Барбара Картланд
Мисия в Монте Карло (4)

Трета глава

На следващия ден Крейг реши да научи повече за руските яхти на пристанището.

Смяташе, че опитът му да установи контакт с графинята беше минал сравнително добре, но въпреки това оставаше главната му грижа — да открие Рандъл Сеър.

Още откакто се запозна с него в Индия, тогава Крейг беше на двадесет и една, Рандъл Сеър се бе превърнал в негов кумир, той се възхищаваше от него повече, отколкото от когото и да било друг.

Самият вицекрал на Индия му беше говорил за Сеър по начин, който накара Крейг да мисли, че той не е обикновен човек. Щом можеше да събуди възхищение в уморените очи на този владетел и да го накара да говори за него с такъв респект…

Вицекралят на Индия имаше по-голямо влияние, отколкото който и да било друг. Нямаше крал или император, който, в огромна страна като тази, управлявана от бели хора, да имаше повече власт или да живееше в по-голям разкош.

Естествено, англичаните навсякъде носеха със себе си и любимите си спортове и пълните с енергия войници, когато не даваха дежурства, им се отдаваха през всяка свободна минута.

Нямаше как домакините да не заведат богатия Крейг Вандервелт на конните надбягвания в Калкута.

От града с танците, обедите и различните други забавления, той отиде до Симла, където се намираше състезателната писта, оградена от борове и хималайски кедри, удивително усамотена на платото Анандейл.

Понеже Крейг не само притежаваше най-добрите състезателни коне в Америка, но и сам беше забележителен ездач, веднага го приеха и го обявиха за „добро момче“.

Най-забележителният ден в Калкута беше денят на връчването на Купата на вицекраля — тя се връчваше ежегодно лично от владетеля.

Трибуните бяха пълни с красиви и известни жени от Англия, Америка, от целия свят и Крейг почувства възбуда и удоволствие, каквито не беше очаквал.

Веднъж приет от англичаните като един от тях, започнаха да го канят на лов. Използваха глутници хрътки и преследваха чакали, хиени, глигани, зайци и какво ли не.

Едва след като се прояви и на това поле, освен на състезателната писта и след като се прояви като играч на поло и тенис, започнаха да го канят в резиденцията на правителството и в офицерските клубове на по-важните полкове.

Именно там за първи път чу да се споменава „Голямата игра“ — малко и с недомлъвки, но достатъчно, за да възбуди любопитството му.

Поради удивително добрата си памет и неутолимата си любознателност, той успя да съпостави някаква забележка, изпусната един следобед, с няколко предишни разговора в един кабинет и да долови връзката между тях.

Веднъж вицекралят му заговори за Рандъл Сеър и Крейг му зададе няколко въпроса, на които получи не много ясни отговори.

— Рандъл Сеър? Странен човек. Казват, че е много умен, но предпочита да дружи с местните хора, не с нас.

Първоначално Крейг мислеше, че под „местни хора“ се разбират раджите и махараджите, които устройваха щедри приеми в дворците си — нямаше англичанин, който би отказал гостоприемството им.

След това някой му обясни, че Рандъл Сеър обикаля страната маскиран и че говори всички езици, които се употребяват в Индия. Изчезвал понякога с месеци, но никой не можел да каже къде и защо.

Едва когато по една случайност го срещна в Симла, започна да му се възхищава и да го разбира.

Рандъл Сеър не беше много висок и имаше едно от тези странни, незабравими лица, които никак не е трудно да промениш. Защото Сеър не използваше гримове и костюми, както би постъпил всеки актьор, а се опираше на живота, на знанията си за хората, сред които се движеше и чиято самоличност нерядко използваше.

Понеже Крейг не можеше лесно да забрави този човек, при второто си пътуване до Индия той се постара да го открие. Както и очакваше, това беше най-интересният човек, когото някога беше виждал. Сеър знаеше твърде много неща, за каквито Крейг дотогава не беше разговарял с никого.

Разговаряха за индийските касти, за религиите по тези земи, които за хората на Запада бяха някаква енигма, и Крейг остана очарован. За Сеър това беше същността на живота му.

Тогава Крейг разбра как някои хора като Сеър могат да обичат една страна така, както другите мъже обичат жена.

