Синтия Виктор
Само ти (23)

22

Карлин имаше чувството, че лети в безвъздушно пространство, долавяше само някакви откъслечни думи и разтревожен шепот на странни гласове. Когато най-накрая се събуди, ярката слънчева светлина, която идваше от прозореца, я заслепи, после установи, че е сама в голяма бяла стая. Огледа голите стени, усети дъх на лекарства, а накрая забеляза и многобройните тръбички, които изчезваха мистериозно под чистите чаршафи, с които бе покрита.

Едва няколко минути по-късно започна да чувства острата болка в долната част на тялото си. После установи, че вратът и гърбът й са плътно притиснати, тъй че бе невъзможно да ги движи. Повдигна бавно дясната си ръка и с изненада забеляза, че една от тръбичките е прикачена към нея.

— Не се опитвайте да мърдате, скъпа — разпореди с безпрекословен тон младата медицинска сестра, която току-що бе влязла в стаята. Приближи се към леглото й, смъкна металните перила и подхвана внимателно Карлин.

— Така по-добре ли е, мила? — попита сестрата и я изгледа внимателно, след това повдигна леко главата й и подреди възглавниците под нея.

Карлин почувства, че мускулите на раменете й се поотпуснаха, но парещата болка не намаля.

— Не можете ли да направите нещо и за останалата част от тялото ми? — попита, като се опита да се усмихне.

— Ще ви сложа една инжекция — отвърна сестрата и извади пластмасова спринцовка с белезникава течност. — Това ще ви помогне — допълни.

Тя наистина почувства облекчение след инжекцията. Вече се унасяше, когато чу тихите стъпки на сестрата, която излезе от стаята.

Когато отвори отново очи, бе готова да се закълне, че е спала не повече от няколко часа. Но сестрата дръпна точно в този момент завесите и откри блестящото слънце навън, при което Карлин разбра, че е спала почти двайсет и четири часа.

— Много добре, пълна почивка в продължение на цял ден. Наистина се нуждаехте от нея — каза жената, приближи се до леглото й и й се усмихна. — Как е болката днес?

— По-добре съм — отвърна на усмивката й Карлин, като в същото време се опита да размърда тялото си, за да провери дали наистина е така. Усети, че може да протегне краката си, а пулсирането в коремната област се бе превърнало в тъпа болка.

Внезапно се сети за лицето под маската. Споменът за този кратък момент в операционната я изпълни със странна смесица от ужас и надежда.

— Идвал ли е доктор Дамероф да ме види? — плахо попита тя.

— Да, много пъти след операцията, но вие спяхте — усмихнато отвърна сестрата. — Разбира се, вече няма да му се налага да ви посещава така често, след като започвате да се стабилизирате.

Карлин с изненада установи, че в очите й се появиха сълзи на разочарование.

— Боли ли ви много? Може би имате нужда от обезболяващо хапче?

— Не, благодаря — отвърна тя.

В този миг откъм вратата се чу гласът на Хари:

— Вземай го, щом ти го дават.

Карлин вдигна очи и се усмихна на червенокосия мъж, който като че изпълни цялата стая.

— Това официално становище ли е, или резултат от избледняващите вече спомени от детските ти години в края на шейсетте, лейтенант Флойд? — попита, като му се усмихна топло.

— Доктор Дамероф едва ли ще се зарадва, ако ви чуе какво си говорите — обади се сестрата и излезе от стаята.

Усмивката на Карлин помръкна, щом тя спомена името на Бен, докато очите й продължаваха да блестят някак особено, сякаш всеки момент в тях щяха да се появят сълзи. Хари се приближи до леглото й, извади пакетче книжни кърпички от малката масичка до него и й подаде една.

— Толкова ли те боли, Кембридж? — нервно попита той.

— Просто не знам какво ми става — поклати глава тя и докосна с кърпичката очите си, после продължи да я стиска силно, сякаш се надяваше по този начин да спре сълзите си.

— Трябва да знаеш, скъпа, че все още тялото ти не се е освободило от онези обезболяващи, които според някои са нещо като серум на истината — започна Хари, като седна на кожения стол до леглото й и взе ръцете й в своите. — Така че би ли ми казала каква точно истина се опитваш да скриеш?

Въпреки героичните си усилия младата жена усети, че не може да сдържа сълзите си и те започнаха бавно да се търкалят по бузите й.

— Знаеш кой беше хирургът, който ме оперира, нали?

— Не — поклати глава Хари.

— Бен Дамероф, братът на Наташа Дамероф, която е бившата приятелка на Тони Келнър.

