Метаданни
Данни
- Серия
- Камфийлд (161)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mission to Monte Carlo, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych (2009)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Барбара Картланд. Мисия в Монте Карло
ИК „Абагар холдинг“ ООД, София, 1993
Редактор: Елиана Владимирова
ISBN: 954–8004–85–2
История
- — Добавяне
Четвърта глава
За миг Крейг си помисли, че графинята ще му откаже, но тя само погледна притеснено през рамо, за да види дали лорд Нисдън не я наблюдава.
Но лордът вече беше изчезнал в съседния салон и сякаш графинята се почувства освободена от някакво бреме, което Крейг не можеше да разбере. Тя излезе бързо през френския прозорец навън в градината, без да каже дума.
Навън нямаше много хора и под дърветата Крейг я улови за лакътя и я отведе до едно не много осветено място.
Той беше посещавал градината на княза и преди, така че знаеше за съществуването на малките пейки с копринени възглавнички и беседките, обвити с пълзящи растения, в които желаещите да се усамотят можеха да намерят спокойствие.
Вървяха, без да разговарят. След това, когато я поведе към една беседка, едва осветена от китайските фенери на близкото дърво, той се обезпокои, че графинята може да възрази. След това си даде сметка, че както и самият той, тя също разбира, че в тази беседка никой не може да ги види, и я поведе нататък.
Както Крейг очакваше, върху седалките вътре имаше меки възглавнички. Седнаха и той погледна натам, откъдето бяха дошли, за да се увери, че са сами в тази неосветена част на градината.
Той седна до нея и постави ръка на облегалката зад гърба й.
— Сега най-после мога да разговарям с вас — заговори с глас, на който повечето жени не биха могли да устоят, но графинята не се обърна към него, а остана загледана в пространството пред себе си. Крейг виждаше очертанията на малкия й правилен нос.
— За какво искате да разговаряме? — попита тя с треперещ глас.
— За вас — отвърна Крейг. — Но ми е трудно да реша откъде да започна.
— Аз… Не мисля, че има какво да си кажем…
— Имам да ви кажа много неща — възрази той, — но най-напред трябва да знам от кого се страхувате и защо.
Тя сякаш се стресна за миг, после каза бързо:
— Моля ви… Мисля, че трябва да се върнем… Сигурна съм, че лорд Нисдън ще ме потърси, за да танцува с мен…
— Та той едва започна да танцува с нашата домакиня — отговори Крейг — и тъй като от всички присъстващи тя безспорно е най-пленителната жена след вас, не ми се вярва да я изостави толкова бързо.
Ако мислеше, че думите му звучат окуражително, беше сгрешил, защото графинята стана още по-напрегната и Крейг забеляза, че пръстите й, в бели ръкавици, нервно се вплитат един в друг.
Крейг се приближи още малко и каза тихо:
— Позволете ми да ви помогна. Ако имате неприятности, ще ви освободя от тях и повече няма да се страхувате както сега.
— Никой… не може да направи това.
Той едва чу гласа й.
— Защо?
Тя не отговори и след миг Крейг добави:
— Разбирам, че нещо не е наред. Вие сте най-красивата жена в Монте Карло, всички искат да се запознаят с вас, мъжете са готови да паднат в краката ви и въпреки това над вас тегне някаква заплаха, някакъв страх. Трябва да сложа край на това!
Графинята стисна ръце още веднъж и каза умолително:
— Моля ви… Не говорете така… Наистина имам нужда от помощ… Ужасно много… Но не мога да помоля вас за това… нито пък когото и да било друг.
— И все пак, убеден съм, че аз съм единственият човек, който може да ви помогне.
Тя извърна лицето си още повече, а той каза:
— И двамата сме били в Индия. Знаем, че там се случват странни неща, за които западният свят не знае нищо, че мислите могат да свържат двама души, макар и да са на много километри разстояние един от друг.
Тя не отговори, но Крейг почувства, че по тялото й пробягва тръпка. Той каза:
— Знам, че имате нужда от мен и съм убеден, че само аз мога да ви помогна. Мисля, че и вие го знаете.
