Барбара Картланд
Мисия в Монте Карло (7)

Шеста глава

Крейг се събуди преизпълнен с щастие и то го накара за момент да забрави трудната задача, която го очакваше.

Можеше да мисли единствено за любовта си към Алоя, да си спомня предишната нощ, когато я бе държал в прегръдките си, сигурен, че тя е единственото, от което има нужда, за да бъде животът му пълен, и че го прави най-щастливия човек на света.

След като беше пътувал по толкова много чужди земи и беше правил толкова много странни неща, той съзнаваше, че тя е неповторима не само с изумителната си красота, интелигентност и бързина на мисълта, но най-вече заради интуицията си, която беше равна на неговата.

Красотата й беше резултат от смесената й кръв. Алоя имаше бялата кожа на английските си предци и мистичния поглед на рускиня. Именно това потекло придаваше сребристия блясък на косата й. Крейг си спомни, че и преди беше виждал подобно нещо у рускини, дори и с черни коси.

Също така беше сигурен, и смяташе, че и Алоя вярва в това, както и баща й, че когато двама души се обичат силно, когато характерите им се допълват хармонично, децата им се раждат красиви като самата любов.

Крейг си даваше сметка по-добре от всеки друг за трудностите, които баща й е имал, когато заради работата си е бил принуден да пази брака си в тайна. Беше сигурен, че го е правил не само за да не предизвика недоволството на тези, за които работи, с брака си за жена, която биха сметнали за рускиня, но и защото враговете му биха могли да използват семейството му като оръжие срещу него самия.

Все още му беше трудно да повярва, че Алоя и майка й са преминавали през леденостудения и много опасен проход, свързващ Индия и Тибет, но знаеше, че Гангце — първият град в забранената територия, беше също така и търговски център, така че там не биха събудили такъв интерес и любопитство, както ако бяха навлезли по-навътре в страната.

След това, когато зората започна да пропълзява по небето, Крейг си помисли, че единствено Рандъл Сеър би могъл да се почувства задължен да остави жена си и дъщеря си на такова място и да изчезне в неизвестността, маскиран толкова умело, че никой да не заподозре с какво всъщност се занимава.

В Индия или някоя друга азиатска страна това би било сравнително лесно, но не и в Тибет, защото тибетците имаха интуиция, равна на неговата. Някои от по-възрастните монаси в големите манастири владееха това, което непосветените считаха за ясновидство или магия, но всъщност то беше свръхестествена способност да откриват истината.

Крейг разбираше защо Сеър, загубил жена си, дарила го с такава красива дъщеря, не би могъл да постъпи иначе, освен да я заведе в Англия. Сега поради репутацията си и защото за руснаците Рандъл Сеър беше белязан човек, Крейг си даваше сметка, че и двамата се намират в опасно и отчаяно положение и че всяка погрешна стъпка би могла да ги унищожи.

Мисълта, че може да изгуби Алоя пробождаше сърцето му сякаш с нож и съвсем хладнокръвно взе решение, ако тя умре, да я последва и той.

„Преди няколко дни бих заложил цялото си състояние, че нито една жена не би могла да ме накара да чувствам това, което чувствам сега — мислеше той, — но вече съм сигурен, че всяка дума за любовта, написана от поетите, и всяка нота, изсвирена от музикантите, са истина.“

След това се насили да не мисли за чувствата, изпълващи сърцето му, а да се съсредоточи изцяло върху това, което го очакваше.

Предната вечер, когато стоеше с Алоя пред вратата, той й каза:

— От този момент оставете всичко в мои ръце. Доверете ми се, молете се и насочете всичките си мисли и чувства към баща си. И двамата знаем, че той ще ги долови.

— И вие ли ще постъпите така? — попита Алоя.

— Да. Несъмнено — отговори той. — Ще му предам да се подготви. Сигурен съм, че ще разбере.

Мислеше си, че на света няма друга жена, на която би могъл да каже нещо такова.

След това я притегли към себе си и започна да я целува страстно, изпълнен с желание, докато и двамата не останаха без дъх, с бясно туптящи сърца.

— Обичам ви! — каза Крейг пресипнало. — А любовта винаги побеждава!

— Така ли е… наистина?

— Погледнете ме! — каза той властно.