— Аха — кимна той, като погали ръката й — и какво е направил този Бен Дамероф, за да предизвика сълзите, които непрекъснато напират в очите ти?

— Не бих казала, че е виновен за нещо — тъжно се усмихна тя. — Честно казано, дори съм учудена, че не ме е убил, докато бях в ръцете му на операционната маса.

— Моля?! — възкликна Хари и премести така стола си, че да може да вижда лицето й, докато говори. — Това май ще се окаже много по-интересно от обикновено посещение на болен колега.

— Де да беше толкова забавно…

— Какво всъщност се е случило между теб и този Дамероф, което би могло да го накара да те убие?

Карлин беше раздвоена. От една страна, не й се искаше да споделя с Хари онези ужасни сцени от детството си, но в същото време дали от упойващите лекарства, или поради някаква друга причина, изпитваше силно желание да сподели всичко с него.

— Сигурен ли си, че би искал да разбереш?

— Май си заслужава.

Карлин започна да разказва за миналото. Хари се усмихваше дяволито на историята за връзката им в гимназията, но усмивката бързо изчезна от лицето му, когато стигна до случилото се в мотел „Звездна светлина“.

— Това наистина е твърде тежко за двама младежи — отбеляза накрая той. — Ти все още си влюбена в него, нали?

Господи, помисли си тя, колко по-добре би било, ако не я бе питал за това. Нима след толкова много години все още го обичаше?

Спаси се от отговора благодарение на факта, че точно в този момент в стаята влезе заместник-началникът на полицията Рийд Малоун.

— Радвам се, че те виждам тук, Флойд. Може би Скуайър ще успее да разплете и някои от другите ти случаи, докато лежи тук, в болницата.

Хари пусна ръката на Карлин и се изправи с пламнало лице срещу Малоун, който продължи напред и го прегърна приятелски през рамото, сякаш това бе някаква тяхна обща шега. Каквото и да мислеше, Хари успя да го прикрие.

На младата жена й призля. След като се бе оказала в това безпомощно състояние в болницата, разкриването на самоличността на „Телефонния маниак“ вече не й изглеждаше толкова голямо постижение, особено като се имаше предвид, че едва не бе убита. Но за нея бе истинско мъчение да наблюдава как приятелят й се опитва да се овладее, имаше чувството, че й се налага да наблюдава бомба с часовников механизъм, която всеки момент може да експлодира. Не разбираше какво му става. Хари прекрасно знаеше, че е един от най-добрите полицаи в Ню Йорк, защо тогава винаги когато се сблъскаше с някаква конкуренция, започваше тези ужасни превъплъщения на доктор Джекил в мистър Хайд^[1]? Просто нямаше сили да понесе подобно нещо. Поклати глава.

— Слушайте, момчета — едва-едва изрече Карлин. — Наистина съм твърде изтощена.

— Извинявай, че се задържах толкова дълго — притеснено каза Хари.

— Страхотно се справи, Скуайър — допълни Малоун и леко стисна ръката й.

Тя остана със затворени очи, докато мъжете си тръгнаха. Само това ми липсва — помисли си с ужас, — да превърна приятеля си Хари в свой враг. Не ми ли стига това, че ми се наложи да бъда оперирана от един от враговете ми… При мисълта за Бен се размърда неспокойно в леглото. Какво ли още би могло да се обърка, мислеше си тя, докато се опитваше да се настани по-удобно.

— Е, това май е лейтенант Карлин Скуайър.

Отвори бързо очи. Точно до леглото й бе застанал Тони Келнър.

Значи все пак е имало още нещо, което не е било в ред, помисли си тя, като се опитваше да скрие изненадата си. Тони бе облечен в тъмносиньо сако и скъп кафеникав панталон.

Той разтвори вестниците, така че да може да види заглавията: „Жена — полицай залавя «Телефонния маниак»!“ „Висша полицайка разкрива сериен убиец!“ Карлин нямаше ни най-малка представа, че нюйоркските вестници са я превърнали в такъв герой.

— Защо не ми спомена, че си лейтенант в полицията? — попита уж спокойно той, но Карлин усети напрежението в гласа му.

— Сигурно си бил доста изненадан — отвърна му колкото може по-спокойно.

— Дори не можеш да си представиш колко — саркастично изрече Тони.

— Трябва да ти призная, че в деня, когато те срещнах в „Четирите сезона“, всъщност бях на работа — заяви тя и геройски издържа изпитателния му поглед.

— И по каква по-точно работа?

— Не мога да разказвам за служебните си дела дори на приятел — отвърна му и се насили да се усмихне. Ако се опита да му се извинява, сигурно ще породи подозренията му. — Може би е достатъчно да ти кажа, че се справих добре.