Тя го погледна и отговори с вълнение:
— Как можете… да ми говорите така? Как бихте могли да разберете?
— Знаете отговора. Няма нужда да губим време, за да си доказваме един на друг…
— Но как може да сте сигурен? Та аз… не съм ви виждала никога!
— Въпреки това ме предупредихте да не разговарям с вас днес в църквата. Как можахте да го направите, щом съм ви напълно непознат?
— Не знам нищо… — отвърна графинята. — Толкова… се страхувам! Ужасно се боя! И въпреки това, не смея да ви се доверя.
В гласа й имаше някаква трескавост и Крейг умишлено изчака малко, преди да отговори:
— Не слушайте ума си, а слушайте инстинкта си. Представете си, че сме в Индия, и ни учи един и същи гуру.
Тя пое дъх. Тогава, точно когато той мислеше, че се кани да му се довери, тя прошепна:
— Ами ако… ако някой ни слуша?
— Тук? Струва ми се малко вероятно, но ако някой ви следи, би трябвало да ми кажете защо?
— Не мога да направя това — отговори графинята с ридание, — но те ме следят… непрекъснато ме следят… и макар че невинаги ги виждам, знам, че са някъде тук…
— Кои са те? И защо ви следят?
Още докато задаваше въпроса, долови, че тя няма да му отговори, че страхът отново се надига у нея и се процежда в тялото и ума й, и й пречи да мисли.
— Чуйте ме — каза той с нисък глас. — Разбирам трудностите ви по-добре, отколкото си мислите. Искам да запомните, че съм тук, че мога да ви помогна и искам да ви помогна. Ще го направя по-добре, отколкото всеки друг.
Тя не отговори, а продължи да гледа встрани.
— Вашият апартамент се намира до моя — продължи той. — Когато се върна в хотела, ще отключа вратата откъм моята страна. Ако когато и да било имате нужда от мен, можете да проврете листче хартия под вратата от вашата страна и аз ще отворя, без никой да разбере.
Тя слушаше внимателно и Крейг забеляза това.
— Ако искате, можем да разговаряме и на балкона, но само ако се чувствате в безопасност — добави той.
Тя го погледна за миг и прошепна:
— Благодаря ви… Ще запомня това… Но моля ви, не идвайте повече в църквата следобед… Може да се досетят, че живеем твърде близо един до друг…
— Разбирам — отговори Крейг. — Все пак, ако ми кажете кои са те, ще ми е по-лесно да ви помогна.
Този въпрос изглежда я разтревожи почти непоносимо и тя каза бързо:
— Не, не… Не мога да ви кажа… Не смея… Моля ви… Забравете, че сме говорили по този начин…
— Според мен истината е, че говорих само аз — усмихна се Крейг. — Все пак знаете, че съм тук и съм готов да се справя с всичко и всеки, за да изтрия сълзите от очите ви.
Дори и в мрака той успя да забележи усмивката й на благодарност. Тя се изправи:
— Трябва да се връщам… Сигурна съм, че танцът е свършил.
— Вървете бавно и спокойно — каза Крейг. — Защото ако бързате и някой ви наблюдава, както предполагате, ще реши, че криете нещо.
Той видя как очите й се разширяват. Когато излезе от беседката, графинята каза със съвсем различен глас:
— Колко прекрасно е да имаш такава градина и да знаеш, че почти през цялата година е пълна с цветя!
Крейг разбра, че говори така, защото се боеше, че някой може да подслушва, и отговори по същия начин:
— Според мен Лазурният бряг е най-хубав, когато разцъфнат хибискусите.
Той тръгна бавно и видя как графинята се отдалечава.
Едва когато отново я видя на светлината във вилата, разбра колко е пребледняла. Блестящата й сребриста рокля и звездата в косите й придаваха неземен, ефимерен вид.
Когато влизаше през френския прозорец заедно с другите идващи откъм градината гости, Крейг видя, че лорд Нисдън и Зи Зи се задават откъм другия салон.
Стори му се, че при вида на лорда графинята потрепери и че инстинктивно се приближи до него.
— Беше прекрасен танц — каза Зи Зи кокетно. — Лордът е прекрасен танцьор.