Тя го погледна и Крейг си помисли, че на света няма по-красива и по-желана жена и че двамата се нуждаят един от друг както се нуждаят от въздуха, който дишат, и от слънчевата светлина.

Погледите им се срещнаха, той забеляза как страхът отстъпва мястото си на някакво опиянение, което изпълни и него и го прониза сякаш със стотици мълнии беше сигурен, че и тя чувства същото.

Тъй като нямаше думи, които да изразят чувствата им, той я целуна отново, затвори вратата помежду им, без да говори, и се върна в апартамента си.

Сега започна да обмисля стъпка по стъпка нещата, които трябваше да направи, да се мъчи да предвиди и най-малката подробност. Знаеше, че трябва да очаква най-лошото, и както беше научен, да не приема и най-малкия ненужен риск.

Никой, който го видя по-късно на път за тенис кортовете, които бяха между Хотел дьо Пари и Ермитаж, не би могъл да допусне, че на сърцето му лежи нещо друго, освен радостта от пролетта и очакването на играта, за да премахне последиците от излишествата на предната нощ.

Както обикновено треньорът го очакваше и той успя да го бие в последния сет. Уговориха се да играят и на следващия ден.

След това облече вълнения си пуловер, но не се върна в хотела си, а отиде в Ермитаж и застана пред рецепцията.

— Дали лорд Нисдън вече е слязъл? — попита той администратора. — Искам да поговоря с него.

Администраторът му се усмихна като на стар познат.

— Добро утро, мистър Вандервелт. Лордът е на закуска в ресторанта. Да му предам ли, че го търсите?

— Не, благодаря. Аз сам ще отида при него.

Крейг влезе в ресторанта и си помисли колко типично по английски е това, че лордът закусва долу в ресторанта, а не в апартамента си.

Вътре имаше много малко хора и Крейг веднага забеляза лорда, седнал с вестник в ръка на една маса край прозореца.

Крейг застана до него и едва след малко лордът вдигна глава.

— Добро утро, Вандервелт — каза той. — Тази сутрин сте подранили.

— Съжалявам, че ви безпокоя — отвърна Крейг, — но исках да ви поканя на обяд на яхтата си „Сирена“. Поканил съм още няколко души и много бих желал да покажа на вас и графинята новата си яхта.

Когато свърши, разбра, че лорд Нисдън се чуди как да отклони поканата, защото не му беше симпатичен, но преди да успее да каже каквото и да било, Крейг продължи:

— Вече изпратих покана на графинята и се надявам да я доведете. Ще ви изпратя колата си в един часа пред Хотел дьо Пари.

При тези обстоятелства лордът не можеше да направи нищо, освен да приеме и го направи някак си грубо.

Крейг каза:

— Чудесно! Ще ви чакам с нетърпение! Довиждане до обяд. Ако времето е хубаво като сега, бихме могли да се разходим в морето.

Тръгна си преди лордът да успее да отговори и на устните му се изписа доволна усмивка. Върна се в хотела и понеже реши, че ще е грешка, ако не прави това, което правеше обикновено, прекара следващите два часа в апартамента си, където с помощта на секретаря си уреди някои сметки и написа няколко писма. Малко след дванадесет излезе на терасата и попадна на княза и Зи Зи, които се забавляваха с няколко приятели. Остана при тях за малко, получи няколко покани за вечерта, които прие, и точно в дванадесет и половина шофьорът му го закара на пристанището. Преди това се беше погрижил секретарят му да уведоми екипажа на яхтата и когато се качи на борда, капитанът го посрещна с думите:

— Всичко е готово, сър, и се надявам да останете доволен. Готвачът се оплака, че не е бил предупреден по-рано, но не мисля, че менюто ще ви разочарова.

— Сигурен съм, че няма — отговори Крейг. — А сега искам да поговоря с вас, така че нека влезем в салона.

Салонът беше боядисан в бледозелено и мебелировката беше покрита с много приятни калъфки от басма, които бяха в тон с пердетата. Това беше новост в света на яхтите, защото досега всички се придържаха към традиционните махагонови повърхности и кожени столове.

Затвориха вратата и Крейг даде нарежданията си на капитана бавно и внимателно, докато не се убеди, че ги е разбрал напълно.

Когато свърши, капитанът възкликна:

— Но това звучи невероятно, сър!