Тони бе доста изненадан. Явно бе очаквал доста по-различна реакция, опит да отрича. Карлин с удоволствие осъзна, че отговорът й го бе объркал.

— Значи, след като съм ченге, нямам право нито на цветя, нито на кутия бонбони? — попита язвително тя.

Тони не й отговори, обзет от обърканите си мисли. Карлин имаше чувството, че почти усеща посоката им. Той бе дошъл тук убеден, че е следила именно него в ресторанта. Но поведението й го накара да се разколебае, дори да се почувства неудобно, че се е появил тук без цветя и бонбони. Внезапно младата жена усети такава умора, че просто не бе в състояние да продължава тази сложна игра.

— Тони, може би ще дойдеш пак след няколко дни, когато… — гласът й секна по средата на изречението, тъй като в стаята влезе Бен Дамероф.

— Съжалявам, че ви прекъснах.

Бен изглеждаше невероятно красив в бялата си престилка. Карлин усети, че сърцето й като че замира, като нервното напрежение от срещата с Тони Келнър се замени с невъобразим страх.

— О, ти си Бен Дамероф — възкликна Тони и му протегна ръка.

— Здрасти — отвърна Бен и също протегна ръка, но явно нямаше ни най-малка представа с кого разговаря.

— Гимназията в Уестърфийлд. Тони Келнър — представи се с широка усмивка посетителят. — Приятелят на Наташа.

— Май всички доста сме пораснали — отбеляза с лека усмивка Бен, но явно срещата не му беше приятна.

— Вие двамата все още ли сте заедно? — попита Тони и ги изгледа изпитателно.

— Преди няколко дни оперирах Карлин — отговори Бен.

— Чудесно — възкликна Келнър.

— Имаш ли нещо против да ни оставиш сами за няколко минути? — попита Бен с глас, в който не бе останала и следа от предишната топлота.

— Не, разбира се — отвърна той и се обърна с усмивка към Карлин. — Ще се опитам да се отбия да те видя отново, докато си все още тук — явно все още се колебаеше дали срещата им в ресторанта бе случайна или не.

След като Тони излезе, Бен се приближи към леглото й.

— Ще проверя превръзката — обясни й съвсем професионално и дръпна чаршафа, след което вдигна и болничната нощница. — Тони Келнър добър приятел ли ти е? — попита я, докато оглеждаше внимателно бинтованата част от тялото и.

— Не особено — едва успя да отрони тя.

— Боли ли те? — бързо отдръпна ръката си и я изгледа изпитателно.

Карлин имаше чувството, че не може да си поеме дъх. Неговата близост и докосването на ръката му до тялото и я бе напълно парализирало. Опита се да му отговори и да вдигне очи към него.

— Не се безпокой, добре съм. Свърши си работата.

Бен продължи да я преглежда, като нежните му пръсти от време на време докосваха кожата около бинта. Карлин бе поразена от професионализма, с който я преглеждаше. Тя усети, че се отпуска под умелите му движения. Но следващите му думи я накараха отново да настръхне:

— Значи възпитаничката на Харвард реши да стане ченге.

Просто не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли бе направил тази злобна забележка? Заедно с гнева към Бен Дамероф, какъвто често я изпълваше години наред, Карлин усети и някаква нова сила да продължи борбата с него.

— За разлика от теб аз не бих могла да изпитвам удоволствие, като демонстрирам превъзходството си над болни хора.

Бен също бързо успя да се овладее, сякаш бяха минали не двайсет години, а двайсет минути от последната им битка.

— Затова пък съм сигурен, че ти доставя удоволствие да командваш цяло управление, в което работят само мъже — каза той и я погледна предизвикателно, готов за следващата схватка. — Предполагам, че представлението, което изнесе на сватбата на сестра ми, ти е помогнало да утвърдиш уменията си.

Бързо издърпа чаршафа нагоре и се запъти към вратата.

— Раната изглежда добре. Доктор Аранов ще се грижи за теб, докато се подобриш достатъчно, за да се прибереш вкъщи — заяви и излезе от стаята, без да дочака някакъв отговор.

Карлин дори не се опита да спре сълзите, които рукнаха от очите й. Плака, докато се почувства напълно изтощена. Искаше й се Бен да се върне, дори да беше толкова ядосан, колкото, когато си тръгна. Бяха й необходими само няколко минути, за да му обясни всичко, да се извини, да го помоли да й прости. Лежеше отчаяна, гледаше как навън бавно се смрачава и знаеше, че той нямаше да се върне вече при нея.