— И според теб това е необикновено за англичанин, така ли? — попита Крейг. — Надявам се да ме представиш.
— Боже мой! Колко съм разсеяна днес! — възкликна Зи Зи. — Лорд Нисдън, това е Крейг Вандервелт, очарователен американец, който ни оказва чест с присъствието си в Монте Карло почти всяка година, а ние жените очакваме пристигането му с разтуптян и сърца.
Лорд Нисдън протегна ръка.
— Радвам се да се запозная с вас — каза той доста натъртено. — Чувал съм за вас, но не сме се срещали.
— Струва ми се, че работите във Форин Офис с един мой роднина, маркиз Лансдаун.
— Нима ви е роднина? — попита лорд Нисдън с изненада.
— Далечен братовчед.
— Не знаех това.
— Виждаме се от време на време, но не много често, защото живея в Америка. Тоест, когато съм си у дома, което се случва сравнително рядко.
Зи Зи се засмя.
— Мога да ви уверя, че Крейг е неуморим пътешественик, който обикаля земното кълбо като метеор, ако мога да се изразя така.
— Предполагам, че водите интересен живот — каза лорд Нисдън.
Докато разговаряха, пролича, че вниманието на лорда е насочено другаде, защото не сваляше поглед от графинята. Тя го гледаше с изражение, което Крейг не можеше да определи.
Сякаш му се молеше. Имаше чувството, че се опитва да кокетничи с него, но не й се отдава.
Последва неловко мълчание, когато сякаш никой не знаеше какво да каже, докато Крейг не се поклони на графинята:
— Надявам се, ще ми доставите удоволствието да танцувате с мен тази вечер — каза той. — Позволете ми да кажа колко съм щастлив, че се запознахме.
Без да чака отговор, той отиде до Зи Зи и й каза:
— Искам да поздравя старата си приятелка, чието увеселение както винаги е самото съвършенство. Не съм и очаквал друго.
— Любезен както винаги — отговори Зи Зи, улови го под ръка и го дръпна настрана. Лорд Нисдън и графинята останаха сами.
Когато се отдалечиха достатъчно, че да не могат да ги чуят, Зи Зи каза:
— Боже мой! Надявам се поне ти да си благодарен! През живота си не съм виждала по-отегчителен човек. Говори само за себе си!
— Наистина съм ти благодарен.
— Каква красива жена! И какво ли толкова намира у него? — попита Зи Зи. — Този досадник не може да каже нищо интересно, танцува като слон и е толкова глупав, че повярва, когато му казах, че танцува добре.
— Можеш да потанцуваш с мен и да забравиш за Нисдън — предложи Крейг.
— По-късно с удоволствие — отговори тя. — Най-напред ще проверя дали Борис има нужда от нещо и ще поздравя новодошлите гости.
Тя се отдалечи и Крейг забеляза, че лорд Нисдън и графинята отиват към градината.
Изведнъж му хрумна, че нейните притеснения, че някой може да подслушва, не са причина той да не чуе разговора й с лорда.
Оркестърът свиреше някаква бърза мелодия, която изправи на крака почти всички, освен играещите край зелените маси.
Крейг излезе навън с бавни крачки, сякаш се наслаждаваше на вечерния въздух, и видя лорда и графинята да вървят по осветената пътека към другия край на градината, не този, в който бяха те преди малко.
Изчака известно време и със задоволство забеляза, че се насочват към една добре осветена, оградена с храсти беседка.
Тръгна след тях едва когато се скриха от погледа му. Успя да се промъкне незабелязано почти до самите тях.
Още докато приближаваше, чу гласа на лорд Нисдън:
— Забавлявате ли се?
— Много — отговори графинята. — Много мило от ваша страна, че ме доведохте на такова… чудесно увеселение.
— Княз Борис устройва такива доста често, когато е в Монте Карло.
— Той е много изискан.
— Струва ми се доста жени смятат така — каза лорд Нисдън с нотка на презрение.
— Странно — забеляза графинята някак колебливо, — че тук има толкова много англичани. Мислех, че са скарани с руснаците.