Индия беше не само един огромен кипящ казан, чието съдържание трябваше да се приведе в ред, да се цивилизова в съответствие с обществените стандарти на останалия свят. Освен това в него съществуваше един чудесен, сложен начин на живот, под чиято повърхност се криеха тайните, вдъхновили някои от най-великите религии на света.

Тъй като на своята възраст — двадесет и четири години — Крейг беше готов да застане в краката на един човек, когото смяташе за гигант сред останалите и да стане негов ученик, той научи от Рандъл Сеър повече, отколкото други хора успяваха да научат за цял живот.

Преди три години, по време на третото му пътуване до Индия, Сеър му каза, че смята да отиде в Тибет.

— Защо? — попита го Крейг направо.

— Защото съм убеден — отговори Сеър, — че руснаците привличат на своя страна най-влиятелните ханове на Централна Азия един след друг и се стремят да поставят под свой контрол цялата северна граница на Индия.

— Това е невероятно!

— Вече строят железопътна линия през Сибир до Далечния изток — продължи Сеър, — а също в Туркестан и… — той замълча за момент — планират да анексират Тибет.

— Мислех, че никой не може да влезе в тази страна — отбеляза Крейг.

— Ако Русия реши да направи подобно нещо, ще бъде много трудно да бъде спряна — отговори Сеър. — Ако намерението им е това, ще го осъществят.

— А как можем да им попречим?

Рандъл Сеър му се усмихна.

— Точно това смятам да разбера — каза той.

Когато се сбогуваха, Крейг знаеше, че няма да се видят дълго време.

Сега, ако можеше да се вярва на маркиза, Сеър не само се беше върнал в Европа, но и беше изчезнал в Монте Карло.

Най-напред изглеждаше абсурдно Сеър да напусне Индия, без да уведоми Форин Офис за това и после да спре на най-екстравагантното, порочно и разпуснато място в цяла Европа.

Свещениците от всички възможни църкви бълваха гръм и мълнии по адрес на „града на хазарта“.

И въпреки това, казиното на Монте Карло беше посещавано от почти всички короновани особи в Европа и заплахите за „вечни мъки в ада“ оставаха нечути.

Само едно обяснение можеше да има за пристигането на Сеър — вероятно не е успял да се добере до Англия и не е имал друг избор.

„Трябва да го намеря — мислеше Крейг. — На всяка цена!“

Объркан от собствените си мисли, на обяд той беше толкова разсеян, че двете много привлекателни дами, с които беше на масата, трябваше да го упрекнат.

Упреците им веднага му припомниха, че не се държи така, както се очаква от него. Той се извини, че има леко главоболие и се върна към обикновеното си весело безгрижие, което остави двете жени, когато след обяда ги напусна, по-влюбени в него от всякога.

Имаше покана за тенис, но още съвсем рано сутринта беше играл няколко часа — не можеше да спи повече и реши да се отдаде на чисто мъжката утеха на спорта.

— Трябва да участвате в шампионата по тенис, сър — каза му треньорът, когато след три сета го би сравнително лесно.

Крейг знаеше за шампионата на страната. Бяха започнали да го организират преди три години и той беше мислил да участва в него. Провеждаше се под патронажа на принца на Монако.

След това реши, че има други по-интересни неща от събирането на спортни трофеи и предпочете да не играе тенис пред публика.

Така или иначе, играта, която го беше отличила в Америка, му доставяше удоволствие и беше наел професионалния треньор да играе с него всяка сутрин, докато е в Монте Карло.

Само че днес следобед, нямаше намерение да играе каквото и да било, преди да се срещне с отец Августин.

Както и предния ден той слезе надолу по хълма към църквичката Св. Девоте. Влезе в тихия, ухаещ на тамян храм и видя, че има само няколко богомолци повече, отколкото преди.

Мракът вътре, след шума и блясъка на хотела, който сякаш винаги беше огрян от слънцето, го накара да почувства мира и душевния покой, произлизащи от вярата, която тази църква олицетворяваше от толкова време, и му подейства като хладен компрес върху челото.

Остана неподвижен известно време, за да събере мислите си и за да се увери, че вътре няма никой, който би могъл да го познае.

