Петър Бобев
Отмъщението на мъртвия инка (1)

Пистолероси

Какво ли би сторил един прост гаримпейрос, злополучен търсач на диаманти, един неудачник, натикан от проклетията на съдбата в най-затънтената селва, ако случайно срещнатият мисионер му каже, че трябва да отиде в лепрозориум. И то веднага, без никакво бавене.

Проказата не е малария, та да я пресечеш с няколко хапчета атебрин; проказата не е дизентерия или пневмония, от които дори следа не остава, ако оживееш. От проказата се сплува цялото тяло. Тя не е само болест, тя е бавно изгниване приживе. Няма оздравяване от само себе си. Само в болница, в лепрозориум. И то дълго, години наред. А там искат много пари — хиляди, десетки хиляди крузейроси.

Отде можеше да се сдобие с тези хиляди един гаримпейрос, който се бе заврял тук, в тоя зелен ад, не за пари, а да отърве главата си?

Обичаше живота Алваро Бентес да Иса. Впрочем кой ли не го обича? Ала нему се струваше, че никой не го ценеше толкова, колкото той. Беше виждал мнозина: и бели, и черни, и червени, които се разделяха с тоя свят някак примирени, без съжаление, без опит да се задържат по-дълго на него. С Алваро Бентес не беше така. Той не само го обичаше лудо, нещо повече — задъхваше се от обич, от стръв да го запази. Не допускаше мисълта, че и той ще се разложи още жив като ония нещастници без пръсти и без носове, които срещаше край реката. Амазония е пълна с прокажени, които се движат навред свободно и за които никой не се тревожи. А и никой не се грижи да предпази от тях здравите. За да спаси себе си, Алваро беше готов на всичко, да продаде дори душата си. Нали затова се завря тук, в тая прокълната земя, в селвата на Перу — само и само да се укрие, да се измъкне от ръката на закона, на тоя закон — понякога късоглед, понякога рахитичен, — но тоя път спрямо него безпощаден и неутолим, който не искаше да му прости младежката грешка. Законът не искаше да проумее, че един пиян студент лесно замахва с ножа. Законът не се интересуваше от това, кой е извършил престъплението. Алваро да Иса беше известен в цяло Рио с приятния си характер, с дружелюбието си. „Симпатягата“ — тъй го наричаха и момчетата, и момичетата, и в университета, и в локалите; и на плажа, и на тенис-корта, без да се запитват с какво пък им е толкова симпатичен: с добротата или с безхарактерността си, която го правеше отстъпчив пред всекиго, щом това не го засяга пряко.

За един бедняк от фавелите на Рио, от смрадливите колиби, скърпени от щайги и ламарина, несгодите на джунглата не са по-тежки от градските му неволи. Но за един да Иса, син на заможен търговец, годен да издържа син студент, скокът от уюта на градската къща, от разходките по авенида Рио Бранко в скитническата мизерия беше страшен удар. Понесе го само защото искаше да живее, защото искаше да се отърве на всяка цена от безпощадните нокти на закона. Случайната му жертва беше синът на най-добрия адвокат в Рио. И бащата нямаше да прости, щеше да го преследва докрай.

И изведнъж — новият удар. Къде ли, в коя ли мръсна хижа, в кой ли омазнен хамак беше пипнал тая гнусна болест? А трябваше да се лекува, трябваше да се излекува. Трябваше да намери тези крузейроси. На всяка цена. И то тук, където не го познаваха; не в Рио. Мернеше ли се покрай бащиния си дом, пратеше ли му само една бележка, и полицейските хрътки щяха да го подушат.

Вече се замисляше да претърси касата на сеньор Атауалфо. А сеньор Атауалфо беше собственик на най-богатия серингал. И на местния бар, на магазина, на гайолата, която обслужваше района.

Тогава, в най-голямото униние, Алваро срещна Жоао, един тънък, висок и сух кабокло с широкопола шапка, високи ботуши и брезентов костюм. Срещна го в бара. Къде другаде? Случиха се и двамата пияни, едва удържащи се на крака. При такава среща тук хората или вадят камите, или се прегръщат. Тъй стана, в такова настроение бяха и двамата, та се прегърнаха. И от дума на дума се разбраха. Роденият кариока, жителят на Рио, в чиито вени не течеше ни капка цветна кръв, изведнъж се почувства близък като брат с тъмнокожия метис. Всеки, който можеше да му предложи двадесет хиляди крузейроса, щеше да му бъде по-близък от брат. Сега за него те струваха повече от глътка вода в пустинята, струваха живота му. И именно Жоао, тоя презрян метис, от майка индианка и бял баща, с когото друг път не би седнал на една маса, му предложи спасението.