— Защо мислите така?
— Чух, макар че може и да греша, че между англичаните и руснаците има търкания относно Индия.
Лордът замълча, сякаш се чудеше какво да каже. След малко отговори:
— Не трябва да вярвате на всичко, което чувате.
— Нима не е вярно, че руснаците са предизвикали недоволство у английското правителство?
— Не зная какво точно имате предвид — отговори лорд Нисдън, — но знам, че е достатъчно някъде да се раздвижат войски, за да се заприказват фантастични неща, а ако на границата се изстрелят няколко куршума, това се превръща в „сражение“.
Последва пауза. След това графинята попита:
— Мислите ли, че между нашите държави може да има война? Това би било ужасно!
— И дума не може да става за подобно нещо — отговори лорд Нисдън. — И мога да ви уверя, че англичаните държат положението в ръцете си.
— Искате да кажете, че няма да позволят война дори руснаците да я желаят, така ли?
Лорд Нисдън се засмя грубо.
— Англия е в състояние да се противопостави на Русия и ако се стигне до конфликт по северозападната граница на Индия, без съмнение ние ще победим.
— Сигурен ли сте в това?
— Напълно.
Графинята въздъхна едва чуто.
— Това означава, че англичаните имат достатъчно войски в Индия, за да попречат на руското проникване в Афганистан.
Тя говореше, сякаш се страхуваше от това, което казва.
Лорд Нисдън я упрекна:
— Не тревожете хубавата си главица с тези неща, Алоя. Обещавам ви, че няма да има война, а дори и да има, аз ще се грижа за вас и ще ви защитя.
— Това няма да е лесно… ако страните ни станат врагове.
— Аз никога няма да стана ваш враг — каза той. — Нека ви покажа колко добре ще се грижа за вас.
Изглежда беше сложил ръка на раменете й, защото Крейг чу как тя извика изненадано и заговори смутено:
— Не… не, моля ви! Не бива да правите това… Не тук… Би било много недискретно!
— Никой не може да ни види! — възрази лорд Нисдън. — Много добре знаете, че съм луд по вас. Обещахте да ме допуснете до себе си, след като се опознаем по-добре и мисля, че е дошло времето да изпълните обещанието си.
— Познаваме се от толкова малко време! — каза графинята с ужас в гласа.
— Достатъчно, за да съм сигурен, че ви желая и обичам — възрази лорд Нисдън. — Защо трябва да сте вярна на съпруга си, който ви оставя да скитате сама по света и не се грижи за вас както трябва?
— Въпреки това той е мой съпруг и аз… съм привързана към него.
— Ако и той беше привързан към вас, щеше да се грижи за вас както трябва — отсече лорд Нисдън. — Но все едно. Аз съм тук. Казахте ми, че ме намирате интересен и привлекателен. Аз ви намирам възхитителна и ви желая.
Той замълча и понеже тя не каза нищо, добави:
— Позволете ми да дойда в стаята ви тази вечер и да ви покажа колко много означавате за мен. Да ви покажа колко щастливи можем да бъдем заедно.
— О, не! Не тази вечер! — каза графинята нервно. — Прекалено рано е! Прекалено скоро!
След малко тя добави с нотка на отчаяние в гласа:
— Знаете, че ми харесва да съм с вас, че ми харесва да разговаряме и да ви слушам. Вие сте интересен човек, бихте могли да ме научите на толкова много неща… за света, за който знам твърде малко…
— В този свят блясъкът ви е ненадминат! — каза лорд Нисдън. — В целия град няма равна на вас жена и съм горд с това!
Говореше така, че на Крейг му се прииска да го удари.
— Сега, след като князът ни покани тук заедно, ще получаваме и други покани, ще мога да ви запозная с хора, с които иначе не бихте се срещнали и които, без съмнение, ще представляват интерес за вас.
— Напълно ми е достатъчно да съм… с вас — каза графинята. — Говорите ми за всички неща, които ме интересуват, които искам да знам…
— Искам да говоря единствено за нас двамата. И честно да си кажа, Алоя, не ме интересува кой знае колко дали нашите страни се карат за северозападната граница на Индия или се опитват да проникнат в Тибет… Единственото, което искам, е да проникна в спалнята ви!
