Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (14)

Сам в селвата

Алваро да Иса подкара лодката към брега. Бурята беше отминала, небето се бе изчистило — синьо, без нито едно облаче. Не му беше мъчно за индианеца, за когото допускаше, че се бе самоудавил. Напротив, яд го беше на него, дето умря така безплодно, преди да му е показал съкровището. Ала и това не беше кой знае каква беда. Нали скъпоценният серум се пазеше у Алваро? Цялата мощ все още се намираше в неговите ръце…

Сам не усети как стана това. Като по чудо в главата му засия призрачна светлина. Пред него изплава от въздуха, уплътни се като жив духът на мъртвия инка от ледената пещера. Протегна ръка с насочен показалец нагоре по реката и тръгна, по-право се хлъзна по водата безшумно като Христос по Назаретското езеро. Алваро го последва послушно.

Изведнъж животът край него потече бързо, накъсано като на филм. Ето, лодката ускоряваше своя ход, бреговете на реката отстъпваха бързо назад, реката ставаше все по-тясна и по-буйна. Алваро тръгна пеша след водача си, сякаш олекнал и той като безплътен дух, сякаш полетял, окрилян от надеждата. Така и Данте е следвал Вергилий в ада.

Достигнаха пещерата, в която още лежеше замръзналият. Духът пристъпи към скалната стена, натисна с ръка и отмести плавно камъка, на чието място зина отвор. После се смали надолу върху мъртвото си тяло и неусетно, без да каже ни дума, се сля с него.

Слисан от станалото, Алваро пристъпи напред. Провря се през отвора. И занемя. Отсреща просторната подземна зала светеше в приказни сияния, излъчвани от струпаните камари злато и скъпоценни камъни. Като тлееща жарава. Заслепен от тоя блясък, замаян от всичко, което виждаха очите му, полудял от радост, той се хвърли по лице и се зарови като къртица в несметното съкровище. Прехвърляше с шепи диаманти и рубини, разбутваше с лакти златни чаши, шлемове, щитове, гривни. Едва успяваше да отмести безредно натрупаните статуи на богове и богини, на инки и жреци, на воини и танцуващи слънчеви невести. А те тежаха, страшно тежаха — тъй както тежи само златото. Но той изпитваше дори наслада от това усещане. Сякаш с него се сбъдваше предсказанието за Жоао — да се рови в злато.

Най-сетне се опомни. Напълни една торба, толкова, колкото можеше да носи. Отнесе я в Лима, защото все още се боеше да се върне в Бразилия — и от закона, още повече от Жоао. Успя да я разпродаде по черните пазари, без да го хване някой. Върна се повторно. Тоя път с хеликоптер, който сам той пилотираше, за да не открие другиму загадъчния източник на богатствата си. Потрети. Наблъска джобовете си с чекови книжки. Завърна се в Рио. И вече не като гонен убиец, а като недосегаем, неприкосновен милионер. Златото му печелеше силни приятели, златото му затваряше всички очи и уши, запушваше всяка уста. Вече нямаше нужда да постъпва в лепрозориума. Откупи си частни лекари, световноизвестни лепролози. Набавиха му най-действените лекарства. И скоро, много по-скоро, отколкото би могъл да мечтае и в най-дръзките си сънища, оздравя.

Това беше първият стадий — здравето. После дойде второто. Агентите му успяха да открият доктор Павлов. Доведоха го при него. Ученият отначало избухна, започна да ругае и да заплашва. Алваро го изчака търпеливо да се навика и накрая му рече спокойно:

— Сеньор доктор, било каквото било. Нека да си опростим взаимно всички огорчения. Аз например съм готов да ви обезщетя за постъпката си с цена, каквато ми поискате.

Докторът продължаваше да се муси.

Тогава Алваро предложи направо:

— Мога да ви дам такава лаборатория, каквато няма другаде на света. Да извършвате такива опити, каквито вие пожелаете. И неограничени средства.

Той постави на масата няколко пачки хилядаркови банкноти.

— А вие? — запита накрая поомекнал ученият. — Какво ще получите в замяна? Нямате вид на благодетел.

Алваро се засмя.

— Рецептата за еликсира на паметта.