След това отиде тихо до изповедалнята и когато дръпна завесата, разбра, че отец Августин го очаква.

Коленичи машинално и изслуша думите на латински, с които започваше всяка изповед. Когато отецът произнесе „амин“, Крейг попита:

 

 

— Отче, имаш ли новини за мен?

— Не много, синко. Но пък и ти ми остави много малко време.

— Все пак си чул нещо?

— Чух, че човекът, когото търсиш — отговори отец Августин, без да споменава името, — се е криел на едно място преди две седмици.

— И не е болен или ранен?

— Не чух подобно нещо. Но разбрах със сигурност, че се е криел. Мястото, където е бил, се използва само от хора, които искат да избягат от полицията, или имат други причини да не искат ги видят.

— И още ли е там? — попита Крейг нетърпеливо. Още докато задаваше въпроса, почувства, че отговорът ще го разочарова.

— Доколкото успях да разбера — отговори отец Августин, — вече си е отишъл.

— А успя ли да разбереш къде е сега?

— Това се опитвам да направя. Но трябва да знаеш, че никак не е лесно да се задават въпроси на място като онова. Хората го използват за скривалище и крият самоличността си.

— Разбирам, отче — каза Крейг, — но става дума за нещо от голяма важност. Моля те, постарай се да научиш повече.

— Старая се, синко, уверявам те — отговори отец Августин, — но не е лесно. Ако съм прекалено настоятелен, това неизбежно ще ги накара да затворят всички врати пред мен.

Крейг си даде сметка, че отецът има право и само каза:

— Дълбоко благодарен съм ти, отче. Този човек е много важен за нас и с твоя помощ трябва да го спасим.

— Мога само да се уповавам на Бога — отговори отец Августин. — Моля се за помощта му.

— Моли се, отче.

Двамата замълчаха за малко и след това Крейг добави:

— Имам нещо, което би могло да помогне да се развържат езиците на онези, които знаят отговорите на въпросите. Къде да го оставя?

Отец Августин се замисли и отговори:

— Пред статуята на Света Девоте има един венец.

Нямаше нужда да обяснява повече. Крейг попита:

— Кога да дойда пак?

— Утре ще изповядвам до малко по-късно, така че ще бъда тук докато се стъмни.

— Така ще е по-добре — отбеляза Крейг.

Той изчака докато отец Августин произнесе благословията на латински, изправи се и дръпна завесата на изповедалнята.

Когато излезе от нея, му направи впечатление, че в църквата има повече хора, отколкото при влизането му. Той ги огледа и с внезапна възбуда видя, че недалеч от него е коленичила графиня Алоя Зладимир.

Беше подпряла ръце на поставката пред себе си и главата й беше леко наклонена назад, с поглед към иконата, пред която се молеше.

Сякаш не беше забелязала присъствието му — поне така изглеждаше, — но Крейг реши, че би било голяма грешка, ако минеше покрай нея и излезеше от църквата.

Той прекоси прохода между редовете и седна до нея. Закри очите си с длан сякаш се моли.

Тъкмо се чудеше какво да й каже, когато графинята заговори едва чуто:

— Моля ви… не говорете с мен… Наблюдават ни…

Друг би се втренчил изненадано в нея, дори би възкликнал с недоумение, но Крейг беше преминал през школа, където и най-малката грешка, и най-малкото невнимание означаваха ако не сигурна смърт, то поне разкриване.

Той остана неподвижен още известно време, след това, сякаш молитвата му беше приключила, стана и без дори да погледне към коленичилата графиня, тръгна бавно към статуята на Света Девоте край северната стена.

Света Девоте, светицата закрилничка на Монако била родена в Корсика през 283 година. Родителите й били езичници, но тя се отдала на християнската вяра. По време на големите гонения на християните била измъчвана, но изтърпяла страданията с усмивка и упование в Бога. Когато умряла, душата й излетяла към небето, превърната в гълъб. Този гълъб насочвал гемията, с която били пренасяни мощите й към Монако и към скалата, където впоследствие бил изграден храма.