— Това може да се окаже не по-малко трудно от проникването в Тибет — каза графинята след малко.
— Аз съм много решителен човек.
— Мисля за съпруга си.
— Забравете го!
— Опитвам, но не е лесно.
— За мен е.
Графинята се засмя и Крейг реши, че смехът и е насилен.
— Мислите ли, че съм като Тибет?
— Да, разбира се — отговори лорд Нисдън. — Тайнствена, непозната, непристъпна… Но не и за мен.
— Това е комплимент, но може би пречките, които ще държат руснаците настрана, ще се окажат непреодолими и за вас!
— Това зависи от вас, но аз съм готов да премахна всякакви пречки и препятствия. Позволете ми да ви целуна и да ви покажа колко лесно изчезват те, когато човек е влюбен.
— Не, не! Това място не е подходящо! Не бих могла да се върна в салона с разрошена коса!
Лорд Нисдън не отговори и някак си Крейг беше уверен, че графинята е станала.
— Ще се разприказват за нас… — каза тя. — Ако останем тук прекалено дълго… И това ще е лошо за репутацията ви… както и за моята… В края на краищата вие сте високопоставен служител на британското външно министерство…
— Радвам се, че мислите така — отговори лорд Нисдън. — Може би сте права. Ще говорим за нас двамата по-късно, когато се приберем в хотела.
— Това би било грешка — възкликна графинята. — Ако дойдете при мен в хотела, прислужницата ми може да се разприказва… мъжът ми е много ревнив!
— Да върви по дяволите! — изруга лорд Нисдън. Крейг разбра, че двама са излезли от беседката и се връщат към вилата, защото постепенно гласовете им заглъхнаха и той престана да ги чува. Остана в храстите още известно време, защото не биваше да излезе преди напълно да ги изгуби от поглед.
Сега беше сигурен, че както му беше казал и маркизът, графинята е руска шпионка, която се мъчи да изкопчи информация от лорд Нисдън. Не биваше да споменава пред нея нищо за Тибет. В същото време му стана ясно, че усилията й са абсолютно непрофесионални и това би било очевидно за всеки мъж, който не е замаян от собственото си самочувствие.
Струваше му се невероятно Нисдън да не си дава сметка какво става и все пак Крейг имаше чувството, че лордът е прекалено наивен, може би прекалено заслепен от желание, за да обърне внимание на опасностите, на които се излага, както и на хората, които използваха графинята като свой инструмент.
Докато крачеше бавно към вилата по друга пътека, постепенно у него се затвърди убеждението, че графинята не действа по своя воля.
Беше напълно сигурен, че руснаците са я принудили да шпионира за тях като стане любовница на лорд Нисдън и тя се съпротивлява отчаяно срещу това.
Беше следил много внимателно интонацията на гласа й, докато разговаряше с лорда.
Тя не само се боеше, както беше признала пред него, въпреки всичко, тя се бореше. Напомняше му на някакво малко животинче, което се мъчи да се освободи от капана, в който е попаднало.
Когато се замисли, Крейг реши, че руснаците са постъпили умно, като са намерили толкова красива и привлекателна жена, за да я изпратят да шпионира на място като Монте Карло, където имаше в изобилие всякакви красавици.
Вече не се съмняваше, че нейната задача е това, но беше готов да се обзаложи на доста голяма сума, че е била принудена да се заеме с нея.
Най-напред трябваше да разбере защо толкова се страхува от руските си господари, с какво те я държат в ръцете си, а след това да намери начин да й помогне и да попречи на лорд Нисдън да предаде каквато и да било ценна информация в случай, че реши да се разприказва, както се опасяваха във Форин Офис.
Крейг никак не можеше да допусне, че в положението, което заема, лорд Нисдън не може да осъзнае колко немислимо е да има любовница рускиня — докладите от Индия бяха твърде тревожни. Все пак предположи, че въпреки целия си дипломатически опит в европейските столици той не е имал достатъчни контакти с руснаците и не е съвсем наясно с аспирациите им към Изтока.
