокрили сред короните на дърветата в очакване на пистолеросите, единствен той задряма на клона си. Събуди се мигновено, по-право се сепна. И враговете го чуха. Вместо да загинат всички до един под ташизейро, мравешкото дърво, трима успяха да избягат. И не само това. Изчезна, загина и Лемолемо, синът на вожда Тасулинги, най-смелият, най-силният воин в племето. В суматохата на преждевременно започналата битка, в мрака, ослепени от изстрелите и фенерите на белите, никой от червенокожите не бе успял да забележи гибелта му.

Търсиха го цялата нощ. И цялата сутрин. Напразно. Покрусени, приеха единственото обяснение — че е паднал убит в реката и пиранхите не са оставили от него ни следа. То им се стори най-правдоподобно. Защото още същата нощ бяха намерили трупа на един от пистолеросите, захлупен по очи в плитчината и огризан от хищните риби наполовина, дотам, докъдето бяха сварили да стигнат.

И вината за всичко беше само у Аруява, който посрами и себе си, и племето. Ей заради това трябваше да умре под същото ташизейро, под което щяха да загинат пленниците.

Захвърлен на земята с вързани ръце и крака насред площада, пред мъжката колиба, под огромната корона на свещената сумауба, чийто дънер не можеха да обхванат цяла дузина мъже, той оглеждаше за последен път света: и селото си, оградено с изсечената стена на джунглата; и сенчестите колиби, през чиито зеещи врати се виждаха скътаните хамаци, околовръстните нарове, затрупани с гърнета, оръжията, запасите от маниока и изсушени билки; и подскачащите по покривите домашни маймуни и тукани; и криещите се зад хижите девойки, украсили шиите си с огърлици от изсушени колибри; и жените, прихванали косите си със змийски кожи.

Отсреща пък, извън селището, върху малкото възвишение, растеше самотно и заплашително като зловещ жертвен олтар страшното дърво ташизейро, където живеят огнените мравки „ташиз“. По него не каца птичка, под него не ляга животно. Защото мигновено отгоре му се изсипва рой зли мравки, които хапят и ръфат като разжарени въглени. Когато вятърът разнася пухестите му семена, индианците опразват домовете си — знаят, че с всяко семенце летят по няколко огнени мравки.

Край Аруява се бяха струпали в кръг старите мъже, лечителите, зад които стояха като дървени изваяния, стиснали копията и маканите — дървените си мечове, младите воини, опасани със снопчета от рафия, довчерашните му другари, които не поглеждаха към него, вирнали погледи високо-високо над горските върхари. Телата им бяха нашарени с племенните знаци от синя и червена боя. На ръцете и нозете си носеха гривни от пера на тукан, защото само мъжете имат право да се украсяват с птичи пера, а на ушите си бяха окачили обеци от крила на пъстри бръмбари. Воините трябва да тичат бързо, воините трябва да минават навред — и през вода, и през тръни, — затова бяха стъпвали в сок от хевея, каучуково дърво, който беше изсъхнал върху ходилата им като обувки. Сок от хевея. Само тази беше ползата от него, а колко страдания бяха понесли заради него племената от ненаситните каучероси — каучукосъбирачите. „Каучо“ значи „сълзи на дървото“. Само сълзи бе донесло това проклето дърво на изстрадалите меднокожи.

Най-отпред, почти над проснатите в нозете му жертви, стоеше изправен като дървото сумауба, суров и безжалостен, със замръзнало лице, сякаш изсечено от дървесината на същата сумауба, вождът Тасулинги. Целият му вид и одеждата му издаваха важността на момента. На главата си бе положил диадема от пера на папагала ара, а на врата — огърлица от ягуарови зъби и пера от харпия; около бедрата бе загърнал ягуарска кожа; гривни от ягуарска кожа обхващаха китките и глезените му. А над всичко, над цялото това великолепие, беше прехвърлил върху рамената си искряща в багри наметка от втъкани колиброви пера.