— Съгласен съм с теб — каза Крейг. — Капитане, когато те наемах, проучих миналото ти и разбрах, че си преживял доста големи сътресения и че си изпълнявал заповедите си с героизъм, за който заслужаваш награда.

Капитанът се смути.

— Много ви благодаря, сър.

— Сега, след като ти казах всичко това, ще разбереш защо реших да поверя яхтата си на англичанин, макар че самият аз съм американец — каза Крейг.

— Високо ценя думите ви, сър.

— Инструктирай хората си и да няма никакви грешки. Всичко трябва да бъде направено с точност до секундата.

— Разбирам, сър.

Капитанът отдаде елегантно чест и Крейг забеляза в очите му възхищение, което досега липсваше.

Беше му забавно да мисли как в миналото, макар и капитанът да командваше хората си и да беше готов да изпълнява заповедите му безотказно, винаги беше съжалявал, че работодателят му е американец.

И преди беше забелязвал подобно нещо у англичаните — докато се занимаваше с някоя отчаяна мисия в тяхна полза, много често му бе идвало да прокълне дебелоочието им да го смятат за по-низш, дори за по-неинтелигентен от тях само защото принадлежи към друга нация.

Но сега нямаше време за спомени.

Крейг влезе в по-малката каюта до салона, където трябваше да бъде сервиран обядът. Тя също беше обзаведена в зелено, но тук седалките на столовете и завесите бяха от кадифе, което подхождаше на зелените листа на камелиите, украсяващи масата.

Приборите бяха сребърни, от шестнадесети век. Крейг се чудеше дали гостите му ще оценят времето и грижите, които беше отделил за обзавеждането на яхтата си.

Понеже можеше да си го позволи, той желаеше всичко да е от най-доброто и едновременно с това да е подбрано с много вкус. Беше достатъчно човек да погледне морските пейзажи, нарисувани с маслени бои, които украсяваха стените, за да е сигурен, че няма друга яхта с такива съкровища на борда.

В охладителя за вино край масата имаше шампанско и вина от най-добрите лозя във Франция.

Влезе главният стюард. Той беше удивително елегантен с белия си костюм със сребърни копчета. Крейг му даде нарежданията си, които бяха също толкова ясни и категорични като тези, които беше дал на капитана.

Точно в уреченото време на борда беше качен инвалидният стол на барон Строгалов. Посрещна го секретаря на Крейг, мистър Кавендиш, след което го свалиха в салона.

Придружаваха го двама едри руснаци — мъже със сурови лица, но безупречно облечени в морски дрехи, в които изглеждаха някак си не намясто.

Само един поглед беше достатъчен на Крейг, за да се убеди, че са точно това, което беше предположил — техници, които ще запомнят всичко, което са видели, и ще побързат да го предадат на руските военноморски сили.

Приветливо усмихнат, Крейг протегна ръка на барона и каза:

— Радвам се, че ви виждам, Ваше височество. Имам да ви показвам толкова много неща!

Инвалидният стол беше поставен в единия край на масата и след като Крейг се здрависа с придружителите и им посочи столове, стюардът веднага донесе чаши с водка.

Руснаците изляха своята в гърлата си наведнъж и веднага им напълниха чашите отново. Крейг седна до барона и попита с момчешко нетърпение:

— Как ви се струва обзавеждането на яхтата ми?

— Доста необикновено е, господин Вандервелт — отговори баронът с гърлен глас.

— Предполагах, че ще кажете това. Не мога да ви опиша колко дълго се опитваха да спорят с мен конструкторите, за да ме убедят да спазвам традициите.

— Картините ви са хубави.

— Съгласен съм с вас. Би било истинска загуба, ако потънем в морето, но не мисля, че това ще се случи.

— Морето е опасно за всички — отговори баронът надменно.

Крейг се засмя:

— Както и много други неща в този живот.

В това време секретарят му отвори вратата на салона и обяви:

— Графиня Алоя Зладимир и лорд Нисдън.

Крейг се изправи.

— Не мога да изразя радостта си, че ви виждам, графиньо — каза той и добави: — По-прекрасна от самата пролет, както винаги. Имам изненада за вас. Казахте ми, че не се познавате с вашия сънародник барон Строгалов, когото имах честта да убедя да бъде също мой гост.