И пак, като по чудо, докторът склони. Всъщност Алваро не можеше да си представи, че някой би устоял срещу силата на парите. Всеки продава съвестта си — само че един по-евтино, друг — по-скъпо. Всеки според своята мярка.

Заслепен от щедростта му, Павлов не откри хитростта на Алваро, който му предложи мозъка на някакъв съвсем безволев, патологично безволев човек. И една вечер няколко бандити го нападнаха, за да му прелеят получения серум. Спечелен досега от богатството, докторът омекна съвсем. Подчини се напълно на Алваровата воля. Стоеше в лабораторията, докато му заповядваше Алваро; напускаше я пак по волята на Алваро; работеше с волята на Алваро; изпълняваше всичко, което му възложеше Алваро.

Една отлична, богато заплатена организация проведе поредица от необичайни кражби в моргите из целия свят. Кражби от труповете на току-що умрели големи учени — най-ценните мозъци на планетата. А доктор Павлов се залови с необикновената метаморфоза на Алваро, впръсквайки в съзнанието му мъдростта на нашия век. И знанията, натрупани упорито в тези интелекти през течение на много години, вече не се пропиляваха напразно, както досега в гробовете, а се натрупваха в неговия мозък. С всяка трансфузия все ново знание, нов кръгозор. От всички области — като почнеш от техниката и свършиш с философията. Алваро чувстваше как израства духовно, как се възвисява над тълпата, превръщайки се в гений. Или не, гений е нещо малко, ограничено само в дадена област. Алваро прерастваше в нещо ново, досега непознато — в някакъв невиждан, всеобхватен гений. Ницше мечтаеше за свръхчовек, за върха сред хората. Алваро се бе превърнал в свръхгений. И всичко на простите хорица: техните чувства, дребнавите им грижици, вълненията и поривите им — вече му изглеждаше незначително, жалко, незаслужаващо внимание. Съществуваше само той — свръхгеният. Ако имаше бог, щеше да бъде с разум като неговия, с интелектуална мощ като неговата.

Тогава той пристъпи към третия си удар. Решителният удар. Впрегна цялата лаборатория с всичките учени под ръководството на доктор Павлов да произвежда еликсира на безволието. Най-първо подчини на себе си епидемиологичния център на страната. И скоро излезе съобщението. „Поради явилата се епидемия от холера всички подлежат на имунизация — всички, без изключение.“ Тъй Алваро постигна мечтата си, мечтата на всеки властолюбец — един идеално покорен народ, годен да изпълнява всяка негова прищявка. Нямаше нужда от избори, от полицейски палки, сълзлив газ, пушки и картечници. Нямаше нужда от преврати на генерали и полковници. Защото всички: и генерали, и полковници, и министри, и съдии, и сенатори бяха получили дозата си от серума на безволието. Приеха го единодушно за свой разпоредител. Запазиха титлите си, сановете си, богатствата си. За тях Алваро беше нещо повече от сената и президента. Алваро беше само ТОЙ. Написано с главни букви. Нему бяха безропотно послушни и президенти, и сенатори, и генерали. Някога в Изтока действала сектата на асасините, пушачите на хашиш, които извършвали политически убийства по целия тогавашен свят, изпращани от своя водач, наричан Стареца от планината. Сега Алваро разполагаше с неизчерпаема армия напълно покорни на волята му изпълнители. Съвременни асасини. Такива безволници, живи роботи, инжектираха с неговия серум служителите по здравеопазването и в Щатите, принудиха и тях да пристъпят към масово имунизиране срещу холерата.

Със своя свръхразум, със своето несметно богатство, с безпрекословната си власт над един невиждан в историята кротък народ, за него не беше трудно да подчини една след друга съседните страни, да се прехвърли и на останалите континенти, да създава една невиждана досега свръхдържава. И над нея — той, единственият господар на света, осъществил неосъществения блян на разни там александровци, цезаровци и наполеоновци. Колко смешни, колко жалки му изглеждаха те сега от висотата, която си бе извоювал. Единодушието — той го постигна не със заплаха, не с принуда, не с насилие. Хората му се подчиняваха безропотно с някакво неподозирано задоволство, удовлетворили вътрешните си подбуди.