Малко хора идващи в Монте Карло, за да изразят преклонението си към зелените маси в казиното знаеха за тази църква, но Крейг беше чул историята и я беше запомнил. Той застана за момент пред статуята на младото момиче, на чието рамо беше кацнал гълъб.

След това видя венеца пред нея, изглежда оставен в памет на някой мъртвец, с надеждата светицата да се моли на небето за душата му.

Зелените листа, розовите и белите карамфили и лентата в основата на венеца бяха позната гледка. Крейг коленичи пред статуята, сякаш за да изрази преклонението си пред светицата и мушна под венеца един плик. Направи го толкова бързо, че едва ли някой би могъл да забележи действието му, дори и да гледаше към него.

След това се изправи и тръгна много бавно към изхода. Както и очакваше, докато стоеше пред статуята, за да остави на отец Августин немалката сума във франкове, графинята беше излязла.

Беше сигурен, че го е направила, за да отвлече от него вниманието на тези, които ги следяха. Сам той би постъпил по този начин, но го учуди досетливостта на тази жена.

Спря се в преддверието и започна да прелиства някакви молитвеници, прочете брошурата, в която бяха записани часовете на службите. Едва когато беше сигурен, че графинята си е отишла, той излезе от църквата.

Трябваше да премисли много неща.

Беше ясно, че предната вечер се беше прибрала толкова ненадейно, защото беше чула прислужницата да влиза в стаята зад нея. Реши, че или прислужницата, което би било нормално, или някой друг я беше придружил до църквата.

Всичко това беше толкова интригуващо, че Крейг не можеше да мисли за нищо друго през целия следобед. Едва по-късно, след като дълго време се мъчи да си обясни чутото и видяното и да реши кога може отново да види графинята, той си спомни за увеселението на великия княз Борис и за решението му да покани лорд Нисдън и нея. Тъй като вече минаваше четири часът, Крейг си помисли, че би могъл да намери княза в казиното.

Както обикновено преди вечеря заведението се пълнеше с посетители и когато влезе в зала Тоазе, Крейг с облекчение забеляза князът да играе бакара на една от масите и да залага суми, които на обикновените хора биха се сторили цяло състояние.

Крейг започна да наблюдава играта и да разговаря с познатите си наоколо. След малко князът загуби купчината банкноти и злато, и стана. На хубавото му лице не се появи нито яд, нито съжаление. Той забеляза Крейг и се приближи към него с протегната за поздрав ръка.

— Елате да пийнем по нещо, Крейг — каза му той. — Имам нужда от едно питие.

Крейг знаеше, че не бива да изказва съчувствие за загубите му, защото си даваше сметка, че това е нещо, което истинските комарджии мразят повече от всичко на света, както и смятаха, че носи нещастие ако ги поздравяват, когато спечелят.

— За мен е малко рано да пия — отговори Крейг. — Пазя се за увеселението ви тази вечер ако, разбира се, то ще се състои.

— Естествено, че ще се състои — каза князът. — Зи Зи е поканила всичките ви приятели. Предполагам повечето от тях вече са научили за пристигането ви.

— Говорите сякаш съм Луцифер, току-що паднал от небето — усмихна се Крейг.

— Добро сравнение — каза князът шеговито. — Самият факт, че сте толкова богат, според мен събужда дявола у тези, които ви познават, особено у влюбените във вас жени.

— Не съм съгласен — възпротиви се Крейг, — но все пак ви благодаря за довечера. Успяхте ли да убедите Нисдън да приеме поканата ви?

Знаеше, че не бива да показва прекалена заинтересованост. Но все пак трябваше да научи. Князът се засмя.

— При вестта подскочи като изгладняло куче. Никога досега не съм го канил и проклет да съм, ако го направя отново, освен ако нямам много основателна причина.

— Ще доведе ли графинята?

— Обеща да го направи, но странното е, че го каза с такава увереност, че останах с впечатлението, че изобщо няма да я пита дали желае.

— Очевидно — забеляза Крейг цинично — Нисдън притежава някакъв скрит чар, за който ние и не подозираме.

— Ако е така, значи изобщо не познавам мъжете и жените — отговори князът. — Не бих допуснал подобно нещо. Както и да е, тази вечер ще видите графинята и ще се убедите, че не се отделя от Нисдън. Ако щете ми вярвайте, но не съм я виждал да разговаря с никого откакто е тук. Струва ми се странно.

