Синтия Виктор
Само ти (9)

8

Наташа знаеше, че другите пътници я зяпат. „Защо ли не е на училище?“ — шепнеха си несъмнено те, макар тя да се опитваше да завре лице в учебника по история. В продължение на няколко минути се преструваше, че е погълната от влизането на Америка във Втората световна война, след което се огледа крадешком наоколо.

Поне за момента никой не й обръщаше внимание и тя си отдъхна. Цялата сутрин бе стояла в клас, без да чуе нито дума, знаеше, че днес следобед щеше да пропусне часовете, и беше сигурна, че родителите й, брат й, директорът на училището щяха да бъдат по следите й само след минути. В началото помисли да помоли Тони да я закара, но след това се отказа. Уикендите, обядите в училище, плюс две-три вечери с него й бяха предостатъчни. Не можеше да повярва колко се бе променила връзката им само за няколко месеца. В началото той винаги се налагаше. Тя правеше всичко, изпълняваше всяко негово желание, само и само да го задържи. Сега положението бе коренно различно. Единственото, за което й говореше, бе колко прекрасна била, колко много я обичал и имал нужда да бъде с нея. Започваше да се чувства като в капан.

По-добре беше да отиде сама там, дори ако това означаваше да пътува в претъпкания автобус. Бен щеше да я убие, ако знаеше какво се готви да направи. Колкото и да я подкрепяше и да я караше с колата до всички универсални магазини, където трябваше да участва в някое модно шоу, той просто не разбираше важността на подготовката. От утре вечер тя щеше да бъде едно от трите момичета, които щяха да участват в индустриалното шоу за нови шевролети, което щеше да се състои на половин час път от Уестърфийлд и тя имаше нужда от необходимия за тази цел гардероб. Това вече бе на професионално ниво. Само за три нощи работа щеше да спечели неколкостотин долара.

Жалко, че не плащат предварително — помисли си тя. Единственият начин да си осигури прилични дрехи бе като посети големия магазин за облекла, той се намираше на двайсетина минути път от тях и там имаше намаление. Родителите й никога нямаше да одобрят прахосването на всички спечелени пари за дрехи, които вероятно нямаше да облече никога повече. Но Наташа знаеше, че разходът е оправдан — благодарение на него щеше да започне кариера, за която неколкостотин долара повече или по-малко нямаше да бъдат от значение.

Погледна отново през прозореца на автобуса, сигурна, че всеки момент щяха да я хванат. Докато оглеждаше празните паркинги и мрачните къщи край пътя, се почувства леко уплашена. Тази част от града изглеждаше особено неприветлива. Почти никой не живееше тук и дори самотният супермаркет нямаше клиенти, ако се съдеше по празния паркинг. Знаеше, че няколко пресечки по-нататък, непосредствено до магазина, има два евтини мотела, но не можеше да си представи, че някой ще отседне в тях в петък следобед.

Внезапно автобусът спря. Видя как шофьорът взе якето си и купчина вестници и слезе. Застана на тротоара и се разговори с друг униформен мъж.

През първите няколко секунди Наташа се паникьоса, но после се поуспокои с мисълта, че вероятността двамата да говорят за нея е много малка. Съвземи се — смъмри се тя. Най-вероятно на това място шофьорите да правят смяната. Наложи си да погледне нехайно през прозореца.

— О, не! — промълви.

Точно срещу нея се издигаше някаква порутена сграда, по-точно — мотел „Звездна светлина“, и насред паркинга му се мъдреше колата на майка й.

Девойката се сви на седалката с надеждата да не я видят, но вече бе почти сигурна, че е хваната на местопрестъплението. Двамата мъже обаче продължиха да бъбрят навън и през това време не се случи нищо. Момичето вдигна гузно поглед към прозореца. Нямаше и следа от майка й. Но това определено бе нейната кола. Номерът беше същият. Какво, за Бога, можеше да прави тук Кит Дамероф?

Не успя да разбере, тъй като шофьорът се качи в автобуса и потегли.

Най-сетне се добра до заветната цел. Наташа се огледа крадешком и слезе. Улицата беше пуста. Въздъхна с облекчение, влезе в магазина и веднага забеляза редицата черни плетени поли в другия му край. Слава Богу помисли си тя, когато намери своя номер. Търсенето на блуза обаче й създаде повече проблеми. Едва след като обиколи целия магазин, попадна на един пищно бродиран златист пуловер, който можеше да мине за украсен с мъниста, ако не се вглеждаш прекалено в него.

Цял час след пристигането си излезе от магазина с покупките. Автобусната спирка бе празна. Погледна притеснено часовника си и се приготви да чака дълго. Постави багажа върху тротоара и се облегна на един пътен знак. Отново се сети за майка си. Какво търсеше тук тя? Тази мисъл не й даваше мира.

Най-накрая не издържа. Мотелът беше само през няколко пресечки. Без да мисли повече, Наташа взе чантите и тръгна. Когато зави покрай ъгъла към „Звездна светлина“, тя се запита какво мислеше, че прави всъщност. Но любопитството надделя над притесненията й. Да, това наистина бе старият шевролет на Кит.

Ако автобусът дойде, ще се кача — реши. Чувстваше се много глупаво. Но само пет минути по-късно, когато майка й се появи, хваната за ръка с Джей Ти Скуайър, Наташа се почувства така, сякаш някой й нанесе удар с юмрук в стомаха.