Всъщност много малко хора знаеха за възможната руска инвазия в Тибет — засега тя безпокоеше само хората на властта в Индия и шефовете във Форин Офис. Все пак според маркиза Нисдън знаеше достатъчно, за да се налага да държи устата си затворена, поне по този въпрос.
Крейг беше сигурен, че графинята ще уведоми тези, на които докладваше, че й е говорил за Тибет.
Тогава му мина през ум, че не е изключено барон Строгалов да играе някаква роля във всичко това. Беше странно, че разполага с две яхти в Монте Карло, че гостите му, ако изобщо има такива, никога не слизат на брега и че самият той посещава само театъра.
„Едно е сигурно — помисли си Крейг. — Някак си трябва да се срещна с барона.“
След това влезе усмихнат в осветената вила, решен отново да играе ролята на американски плейбой, и тръгна да търси Зи Зи, за да танцува с нея.
На следващия ден, след четири уморителни сета тенис и след като видя новата си кола, с която беше сигурен, че ще спечели конкурса, Крейг излезе на терасата пред казиното. Беше малко преди обяд.
Всички погледи се обръщаха към него, отвсякъде се протягаха ръце за поздрав и той се движеше почти като крал, докато не видя на една маса лорд Нисдън и графинята.
Те имаха мрачен вид и му се стори, че когато го видя, в странните, красиви очи на рускинята се появи някаква светлина.
— Добро утро, мадам — каза Крейг и свали бързо шапката си. — Добро утро, лорд Нисдън. Хареса ли ви увеселението снощи?
— Много — отговори лордът. — Князът още веднъж доказа, че репутацията му на отличен домакин не е случайна.
— Аз не останах до много късно — продължи Крейг. — Отидох на друго място, но там далеч не беше така весело.
Всъщност Крейг си беше тръгнал веднага след танца със Зи Зи и още с пристигането си в Хотел дьо Пари, беше влязъл в свободната стая в съседство с апартамента на графинята, за да провери дали не го е търсила.
Колкото и трудно да й е било, очевидно беше успяла да убеди лорд Нисдън да я остави на спокойствие тази нощ и единствения друг глас, който се чуваше от стаята й беше този на прислужницата.
Крейг отключи вратата откъм неговата страна много лесно, без да вика камериера. След толкова много години, през които беше работил за маркиза, едва ли имаше врата, която да му създаде сериозни трудности. Поддаде се на умелите му ръце без дори да изскърца.
След това можеше да чува съвсем ясно какво се говори в съседната стая.
Знаеше много малко руски, защото този език му се отдаваше трудно, но все пак достатъчно, за да разбере, че прислужницата с нахално безочие задава на графинята въпроси за вечерта. Получаваше едносрични отговори.
Едва когато Алоя си легна, прислужницата я остави на спокойствие и затръшна шумно вратата след себе си.
Тогава Крейг се замисли дали да не почука и да каже, че е там, но след малко реши, че това би било грешка.
Графинята беше толкова уплашена и толкова сигурна, че я наблюдават… Не беше изключено това да е истина дори и през нощта. Ето защо той изчака още един час, за да види дали тя ще мушне листче под вратата, но след като това не стана, затвори тихо и отиде да си легне.
Тъй като Крейг продължаваше да стои край масата, лорд Нисдън не можеше да направи нищо друго, освен да го покани:
— Заповядайте, седнете при нас. Ще пиете ли нещо?
— Благодаря — отговори Крейг. — За съжаление няма да остана много дълго. Имам среща с приятели, които трябва да се появят всеки момент.
Лорд Нисдън повика келнера и поръча чаша шери, а Крейг се обърна към графинята с любезен тон:
— Забавлявахте ли се снощи?
— Беше прекрасно — отговори тя. — Много се радвам, че лорд Нисдън ме взе със себе си.
— Имате късмет, че познавам толкова много хора в Монте Карло — намеси се Нисдън и каза на Крейг: — Обещах на графинята да я водя на много увеселения. Както знаете, Вандервелт, всяка вечер се организират поне по половин дузина.