Но и това не беше предел. Никой не можеше да се мери с дързостта на неговите мечти. Досега превъзмогваше обикновените човешки закони. Сега реши да превъзмогне и природните, да коригира своята създателка — природата. Подчинено на простите природни закони, и тялото на Алваро остаря. Изхаби се. Прегърби се. Лицето му се сбръчка, ръцете почнаха да треперят. Тогава той даде последната си заповед. Най-опитните лекари в света преляха мозъчното съдържание, което значи душата, на Алваро Бентес да Иса в тялото на един млад силен момък, избран от самия да Иса за свой приемник. Приемник, не наследник. Все едно съд, в който се прелива старото вино, след като предишният съд се е пробил. Присадиха душата му в младото тяло. И тъй като човекът — това е неговата душа, а не тялото му — така Алваро Бентес да Иса се подмлади отново, успял да осъществи мечтата на Фауст, да превърне легендата в действителност. Бе постигнал безсмъртието…

Внезапно Алваро да Иса се събуди. Лодката му се бе блъснала в потънал дънер, бе спряла в някакво тихо заливче, обсипано с виолетовата водна чума.

Изглежда, така в сън бе плавал, носен от реката, цяла нощ. Сега край него искреше ярък слънчев ден, удавен в светлина. Вълните, укротени, припляскваха лениво в брега.

Алваро нагази в плитчината, където пред краката му се разпълзяха пълчища разноцветни крабове, и издърпа лодката на пясъка. Разпали огън, сложи да си вари храна. И запуши встрани от огъня, опрял гръб в мощния дънер на стара сейба, оплетена в стоманената мрежа на дървото апуизейро, което наричат „зелен вампир“, удушвач на дърветата. Джунглата се надигаше отгоре му застрашителна и могъща. Отвред го обграждаха огромни стволове, различни по цвят и строеж: едни с изтънени като огради коренни подпори, други сякаш тръгнали на кокили върху корените си. И всички до едно облепени до върховете с драперии от растения паразити: всякакви орхидеи, бодливи бромелии и омотани в чудовищни възли лиани. Лиани, лиани. Джунглата — това е страна на лианите. Сякаш някой великан бе направил несполучлив опит да овърже, да укроти неистовата мощ на гората. Насреща му между кореновите израстъци на филодендрона, увиснали към земята в чудовищни ресни, грееше като пламък огненият цвят на оранжевата орхидея и пръскаше наоколо чуден аромат. А по земята — килим от плауни: навред, попълзели и по дънерите, смесили се с разноцветните мъхове, с увисналите лишеи, с безчислените гъби. По крайбрежния пясък бяха накацали жълти пеперуди като нагъсто поникнали минзухари. Отнейде се дочуваха мъчителните стонове на ленивец, почти незабележим сред листата, така отпуснат, с позеленяла от водорасли козина. Над всичко ехтеше дяволският писък на маймуните, които тъй изразяваха недоволството си от неговото вмъкване в царството им. Те висяха високо над него: ревачи, паякообразни, капуцини, игрунки — някакво истерично сборище, заловени за клоните с ръце, с крака, с опашки, и го отрупваха с хули и отчеснати вейки.

Алваро не ги и поглеждаше. Не му беше до тях сега, след като изгуби тоя глупав туземец, който би могъл да го отведе при съкровищата.

Трябваше да намери богатството, трябваше да постигне мечтите си. И то не половинчато, а изцяло — тъй както му ги показа в целия блясък прекъснатият сън. Тоя сън трябваше да бъде осъществен, да стане действителност. Алваро неволно притвори очи…

Пещера със злато… Цял народ от живи роботи… И отгоре над всички — ТОЙ, организацията на материята Алваро Бентес да Иса, подчинила на своя електронен ход цялата жива организация на материята върху земното кълбо… Свръхгений… А накрая — безсмъртието… Като Фауст… Със здраво тяло, без проказа…

Той неволно пипна твърдото петно между веждите. Стори му се още по-нараснало, по-загрубяло. И като че ли жлезите под мишниците бяха наедрели. И пръстите му като че ли бяха станали по-неподвижни, по-сковани.

Длъжен беше да се бори. Какво от това, че беше сам в селвата? Нали серумът беше у него? Той вече видя, убеди се — дивакът не умря. Защо Алваро да не го опита върху себе си? Вместо да разчита на онова, което другият би му казал, сам да изживее, сам да научи всичко, което е знаел мъртвецът от ледената пещера в Андите.