Той пое ръката на Алоя и разбра, че тя се страхува. Въпреки това се овладя и отговори:

— Не, не познавам барона, но съм се възхищавала от красивата му яхта.

Алоя прекоси салона, за да се ръкува с барона, а Крейг се обърна към лорд Нисдън и каза:

— Добре дошли на борда, милорд. Представи го на двамата придружители, които се бяха изправили доста несръчно при влизането на графинята.

Алоя стоеше до барона, а той я стрелкаше гневно с очи, но Крейг беше сигурен, че е почувствала подкрепата му и не се страхува прекалено много.

Когато отиде при нея, тя възкликна с искрена изненада:

— Каква приятна каюта! Не очаквах да видя подобно нещо.

— Радвам се да го чуя — отговори Крейг. — Баронът току-що каза, че харесва картините ми.

— О, чудесни са! — извика Алоя. — Надявам се, преди да си тръгнем да ни покажете цялата яхта.

— Разбира се — отговори Крейг. — Някои каюти са доста необичайни, поне според американските списания. Едва ли има някое, което да не е публикувала снимки на яхтата ми.

— Очаквам с нетърпение да видя всичко.

Алоя беше толкова хубава, че Крейг реши да внимава да не издаде както възхищението, така и любовта си.

Знаеше, че не бива да подценява барона в каквото и да било и Алоя, сякаш прочела мислите му, отиде до лорд Нисдън и мушна ръка под неговата:

— Какво ще кажете? — попита го тя.

Когато заговори, Алоя погледна нагоре по такъв начин, че на Крейг му се прииска да я грабне в прегръдките си и да й забрани изобщо да поглежда друг мъж. Но той знаеше, че тя изпълнява инструкциите му.

Лорд Нисдън попита натъртено:

— Предполагам, че тези картини са оригинали, а не репродукции?

— Обиждате ме! — каза Крейг незаангажирано.

— Сигурна съм, че мистър Вандервелт няма нищо, което да не е оригинал — каза Алоя и отказа чашата водка, като предпочете шампанско.

Лорд Нисдън се вгледа с изненада в чашата водка и каза:

— Не мисля, че някога съм пил водка.

— Трябва да опитате — каза Крейг. — Това е традиционната руска напитка, която се пие с черен хайвер. Както баронът ще потвърди, тя стимулира целия организъм.

— Е, предполагам, че трябва да се престраша — каза лордът с глас, който подсказваше, че смелостта никак не му е присъща. Той взе чашата и се приготви да отпие, когато Алоя извика:

— О, не така! Водка не се пие по този начин. Трябва да я изпиете наведнъж. Права ли съм, Ваше височество?

— Точно така — съгласи се баронът.

От очите му, скрити под гъстите вежди, продължаваха да изскачат мълнии и Крейг имаше чувството, че не е очаквал да види Алоя и не е наясно как да реагира.

Чашите с водка бяха напълнени веднъж и още веднъж, след което всички отидоха в малката каюта, където щеше да бъде сервиран обядът.

Инвалидният стол на барона беше поставен вляво на Крейг, Алоя седна вдясно от него, до нея седеше Лорд Нисдън, а двамата руснаци — до барона. Те седяха на масата неловко и не се опитваха да поведат разговор, а само изяждаха и изпиваха всичко, което се поставяше пред тях.

Капитанът не беше излъгал, когато каза, че готвачът е положил големи усилия.

Ястията наистина бяха много вкусни и Крейг се застави да яде, но усещаше, че гърлото на Алоя се е свило от страх и й беше трудно да преглътне каквото и да било.

Все пак тя беше умна и не се издаваше, че не яде, а побутваше храната в чинията си и изчакваше да съберат чиниите, за да сервират следващото ястие.

Лорд Нисдън се чувстваше напълно спокоен и се хранеше обилно, но Крейг знаеше, че гостът му не само не го харесва и му завижда за това, което притежава, но и му е трудно да се съгласява, когато Алоя хвалеше всичко наоколо, включително камелиите на масата и сребърния супник.

— Аз колекционирам кораби — каза Крейг. — Много обичам морето и имам доста на брой антични модели от злато и сребро, а някои дори с инкрустирани скъпоценни камъни.

— Колко вълнуващо! — възкликна Алоя. — Бих искала да ги разгледам.

— Надявам се някой ден да мога да ви ги покажа — отговори Крейг.