— Да, наистина — съгласи се Крейг, — макар че някои от тях без съмнение са самата скука.
— И аз мисля така — каза лордът, — но все пак човек може да избира.
— Да. Естествено.
Донесоха шерито, Крейг отпи и каза:
— В пристанището има нови яхти. Качвали ли сте се на руските?
Зададе въпроса така, сякаш отговорът не беше от значение, но видя внезапната уплаха в очите на графинята и разбра, че е сложил пръст в някаква рана, за която досега не беше подозирал.
Последва неловка пауза, след която графинята отговори:
— Не… не. Никога.
Но Крейг знаеше, че не казва истината.
След обяда с приятелите си Крейг тръгна с тях на разходка с кола и след като се стъмни, отиде в църквата Св. Девоте.
Влезе притеснен, да не би да е твърде рано и графинята още да е вътре, но се огледа и видя, че я няма. Отиде бързо до изповедалнята, сигурен, че в мрака, няма да бъде забелязан.
Отец Августин го очакваше и веднага щом коленичи, каза:
— Имам новини за теб, синко.
— За мен ще е голямо облекчение да ги чуя.
— Боя се, че не са това, което би искал да чуеш.
— Въпреки това.
— Този, когото търсиш, е напуснал квартирата си, защото се е страхувал да остане в нея. Не успях да разбера къде е смятал да отиде, но е тръгнал към определено място.
Отец Августин замълча за миг, после добави:
— Този, с когото разговарях, смята, че твоят човек или е вярвал, че новото му скривалище ще бъде по-безопасно от старото, или, че е бил подмамен в някакъв капан. Както и да е, двама души са го задържали и са го завели на пристанището.
Крейг изтръпна. Знаеше какво ще чуе.
— Завели са го на едната руска яхта, „Царевич“. Закотвена е до другата, „Царевна“.
Крейг въздъхна.
— Благодаря ти, отче. Нямам думи да изразя благодарността си.
— Аз също съм ти благодарен синко. За твоята благодарност от вчера.
— Когато си тръгвам, ще я изразя още по-пълно.
— Благодаря. Ако имаш нужда от някаква помощ, просто мини от тук, както сега.
— Никога не си ме разочаровал, отче. Сега имам нужда от молитвите ти както никога.
— Ще се моля за теб, синко.
Свещеникът го благослови и Крейг се отправи към хотела.
Даваше си сметка, че ако иска да спаси Рандъл Сеър от руснаците, ще му бъдат необходими не само молитвите на отец Августин и Божията помощ, но и силата на всички религии по света.
Знаеше много добре, че руснаците не биха се спрели пред нищо, за да измъкнат от Рандъл Сеър информацията, която им беше толкова нужна, а разказите за мъченията, които прилагаха над затворниците, бяха не само ужасяващи, но и съвсем достоверни.
Докато се преобличаше за вечеря с помощта на прислужника си, Крейг си помисли, че е странно, след като са пленили Рандъл Сеър, още да не са тръгнали с него към Русия.
Единственото обяснение беше, че чакат да получат още информация от Нисдън.
Те нямаха представа, че лордът всъщност знаеше много малко, но дори и то, добавено към нещата, които би могъл да им каже Рандъл Сеър, вече щеше да им осигури голямо преимущество. Засега те не бяха в много изгодни позиции.
— Имам толкова малко време — каза си Крейг и разбра, че го е казал на глас, защото прислужникът му отговори:
— Не сте закъснели, сър. Освен това в Монте Карло никой не държи на точността.
Крейг взе решение.
— Иди и провери какво ще играят в театъра днес — нареди той и прислужникът веднага излезе.
След малко се върна и каза, че Белини ще пее в операта „Фауст“. Тъй като този певец беше много популярен, Крейг беше сигурен, че баронът ще отиде да го слуша.
Ето защо той изпрати прислужника си да ангажира ложа и да провери, без да привлича много вниманието на околните, кои са ангажирали останалите ложи.
Прислужникът се забави толкова дълго, че Крейг започна да губи търпение. Върна се, когато той вече се чудеше дали да не отиде да вечеря с приятелите си.