Когато посегна да извърши нужната манипулация, той се поколеба за миг. Все пак имаше риск, голям риск.

Но ужасът от напредващата болест, алчността за богатството и властта, които го очакваха, разбиха на прах колебанията му…

Отначало не усети нищо. Беше все същият Алваро, на същото място в джунглата, премислящ същите досадни мисли.

После настъпи смутът, неувереността. Какво ставаше с него? Кой беше той впрочем? И дали съществуваше? Или отново сънуваше? Беше тук и в същото време — някъде другаде. Беше Алваро и в същото време някой съвсем друг. Беше извършил нещо, за което не се смяташе виновен, а бягаше от някои, които го преследваха, защото беше осъден на смърт. Алваро нямаше представа къде отива, ала другият в него знаеше. Бързаше на север, като заобикаляше удобните пътища и се блъскаше по стръмни скалисти пътеки, отъпкани от вигони и алпаки. Пътуваше нощем, защото денем се криеше из айлютата на бедните планинци. Сигурен беше — и те бяха недоволни от инките, при това се бояха от магическата мощ на каляуайха не по-малко, отколкото от истинската мощ на сапа инка.

Научил бе, че в пределите на Тауантинсую бил навлязъл опасен враг. Непознатите нашественици достигнали брега върху плаващи къщи с крила, възседнали големи лами с къса козина. Някакви изчадия на Морския дух, от чиито уста капела пяна, а неразцепените им копита изкарвали огън от камъните. Били въоръжени с гърмящи умета, сякаш изпратени от самия Сангай, бога на огъня. Като че ли почваше да се сбъдва предсказанието от времето на Уайна Капак, че невиждани пришълци ще сложат край на могъщия Тауантинсую.

Врагът на инките сега беше приятел на Уанай. Алваро потрепера. Беше забравил, че е Алваро. Сега се наричаше Уанай. И Уанай, а не Алваро, бързаше час по-скоро да достигне тези непознати, за да им предложи помощта си. А после за отплата с тяхна помощ да измъкне Килеи от храма на Слънцето.

И ги срещна. Бяха стотина обикновени пешаци и шестдесетина полухора-полулами, изчадията на Морския дух. И всички — облечени от главите до нозете с някакъв блестящ метал, нито бронз, нито злато, нито сребро. Лицата им бяха обрасли в косми така, както се вижда на статуите загадъчният бог Виракоча — Мъдреца. Индианците са безбради. Дали тези бяха потомци на Виракоча, дали бяха мъдри като него, дали щяха да дарят и Уанай със своята мъдрост?

С тях настъпваха десетина хиляди индианци карате, техни съюзници. Недоволни бяха поданиците на Тауантинсую — всички ония отдолу, от тиранията на инките, „тия отгоре“. Досегашните им бунтове излизаха все несполучливи. Сега новият нашественик, чуден и непознат, им бе вдъхнал нова надежда за свобода. И към него се стичаха на тълпи всички недоволници.

Пръснатите напред разузнавачи карате заловиха Уанай. Но като познаха в него каляуайха, почтително се отдръпнаха. И ако той поискаше, щяха да го пуснат на свобода. Той сам настоя да го отведат при нашествениците. Най-първо го срещнаха с Фелипильо. Тъй чужденците, които наричаха себе си испанци, бяха прекръстили преводача си индианец. Двамата, Уанай и Фелипильо, се разбраха начаса. Каляуайха изплака своята мъка, преводачът — своята. Любимата на Фелипильо била отвлечена за харема на Атауалпа, след като капитан Руис от флотата на Писаро бе отвлякъл Фелипильо при първия си рейс до инкското пристанище Тумбес. Обща омраза ги сплотяваше срещу рода на инката: единият срещу самия Атауалпа, другият — срещу брата му Тупак Уалпа.