От дясната му страна стоеше, нашарен с магичните си знаци и загърнат в черно покривало, главният жрец Уаюкума, а от лявата — старият прегърбен Рауни, главният каляуайха — учителят на лечителите.

Тасулинги вдигна ръка. Смълчаното множество притихна съвсем.

— Да се изпълни заветът на прадедите!

Разбраха го само мъжете. Защото в племето на Тасулинги със свещения език на прадедите разговаряха само мъжете. С жените си се разбираха на обикновения племенен език, на кечуа.

Вождът отново заговори:

— Уаюкума, посреднико между хората и боговете, изтълкувай божествената воля!

Главният жрец се загърна в наметката си. Помълча толкова, колкото беше нужно, и заговори. Ала макар че приказваше тихо, всички го чуха:

— И рече Инти, богът на Слънцето: „Никой чужденец няма право да види Свещената пещера!“

Множеството мълчеше.

— Тъй знае Уаюкума — продължи главният жрец. — Туй е научил от живелите преди него. Само този, свой или чужд, който дойде, вдигнал на ръце свещения кипус, има право да гледа Свещената пещера, има право да влезе в нея, дори има право да заповядва на Тасулинги. Никой друг, никой друг!

И с някаква безутешна надежда добави:

— От тоя ден, когато получи свещения кипус, племето на каляуайха ще бъде освободено от обета да пази Свещената пещера. От този ден ще има право да я напусне, за да се завърне в родината си край Титикака, в далечната Горна земя, където залязва Инти.

Той пак замълча малко, преди да довърши:

— Дотогава всеки друг, който я е осквернил с погледа си, трябва да умре със същата смърт, с която бледолиците убиваха синовете на слънцето.

Уакума прекъсна, колкото да си поеме дъх.

— И всеки син на слънцето, който позволи на осквернител да напусне безнаказано земята на Тасулинги, трябва да умре от същата смърт!

Аруява знаеше какво го очаква още преди да е чул тази жестока присъда. Примирил се бе. Затова продължи да лежи бездеен и безучастен, покорен, както всичките си съплеменници, на съдбата. Беше обърнал поглед навътре в себе си, в своите спомени, в това, което е бил и което вече нямаше да бъде. Припомняше си ранното детство с многобройните деца край всеопрощаващата майка, припомняше си неспокойното, търсещо юношество, посвещаването във воин и изтощителната тегоба на воина. Племето на каляуайха не враждува със съседите си, бойците на каляуайха само отбраняват границите на племето и главно защищават от всяко посегателство неприкосновеността на Свещената пещера. Помнеше изпълнените с радостни вълнения часове, в които старият Рауни им предаваше Голямото знание. Всеки мъж в племето, докато е млад, е воин. Но щом е преживял двадесет и пет големи прииждания на реката, престава да бъде воин. Този, който се окаже неподатлив на Знанието, остава в селото да поправя колибите, да сече дървета, да ходи на лов и риболов. Само онзи, който е усвоил Голямото знание при Рауни, става каляуайха, бродещ лечител. Натоварен с торби билки, при всяко голямо спадане на водата той напуска племето и поема по света да дарява здраве. И тъй, откак племето се е заселило в тоя край. А легендите разправят, че тъй е било и преди — тогава, отдавна, когато е живяло в планините на запад, винаги откак свят светува, все знахари. Затова всяко друго племе, и най-жестокото, и най-непокорното, в мир и във война, пропуска свободно през земите си странстващите каляуайхи; нещо повече, кани ги в земите си, за да помогнат със своите знания тогава, когато заклинанията на местния шаман се окажат безсилни, дарява ги щедро, уважава ги. И нерядко каляуайха, след като излекува болните, почва да решава спорове в чуждите племена, които не са успели да разрешат старейшините. Цялата селва е път на каляуайха, цялата селва е дом на каляуайха.