Как можах да се оплета в цялата тази работа? — питаше се Кит, застанала до прозореца на спалнята. Следобедът с Джей Ти, вечерите с него преди това. Всичко й се струваше толкова жалко, толкова долно и като че ли не можеше да се измъкне от тази каша. Всеки път, когато тя опиташе да приключи връзката им, Джей Ти затягаше хватката си около нея.

Ужасно се притесняваше съпругът й да не разбере. Та тя го обичаше. Защо тогава спиш със съседа? — питаше се и за кой ли път вече я прониза силна болка. Първия път стана случайно.

Ще се реабилитирам — реши тя. Възнамеряваше веднага щом успее да задели няколко долара, да купи билети за концерт на Коулвилския симфоничен оркестър. На Ленард това щеше да му достави голямо удоволствие. И щеше да отделя повече време на дъщеря си.

Когато след малко входната врата се затръшна, Кит подскочи.

— Кой е? — попита и погледна часовника си.

Два без петнайсет. Прекалено рано за Бен или Таш. А Ленард никога не се прибираше през деня.

Наташа стоеше на прага на спалнята с две чанти в ръка с непроницаемо изражение.

— Какво правиш вкъщи, скъпа?

Майка й се надяваше, че гласът й звучи нормално. Не трябваше да прехвърля собственото си нещастие и върху нея. Но дъщеря й не отговори, само я наблюдаваше безмълвно.

От погледа на момичето не убягнаха ружът на бузите й и черните обувки с високи токчета, запазени за неделните излизания.

— Какво правиш вкъщи, майко? — гласът на Наташа прозвуча необичайно нагло. — Не е ли по-скоро това верният въпрос?

Кит нямаше представа от какво е разстроена дъщеря й, но страхът, който бе предизвикал у нея Джей Ти само преди час, започна да нараства.

— Какво искаш да кажеш, миличка?

— Помислих си, че може би мотел „Звездна светлина“ ти е станал втори дом?

Думите на дъщеря й се забиха в нея като изпълнени с омраза стрели и тя се задъха от болка.

— О, Боже! — успя само да промълви и се подпря на перваза на прозореца.

— Не мисля, че Господ ще помогне на татко да се почувства по-добре, майко — отвърна горчиво Наташа, след което се обърна и понечи да излезе от стаята.

— Таш, скъпа, почакай — Кит прекоси спалнята и хвана дъщеря си за лакътя. — Не можеш да кажеш това на баща си. Той просто няма да го понесе.

Девойката стоеше като статуя, изпълнена с омраза към майка си.

— Миличка — почти изплака обърканата жена, — има неща, които не разбираш, неща, които никога не съм възнамерявала… — даде си сметка, че говори несвързано. Как можеше да обясни нещо, което самата тя не можеше да разбере, нито да си прости? — Скъпа, ако обичаш баща си, моля те, много те моля, забрави онова, което си видяла. Моля те Таш, ще го съсипеш, ако му кажеш.

— Аз ли ще го съсипя?!

Вбесена, девойката изскочи в коридора, хукна към стаята си и затръшна вратата след себе си.

Как е могла да направи това, крещеше всичко в нея, и на всичкото отгоре точно с бащата на Карлин. Беше готова да се обзаложи, че това не им е за първи път. Сети се за още доста случаи, когато майка й бе излизала неочаквано. Всъщност Кит бе отсъствала всеки четвъртък вечерта през последните три седмици. Дали се срещаха често и през следобедите, както бе станало днес?

Макар и да бе отвратена от поведението на майка си, Наташа не знаеше какво да прави. Не можеше да каже на баща си, тъй като това наистина щеше да го убие, и определено не можеше да сподели с Бен или с Карлин. На брат й само това му липсваше.

Ами Карлин? Как можеше да каже на най-добрата си приятелка, че баща й се среща с нейната майка?

Безутешна, Наташа се отпусна върху леглото. Трябваше да сподели с някого. Мъката бе прекалено силна, за да я понесе сама. Освен това трябваше да накара по някакъв начин майка си да плати за стореното.

Не, двамата трябваше да платят за това. Очите й пламнаха, когато си представи Кит и Джей Ти в голямото разхвърляно легло.

Да, все пак имаше с кого да сподели, сети се най-сетне тя. Красивото лице на Тони Келнър измести грозната картина в съзнанието й. Дали щеше да я намрази, задето имаше такава майка? Всъщност това нямаше значение. Важното в случая бе да накаже онези двамата. В главата й започна да се оформя една идея. Вече й се струваше, че чува гласа на Тони, който телефонира до мотел „Звездна светлина“ следващия четвъртък вечер. Това беше то, телефонно обаждане до отвратителното им любовно гнезденце. Това щеше да ги уплаши хубавичко и двамата.

Щеше да накара приятеля си да го направи. Така, както се развиваха в момента нещата помежду им, то нямаше да бъде трудно. Нещо повече, Тони започваше да я задушава с прекалената си привързаност. Положението можеше да се влоши още повече.

Не, сега не трябваше да мисли за това. Единственото, което я интересуваше в този миг, бе, че Тони Келнър щеше да направи всичко, за което го помоли. Останалото беше без значение.