Тъй Уанай остана при испанците. Те нямаха каляуайхи. Превързваха раните им същите занаятчии, които подстригваха брадите и косите им. Когато Уанай с хининова кора излекува от треска брата на предводителя им Ернандо и смелия офицер Педро де Лерма, след като бръснарите бяха дигнали ръце от тях, той остана като лекар на отряда. Почна да се среща със самия предводител. Разбрал, че новият му съюзник знае твърде много за самата инкска династия, Франсиско Писаро често го викаше в палатката си, за да го разпитва за всичко, което му бе нужно. А му беше нужно всяко сведение: от броя на тауантинсуйската войска до последните дворцови интриги. И за недоволните племена, и за планинските проходи, и за висящите мостове, които, ако бъдеха разрушени, правеха недостъпна вътрешността на страната. Най обичаше да слуша за богатствата на Куско, за златните покриви и дискове, за златната градина при храма на Слънцето. Не подозираше каква рана човъркаше в сърцето на Уанай, когато станеше дума за този храм. И за неговите жрици…

Неусетно Уанай усвои испанския език, заради отмъщението и вярата си промени. Всъщност какво толкова му струваше към Пантеона на тауантинсуйските богове да прибави още един? Излизаше на молитва заедно с испанските солдати, кръстеше се чинно като тях, мърмореше под нос с тях подир неразбраното бръщолевене на испанския жрец Валверде.

Тъй Писаро научи, че Уаскар, първородният син на Уайна Капак, когото Атауалпа бе детронирал, макар и пленен, има много привърженици. Особено сред жреците и чистите инки. Защото майката на Атауалпа произхождаше от Кито, а инките смятаха жителите на Кито полуварвари, понеже не говореха на рума сими, човешкия език.

Франсиско Писаро изпроводи пратеник при сапа инка Атауалпа да му обещае помощ срещу размирниците. Ала отговорът все не идваше. Атауалпа нито се съгласяваше на споразумение, нито му оказваше някаква съпротива. Тауантинсуйските войници отстъпваха при първия натиск. Но всички, и испанци, и туземци, бяха уверени, че това леко напредване няма да трае вечно. Имаше мощ Тауантинсую, имаше власт сапа инка да спре шепата нахлуватели. И чакаха решителната среща, не се съмняваха, че ще дойде.

И тя дойде. Съгледвачите отдавна бяха предупредили, че насреща им иде голяма войска. Тоя ден, навлезли в долината Кахамалка, всички я видяха. Вражеската армия се бе разположила по всички хълмове на белия град. Палатките бяха осеяли като гъби съседните склонове.

Писаро заповяда да спрат. На лицето му легна тъмна сянка. Не беше индианец и макар че се мъчеше мъжки, не можеше да прикрие чувствата си. Ала и така смутен, не отстъпи. Уанай знаеше, че тая му решителност, граничеща с дързост, беше всъщност единствено разумна. Оттеглеше ли се испанецът, цялата тауантинсуйска войска щеше да се втурне подире му, за да го унищожи.

Уанай му бе разправил вече легендата за брадатите чужденци, които щели да сложат край на Тауантинсую.

— Това си ти! — беше посочил той с пръст Писаро. — Атауалпа знае, че си ти. И се бои от теб.

Тъй Писаро, който и без това имаше достатъчно самочувствие, доби още по-голяма увереност в своето предопределение.

Двамата му преводачи разпространиха чрез свои съмишленици тая легенда навред в тила на инките. И с нея им нанесоха по-големи поражения от най-многочислената, въоръжена до зъби армия. Вляха дух на надежда и бунт в гърдите на потиснатите.

Няколко пъти бе пращал Писаро посланици при Атауалпа да го увери, че идва като приятел. Продължаваше настойчиво да го убеждава и сега. Да печели време. Надяваше се още няколко десетхилядни отряди да се присъединят към войската му: карате, чибчи, аймара, тупинамба. Всеки ден ги очакваше. Без колебание навлезе в Кахамалка, изоставена от жителите й, след като изпрати ново посланичество при великия инка начело с брат си Ернандо. Преводач беше Фелипильо. Пратениците се върнаха скоро. Атауалпа, който правел бани в минералния извор над града, ги приел радушно. И обещал на другия ден той сам да дойде за преговори.

Идеята беше на Фелипильо.

— Капитане — рече той. — Дойде и моят ден. Атауалпа сам влезе в капана. Остави ми го вече!

Ала Писаро, който не беше толкова безразсъден, не мислеше само за отмъщение като Фелипильо и Уанай. Той искаше да живее, искаше да постигне великата си цел. И реши другото — подлостта, която го обезсмърти.

Отвърна му така:

— Ще имаш възможност да му отмъстиш после. И то по-жестоко.