Аруява не погледна към Тасулинги, към когото бяха обърнати всички погледи. Какво друго би отсъдил Тасулинги?

— Да умрат! — изрече почти без да мръдне устни вождът.

Тогава свирачите надуха бойните тръби. Жените и децата се прибраха в колибите. Защото която жена види тръбата, трябва да умре. Тръбата е табу за жените.

Неколцина войници вдигнаха на ръце двамата пистолероси, които не бяха проумели нищо от тайния език на съдиите си, та ги отнесоха и захвърлиха под мравешкото дърво. В рева на възбудената тълпа и дрънкането на оръжията не се чуха писъците на осъдените, по които вече се бе изсипал смъртоносният мравуняк.

Всеки знаеше, че Аруява трябваше да умре последен, защото вината му беше най-голяма. Затова и мъката от очакването трябваше да се равнява на вината му.

Когато тълпата изведнъж замлъкна, жрецът продължи:

— Измъкне ли се невредим някой, който е видял Свещената пещера, зло ще сполети синовете на Слънцето. Ще отвърне от тях лице Слънчевият бог и лишени от неговата сияйна закрила, ще ги споходи гибел. Ще изчезне от земята племето каляуайха, племето на тези, които дават здраве.

— Смърт! Смърт! Смърт! — крещяха прегракнали мъжете.

Жрецът разпери ръце.

— Бегълците не бива да избягат! Воините трябва да ги настигнат и заловят. Иначе всички ни чака гибел. Всички: мъже, жени, деца.

Вождът рече:

— Тасулинги вече изпрати подир бегълците най-силните си воини.

Тогава Рауни, главният лечител, вдигна ръка.

— Нека да каже своята дума и Рауни! Бойците на племето са силни, бойците на племето са храбри. Ала бледолиците имат ревящо кану, което е по-бързо от всяко кану на каляуайха. При това бойците нямат право да навлизат в чужди земи. Рауни предлага друго. Чуйте Рауни!

Тасулинги кимна с глава. И главният каляуайха добави:

— Там където е забранено да минат воините, имат свободен достъп бродещите лечители. Рауни ще прати своите каляуайхи подир бегълците. И те ще убедят племената, през които ще минат, да заловят осквернителите и да им ги предадат.

Доволен шепот се разнесе по смълчаните редици.

— Рауни даде добър съвет — рече Тасулинги. — Нека лечителите се приготвят за път!

— Те са готови — отвърна Рауни. — Но с тях трябва да отиде и воин. Каляуайхите дават здраве, дават живот. Нямат право да го отнемат. Нужен е воин, който да изпълни присъдата над осквернителите. Защото тази присъда не бива да се отлага. Воин, който може да отиде с каляуайхите, защото утре ще бъде един от тях. Право ли говори Рауни?

Той замълча. Зачака. Тогава множеството зашумя одобрително. Тасулинги рече:

— Говори, Рауни!

И той продължи:

— Рауни имаше двама ученици. Надяваше се, че те ще го заместят достойно, когато той отиде в страната на прадедите. Сърцето на Рауни е разбито. Лемолемо загина. Осъден е да загине и Аруява. Само Аруява може да настигне и да накаже осквернителите. Защото по знания той е каляуайха, а по звание — воин. Пуснете Аруява, нека изпълни присъдата. Да изкупи вината си. Защото той ще бъде неуморим, защото ще бъде неумолим.

Уаюкума, забравил обичая, че никой няма право да прекъсва говорителя, се обади невъздържано:

— Никой няма право да престъпва завета на прадедите. Който е виновен, ще умре! Има достатъчно живи и достатъчно достойни да се справят с бледолиците.

Народът занемя. Сега съдбата на младежа беше в ръцете на Тасулинги. Какво щеше да реши Тасулинги?