Той говореше с безразличие в гласа, но сърцето му подсказваше, че ще дойде ден, когато не само ще покаже съкровищата си на Алоя, но и ще ги сподели с нея.

След това, за да не събуди у барона никакви подозрения, че поканата му за обяд не е съвсем обикновена, той се залови да забавлява гостите си със смешни истории за Монте Карло и местата, по които беше пътувал.

Разказваше увлекателно и всички се смееха. Дори усети, че баронът, който беше изпил много алкохол, малко се отпусна — погледът му не беше така изпълнен с подозрение, дори и пръстите му вече не приличаха на орлови нокти.

Сякаш за да се покаже, лорд Нисдън също разказа една дълга и доста скучна история за среща с крадци някъде в планинските проходи на Швейцария. Когато той свърши, Крейг разказа как са го преследвали пирати край бреговете на Малая.

— Имах щастие — завърши той, — че тогава яхтата ми беше доста по-бърза от техните лодки, иначе едва ли щях да съм тук и да ви разказвам това.

— Звучи много страшно — каза Алоя.

— Когато човек е в опасност — отговори Крейг, — често изпада в някакво опиянение.

— А защо? — попита тя.

— Защото се противопоставя на друго човешко същество и ако възможностите им са равни, това е предизвикателство за личността.

— Ами ако не са равни?

Тя говореше тихо и Крейг знаеше, че мисли.

— Тогава трябва да разчитаме на неочакваното или на някаква сила, по-голяма от нашата. А такава винаги има, ако знаем къде да я търсим.

Крейг видя, че изражението на лицето й се променя и това беше знак, че е разбрала какво е казал. Понеже следваше инструкциите му, тя се обърна към лорд Нисдън и го попита:

— Изпитвал ли сте някога подобно нещо?

— Винаги съм разчитал на себе си и на ума си — отвърна той високомерно. — За това англичаните побеждават в много най-различни области.

— Разбира се — отговори Крейг. — Макар че в момента не се справяте толкова добре във войната срещу Бурите.

Не можа да се стърпи и трябваше да му го каже, но тъй като видя, че лорд Нисдън се намръщи, а не желаеше да го дразни, добави бързо:

— Но днес няма да говорим за политика. Това е един щастлив случай и тъй като сте моите първи гости на борда на „Сирена“, искам да вдигна специален тост, да й пожелая успешно плаване и сигурно пристанище, където и да отпътува.

— Разбира се, че трябва да пием за това — Алоя плесна с ръце възбудено.

Докато Крейг говореше, бяха внесени нови чаши и раздадени на гостите, а вторият стюард донесе две бутилки.

— Това е най-хубавото вино в Европа, специално за този тост — каза Крейг. — Токайско вино от Унгария. Австрийците много го харесват, нали, Ваше величество?

— Да, наистина — съгласи се баронът. — Но не мисля, че някога съм пил токайско вино.

— Значи сега ще пиете за първи път, за първи път имам гости на борда на „Сирена“ и за първи път имам такава красива гостенка като графинята.

Алоя се смути и изчерви и Крейг разбра, че не се преструва.

Стюардът напълни чашите и сякаш за да не остане по-назад, лорд Нисдън каза:

— Позволете ми аз да вдигна тоста! За „Сирена“, за нейния собственик и разбира се, за една жена, която е по-красива и по-чаровна от всички сирени в морето!

Лордът погледна Алоя и вдигна чаша, тя му се усмихна и той изпи токайското вино на един дъх.

— На екс!

Руснаците повториха думите му с удоволствие и виното изчезна в гърлата им със същата скорост, както и водката.

— Много мил тост — каза Алоя, след като отпи от чашата си.

— Благодаря — отговори лорд Нисдън. — Знаех, че ще ви хареса.

Говореше фамилиарно, сякаш я притежаваше, и Крейг присви устни. Стюардът започна да пълни чашите отново и той попита барона:

— Не ми казахте, Ваше величество, защо дойдохте в Монте Карло с две яхти, вместо с една.

Баронът се поколеба, сякаш се мъчеше да измисли някое правдоподобно обяснение и в това време се чу силен удар. Единият от руснаците падна напред върху масата, челото му се удари в една чиния и кафето се изля върху покривката.