Когато на другата вечер Атауалпа се зададе, Писаро разстави засади от своите войници по всички улички, които водеха към площада.

Великият инка влезе в града, носен на златен трон от десетина носачи, охраняван от въоръжени с копия войници в сини туники, придружаван от сановниците си с червено-бели туники и родствениците си изцяло в бяло. Челото му бе препасано с пурпурна ляута, а ушите му, уши на истински аристократ — дългоух, бяха изтеглени до раменете с тежки златни обеци. Върху гърдите му блестеше огърлица с изумруди. Пред него вървяха слуги и метяха пътя му с китки от пера.

Площадът беше съвсем пуст, безлюден. Атауалпа, едър, надменен, с кръвясали диви очи, се озърна озадачен. Тогава насреща му излезе доминиканецът Валверде с кръст и библия в ръце. Съпровождан от Фелипильо. Той пристъпи напред и му заговори на испански. Уанай, който надзърташе от съседната сграда, знаеше какво — поучаваше го в правата вяра. Поднесе му евангелието да го целуне. Смутен от такова неочаквано посрещане, Атауалпа неволно го бутна на земята.

Валверде изкрещя, побеснял от див фанатизъм:

— Убийте го! Той оскверни свещеното писание!

В същия миг скритите испанци връхлетяха. Схватката беше кратка. Почти безоръжната свита на великия инка беше изклана до крак пред очите му. Сам Франсиско Писаро се хвърли в боя, измъкна за косите инката и го върза.

Фелипильо тържествуваше. Уанай пък мечтаеше за деня, когато и той щеше да види в такова положение Тупак Уалпа, омразния първожрец.

Още същата вечер Уанай каза на Писаро:

— Сега Тауантинсую е в твоите ръце. Докато е жив, сапа инка е самодържец в Тауантинсую. Остава ти само да му заповядаш.

Тъй цялата петдесетхилядна инкска армия се предаде на победителя. Ериандо Писаро настояваше да бъде избита до крак. Уанай обаче предложи друго:

— По-добре ги пусни! Това не са доброволци като твоите солдати. Насила са изтръгнати от домовете им. Повече полза ще имаш, ако ги освободиш. Защото ще те славят. Сапа инка ги пращаше на смърт, ти ще ги пратиш към живота.

И Писаро, който, макар че не умееше да чете нито инкските кипуси, нито своето писмо, не беше толкова глупав, го послуша. Освободи ги. И те се пръснаха по цялата страна, като славословеха великодушния победител.

Чак сега Писаро като че ли се смути, като че ли се уплаши от лудия си успех. Напразно Фелипильо и Уанай го подканяха да бърза към Куско. Защото нямаха търпение да чакат повече. Неудържимо ги примамваха към столицата черните очи на две красавици: едната — жена на Атауалпа, другата — девойка на Слънцето. Но Писаро чакаше подкрепление. Убеден беше, все още беше мощно тауантинсуйското царство. Нямаше да падне тъй лесно.

В туй време Уанай бе поопознал съюзниците си. Той искрено се възхищаваше от безумната им смелост, а в същото време недоумяваше пред непонятната им алчност за злато. И тъй реши да ги раздвижи. Веднъж, като преводач между Атауалпа и Писаро, той допълни превода си на рума сими със следните думи:

— Сапа инка, обещай им злато! Сълзите на Инти. Да се откупиш.

А беше сигурен, че Писаро никога нямаше да изпусне могъщия си пленник, на когото залагаше всичко.

И Атауалпа се подведе.

— Ако ме пуснеш — рече той на Писаро, — ще ти дам много злато.

— Колко? — запита Писаро.

Великият инка стана и вдигна ръка до стената:

— Дотук!

Всички ахнаха.

— А съседната стая ще напълня два пъти със сребро — добави сапа инка.

Тозчас стотици часки-бързоходци, понесли кипусите с инкската воля, побягнаха по цялата страна. С жълти шнурове — великият инка искаше злато.

Златото започна да се стича в Кахамалка наскоро. А на Писаро все му се струваше, че пристига бавно. Фелипильо и Уанай разпалваха още повече нетърпението му.

— Защо чакаш тук? — му каза Уанай.

Фелипильо добави:

— Златото е в Куско. Иди го вземи сам!