А когато стана дума за самата работа, макар и пиян, Жоао снижи глас. Уговориха се шепнешком. От бара направо се качиха на гайолата.

След два дни слязоха на брега, където ги очакваха останалите. Събраха се дванадесет мъжаги, годни на всичко. „Дванадесетте апостола“ — тъй се шегуваха те помежду си.

Оттам ги поведе един червенокос гигант, сеньор Леонардо му викаха всички, ала никой не вярваше, че това е истинското му име. Но мълчаха, не питаха, пък и не ги интересуваше Леонардо ли е, или Фред. Интересуваха ги само пачките банкноти, които щяха да получат от неговите ръце. Дори не изслушаха обясненията му. Знаеха, че му бе наредено да говори така. За пред хората. Сеньор Леонардо доказваше разпалено, че тям се е паднала честта да открият нов път през джунглата, да проникнат в места, където бял човек не е стъпвал, да проучат трасето за бъдещата железница, която щеше да доведе цивилизацията в тоя пущинак. Хората му дори не се засмиваха. Известно им беше добре, че никой не дава десетки хиляди крузейроси за подобна експедиция. С такава сума се плаща или голям риск, а тук такъв нямаше, или се заглушава гласът на съвестта.

Със самолет прелетяха над границата между Перу и Бразилия. Кацнаха на едно импровизирано летище, откъдето тръгнаха с три моторни лодки. Чак сега Алваро се уплаши. Но Жоао го успокои, като го увери, че ще се движат само из джунглата. А щом си свършат работата, пак със самолет ще се върнат в Перу.

Вече шести ден се движеха по реката сред бухналата в зеленина хилея — екваториалната джунгла. Лодките пореха кафявата коприна на водата и плашеха накацалите в прибрежните плитчини птици. На цели орляци: чапли, щъркели, ибиси, чайки, огромни зимородки. От клон на клон прелитаха на кресливи облаци пъстри папагали. От тинестите брегове се хлъзваха във водата разбудени каймани.

Алваро Бентес седеше на пейката до новия си приятел. И мълчеше. Не му се приказваше. Съзнаваше, че не е герой. Герои стават хора, които или са отчаяни от живота, или нямат въображение да си представят опасността. И не би предприел нищо, което би заплашило живота му. Нали заради него, заради тоя живот, му бяха нужни тия пари? Убедили го бяха, че няма защо да се бои от такава безобидна експедиция ведно с една дузина въоръжени до зъби юначаги. С картечници, с бомби, с автоматични пистолети.

А е богата тая земя — пълна със злато, с диаманти, с петрол, с рубини, с уран. Само една бучка злато, едно диамантче би могло да го спаси. И навярно това спасително камъче, тая бучка злато лежеше на десет крачки от него, а той, без да подозира, преминаваше безучастен. Южна Америка — това е Елдорадото на конквистадорите. През океана е текла към Испания река от злато. По-голямата част от него не достигала предназначението си и сега лежи на океанското дъно. Та нали испанските галеони са били едни от най-нескопосните кораби, браздили някога моретата? Та нали хилядите търсачи на щастието: англичани, холандци, французи, са дебнели навред натоварените със злато армади? Но е останало още. Още се намират оптимисти, които търсят богатството на Ел Дорадо — Златния. И на инките. Че кой грамотен човек не е слушал за съкровището на великия инка Атауалпа, още неоткрито от никого? Преди да бъде удушен по заповед на Франсиско Писаро, Атауалпа изпратил до своите верни хора кипус с тринадесет възела със златно късче на края — заповед да скрият останалото му богатство, за да не попадне в ръцете на ненаситните испанци.

Първата лодка със сеньор Леонардо начело забави ход, изви и се насочи към зелената стена срещу десния борд. Не спря, вряза се в плътната завеса на оплетените лиани. Последваха я останалите. Хората се приведоха ниско, докато преминаха под нависналия тунел, след което се озърнаха учудени. Никой не би допуснал, че на това място, тъй незабележимо, се влива толкова голям приток. Сякаш бяха попаднали в някаква зелена пещера, наръсена със скъпоценни камъни. Като скъпоценни камъни искряха росните орхидеи. И като в истинска пещера въздухът беше тежък, застоял, надъхан с мирис на гнилост. Дробовете почваха да се задушават, телата плувваха в пот. Тъмната водна повърхност, неподвижна като огледало, обсипана с воден хиацинт, приличаше на чудна мозайка. В окрайнината растяха подобни на зелени тепсии листата на гигантската водна лилия виктория амазоника, по които клечаха смълчани огромни жаби. Из бистрата вода се стрелкаха змиорки и пиранхи. Проплуваха близко до дъното речни скатове като тъмни ромбове.