Крейг се съгласи, но реши, че би било грешка да разговаря за графинята прекалено дълго и смени темата. След малко се извини, че има уговорена среща и се върна в хотела.

В апартамента си изпита желание да излезе на балкона, но се въздържа.

Най-напред, не желаеше някой от прислугата му дори да разбере, че е влизал в свободната стая и после, подозираше, че ако графинята е в апартамента си, с нея ще е и прислужницата й рускиня.

Но защо тя се плашеше от прислужницата си, защо не трябваше да разговаря с нея в църквата и да прикрива факта, че се познават, за него беше загадка.

Не можеше да отговори на тези въпроси и когато се преобличаше за вечеря, му се струваше, че го очаква някакво вълнуващо приключение — толкова непредсказуемо, че нямаше никаква представа какъв би могъл да бъде краят му.

Почувства прилив на енергия — и в миналото беше преживявал подобни неща, така че усещането му беше познато. Така се чувстваше, когато се намираше в опасно положение или когато изпълняваше необичайна задача, поверена му от маркиза. Всичко това се отличаваше твърде много от живота му на безгрижен млад човек в Ню Йорк и Лондон и затова му доставяше удоволствие. Знаеше, че ако желае да успее, ще трябва да мобилизира всичките тайнствени и мистични сили, на които се уповаваше в случаи като този.

Не беше забравил за руските яхти и преди да се качи в апартамента си се беше отбил при управителя на хотела.

Управителят на Хотел дьо Пари беше един от най-осведомените хора в цяло Монако.

Той трябваше да познава не само произхода на всеки човек, отседнал в хотела, но и с особено внимание да следи любителите на зелените маси, тъй като между казиното и хотела съществуваха много близки връзки.

Властите ненавиждаха скандалите и самоубийствата, и вземаха всички възможни мерки да предотвратят подобни неща, тъй като те можеха да се отразят зле на репутацията на Монте Карло. Ако все пак нещо такова се случеше, то трябваше да се потули колкото се може по-бързо и по-дискретно.

Ето защо мосю Блюе беше не само твърде интелигентен и дискретен, но и много малко неща убягваха от погледа му.

Крейг знаеше, че в очите на управителя трябваше да изглежда единствено като богат американец, търсещ развлечения и затова трябваше да разговаря с него колкото се може по-предпазливо.

— Надявам се, че се чувствате добре, мосю Вандервелт — каза управителят. — Мога ли да направя нещо за вас?

— Дойдох, за да ви кажа, че всичко е наред — отговори Крейг. — Беше много мило от ваша страна, че ми предоставихте същия апартамент както миналата и по-миналата година.

Блюе се усмихна.

— Винаги се стремим гостите ни да се чувстват като у дома си, мосю Вандервелт. Хората обичат да отсядат в едни и същи стаи, дори и прислугата да е една и съща.

— Благодарен съм ви за това — каза Крейг. — Бих искал да ви попитам дали знаете нещо за двете руски яхти долу на пристанището.

Той се усмихна и добави:

— Може да си помислите, че съм любопитен, но много бих искал да ги сравня с моята яхта, за която си мисля, че е по-добра от всички останали.

— Чувал съм, че „Сирена“ предизвиква завистта на всички собственици на яхти в пристанището и че двигателят й е изключителен, да не говорим за управлението и за другите ваши приспособления.

Крейг се усмихна добродушно. Очакваше управителят да знае тези неща.

— Миналата година бях на яхтата на дука на Уестминстър, но тя не може да се сравни със „Сирена“. Същото важи и за лодката на мистър Пайърпонт Морган. Тя е стара и мисля, че е време да си купи нова.

Мосю Блюе се усмихна:

— Той може да си го позволи.

— Предполагам, че когато човек стане на възраст, започва да се привързва към вещите си — забеляза Крейг. — Бих могъл да го разбера, предполагам, че ще се съгласите с мен, ако ставаше дума за картина или нещо подобно, но според мен при колите и яхтите, новото винаги е по-добро.

Управителят се засмя отново.

— Мосю Вандервелт, бих могъл да кажа същото и за жените.