Писаро се колеба, докато от Сан Мигеле, първата испанска крепост в Перу, пристигна подкреплението начело с Диего Алмагро. Когато видя пълната стая със злато, Алмагро не можа да се сдържи.

— И ти още чакаш? — запита той, задъхан от алчност.

Много малко му трябваше на Писаро, та да се реши. И не само Алмагро. Двамата преводачи също не спяха. Те пуснаха един часка с кипус, в който редом с жълтите ресни преплетоха и червени. А червените са призив за война. И пратиха испанците да го заловят. После казаха на Писаро:

— Атауалпа те лъже. Тоя кипус означава: „Давайте злато, но се гответе за война!“

Бояха се, че испанците може да се задоволят с богатството, което щяха да получат от инката, и да се върнат, без да достигнат Куско. А без тяхна помощ нито те двамата щяха да видят любимите си, нито народите им — свобода от инкската тирания.

Писаро навярно се досети кой беше пратил тоя кипус, ала се направи, че им вярва. Съвпадаше с неговите кроежи. И той плетеше своята мрежа.

И още нещо. Плененият Атауалпа нямаше право да дава заповедите си пряко на своите часки. Само посредством доверените преводачи. Писаро отдавна подмяташе на великия инка, че смята да води преговори и с Уаскар, детронирания му брат. Въпреки това Атауалпа все не се решаваше да изпълни това зловещо внушение, тъй като беше уверен, че в крайна сметка ще се окаже в негова вреда. Затова самите преводачи прикачиха още два шнура към изпратения кипус в Куско. И верните хора на Атауалпа убиха сваления инка.

Това братоубийство потресе цялата инкска империя. Почнаха да достигат слухове и до ушите на Уанай. Истинските дългоухи се бяха обявили открито срещу узурпатора Атауалпа. Защото няма по-тежко престъпление от цареубийството — то е направо светотатство. Сапа инка е син на Инти. Шушукали, подхващали заговори. Замисляли да го намерят и в плен и там да го убият. Да освободят трона за друг сапа инка, истински инка, от чиста инкска кръв, а не като Атауалпа, който за тях беше полуварварин.

И още нещо подочу Уанай. Замечтал и Тупак Уалпа за инкската ляута. Събирал сподвижници из цялата страна.

Един ден наистина го видя в испанския стан. Дошъл бе и той да преговаря с нашествениците. Но докато Уанай се обърне да вземе лък и стрела, за да го прониже начаса, пък после да става каквото ще, двамина солдати го хванаха и овързаха. Държаха го така, додето новият претендент за престола със своите преводачи си отиде, след като разговаря три часа с Писаро.

От тоя ден в лагера започнаха разправиите. Едни бяха за, други — против. Да премахнат ли Атауалпа, или не? Има ли полза от това убийство, или няма?

— Мъртвият не хапе — рече Писаро.

Ернандо де Сото нарече замисъла направо злодейство. И командирът го отпрати в далечен поход да му се маха от очите.

Надделя мнението на Франсиско Писаро, когото неотстъпно убеждаваше Фелипильо.

И съденето на Атауалпа започна. Уанай и Фелипильо бяха преводачите. Обвиняваха го в дванадесет престъпления: че е убил сапа инка Уаскар, че прахосвал държавно имущество за облагодетелстване на приближените си, че е идолопоклонник, че е многоженец, че е кроил заговори против испанците и още няколко други по-маловажни грехове. Свидетелстваха конквистадори, свидетелстваха инкски сановници, един ден дойде на процеса и Тупак Уалпа. Писаро пошушна в ухото на Уанай:

— Сега той ми е нужен. Когато стане излишен, ще ти го дам в ръцете. Както Атауалпа.

И Уанай смири яростта си. Защото му се искаше да живее. Заради Килеи, заради народа си.

Уплашени от завоевателите, повечето тауантинсуйци потвърждаваха обвиненията: инките от страх, покорените със злорадство, Тупак Уалпа — с надежда, че ще се отърве от съперника си.

Думите на малцината, които се осмелиха да защитят великия инка, бяха изопачени при превода от Фелипильо.

Вечерта, преди прочитане предрешената присъда, Атауалпа се обърна към Уанай:

— Нямам друг изход. Ти си ми последната надежда. Знам каква участ ми се готви. Това ще бъде отмъщението ми. Ако ме убият, вземи изпод постелята ми оставения кипус и го препрати в Куско за Манко, моя братов син. Да скрие златото. Повече нито бучка да не видят коварните бледолици.