Баронът се обърна гневно и каза нещо на другия. Дори и със слабите си познания по руски език Крейг разбра, че това е упрек за отвратителното напиване на колегата му.

Но още докато говореше другият руснак също полетя напред, но понеже лицето му беше обърнато към барона, падна настрани и преди някой да успее да направи каквото и да било, се свлече под масата.

Баронът побесня и тъкмо понечи да заговори, когато Крейг го прекъсна:

— Не ги обвинявайте, Ваше величество. Виното, което изпиха, съдържаше опиат, който действа моментално. Ще спят около три часа, след което ще се събудят единствено с неприятен главобол.

Баронът се сепна и пръстите му бавно се свиха в юмрук.

— Тъй като те повече няма да са в състояние да се наслаждават на посещението си тук — продължи Крейг, — предлагам мястото им да заеме един друг посетител на вашата яхта. Рандъл Сеър.

— Изключено! Отказвам да го направя! — отговори баронът.

— Много добре — каза Крейг. — Ако не наредите да го доведат, ще излезем със „Сирена“ в открито море и там ще се случи един много неприятен инцидент, за който вашите двама телохранители няма да могат да си спомнят нищо.

Той замълча за миг и добави:

— Един инвалиден стол много лесно би могъл да падне зад борда.

Последва дълга пауза и най-накрая баронът каза намръщено:

— Добре. Ще наредя да доведат. Рандъл Сеър, но у него не е останал много разум.

— Точно за това се безпокоя — отговори Крейг. Изглежда натисна някакъв бутон, защото едва спря да говори и влезе стюардът с поднос, на който имаше хартия за писане с името на яхтата, мастилница и перодръжка.

— Ще напишете до този, който в момента отговаря за яхтата, ви, че му нареждате да качи Рандъл Сеър в колата ми, която чака до трапа. Един или двама души могат да му помогнат, ако се налага. Колата ще го докара дотук, за да не се налага да ходи, ако не е в състояние.

Устните на барона бяха стиснати от гняв, но той написа каквото се искаше от него и се подписа. Крейг взе листа и го подаде на Алоя:

— Вижте дали е написал каквото му казах и дали няма някакъв таен знак.

Тя го взе, прочете го много внимателно и каза:

— Мисля, че всичко е наред.

Крейг взе отново листа и се обърна към барона:

— Ако сте оставили нареждане Рандъл Сеър да не напуска затвора, в който сте го поставили, под никакъв предлог, искам да ви уведомя, че ако не дойде тук веднага или бъде убит, ще платите със собствения си живот.

— Няма да посмеете! — извика баронът гневно.

— Не бих се обзаложил за това — каза Крейг много тихо и на Алоя й се стори, че някак си става по-голям и започва да излъчва сила, която застрашаваше руснака.

Очите на двамата се срещнаха, после баронът каза троснато:

— Сеър ще дойде, но рано или късно ще го пипнем пак. Както и теб, Вандервелт!

— Не виждам как може да стане това — отговори Крейг небрежно.

Той повика отново стюарда и му даде листа. Без да чака друго нареждане, стюардът излезе и затвори вратата.

Крейг стана от масата и каза:

— Предлагам, тъй като е доста потискащо да стоим тук край припадналите ви сънародници, да се преместим в другия салон. Сигурен съм, че няма да откажете чаша бренди, с която да завършите обяда си и да премахнете вкуса на токайско вино от устата си.

Той погледна към руснака, чиято глава още беше върху масата. Алоя стана, а лорд Нисдън изведнъж заговори:

— Настоявам да получа обяснение, защо не бях предупреден, че ще се случи нещо такова?

— Единственото обяснение, което имам намерение да давам, ще бъде пред началника ви във Форин Офис. Надявам се да е благоразположен към вас.

Предупредителната нотка в гласа му накара лорда да пребледнее. Когато се преместиха в другия салон, той се свлече намръщено в един стол, без да желае да погледне никого.

Взе един вестник и се направи, че го чете. Разбра, че го държи наопаки едва след малко.

Баронът седеше мълчаливо и мислеше как да отмъсти за този неочакван поврат на нещата.

Крейг обаче се интересуваше преди всичко от Алоя и сякаш тя разбра какво желае той, отиде до картините и го разпита за тях, а после започна да разглежда книгите, подредени на един голям рафт в дъното на салона.