— А, това е съвсем различна тема — отговори Крейг. — Но говорехме за руските яхти.

— Да, разбира се. Но за съжаление не съм се качвал на никоя от тях, а и не познавам никой, който го е правил.

— Да не би да искате да кажете, че собствениците им не приемат гости?

— Собственикът е един, мосю Вандервелт.

— Един?

— Да. Името му е барон Строгалов. Той е инвалид.

— О, това обяснява всичко.

— Не съвсем — каза управителят. — Баронът има някакво заболяване на краката, заради което се налага през цялото време да бъде в инвалиден стол. Понякога седи в него на палубата на яхтата, а понякога го водят и в казиното.

— За да играе?

Управителят поклати глава:

— Не. Доколкото съм осведомен, той обича да слуша музика. Посещава концертите и оперните постановки в театъра.

— И не играе?

— Досега баронът нито веднъж не е влизал в зала Тоазе, което, досещате се, за нас е много тъжен факт, тъй като е изключително богат.

— И когато си тръгне, ще отнесе богатството със себе си — Крейг се засмя и добави: — Разбира се, това не е хубаво, но все пак ми се струва доста ексцентрично да имаш нужда от две яхти.

— Баронът използва едната за себе си, а другата за гостите си и за тези, които се грижат за него.

— Това наистина е лукс — каза Крейг. — А кои са гостите му?

— Може и да не ми повярвате, мосю — отговори управителят, — но те никога не слизат на брега. Представете си само! В град като Монте Карло!

— Наистина не мога да повярвам — възкликна Крейг. — Звучи ми невероятно!

— Всички сме на това мнение — каза управителят. — При официалните ни срещи сме обсъждали този въпрос многократно.

— Не се и съмнявам — усмихна се Крейг. — А какво мисли за това принц Албърт?

— Все още не сме имали честта да обсъждаме въпроса с негово кралско височество, но след като повдигнахте въпроса, струва ми се, че единствено той би могъл да убеди барона да бъде малко по-общителен.

— Съмнявам се — каза Крейг. — Руснаците почти винаги са непредсказуеми. Имате късмет, че при вас идват очарователни и богати хора като Борис и Михаил.

— Съгласен съм с вас, мосю Вандервелт. Това е истински късмет. Княз Михаил ми каза преди няколко дни, че когато се върне в Русия, просто брои дните, които го делят от завръщането му тук, във „втория му дом“, както се изразява той.

Ласкателният тон на управителя подсказваше каква голяма част от печалбите на казиното осигурява князът всяка година.

Крейг се интересуваше от такива подробности и знаеше, че акционерите на игралния дом вече са милионери и че другите морски курорти скърцат със зъби от завист при успеха на Монте Карло.

Поговориха още малко, но Крейг умишлено не спомена графинята. Понеже знаеше, че ще достави удоволствие на управителя, заговори за удоволствието си да се срещне с толкова много знаменитости като принц Радзивел, който беше докарал собствените си коне за поло, дука на Монтро и прекрасната дукеса на Марлборо, която беше американка по рождение.

Управителят можеше да каже по нещо за всеки от тях, но Крейг вече беше научил това, което го интересуваше и не желаеше да слуша.

Когато се качи в апартамента си, остана дълго време край прозореца, загледан в двете руски яхти на пристанището.

 

 

Вилата на княз Борис беше като някакъв ориенталски сън, смесен с руския вкус. Имаше куполи, сводове и безкрайно изобилие от злато. В нея имаше и всички възможни удобства на Запада — меки канапета и кресла, кадифени завеси и картини, за които познавачите на изкуството биха дали дясната си ръка.

Ориенталските килими на пода бяха истински шедьоври, а златните орнаменти, които украсяваха масата за хранене, бяха ценни не само защото бяха стари, но и защото бяха инкрустирани с най-скъпите камъни, добивани в сибирските мини.

Навсякъде имаше орхидеи, но въпреки всичко това обстановката не можеше да засенчи блясъка на гостите.

Както обикновено, князът беше поканил на вечеря около петдесет свои лични приятели, след което щяха да започнат да пристигат и другите гости за самото увеселение. Крейг огледа дългата маса със златен плот, украсена с кристални вази, блестящи като диаманти, и видя, че графинята и Нисдън все още ги няма.