Скоро малката ескадра навлезе в разширението на притока. Бреговете отстъпиха настрана, зеленият свод над главите им се разпука и отгоре плисна огънят на екваториалния ден. Орхидеите изостанаха назад, а на тяхно място се явиха по-пъстрите и от тях шумни птици. И облаци пеперуди като разноцветни вихрушки. От клоните зацвърчаха оглушително големи колкото врабчета цикади.

Продължиха със същата скорост още няколко часа, докато ивицата безоблачно небе над главите им притъмня и от бреговете полазиха върху водата черни сенки като потоци от туш. Тогава свърнаха към брега, привързаха лодките в едно потопено дърво и се пръснаха да съберат сухи съчки за огъня. Във влажната джунгла трудно се намират дърва за горене.

Изведнъж Алваро извика. По тила му полазиха тръпки. Всички се струпаха край него. Насред отъпканата от тапири пътека, която водеше в дълбочината на гората, стърчеше забито в земята копие, на което висеше грозд от маймунски черепчета. Всички знаеха какво означава това. А и които не го знаеха, се досещаха за смисъла на това зловещо предупреждение.

Жоао насочи автомата си към стаената селва с пръст върху спусъка. Редом с него се изправиха неколцина от ветераните, готови да обсипят гъсталака с градушка от куршуми.

Сеньор Леонардо ги спря с решително движение.

— Назад в лодките!

Разколебани, но покорни, хората изпълниха заповедта му. Отстъпиха.

— Не сме тръгнали за тия — обясни той, когато влизаше в своята лодка.

Моторите запърпориха и отново понесоха малката флотилия.

Жоао побутна с лакът съседа си.

— Сеньор Леонардо не е прав. В джунглата, ако искаш да оцелееш, стреляй пръв!

— Ами ако няма нужда? — възрази колебливо Алваро.

— Тогава той ще стреля в теб.

Плю във водата и добави:

— Тъй знам аз. Затова всички са ми приятели.

Изглежда, беше прав. Алваро си припомни как във всяка кръчма негодниците се втурваха да стискат ръката на Жоао, да го прегръщат сърдечно.

Метисът продължи шепнешком:

— Рекох, стигнахме. Че ми омръзна вече. А то… Имало още да чакаме, докато пипнем паричките. Тъй става то. Видиш ли копието, изпразваш автоматите в гъсталака. Ония винаги дебнат там. Вземеш ли им страха от първата среща, после всичко е лесно.

Макар и новобранец в това поприще, Алваро беше чувал туй-онуй за тия, сред които бе попаднал. Но не се смущаваше. Знаеше, ненапразно бе следвал цели две години в университета. Няма душа, няма безсмъртие на душата, няма бог. Няма добро и зло. Добро е това, което ти изнася. Никой не бди отгоре, както разправя падрето, та да води счетоводство на делата ти. Представяш ли си — четири милиарда хора с четири милиарда партиди за всекиго. Човекът — това е една по-сложна организация на материята. Умре ли човекът, тя се разрушава. И нищо не остава. Има само един смисъл: тая организация да просъществува в по-пълна хармония с общия ход на живота. По-спокойно, с повечко радост и охолство. За Алваро единствени радостта и охолството даваха някаква стойност на живота, нищо друго: ни родина, ни дълг, ни вярност. Празни думи без съдържание, измислици на онези, които искат да живеят по-леко върху гърба на наивниците. Идеалистът — това е такава организация на материята, в която всички психични процеси стават наопаки, в разрез с общия ход на природата, където дори електроните й нарушават общия строй, прескачат в други орбити.

Нощта беше настъпила. Отдолу реката се плискаше като смола, а отстрани беше нависнал някакъв черен каньон, от който струеше мракът и попиваше в реката. Само отгоре, в тесния процеп, от тъмносиния небосвод мигаха едри, близки звезди. Нейде в тъмнината невидими грухтяха крокодили. Провикваха се маймуни. Съвсем наблизо ръмжеше влюбен ягуар. Между двете стени на каньона прелитаха блестящи светулки, повече от звездите по небето.