След известно време, което му се строи ужасно дълго, но всъщност беше много по-кратко, отколкото Крейг си мислеше, че е възможно, вратата се отвори и се показа стюардът:

— Колата пристигна, мистър Вандервелт.

Без да каже нищо, Крейг застана до вратата и видя как от колата излиза Рандъл Сеър. На кея го подкрепяше един руснак, зад него се приближи втори.

Двамата го уловиха за ръцете от двете страни и го поведоха към трапа. Крейг разбра, че го държат не само за да го подкрепят да не падне, но и от страх да не се опита да избяга.

Трапът беше тесен и по него можеше да мине само един човек, затова руснаците застанаха пред и зад Рандъл Сеър и тръгнаха нагоре към палубата на яхтата.

Първият руснак стъпи на палубата и още в същия миг морякът, който охраняваше трапа, го улови за врата и го дръпна встрани, а Крейг с бързината, на която се беше научил през годините, изтегли Сеър така, че задният да не може да го задържи. Руснакът се опита да извади пистолет, но беше твърде късно. Преди да успее да направи каквото и да било, други двама моряци от екипажа го уловиха и го обезоръжиха, а Крейг изтегли Сеър в салона.

Когато го обгърна с ръце, за да го притегли, забеляза, че е отслабнал прекалено много. Също така забеляза, че все още не се е адаптирал напълно към живота и е замаян от пребиваването си в духовния свят, в който го беше въвел трансът.

След като влязоха в салона и някой затвори вратата, Алоя нададе щастлив вик:

— Татко!

Тя обгърна баща си с ръце, а той й се усмихна и сякаш облаците в очите му се разсеяха.

— Как си, скъпа?

Гласът на Рандъл Сеър беше нисък и пресипнал.

— Аз трябва да те питам за това! — каза Алоя през сълзи.

— Добре съм — отговори Сеър, все още замаян.

Крейг му помогна да седне на един стол.

— Седни — каза той. — Ще ти донеса чаша шампанско. Но ми се струва, че повече имаш нужда от храна.

— Да, сигурно си много гладен — каза Алоя. Още докато говореше, стюардът донесе един супник на сребърен поднос и го постави до него.

— Леко и хранително — каза Крейг със смях. — Помня, че ми каза това преди много време. Не съм го забравил.

— Добра памет имаш, Крейг — каза Рандъл Сеър. — Снощи чух посланието ти.

— Така си и мислех.

Погледите на двамата се срещнаха. Те знаеха колко близо бяха мислите им.

След това Алоя коленичи до стола на баща си, а той започна да се храни бавно, защото знаеше, че не бива да бърза.

Крейг застана пред барона.

— Мисля — каза му той, — че трябва да ви изпратя на яхтата ви, макар и да е жалко срещата ни да завърши така бързо. Колата ми ви чака навън, а приятелите ви са готови да ви придружат. Двамата господа, които още спят, ще бъдат оставени на кея. Могат да ги приберат вашите хора, а можете да ги оставите и на полицията.

Той видя гнева, изписан по лицето на барона и добави:

— Вашите телохранители ще трябва да оставят оръжията си тук. Позволете ми да отбележа, че почтените хора не носят подобни неща, когато са поканени на обяд.

Крейг видя, че сега баронът се тресе от яд и че ноктите му се впиват в дланите. Беше напълно безсилен, а това е най-голямото унижение за един руснак.

Крейг натисна звънеца и секретарят му се появи почти веднага.

— Заведете барона до колата ми. Когато го качите в нея, отведете и другите двама да се качат.

Секретарят влезе в стаята, а Крейг се обърна към барона:

— Ние ще потеглим веднага. Ако смятате да преследвате „Сирена“ с яхтите си, позволете ми да ви спестя усилието. Можем да развием два пъти по-голяма скорост от вас и нямате никакъв шанс да ни настигнете. Вървете — добави той с предизвикателна нотка в гласа, — иначе мога да съжаля, че не съм се отървал от вас, когато имах възможност. Ще ви оставя жив, за да продължите да се борите срещу нас. Все пак това е някаква утеха, макар че тайните на Рандъл Сеър останаха неизвестни за вас.

Баронът, който явно не можеше да се сдържа повече, изруга ядосано на руски. Само Алоя го разбра и запротестира тихо.