— Долу имат много работа, сър, но научих това, което ви интересува.
Прислужникът му подаде лист хартия, на който имаше списък с имена на известни личности, сред които беше и принцът на Монако Албърт, но Крейг се интересуваше само от един човек и когато видя името му, се усмихна.
— Благодаря ти — каза той на слугата си и излезе.
Крейг не се изненада от препълнената зала, когато след вечеря зае ложата с приятелите си, малко преди да се вдигне завесата.
Постановката беше направена майсторски, но Крейг се интересуваше единствено от човека в съседната ложа.
Нямаше нужда да му казват, че това е барон Строгалов — той седеше в инвалиден стол, който бяха поставили така, че да може да вижда сцената най-добре.
Баронът приличаше на звяр. Крейг си го представи до графинята и от контраста това впечатление се усили още повече. Забеляза подобните му на орлови нокти пръсти, грубите стави, жестокостта на извитите надолу устни и остротата на погледа, който не се отделяше, от сцената.
Белини пееше превъзходно, но Крейг не го слушаше. Беше насочил цялото си внимание към личността на барона.
Когато настъпи антракта и приятелите му излязоха от ложата, за да поговорят с другите присъстващи, Крейг отиде до съседната ложа и отвори вратата.
Веднага един човек, когото не беше забелязал и който стоеше до самата врата, му препречи пътя, но Крейг успя да премине покрай него, да стигне до барона и да му каже:
— Позволете ми да се представя. Аз съм Крейг Вандервелт и яхтата ми „Сирена“ е закотвена близо до вашата. Бих искал да поговоря с вас като човек, който обича морето и яхтите.
Видя, че баронът се изненада, но въпреки това му отговори на приличен английски:
— Забелязах яхтата ви, господин Вандервелт. Чух, че е съвсем нова.
— Наистина — каза Крейг. — И тъй като съм й поставил нов двигател, изобретен от мен, както и специално осветление, което досега не е било използвано на морски съд, бих желал да я сравня с вашата. Да си призная, никога не съм се качвал на руска яхта.
Говореше с умишлено подсилен американски акцент, който обикновено не се долавяше. Също така беше сигурен, че баронът ще забележи нетърпеливия му тон и желанието да се самоизтъкне на всяка цена.
Баронът замълча за миг и попита:
— А какви други нови приспособления сте монтирали на яхтата си?
Крейг изброи няколко неща, които биха заинтригували всеки яхтсмен, и завърши:
— Надявам се военноморските сили на САЩ да възприемат някои от тези изобретения.
— Това е много интересно, господин Вандервелт — каза след това баронът.
— Бих желал, с риск да ви се стори малко нахално — каза Крейг със смях, — да ви поканя на „Сирена“, а след това да ми покажете „Царевна“. За мен ще е много интересно.
— Ще ви се стори старомодна — каза баронът сухо.
— Руснаците не възприемат лесно новите неща.
— Не това е репутацията ви, Ваше височество. На вас лично и на страната ви. В Америка знаем, че Русия напредва удивително бързо що се отнася до кораби и въоръжения.
— Това е така — съгласи се баронът. — Е, господин Вандервелт, с удоволствие ще ви очаквам утре на „Царевна“.
— Предлагам — каза Крейг ентусиазирано, — да обядваме заедно на „Сирена“ и след това да ми покажете „Царевна“.
— За мен е удоволствие да приема поканата ви — отговори баронът. — Ще възразите ли, ако взема с мен и двама приятели?
— Не! Разбира се, че не. Колкото повече сме, толкова по-весело ще бъде.
По гласа на барона Крейг разбра, че „двамата приятели“ ще бъдат всъщност техници, които ще се опитат да проучат нововъведенията му.
Оркестрантите заеха местата си и диригентът се поклони сред буря от аплодисменти.
— Уговорихме се — каза Крейг, изправи се и протегна ръка. — Ще ви очаквам в един часа. Много съм щастлив, че се запознахме.
Той стисна ръката на барона и се върна в ложата си.
Каза си, че за пореден път късметът му не му е изневерил. И когато стисна ръката на барона, разбра твърде добре защо графинята се бои.