А вождът се бавеше. Макар че се мъчеше да изглежда спокоен, безчувствен, виждаше се как играят стиснатите мускули на челюстите, как потръпва гръклянът от мъчителен спазъм. Предстоеше му тежко решение. Трябваше да избере между разумното предложение на главния лечител и силата на закона, завещан от миналото, тачен свято от столетия и осветен от столетията.

Слушал досега безучастно тоя спор за своята съдба, Аруява изведнъж реши нещо, надигна се на лакти.

— Нека каже и Аруява!

И без да дочака позволението, добави:

— Нека Аруява отмъсти на бледолиците! Нека изкупи вината си! После ще се върне сам, за да легне под ташизейро, да се изпълни законът.

Искрица на възхита трепна в очите на вожда.

— Аруява е прав — прошепна той. — Да бъде тъй, както рече Аруява!

Отвързаха го веднага. Веднага спуснаха голямото игарипе във водата и шестимата каляуайхи с Аруява между тях натиснаха веслата. И седмината бяха без оръжие. Каляуайха не носи оръжие. Него го охраняват племената, през които минава. Срещнаха завръщащите се воини при първия завой. Без да спрат, размениха само няколко думи. И разбраха. След като излезли от Скрития приток, пистолеросите поели нагоре срещу течението на реката. Ревящото кану ги носело бързо и преследвачите, както беше казал Рауни, изостанали. Когато достигнали границата със съседното племе, щат не щат, се върнали назад, без да са изпълнили задачата си. За пръв път осквернител бе успял да избяга безнаказано.

Каляуайхите загребаха с още по-голямо усърдие. Знаеха, съществуването на племето зависеше от тях. Не успееха ли да се справят, то беше обречено на гибел.

Когато наближиха границата на своите владения, окачиха торбичка с билки върху един прът, за да се знае кой минава. Един след друг някой оставаше греблото, изправяше се на кърмата и почваше да свири на тръстикова флейта с шест дупки, позната на всички в селвата. Така и на сушата каляуайха върви и свири. И всеки му прави път, и всеки го кани у дома. На много места видяха скрити в храстите воини с опънати лъкове, без някой да вдигне срещу тях оръжие, без някой да направи враждебно движение. Познали ги бяха.

Пътуваха дълго. А от бегълците — ни следа. Тогава слязоха на брега. Поставените в засада воини излязоха пред тях с празни ръце, след като бяха положили в храстите оръжието си.

— Къде отидоха тримата бледолици с ръмжащото кану? — запита Аруява.

Предводителят, който се открояваше от другите по ръст и татуировка, отговори:

— Тяхното кану вече не ръмжи. Те гребат с весла.

Надеждата удесетори силите на преследвачите. Едва изчакали толкова, колкото го изисква приличието, те скочиха отново в лодката и натиснаха веслата.

Настигнаха ги привечер. Случайно попаднало в лодката копие бе пробило резервоара. Бензинът се бе свършил и пистолеросите се бяха хванали за веслата. Индианците не излязоха открито срещу враговете си. Не само защото бяха без оръжие. Дори и въоръжени, дори и двойно и тройно по-многобройни, те знаеха, че не могат да устоят срещу огнените им тръби. Затова само ги проследиха отдалече.

Стъмни се съвсем, а бегълците все не се отбиваха към брега, продължаваха да гребат. По едно време при мигащите искрици на светулките Аруява успя да забележи, че враговете му се редуваха на веслата — един гребеше, а другите спяха върху пейката. Нямаха намерение да нощуват. Бързаха да се отдалечат колкото могат повече и по-скоро.

Цяла нощ продължи това дебнене.

Най-сетне се развидели. Ведно със светлината оживя цялата гора. Зашумя. По бреговете се размърдаха сънливо орляци птици. Запрелитаха кресливи чайки и огромни зимородки, разкрякаха се папагали. Запърхаха гигантски пеперуди. Картината покрай брега се менеше всеки миг. Ту струпване на палми, ту бамбуково обрастване, ту прегънати от епифити дървета, ту храсти, по-високи от дърветата, ту сринат под тежестта на лианите великан, ту дърво с бели листа, ту с червени. И после отново същото: китки палми, бамбук, лиани, бели и червени листа.