И вече когато Уанай беше на изхода, добави:

— Разбрах, златото е проклятието върху нашия народ. Да скрие златото, за да няма какво да разпалва алчността на брадатите, какво да ги примамва насам.

Не довърши. Стражите го извлякоха навън.

Уанай тозчас намери кипуса — тринадесет шнура и едно късче злато. Отнесе го на Писаро и му предаде думите на Атауалпа. Дълго размисляха двамата какво да сторят. Пристигаха слухове, че отделни управители на области и градове почвали да крият по свой почин златото си. За да попречат на това, решиха да изпратят кипуса. И Уанай — с него. За да съберат всичкото злато на едно място, което ще бъде известно на Уанай, а то значи — и на Писаро.

Индианецът държеше най-много на това. Първо — защото му даваше важност, и, второ — защото лишаваше Тупак Уалпа от богатството. А това означаваше, че по-рано ще бъде пожертван от испанците. Че без златото Тупак Уалпа ще падне по-рано в ръцете на Уанай.

Скроиха едно сполучливо бягство от испанския лагер, та да заблудят наивните инки. И Уанай тръгна на път към Куско, при Манко. А пътят не беше лек. Понякога слънцето го изгаряше с непоносимата си жар, друг път го обливаха проливни дъждове и снегопади, препречваха пътя му лавини и сринати канари, буйни потоци и отскубнати от бурите дървета. Той се прекатерваше с мъка върху дебелите дънери, обсипани с бодливи лиани… Газеше през разпенени потоци, водите го събаряха, влачеха го надолу, премятаха го…

А не знаеше — той ли е, или не е той. И кой всъщност беше — каляуайхата Уанай или Алваро Бентес да Иса. Или и двамата заедно. В главата му беше хаос. Прелитаха разбъркани спомени като подплашени прилепи в тъмна пещера, невидими, но осезаеми по маховете на крилата им, по едва чутото им цвърчене — вихрушка, по-право хаос от спомени: от Рио и от Куско едновременно, от снежните Анди и от задушната джунгла…

Алваро вървеше в полусън, замаян, обезсилен от преживяното, от тоя неестествен скок от настоящето в миналото, от това грубо вместване на чуждата личност в неговото съзнание.

Къде всъщност беше сега? Какви бяха тия дървета наоколо? Дебели стволове с подпори, а с малки корони, с дребни листа, без цветове, обсипани с бромелии, с орхидеи, с лиани. И с гъби и плесени, и безброй птици, и безброй маймуни, които непрекъснато, кой знае откога, го преследваха, замерваха го с отчупени вейки и плодове. Сънувал ли бе Кахамалка и участта на Атауалпа, или наистина ги бе видял? И как бе попаднал там — с вълшебството на прелетия серум или само така, в някаква треска, замаян от изпаренията на джунглата? А може би му се бе присънило това, което бе знаел и преди; това, което искаше да знае… Кипуса, златото на инките…

От какво гореше кожата му, от какво така смъдеше: дали от ухапванията на насекомите, или от случаен допир до отровна лиана, от който човек дори може да изгуби съзнание? Джунглата — това е свят, който чуваш, а не виждаш. Свят на измамата. Струва ти се, че ръмжи пума, а то квака жаба; виждаш кора, а то било костенурка; гледаш камък, а то излиза гущер; лианата се превръща на змия, а изгнилият дънер — на кайман. Какво диреше той в тая прокълната страна?

Не беше от лианите. Без да забележи, бе нагазил в походната колона на мравките ецитони, ужаса на селвата. Пред този смъртоносен поток бягаше всичко живо: птици, насекоми, паяци птицеяди, броненосци, маймуни. Шумолеше като дъжд по окапала шума. Из въздуха се носеше остра миризма на кисело и мърша. А отгоре им прелитаха кафяви мравелови — единствените, които не се бояха от тях.

Алваро отскочи ужасен встрани, опита да отръска от себе си тези, които вече го бяха полазили. Но се хлъзна. Строполи се в най-гъстото им струпване. И те мигновено попълзяха отгоре му, заръфаха го с малките си, но ненаситни, сякаш огнени челюсти.