Изведнъж, като по команда, ги нападнаха москитите. Всички спуснаха запретнатите ръкави, нахлузиха на глави противомоскитните мрежи. Напразно. Ненаситените кръвопийци все успяваха да промушат жилата си и да ги впият в телата им дори през дрехите.

Алваро неволно се усмихна, като видя как се умърлуши новият му приятел, как се прекръства от време на време боязливо. Отскоро го познаваше, ала вече бе усетил главната му слабост. Не се боеше Жоао от нищо, ни от звяр, ни от човек. Само от едно — от това, за което пък Алваро пет песо не даваше. От духове, от привидения. Затова беше отрупан с амулети: на врата му висеше изсушено делфинско око, което дава щастие в играта на комар; на друга връв до него се поклащаше зъб от кайман, който предпазва от змийско ухапване; на лявата си китка бе надянал гривна от кожа на женски делфин, с която се печели любовта на девойките, а черният кръст от желязно дърво насочваше върху притежателя си грижите на самия бог.

Жоао го хвана за ръката.

— Чуваш ли го?

— Кого? — запита Алваро.

— Свирача.

Алваро знаеше. В ужаса на селвата измъчените мозъци на хората бяха родили безброй зловещи легенди. Свирача бе една от тия рожби. Той привличал жертвите си с омайна музика. Удавял ги в дълбините и после им изгризвал коремите.

— Глупости! — изръмжа Алваро.

Жоао се дръпна.

— Ти ще ми кажеш! Кариока! Откога дойде в Амазонията, та научи кое е глупост и кое не е?

Алваро предпочете да замълчи. По-голяма грижа беше легнала на сърцето му. Не някаква въображаема заплаха. Трябваше да опази по-дълго тая организация на материята, наречена Алваро Бентес да Иса, да върне към нормалното им състояние загниващите клетки. Трябваше да се сдобие с пачката банкноти, концентрираната потенциална енергия, концентрираната възможност за нормализиране процесите в тялото на прокажения Алваро. На каквото и да е цена. Какво значат тук някакви други организации на веществото, облечени във формата на неколцина диви червенокожи, щом като в замяна на тяхното унищожение той щеше да получи възможност за по-дълго съществуване на своята организация, която единствена го интересуваше.

Хората наричаха тия, с които беше тръгнал сега, с презрителното название „пистолероси“ — хора, които си изкарват прехраната с пистолет в ръка, с убийства по поръчка.

И Бразилия, и Перу, и Боливия са цивилизовани страни, законите им не допускат изтребването на туземното население. Макар да знаят, че то е диво, невежо, че не цени благата на културата, че хич не го е грижа за тях. Държи да запази за себе си джунглата такава, каквато си е. Сега Амазонията храни само няколкостотин хиляди. И то как — в мизерия и страдания. А би могла да даде препитание на милиарди. Така пишат учените. Но за това тук трябва да проникне прогресът — да изкорени непроходимите гори, да пресуши блатата, да прекара автостради и железници, да засади плантации, да построи заводи. А туземците не щат доброволно да опразнят пущинаците си, противят се, убиват от засада. Какво трябва да стори цивилизацията тогава? Да се откаже ли от своята мисия, да отстъпи ли пред твърдоглавието на някакви си полуживотни?

През цялото време сеньор Леонардо разглеждаше под замаскираната светлина на фенерчето картата си, по-право самолетната снимка на местността, опрял пръст в означеното върху нея черно кръстче, докато очите му шареха неуверено наоколо в търсене на някоя от посочените особености.

Алваро не знаеше какво е открито там, нагоре по течението на реката: нефт ли, манган ли, диаманти ли. Уверен беше само в едно — че територията трябва да бъде очистена от „индиоси“ — както белите тук наричат презрително червенокожите. Държавата дава право за строеж, за разработки само когато се увери, че местното население от района е изчезнало. Не е важно как: преселило се другаде, измряло от болести, избито от съседите. Ей това е работата на пистолеросите — след тях инспекторът по защита на индианците да намери областта без обитатели. И с чиста съвест да докладва на държавата, че може да даде исканата концесия.

Нейде в далечината, откъм левия бряг, замъждука светливо петно. Постепенно то приближи, заблестя по-ярко в разноцветно мигащо сияние.