Макар и да беше очаквал това, той се почувства разочарован. Щеше му се да я види, може би, за да се увери още веднъж колко е красива.

Струваше му се странно, че не я е срещнал нито веднъж през деня, освен в църквата и се чудеше какво ли прави, когато не е с лорда.

 

 

Когато видя кои са другите гости, разбра, че най-после князът е решил към коя категория да я причисли.

Всички мъже бяха аристократи до мозъка на костите си, всички, освен него — европейци и руснаци, а жените, удивително красиви, определено бяха от лекия тип. Това, разбира се, не означаваше, че компанията им е неприятна. Заради професията си, тези жени имаха изискано облекло и маниери и никога не притесняваха мъжете с претенции да се запознаят със семействата им. Крейг знаеше от опит, че поведението им пред игралните маси е достойно за подражание и че никога не правят сцени, както понякога са склонни да правят почтените светски дами.

Бижутата им, както можеше да се очаква бяха първокласни. Роклите им, до една ушити от най-скъпите парижки моделиери, бяха достойни за всеки кралски двор.

Но дори и в Монте Карло, където нравите бяха доста по-свободни от другаде, тези дами на удоволствието не се осмеляваха да прекрачат границата, която ги делеше от почтения свят.

Единствената добавка към известните куртизанки като Ла Бел Отеро и Габи Делис бяха няколко жени със синя кръв, зарязали общественото си положение заради любовни приключения.

Крейг позна една маркиза, избягала от пияния си и брутален съпруг, за да заживее в „грях“, както се изразяваха хората, с един френски благородник, който вече беше женен и имаше няколко деца, които беше оставил в замъка си в провинцията и почти не виждаше. Там беше и дъщерята на известен английски граф — два пъти развеждана и достатъчно привлекателна, за да може да мисли за трети съпруг. Кандидатът седеше до нея, без да сваля поглед от искрящите й очи и без да се интересува от нищо друго наоколо.

Всичко това му се струваше познато, беше го виждал десетки пъти, но този факт не му пречеше да се забавлява. Все пак удоволствието щеше да бъде още по-голямо, ако се появеше и графиня Алоя Зладимир. Каза си, че би трябвало да чака търпеливо, докато вечерята приключи и дойдат другите гости на княза. Застави се да бъде любезен със съседките си на масата. Това не беше трудна задача, защото те умееха да забавляват мъжете и да ги карат да ги харесват.

Както е обичайно във Франция, мъжете и жените станаха от масата едновременно.

Когато отидоха в големия салон, в който се бяха събрали преди вечерята и през който се влизаше в един друг, не по-малък, където мебелите бяха вдигнати, за да може да се танцува, Крейг видя графинята.

Стоеше до един отворен прозорец и гледаше градината навън; осветена с хиляди светлинки, трепкащи на вечерния бриз, и златисти китайски фенери, окачени по клоните на дърветата. Носеше се аромат на цъфнали — мимози. Крейг видя профила на графинята, очертан на фона на вечерното небе, и си помисли, че е невъзможно да има по-красива жена.

Стори му се, че тя е част от самата нощ.

Беше се чудил дали би могла да повтори сензацията, която беше предизвикала с черната си рокля в ресторанта предишната вечер.

Сега реши, че е дори още по-прекрасна — прекрасното й тяло очертаваше сребриста рокля, осветена от луната през прозореца.

От играта на лунната светлина и отблясъка на свещите му се струваше, че тя не е земно същество, а някаква морска нимфа, освободена от човешка плът.

Не се приближи до нея, но продължи да я гледа. Тя се обърна към княза, който отиде при нея, за да я поздрави, и Крейг забеляза, че единственото й украшение бе една голяма диамантена звезда, която носеше на челото си и която сякаш губеше очертанията си в сребристия отблясък на косата й.

Тя направи реверанс на княза и Крейг си помисли, че не е възможно да има по-грациозно същество.

След това князът се здрависа приветливо с лорд Нисдън и очевидно англичанинът се почувства поласкан.

Оркестърът от двадесет цигулки, който вече свиреше в съседния салон, придаваше на обстановката някаква магия, сякаш беше сън, извън реалността.