Бегълците не видяха засадата. Отминали двеста-триста метра, те свиха към брега. Прозвуча единичен изстрел. И ударената гигантска водосвинка-капибара прибяга двадесетина крачки, преди да зарие муцуна в плитчината. Само че преди пистолеросите я достигнаха пиранхите. Макар и в плиткото, във вода до колене, цяла глутница плоски риби с червени кореми, малко по-големи от мъжка длан, се нахвърлиха яростно отгоре й. И ако не бяха дошли хората, щяха да я оглозгат за няколко минути. Жоао заби в жертвата куката на въжето, с което привързваха лодката към дърветата. Извлякоха я на сухо.

— Пиранхи! — измърмори недоволно той. — Риба-зъб!

На местното наречие „пира“ значи риба, „раня“ — зъб. Че какво друго освен зъбите може да се запомни в това речно страшилище, чиито челюсти туземците използват вместо ножици?

Пистолеросите се заловиха бързо да накладат огъня. Явно, бяха прегладнели здраво.

Не беше трудно за каляуайхи, приемани дружески и уважавани навред в селвата, да убедят сънародниците си. И скоро, пропълзели безшумно между храстите, те обградиха пистолеросите.

Когато видя изникналите като привидения индианци, сеньор Леонардо се подвоуми. Познаваше джунглата, познаваше и обитателите й. Друг път би опитал да преговаря. Владееше повечето езици, които се говореха по тия места. Ала сега прочете в очите им, под нашарените с бойни знаци лица, непреклонната им решителност.

— Не виждаш ли, че гледат на кръв? — извика Жоао. — Стреляй преди тях!

Без да го изчака, той се извърна рязко и с бърз откос на автомата си направи пролука в тълпата, която тичаше да им отсече пътя към реката.

Преди Леонардо да го последва, наоколо им се изсипа градушка от копия. Ала Жоао и Алваро, стреляйки с оръжията си, вече бягаха към лодката. Скочиха вътре едновременно. Метисът грабна веслата.

— Чакай! — извика подире им Леонардо, който с откоси прикриваше отстъплението им.

— Никого не чакам! — изръмжа, задъхан от гребане, Жоао. — Няма заради тебе и аз да загубя главата си!

Леонардо обърна автомата към предишните си другари.

— Ще те убия, мръсен кабокло!

Не свари да натисне спусъка. Жоао и тоя път превари. Само с един изстрел го простря на брега редом с мъртвата капибара.

После отново натисна греблата. Лодката се отдалечи бързо, сподирена от рой стрели с шипове на скат, които изтопуркаха безредно отзад. И Алваро го знаеше, а Жоао още по-добре. Тези шипове са отровни. Те служат добре на скатовете при самозащитата им, служат още по-добре на туземците. Дават тежки, трудно лечими рани.

Индианците нямаха канута, затова Аруява реши друго. Прости се набързо с шестимата знахари, които щяха да се пръснат поотделно в околността да подбуждат племената, през които ще минат бегълците, за да ги преследват. А той с шестима воини се качи на пирогата и се спусна подир избягалите.

И тоя път не успя да ги настигне. Вече ги догонваше, когато другарите му отпуснаха веслата. Бяха достигнали границите на другото племе. По-нататък не можеха. Само каляуайхи имат право да пресичат безнаказано всички граници.

Остави ги на брега, а той се спусна сам подир жертвите си. Сам и невъоръжен. Но не се отказа. Бе дал обет. Тези, които оскверниха с поглед Свещената пещера, бяха трима. Сега останаха двама. Когато унищожеше и тях, Аруява щеше да се върне в племето, за да изкупи голямата си вина.