След това по сигнал на Крейг секретарят му бързо избута барона от салона и затвори вратата.

Някъде в трюма забоботиха двигателите и след малко се чу изтеглянето на трапа. „Сирена“ потегли.

Тогава, сякаш преди това беше прекалено ядосан, за да задава въпроси, Лорд Нисдън попита:

— Къде отиваме? Къде ме водите?

— Най-напред ще отидем в Ница — отговори Крейг. — Тъй като нямам намерение да развалям почивката ви, ще ви оставя там.

Крейг видя, че лорд Нисдън изглежда притеснен и добави презрително:

— Няма от какво да се страхувате. Руснаците не могат да ви направят нищо и съм сигурен, че когато се върнете в Монте Карло, яхтите им ще са заминали.

— И няма… да ни преследват? — попита Алоя нервно.

— Нямат никакъв шанс — отговори Крейг. — Техните стари корита не могат да развият скорост като нашата.

— Предполагам, че е излишно да питам къде отиваме — каза Рандъл Сеър.

— Ще ви заведа на безопасно място — отговори Крейг. — Това беше първата ми задача. Втората беше да спася лорд Нисдън, нов служител във Форин Офис, от злите попълзновения на една руска шпионка.

Алоя се засмя, а лордът извика гневно:

— Това е лъжа!

— Боя се, че е истина — каза Алоя. — Шпионирах ви… но не много резултатно.

— Не мога да повярвам! — каза Нисдън. — Искате да кажете, че просто сте се мъчили да измъкнете информация от мен? Затова ли ми наговорихте всичките тези неща?

В гласа му се появи тъга, която накара Крейг за първи път да изпита съжаление към него.

— Нисдън — каза му той, — предлагам да оставим Рандъл Сеър и дъщеря му сами, а ние да се качим на палубата, за да се убедим, че руснаците нямат някое фантастично оръжие, за което все още не сме научили и с което биха могли да ни потопят.

Каза го на шега и беше сигурен, че Алоя не се страхува, но лорд Нисдън изглеждаше доста притеснен.

След това, тъй като нямаше какво повече да каже, лордът последва Крейг на палубата.

— Не мога да повярвам! — възкликна лордът, когато се качиха горе. — Това е невероятно! Мислех си, че не съм й безразличен!

— Руснаците я бяха принудили да играе изкусителката — каза Крейг. — Когато натрупате малко по-дълъг опит, ще се научите, че не бива да се поемат никакви рискове.

— Но как можех да знам? Как можех да позная, че тя ме шпионира и ме лъже?

— Тя се е опитвала да спаси баща си. Каза ми, колко тежко й е било, че се налага да ви мами, но все пак животът на баща й е бил застрашен.

— Вярвате ли, че са щели да го убият?

— Да. Първо са смятали да го измъчват.

— Нямах представа, че в наши дни стават такива неща!

— Когато поработите във Форин Офис малко повече — каза Крейг, — ще видите, че светът е доста по-различен, отколкото ви се е струвало в уютните посолства из Европа.

— Откъде знаете всичко това? — попита лорд Нисдън намръщено. — В края на краищата вие сте американец!

— Дори и американците понякога са полезни — отговори Крейг. — И между другото, ние не задаваме въпроси един за друг, не говорим наляво и надясно какви сме и с какво се занимаваме и не казваме, от кого получаваме нареждания.

Говореше строго. Като училищен директор на съвсем малък ученик. Лорд Нисдън изглеждаше смутен.

Крейг стигна до мостика, от който капитанът управляваше яхтата, и каза:

— Покажи на лорд Нисдън нашите най-нови приспособления, капитане. Убеден съм, че ще му бъде интересно.

— С удоволствие, сър! — отговори капитанът, а лордът не можеше да направи нищо, освен да се прави, че е ужасно заинтригуван.

Крейг го остави и се върна в салона. Когато влезе вътре, Алоя каза:

— Как успяхте да ни спасите толкова… умно… Бяхте чудесен! Аз и татко не знаем как да ви се отблагодарим!

— Можете да ми се отблагодарите много лесно и съвсем адекватно — каза Крейг.

Те го погледнаха и той каза на Рандъл Сеър:

— Предполагам знаеш, че колкото по-скоро аз и Алоя се оженим, в толкова по-голяма безопасност ще бъде тя.