Имаше и още една стая, в която бяха наредени зелени маси, където гостите на княза можеха да загубят парите си, на която хазартна игра предпочитат, без да има нужда да ходят до казиното. Както можеше да се очаква, жените правеха всичко възможно да привлекат кавалерите си до рулетката или до някоя от масите за карти. Беше прието господата да дават на дамите половината от спечеленото и да им осигуряват достатъчно пари, ако желаят да играят сами.

Князът се отдалечи от графинята и лорд Нисдън и отиде да посрещне другите гости, които сега пристигаха на цели тълпи. Графинята и лордът отново се оказаха сами.

Крейг реши, че ако иска да се запознае с нея официално, ще трябва да поеме нещата в свои ръце.

Това се оказа лесно, защото в момента Зи Зи — домакиня на вечерта, стоеше сама.

Макар и да се знаеше, че тя живее с княза и че винаги е с него, когато жена му не го придружава, някога тя беше омъжена за уважаван френски благородник и затова повечето светски дами я приемаха. Затова и присъствието й не беше нещо изненадващо, въпреки че князът беше поканил каймака на обществото. Крейг не се съмняваше, че князът е успял да определи обществения статус на графинята и че Зи Зи е организирала всичко по подобаващ начин.

Той се приближи до нея и каза тихо:

— Ти успя да събудиш любопитството ми за новодошлата, така че сега би трябвало да ме запознаеш с нея.

— Според мен това е грешка, Крейг — отговори Зи Зи. — Очевидно тя е обвързана с лорд Нисдън, а от друга страна, няколко други жени ме помолиха да им осигуря възможност да бъдат с теб, включително и тази, която седеше вдясно от теб на вечеря.

— Въпреки всичко желая да се запозная с графинята.

Зи Зи сви рамене.

— Много добре. Щом настояваш… Но не се сърди, ако те полеят със студена вода, както горкия Борис. Нищо, че се опита да го скрие от мен.

Крейг си спомни какво му каза князът и очите му заблестяха.

— Ще поема риска — каза той. — Ако самочувствието ми бъде накърнено, винаги мога да дойда при теб за утеха.

— И без никакво съмнение, аз ще ти я дам — отговори Зи Зи подигравателно.

По време на този разговор двамата се приближиха до лорд Нисдън и графинята.

Когато стигнаха до тях, графинята се обърна към Зи Зи и я погледна почти свенливо, както се стори на Крейг.

След това той си каза, че не е възможно да е така и че е нелепо дори да си помисли подобно нещо. Това изглежда беше хитър ход, който трябваше да предразположи по-възрастната жена и който със сигурност би предразположил всеки мъж.

— Колко мило, че ви виждам, графиньо — започна Зи Зи. — Лорд Нисдън, Негово височество е безкрайно радостен, че успяхте да дойдете тази вечер. Отдавна се надяваше, да се запознаете.

— Много сте мила, мадам — отговори лордът.

— А сега, тъй като сте наши гости за първи път — каза Зи Зи, — позволете ми да открия танците с вас. Оркестърът свири „Синият Дунав“, нима може да има по-приятна мелодия, с която да започнем познанството си?

Зи Зи се усмихна на лорд Нисдън по начин, който би накарал всеки мъж да приеме поканата, но той дипломатично се поколеба и погледна графинята.

— Боже! — възкликна Зи Зи с чуруликащия си глас. — Графиньо, щях да пропусна да ви представя господин Крейг Вандервелт, който ще се грижи за вас, докато с лорд Нисдън танцуваме.

Тя замълча и добави:

— Той е американец, но понеже е удивително богат, всички му прощаваме, че е решил да живее толкова далеч оттук.

Тя се засмя и смехът й прозвуча като чуруликане на пойна птичка. След това, без да каже дума, Зи Зи улови лорд Нисдън за ръкава и го поведе към другия салон.

Крейг направи крачка към графинята и я погледна.

Тя мълчаливо се обърна към градината.

— Очаквах този момент с нетърпение — каза той с дълбокия си глас. — Понеже имаме много да си кажем и не желаем да ни безпокоят, имате ли нещо против да излезем навън?