Синтия Виктор
Само ти (1)

Пролог

Линейката спря рязко пред болницата. Младата жена стенеше тихо под кислородната маска. Дрехите, косите, лицето й — всичко беше в кръв. Шофьорът изскочи, заобиколи тичешком колата и отвори задните й врати. Вътре двама санитари се грижеха за пациентката. Заедно с шофьора свалиха внимателно носилката и металните й крачета се отвориха автоматично.

Шест полицейски коли спряха рязко край тях и гумите им изсвириха. Двойната врата, която водеше към спешното отделение, се отвори и санитарите бързо вкараха количката вътре. Наоколо им се тълпяха полицаи, като си подвикваха и крещяха нещо в радиостанциите си.

Към тях се спуснаха лекари и медицински сестри. Щом ги видя, шофьорът на линейката извика:

— Водим трийсет и шест годишна жена, простреляна два пъти в корема.

Подкараха количката надясно, към приемното отделение на „Бърза помощ“, където медицинският екип се хвана незабавно на работа. Един разряза припряно напоените с кръв дрехи и ги свали. Друг се надвеси над жената, за да проконтролира затрудненото й дишане.

Джефри Харт, ръководителят на екипа, вече я преглеждаше, преценяваше, вземаше решения.

— Направете изследванията — извика той с привидно спокойствие, напрежението се долавяше единствено в гласа му. — Искам пълна кръвна картина, група, време на съсирване, лимфоцити. Трябва да я подготвим за операция.

Жената на носилката наблюдаваше мълчаливо контролирания хаос край себе си, после уморено затвори очи.

— Сестра — продължи Харт, — подготви банка кръвен серум, като вкараш в нея и шестнайсет кубика от стимулатора на сърдечния мускул.

— Добре — отвърна една от сестрите.

— Дамероф не е ли излязъл още от операционната?

— Привършва последния си случай — отговори друга сестра. — Люси отиде да му предаде.

Харт кимна мрачно.

— Надявам се, че е готов. А, ето я, идва. Хайде, размърдайте се!

Доктор Бенджамин Дамероф стоеше пред мивката на втория етаж в болницата и търкаше с четка ръцете си. Тъй като току-що бе привършил предишната операция, бе успял само да свали престилката и ръкавиците, но все още беше с хирургическата шапка и маската. Предишната операция бе продължила три часа и бе предшествана от дълъг изтощителен ден. Сега пък го чакаше двойно огнестрелно нараняване. Направо беше изтощен, а някога бе работил по трийсет и шест часа без прекъсване и се бе справял чудесно. Хайде, Дамероф — каза си, — рано ти е да се размекваш.

След като привърши, се отправи към Четвърта операционна зала. Докато сестрата му помагаше да сложи гумените ръкавици, той вдигна глава и видя, че пациентката вече е на операционната маса. Изглежда, все още бе в съзнание. Анестезиологът се бе надвесил над нея и й говореше нещо в интензивното отделение — довършваше точно той, когато Бен се приближи.

Другият лекар му направи път. Жената бе покрита със зелени чаршафи, но те вече бяха напоени с кръвта й. Някой бе измил лицето й и то изглеждаше още по-бледо на ярката светлина на лампите в операционната зала. Затворила очи, тя лежеше неподвижно, докато анестезиологът я подготвяше за пълната упойка. Бен я погледна право в лицето и рязко отстъпи назад, сякаш го бяха зашлевили:

О, не! Не, не и това, моля те, Господи, не!

Не можеше да е истина. Това не беше тя и кръвта й не изтичаше пред очите му.

Той не можеше да я оперира. Някой друг трябваше да се заеме с тази работа.

Обърна се, стиснал юмруци. Не, нямаше време. Сам трябваше да свърши това.

Дишането му стана учестено и неравно. Не желаеше да я вижда, камо ли да бъде отговорен за живота й. Обърна се отново, за да я погледне, и за момент остана като парализиран.

Сякаш усетила погледа му, ранената размърда клепачи и отвори очи. Макар да беше изтощена от загубата на кръв и да усещаше въздействието на упойката, тя се вгледа в лицето му, полускрито зад маската, и зениците й се разшириха от изумление. В тях лекарят видя още нещо, но не разбра какво означаваше то.

Очите й започнаха да се затварят, победени от упойката, и жената промълви:

— О, Боже, това си ти!