Всички си отдъхнаха. Защото ги бяха познали. Светулки — хиляди, може би милиони, облазили крайбрежния храсталак, те палеха и гасяха едновременно, в такт фенерчетата си и обливаха с неземна светлина околността като редуващи се отблясъци на мълнии, а отраженията им искряха — пръснати брилянти по речната повърхност.

— Светулките — пошепна Жоао. — Това са душите на загиналите серингейроси. Може и на индиоси, но само ако са кръстени.

Алваро все още не бе затъпял напълно. Дивната прелест на трепкащото зарево като свалено на земята северно сияние го трогна, изпълни уплашената му душа с нежност и възхита. Стори му се, че излъчваните в мрака фотони внасяха порядък в смутения строй на атомите в неговото тяло.

Тогава някой изруга:

— Проклети бръмбари!

Видял възмутения поглед на Алваро, Жоао обясни:

— Диваците може да са се скрили на отсрещния бряг. И когато минем пред светулките, те ще ни виждат, а ние няма да ги виждаме.

Това беше вярно. Ала Алваро сви устни неволно, недоволен от себе си и от съдбата си. Къде го завря тая съдба? Сред какви хора, неспособни да се трогнат от никаква красота. Безчувствени животни…

Лодките отминаха. И неземната светлинна симфония остана назад, избледня, стопи се.

Внезапно насреща, запречила реката, се надигна някаква скалиста грамада, по-висока от обградилата я гора, подобна на стъпаловидна пирамида, украсена с корона от остри зъбери на върха.

След кратко колебание първата моторница се отклони вдясно. На носа й блесна електрически прожектор. Светлият му сноп опипа оплетения гъсталак, хлъзна се по неравната пясъчна ивица и засвятка с червени отблясъци в очите на вцепенените каймани, които след първата изненада забързаха към водата.

Един подир друг хората наскачаха по брега и обшариха гората наоколо с пръсти на спусъците. Не откриха нищо — ни човек, ни звяр. Успокоени — та нали от мястото, където видяха копието с черепчетата, ги отделяха два часа път, — те запалиха огън, излапаха набързо донесените консерви, после опънаха хамаците, спуснаха противомоскитните мрежи и се приготвиха за сън, след като оставиха половината си другари да бодърстват далеч от огъня, скрити в тъмнината.

Алваро попадна в първата смяна. Опрял гръб в мощния дънер на някакъв горски великан, стиснал здраво автомата, той се взираше в царящия наоколо мрак. Огънят догаряше, разжарените въглени изсивяваха.

Внезапно над главата му изпращя клон. Алваро вдигна цевта. В съзнанието му само се мярна мисълта: „Стреляй пръв!“ И натисна спусъка. Останалите часови откриха честа стрелба. Някакво тежко тяло се свлече с шум надолу. Заспалите наскачаха, грабнаха и те оръжията си.

В тоя миг отгоре, от черния свод на гората, се посипа облак стрели и копия. Чуха се предсмъртни викове и стонове на ранени. В близост до огнището земята се провали и от зиналата дупка взеха да се измъкват с яростни крясъци въоръжени до зъби индианци, които се втурнаха в помощ на свлеклите се от дърветата свои другари.

Ако не се бе счупил клонът със седналия върху него туземец над главата на Алваро, от нападението нямаше да се спаси нито един пистолерос. Тази случайност провали плановете на нападателите, тя запази живота на двамата приятели.

Алваро не мисли дълго. Трябваше да отърве кожата си. С един скок той се озова до лодката си. Дръпна връвта да запали мотора. И вече потегляше, когато вътре се прехвърлиха Леонардо и Жоао, като не преставаха да стрелят.

И когато вече помислиха, че са спасени, забравили съучастниците си, които продължаваха да се бият с индианците, по плиткия пясъчен откос, който навлизаше навътре в реката, притича едър мускулест туземец с венец от пера върху черните си коси — знак, че е син на вожд.

Той скочи във втората лодка, сряза въжето й и понеже не умееше да запали мотора, натисна веслото. Разбрал веднага безполезността да се мери с мотора, индианецът опъна лъка си. Но преди да пусне стрелата, Жоао изпразни в него пистолета си. Още не проехтял гърмежът, и дивакът се сгърчи, изпусна лъка, после, тежко ранен, се свлече в лодката, която бавно се хлъзна надолу по течението.

С рев пресиленият мотор понесе бегълците в посоката, от която бяха дошли, по-далеч от полесражението, където заглъхваха последните стонове на умиращите.